дневник Намибия - рядко населена, но много красива!

[slujitel]

преди 21 минути , chandni каза:

Щом ще се срамуваме, да наведа и аз гузно глава, че от Исландия за 7 дни се върнахме с пълна карта (128 GB) от фотоапарата, пълна (64 GB) от GoPro-то и продължихме на една от картите от телефоните и 70+ GB от 128 GB на дрона... 

 

Заповядай, макар да не е целият портал, а само табелата 😛 

Къде, къде...? 

В онази затворената тема. Защото Мари е една пиянка.... и защото отново ми е смешно,  пък няма имотикона, ще се шокирам.

[ДиянаВ]

преди 19 минути , chandni каза:

Щом ще се срамуваме, да наведа и аз гузно глава, че от Исландия за 7 дни се върнахме с пълна карта (128 GB) от фотоапарата, пълна (64 GB) от GoPro-то и продължихме на една от картите от телефоните и 70+ GB от 128 GB на дрона... 

И как да ти повярваме? 😜 Една не съм видяла.

 

преди 21 минути , chandni каза:

 

Къде, къде...? 

На някои модератори им готвят, на други им сипват. Хихи 😄 (по новата мода😆)

[ДиянаВ]

@Mary, обещай до Коледа да върнете усмивките, защото не мога да се прекърша с това шокиране🙂

[Mary]

преди 2 минути , ДиянаВ каза:

@Mary, обещай до Коледа да върнете усмивките, защото не мога да се прекърша с това шокиране🙂

Обещанията са лесни, употребата на усмивките по предназначение се оказа по-трудна.

Ще помислим по въпроса.

[garnet]

преди 5 часа, chandni каза:

Щом ще се срамуваме, да наведа и аз гузно глава, че от Исландия за 7 дни се върнахме с пълна карта (128 GB) от фотоапарата, пълна (64 GB) от GoPro-то и продължихме на една от картите от телефоните и 70+ GB от 128 GB на дрона...

 

Това е предполагам е 4к видео най-вече, 85MB/min. Щото ако са само снимки..... 🙂

Имам 32к снимки. Нулев шанс да ги гледам на компа специално. На ТВ-то, с коди има начин да пуска снимките (и разбъркано) като screensaver. Тогава е яко: минаваш и виждаш нещо от 2010 г и си викаш 'яяяя колко съм малък тука. сега пораснах!'.

офф/

[Mary]

Не сме ставали за изгрева на следващата сутрин - преценихме, че е над нашите възможности да станем още в 5, да сгъваме палатките по тъмно и да бързаме. Ха ха - дали?!

Помотахме си се както си трябва сутринта - станахме рошави и прашни, доволно надухани от вятъра, после сгънахме палатките, измихме се и тръгнахме към пустинята отново.

От къмпинга ни бяха дали тази схематична карта:

 

 

Ще дам малко разяснения по нея.

От мястото ни за нощувка(заградено с кръг в дясната част) трябва да минем през втората порта и да шофираме още 65км., за да стигнем до  Deadvlei, което беше целта ни за днес.

Ако сте с обикновена кола, то можете да шофирате с нея само до този паркинг а от там има коли, които возят туристи - не сме ги ползвали и цената съм я чела само в нета - пише 8 евро на човек.

Ако сте с 4х4, можете да продължите още напред. 

 

Влизайки в парка отново се зарадвахме на красивия цвят на дюните, огрени от слънцето:

 

 

Радостта ни беше кратка. Съвсем малко разстояние изминахме и по пътя се виждаше това:

 

 

Карахме още около 10км. и решихме, че при тази видимост няма смисъл да продължаваме. Обърнахме и тръгнахме към Sesriem Canyon.

 

Каньонът Sesriem се намира на около 4,5 км от входната порта на националния парк Намиб-Науклуфт. Река Цаучаб е оформяла каньона в продължение на милиони години и е едно от малкото места в района, където се задържа вода през цялата година.

Името му идва от ранните африкаански изследователи в региона, които нарекли каньона така, защото е трябвало да използват шест („ses“) кожени каишки/колани („riem“), свързани заедно, за да направят въже, което е достатъчно дълго, за да спуснат кофите в каньона до долу и да изнесат вода.

Каньонът е датиран между два и четири милиона години.

Днес река Цаучаб тече само след като в близките планини Науклуфт паднат силни дъждове.

Каньонът е с дълбочина до 30 метра и е около около 1 км дълъг - с ширина, която варира между един и три метра широчина, изравнявайки се, когато се доближава до емблематичния Sossusvlei.

За ентусиасти има пътека, която може да следвате и да разгледате отблизо различните седиментни слоеве, както и различни дървесни видове. Тук растат уникалните лаврови смокини.

Имайте предвид обаче, че ако го посещавате през топлите месеци на годината,  не е много добър вариант да се разхождате през най-горещите части на деня, а само рано сутрин или късно следобед, когато Намиб започне да се охлажда.

След обилни дъждове  се задържа вода в тесните участъци на дъното на каньона, като в някои от по-големите басейни дори имате шанс да се насладите на освежаващо плуване.

По-дълбоките котловини в пода на каньона задържа вода дори през сухите месеци, която много животни използват, за да оцелеят в суровата земя.

 

Нас не ни впечатли каньона, но за сметка на това вятърът беше вече наистина впечатляващ - направо ме беше страх да не ме издуха в каньона. Направихме по няколко снимки само от високото и се скрихме на завет в колата. Има голям паркинг за коли в единия край на каньона, както и друг в другия край на пешеходния маршрут. Ние използвахме само единия паркинг.

 

 

 

 

Мина поне час докато се рахзодихме до каньона и обратно, затова се насочихме отново към Sossusvlei. Във видеата, които публикувах по-напред добре се вижда каква беше разликата във видимостта през двата дни.

При второто ни влезане нещата бяха малко по-добре и понеже нямахме друг вариант за повече отлагане във времето, продължихме с останалите 65км. към Sossusvlei.

След края на асфалтирания път се движим по пясък, където само следите останали от другите коли помагат да "държим" пътя.

 

 

Подминахме неусетно паркинга за  Deadvlei и се озовахме на този пред Big Mamma Dune. Все още духаше силно, носеше облаци пуститен пясък и снимките изглеждат мръчкави...

 

 

 

Там има езеро с останала и в сухия сезон вода, но е видимо, че голяма част от него е пресъхнала.

 

 

 

 

 

Не сме правили опити да се изкачваме по Биг Мама, а и да сме имали такива намерения, то в този вятър и пясък щеше да е малко безумно.

Наснимали се доволно на това място, въпреки не добрата видимост, се качихме отново в колата и се върнахме на пакрига за Deadvlei. 

От тук до самата долина има ходене пеша около 1,5км. има поставена маркировка с колове, та няма как да се объркате. Не е трудно за ходене, но се върви в пясък. Тук в темите бяхме прочели, че най-добре се върви с акваобувки, затова всички бяхме снабдени с такива и смело нагазихме в пясъка. Добър избор са, но по възможност изберете такива без дупки, където се промушва пясък.

Друг съвет, който бих дала е да си вземете вода - повечко вода поне 1,5 -2 литра, ако ще се бавите и правите повече снимки. Част от нашата група бяха без вода и им беше ... жадно да кажем.

А като сме 4 човека, всеки снима, после всеки го снимат, та си минава време. Ние сме останали там около час.

 

Deadvlei е долина, която се характеризира с тъмни, мъртви дървета от камилски трън, контрастиращи срещу бялата повърхност на дъното. Образувала се е, когато река Цаучаб е наводнявала района, позволявайки на дърветата от камилски трън да растат. Климатът обаче се е променил и пясъчните дюни превземат долината, блокирайки реката да достигне до този район. Смята се, че дърветата са на около 900 години. Там е толкова сухо, че дори дърветата не са се разложили поради сухия климат.

Deadvlei е рай за фотографите, тъй като контрастът между тъмните дървета, червените дюни, бялото дъно и наситеното синьо небе, създават невероятни изображения.

 

Ето част от снимките, които съм направила там:

 

 

 

 

Поглед към пътя, по който дойдохме:

 

 

Дъното е обсипано с дървета, все интересни за снимане:

 

 

 

 

 

Около тази долина се извисява  Big Daddy Dune. Доста хора се качват на нея и наблюдават от високо извънземния пейзаж наоколо. Ние не сме имали план за катерене, но видяхме двама ентусиасти да пълзят по склона. Момчето стигна до най-високото, а момичето се отказа малко преди това:

 

 

Аз се изморих само докато ги гледах.

 

Наснимали се доволно тръгнахме по обратния път към паркинга и колата, където ни чакаше живителната течност, без която не бива да се крачи в пустинята - вода!

Седнахме и да обядваме, докато отмаряме от парещите лъчи на слънцето.

След това се натоварихме на колата и поехме по дългите километри към портата.

За да е пълен разказът ми, слагам и едно клипче с шофирането из пясъка. Клипчето не може добре да покаже за какво става въпрос, но често колата сякаш танцуваше върху пясъка, а неравностите ме караха да удрям телефона, с който снимам в тавана, да губя фокус и т.н., но пък настроението ни беше повече от добро. Музиката от клипа си звучеше в колата - бяхме си записали 20-тина песни с африкански ритми и с тях се потапяхме съвсем в Африка.

 

Навръщане отново поснимахме малко орикси:

 

Позира ни този:

 

 

Следващите са на вечерна паша:

 

 

А този ... нужда някаква има:

 

 

Опс, този пресича без да се огледа:

 

 

Пристигнахме по светло в къмпинга и започна голямото чудене как да разположим колата днес. Ето избора ни:

 

 

Вчерашната вечер бяхме разположили входа на палатките директно срещу вятъра. Днес завъртяхме колата и вятъра се оказа странично на палатките. Не случайно го пиша това.

Като си легнахме не духаше много силно. Но ... с напредването на нощта вятърът ставаше все по-силен, по-звучен и по-клатещ не само палатките, а направо цялата кола.

Опитвахме се да спим, но безуспешно. Всичко дрънчеше, плющеше и на тези звуци не е възможно да се спи. Брезентът на палатката постоянно ме удряше по главата, но стисках очи и не мърдах.

Всички обаче сме упорити - лежим и нищо не правим докъм 2 часа, когато Наско слезе от тяхната палатка и ни попитаха дали спим - ние избухнахме в смях - какво ти спане при този шум. На Наско му омръзнало да проддържа арматурата на палатките и вече нервиран ни попита дали сме ОК да съберем палатките и да продължим с опитите за спане в колата. Притеснението му беше да не се изпочупят палатките и освен да ни наранят, да трябва и да ги плащаме накрая.

Единственото, което мога да кажа е - добре, че имаше пълнолуние. За отрицателно време с него събрахме палатките, като вкарването на брезента им под покривалата беше доста трудно. Справихме се по някакъв начин, измихме се после и седнахме в колата. Обаче този път тя се тресеше от смеха ни, а в момента, в който Наско ни нареди: "А сега заспивайте!" мощно се разхилихме, но ... след малко замлъкнахме в опити да спим. Някои от нас спаха, други не смееха да помръднат, на като цяло изкарахме тази нощ дремейки.

Сега не знам даи причината за тези неволи беше изборът на позиция на колата, или просто вятърът е бил твърде силен, но забавата в тази нощ няма да я забравим скоро. Аз със сигурност не мога да предам с думи емоциите на нощта, но пък в спомените ни е съвсем ясно какви ги вършихме.

 

Следва...

 

[ven62]

Напълно разбираемо е Наско да ви каже да спите. Че кой мъж не иска да спи с три жени едновременно.

"П.П. Дано не прочете, дано не прочете ..."

                                                      Цитат от @Gentleman Basta

 

[Mary]

преди 4 минути , ven62 каза:

Напълно разбираемо е Наско да ви каже да спите. Че кой мъж не иска да спи с три жени едновременно.

"П.П. Дано не прочете, дано не прочете ..."

                                                      Цитат от @Gentleman Basta

 

Често казано ... мислех си, че всеки един би предпочел да не спи точно.

[Niceday]

Преди 1 час, Mary каза:

Влизайки в парка отново се зарадвахме на красивия цвят на дюните, огрени от слънцето:

Mary, нямам претенции за сутрешна/залезна, с дървета/без дървета, снимка, обаче те моля, ама много моля, да избереш една снимка с дюни за календара 🙂
Ей нА, подмазвам се 🍷 🍸 🍹  даже 🤣

[Mary]

На следващата сутрин хич не се съмнявайте, че станахме рано-рано, нямахме да сгъваме и палатка, та съвсем предсрочно бяхме готови за път.

Дори се наложи да изчакаме да отворят първата порта, за да излезем - в обратната посока имаше доста повече желаещи да влязат.

Ето го  днешния маршрут:

 

 

Изгревът ни срещна в началото на днешните много километри:

 

 

А пътят си беше все обичайния пясъчно-каменист:

 

 

Първа спирка - Solitaire. И тук, като на много други места, са събрани стари автомобили, привличащи туристите за снимки.

Solitaire е малко селище в регион Хомас в централна Намибия, близо до националния парк Намиб-Науклуфт. Градът е разположен на кръстовището на пътища C14 (свързващ Walvis Bay и Bethanie) и C24 (свързващ Rehoboth и Sossusvlei), като и двата са основни туристически маршрути през националния парк Namib-Naukluft. Няма друго селище на километри наоколо и е обичайна спирка за туристите. Освен бензиностанция, има пункт за ремонт на гуми, поща, пекарна и смесен магазин.

Районът е закупен от чифликчията Вилем Кристофел ван Колер през 1948 г. - общо 33 000 хектара земя - от Югозападната администрация (правителството на Намибия по това време) с цел отглеждане на каракулски овце. Бидейки толкова отдалечен, добрата му съпруга нарече мястото Solitaire. Г-н ван Колер построил малка къща с 2 стаи близо до кръстовището положил основите на ранчо. В по-късните години са били добавени малък магазин и ръчна бензинова помпа. Магазинът е действал и като регионална поща, където са се доставяли седмични пощенски пратки. През 1851 г. е построен и малък параклис.

 

 

 

Ето е и църквата/параклис по-точно:

 

 

Мястото се слави с най-вкусния ябълков пай. Радостното беше, че дори и в тези пандемични времена, пай имаше, макар туристи почти да нямаше - там си бяхме сами с врабчетата(ако са врабчета тези птички де, че на мен всички ми приличат на врабци).

 

 

Ето ги - подредени чакат остатъците от пайовете:

 

 

Както вече писах, Тропикът на Козирога се "пресича" на някоко различни места с намибийските пътища. Едното ви го показах, ето го и второто. Първото го удостоихме с цяла фотосесия - то ние, то колата, то един по един ...  второто го "щракнахме" в движение от колата.

 

 

Новото в днешния маршрут беше, че минахме през планински проход - Spreetshoogte. Много красиви гледки имаше, но на неудобни за спиране места. Едни много характерни възвишения като разпръснати купчини ми се видяха доста фотогенични, ама докато намерим място за спиране, те изчезнаха.

Ето една снимка от прохода все пак:

 

 

Малко преди летището на Walvis Bay се натъкнахме на поредната проверка - понякога ни махаха направо да продължим, а понякога ни разпитваха от къде идваме и накъде отиваме. Ето как изглеждат тези проверки:

 

 

В този ден също беше ветровито и пясък се носеше навсякъде. Минахме покрай най-високата дюна в Намибия - Дюна 7, но освен снимка от колата, не сме спирали за по-дълго - нямахме време.

 

 

Walvis Bay го минахме почти транзит, ако не броим кратката спирка за допълване на провизии.

Подминахме Мола, където има голям хранителен магазин и навлязохме в града, където видяхме отбелязан магази от веригата Pick n Pay в нещо като търговски център, но магазина вече не съществуваше. Наблизо имаше някакъв друг, не много добре зареден, но все пак накупихме ядене за следващите дни.

Имахме намерение да спрем и да поразгледаме поне малко Walvis Bay, но нещо не ни грабна при движението в него и без да спираме повече продължихме. Ето няколко снимки от колата, които показват различните места и начини на живот на хората в и около града:

 

 

 

И вече по-модерни комплекси до брега на океана:

 

 

 

А пътят(вече асфалтов) се вие, обграден от палми:

 

 

След малко палмите свършиха, но океана все още беше пред погледа ни. Тук се вижда, че пътят беше доста по-натоварен. Направо се бяхме разглезили да срещаме по една кола на час:

 

 

 

Неусетно стигнахме до Swakopmund. Дружно решихме, че това би било добро място за нощувка - на нас ни липсаше един ден на разположение за нощувка и разглеждане на Sandwich Harbour(май това е едно от малкото неща, които не успяхме да вместим в програмата ни - въртяхме я как ли не и време не достигаше). Градчето ни се видя доста симпатично с колониалната си архитектура, крайбрежни алеи, исторически забележителности и ресторанти, но и него го разгледахме от колата. Ето какво съм успяла да заснема в движение:

 

 

 

 

 

 

 

 

И специално внимание ще обърна на следващата снимка - бяхме безкрайно учудени първия път, когато спряхме на знак "Стоп", а в същото време и другите бяха спрели. С малко закъснение видяхме, че на кръстовищата често има 4 знака "Стоп" - е, не знаехме кой трябва да е първи в случая, затова обикновено чакахме, а понякога нервно ни свиркаха. В последствие научихме, че първия спрял на кръстовището е с предимство. Ха ха ха - късно беше да го пробваме лично, но вие да си знаете. Заградила съм три от знаците, които се виждат на снимката ми, но и на другия ъгъл и имало същият:

 

 

След Свакопмунд отново се движехме по добре познаните ни пясъчно-чакълести пътища:

 

 

За кратко спряхме на Zeila Shipwreck Namibia.

Корабът Zeila е заседнал на 25 август 2008 г. в ранните сутрешни часове близо до „Die Walle“, популярно място за риболов на около 14 км южно от залива Henties.

Риболовният траулер е бил продаден за скрап на индийска компания, но засяда в плитчините, след като се освободил от теглещите въжета, докато пътувал за Бомбай, Индия, малко след като напуснал Walvis Bay. Не знам какво са успели да спасят от железариите на кораба, но сега той е притежание на само на птиците май.

 

 

По цялто крайбрежие на Намибия има и други заседнали кораби.

Бреговете изглеждат спокойни и примамливи, но вероятно само на пръв поглед е така.

 

 

След повече от 8 часа по намибийските пътища достигнахме до крайната ни точка за деня - Cape Cross Lodge, където ни предстоеше да нощуваме. Интересно и мераклийски е направено, има малък музей и са събрали различни морски артефакти.

 

 

Познайте кое беше първото нещо, което проследихме, след като слязохме от колата?! Дааа - какъв вятър духа. Дори и попитахме на рецепцията. Казаха, че не се очаква силен вятър, но обикновено сутрин си има такъв. Освен за вятъра, попитахме и за свободни стаи - видимо нямаше хора. Предложиха ни стаи, доплатихме си за тях и с огромно удоволствие се насладихме на истинска баня и леглооооооо! Вечерята не съм я снимала, но беше на терасите с изглед към океана. Ех, изкъпани, подушили леглата ... животът е прекрасен, нали?!

Някои отпразнуваха това с чаша вино:

 

 

А други се затърчаха да направят по стотина снимки на залеза, който беше бонус към гледката ни от стаите директно към Атлантическия океан:

 

 

Следва...

[MayaS]

преди 1 час, Mary каза:

последствие научихме, че първия спрял на кръстовището е с предимство.

Я още една държава с това правило. Другата е САЩ. 

Страхотно пътуване. Страхотен разказ, както винаги. Може много да копирам, когато някога ако е рекъл онзи горе отида там. 

[Цвете]

преди 2 часа, MayaS каза:

Я още една държава с това правило. Другата е САЩ. 

И в ЮАР е така.

[Lindt]

Врабчета са си, @Mary, не си объркала 😉

Сестра ми ги разделя на нормални, розови, шарени, сини, смели врабчета, но ти може да ползваш Google lens. Сега го тествах и разпозна правилно и снимка на елен лопатар, и на произволна скала в Алпите. Може да провери в снимките ти от телефона, може и да си сканираш от дисплея на фотоапарата.

[ven62]

Преди 1 час, Lindt каза:

Врабчета са си, @Mary, не си объркала 😉

Сестра ми ги разделя на нормални, розови, шарени, сини, смели врабчета, но ти може да ползваш Google lens. Сега го тествах и разпозна правилно и снимка на елен лопатар, и на произволна скала в Алпите. Може да провери в снимките ти от телефона, може и да си сканираш от дисплея на фотоапарата.

@Mary, може ли да чекнеш и гаргата дето лети на снимката от Zeila Shipwreck. Да не би пък да се бъкам и да не е гарга.

Важно ми е! 

@Lindt, 

[Mary]

преди 3 минути , ven62 каза:

@Mary, може ли да чекнеш и гаргата дето лети на снимката от Zeila Shipwreck. Да не би пък да се бъкам и да не е гарга.

Важно ми е! 

@Lindt, 

Точно нея щях да я чекна, но ... оказа се, че такова приложение в App Store няма. Та ще търся друго за телефона ми.

[Травеолани]

преди 11 часа, Цвете каза:

И в ЮАР е така.

И в Канада е така. 4 way, 3 way и 2 way stops са навсякъде. 

[Lindt]

преди 8 часа, ven62 каза:

@Mary, може ли да чекнеш и гаргата дето лети на снимката от Zeila Shipwreck. Да не би пък да се бъкам и да не е гарга.

Важно ми е! 

@Lindt, 

Мисля, че са корморани, но аз тук още два-три дни ще броя еделвайси, не мога от телефона да съм сигурна кой точно вид са 😜 В България имаме 3 различни корморани, а в Африка..може да са 15.

[slujitel]

Корморани са, каза го човека от катамарана.

[ven62]

преди 6 часа, Lindt каза:

Мисля, че са корморани, но аз тук още два-три дни ще броя еделвайси, не мога от телефона да съм сигурна кой точно вид са 😜 В България имаме 3 различни корморани, а в Африка..може да са 15.

Как не ги познах веднага. Виждал съм корморани:

 

 

Вероятно защото тези, които аз гледах са малко по-особени. Те са най-дрисливите корморани (Корморана Гуанай) т.е. техните изпражнения са едни от най-ценните екстременти на света.  

Докато на кораба вероятно са от Банковите корморани.

---

btw, Не ти ли е жал за тези бездомни корморани (на моята снимката). Ще помолиш ли @Gentleman Basta да им скове по една къщичка. 

 

 

[Mary]

След залеза винаги е ред на изгрева, стига да си станал достатъчно рано, за да го видиш.

Въпреки, че спахме като къпани - ха ха буквално си бяхме добре изкъпани, не можах да си губя времето и тази сутрин в спане. Рано-рано надикнах през терасата ни и се насладих на розовите оттенъци над океана, понеже слънцето изгрява от другата страна.

 

 

Хубаво беше в този къмпинг, който има и хотелска част. Работеше ресторанта, предлагаха и закуска, но не се възползвахме, защото предварително не предполагахме такава възможност и имахме достатъчно храна. Имаше местни хора, отседнали там за почивка.

Заредили техниката, заредили и нашите си батерии, събрахме багажа и поехме по пътя.

Първа спирка за деня беше Cape Cross Seal Reserve. Намира се съвсем близо до мястото ни за нощувка. Колебаехме се предния ден кога е по-доброто време да видим тюлените. От рецепцията ни казаха - сутринта. Затова се отправихме натам. Рабатното време е от 8,00 до 17,00 часа.

 

 

Ето и портата, през която се влиза:

 

 

Не съм снимала, но в дясно има помещение, където се плаща такса. За съжаление не съм записала и цената, която сме платили.

 

Португалският мореплавател Диего Као акустира тук през 1486 г. при втората си експедиция на юг от екватора. Поставя каменен кръст (padrão), за да отбележи пътуването си. Реплика е видима тук днес, включително и второ копие.

 

 

Районът е включен в списъка на националното наследство на Намибия. В края на 1800 г. хиляди тонове гуано (изсушени екскременти от птици, които ядат риба, използвани като тор) са събрани и изнесени за Европа. Около 100 работници са живели в Кейп Крос, но доста мъже са загубили живота си поради суровите условия в Кейп Крос.

Този резерват е известен с най-голямата в света колония за размножаване на тюлени - около 210 000 тюлена, присъстващи през размножителния сезон през ноември и декември.

Привлечени от добрия риболов, осигурен от богатите на хранителни вещества води на течението на Бенгела, тюлените се събират на скалистата брегова линия през цялата година, като тюлените бикове пристигат в по-голям брой към края на октомври, готови да се борят за своите територии и правото да се чифтосват с харем до 60 женски. Очарователните малки тюленчета се раждат през ноември или декември и брегът е покрит с маса от блеещи малки тела. Майките тюлени призовават своите бебета, докато кърмят потомството си.

Разнообразие от други животни е привлечено от колонията, като чайките които обикалят повърхността на морето, както и ята корморани, извисяващи се над вълните. Китове убийци и акули също дебнат във вълните, особено малките, които за първи път излизат в морето. Чакалите и кафяви хиени с черни гръбчета дебнат в покрайнините на колонията привечер и призори. Ние също ги видяхме отдалече.

 

Бяхме подготвени, че има тюлени, но май не бяхме подготвени, че има мнооооого тюлени. Докъдето ти стига погледа е тюлен до тюлен!

 

 

 

 

Издават интересни звуци, карат се, хапят се, обичат се ... все някакви тюленски дейности, които наблюдавахме с интерес.

 

 

Това, което не ви показва видеото е миризмата. Ох, то е добре, че не показва и миризмата ... Нямат си тоалетни тези тюлени и си вършат нуждите навсякъде. Въпреки внимателното ни стъпване по пясъка и по пътеката, после в колата смърдеше неописуемо, та се наложи да спрем и да се опитаме отново да поизбършем обувките в пясъка.

 

Има изградена ялея, където посетителите могат си вървят спокойно и да се порадват на тюлените от близо.

Каква обаче е истината?! Тюлените са превзели всичко.  На пътеката има повредени части и тюлените се вмъкват необезпокоявано по пътеката, където вършат пак тюленските си работи...

 

 

Като тръгнеш към тях се размърдват и през най-близкия процеп се преместват на тяхната си територия извън пътеката.

Доста са сладички и ако се абстрахираш от миризмата, ще видиш само красота!

 

 

 

Не само на брега, във водата също е пълно с тюлени:

 

 

 

Кожата им от близо е една такава кадифенка и мекичка. Пипнахме я на входа, където продаваха някакви изделия от тюленска кожа. Не е добита нехуманно, а тяхното Министерството на рибарството и морските ресурси, определя квота на тюлените, които трябва да бъдат събрани.

 

 

 

И още едно видео ще сложа:

 

 

Ето и кучеподобните, които видяхме:

 

 

Около половин час сме прекарали там и можеше и още да поснимаме, но ни чакаше път. Познатият ни път край океана:

 

 

И познатото ни ограничение:

 

 

Днешния ден също ще разделя на два поста, че съм подбрала доста снимки.

 

Следва...

[Mary]

Ето го и днешния ни маршрут:

Като километри не е толкова много, но пък се пътува по почти безлюдни пътища. Пътят върви в голямата си част покрай океана, но всъщност не е толкова близо и океана се виждаше в далечината през по-голямата част от времето.

 

 

Маршрутът ни минаваше през Национален парк Skeleton Coast. 

 

Така нареченият скелетен бряг е 40 км широк и 500 км дълъг крайбрежен участък в Намибия - доста враждебна, но интересна зона. Тук студеното и непредсказуемо Бенгелско течение на Атлантическия океан се сблъсква с дюните и пустинния пейзаж на северозападна Намибия.

Името Skeleton Coast произхожда най -вероятно от огромния брой заседнали китове, загубили живота си тук и чиито скелети могат да се видят навсякъде. Част от теи китове не са засядали случайно там, а са били подложени не улов, а костте им изхвърляни в океана. Овахимбите, които населяват далечните североизточни части на Намибия, са използвали костите на китовете за изграждане на колибите си.

Многобройни кораби са заседнали на брега на скелетите благодарение на гъстата мъгла, бурното море, непредсказуемите течения и бурни ветрове. Моряците, които успявали да стигнат до сушата, нямали шанс да оцелеят на този негостоприемен бряг и умрали от жажда.

Повече от хиляда такива плавателни съдове с различни размери осеяват крайбрежието и се явяват най-голямото гробище на кораби в света.

Името „Skeleton Coast“ е измислено от Джон Хенри Марш като заглавие на книгата, която той пише, описвайки корабокрушението на Dunedin Star. Откакто книгата е публикувана за първи път през 1944 г., тя е станала толкова известна, че сега крайбрежието обикновено се нарича Скелетоново крайбрежие и е дадено като официално име на повечето карти днес.

Въпреки враждебния характер на тази област, има голям брой диви животни като слонове, адаптирани към пустинята, носорози, пустинни лъвове, кафяви хиени, чакали, жирафи, тюлени, орикс, кудус и зебри. Също така и редица адаптирали се растения, които живеята без дъждовната зона на брега на скелета и зависят единствено от ежедневната мъгла от Атлантическия океан.

Skeleton Coast Park е разделен на две части - яжна и северна.

Южната част, която се простира от река Угаб до залива Тора, е свободно достъпна. Въпреки това е необходимо разрешение зе преминаване през тази зона, което ние получихме от Ugabmond gate - понеже само преминавахме през зоната, не сме плащали нищо, но описват кога сме влезли, колко човека сме и т.н.

Северната част от залива Тора до Кунене на границата с Ангола не е достъпна. До тази зона може да се стигне само с туроператор, който е регистриран и има необходимата квалификация за тази дейност. Говори се, че тази зона е най-атрактивната зона на парка, но ние не сме влизали в нея.

 

Ето я портата, която не е отбелязана дори на картата. Вдясно от нея е офисът на служителите, а има и тоалетна наблизо.

 

 

Бях отбелязала доста места с красиви или интересни гледки. Спряхме на първото място, където се виждат останки от кораб:

 

 

Покрай тези места имаше местни, които се опитваха да продават някакви камъчета, да искат да те снимат или да си искат вода от пътуващите.

Океанът изглежда така примамлив, но само на външен вид е така:

 

 

Реално е доста ветровито, а времето се променя бързо. В началото ни посрещна слънчево време с голяма видимост, което бързо беше замемено с това:

 

 

По подразбиране следващите спирки ги пропуснахме - често дали сме на пътя се ориентирахме само по маркировката отстрани на пътя. Всякакви отбивки или интересни места останаха невидими. В подобни условия пътувахме почти до мястото, където трябваше да завием надясно.

Покрай брега имаше отбелязана и една бензиностанция, която решихме да пропуснем, както и многото такива, които срещнахме през вчерашния ден в цивилизацията. Решихме, че имаме още гориво и ще търсим зареждане по-натам, като излезем от Националния парк.

Не видяхме някакви забележителни неща, но природата си личеше, че е сурова - редуваха се големи части с пуститен вид и леки възвишения, обрулени от вятъра.

Портата за излизане от парка е някъде тук. Там проверяват документите, попълнени при влизането. Ето я и портата:

 

 

Теренът вече стана доста по-хълмист, а гледките все по-красиви.

 

 

Не пропуснахме да се зарадваме на този пътен знак:

 

 

В интерес на истината слонове в този ден не видяхме. Както и не видяхме други коли часове наред.

Автомобили нямаше, но пък започнаха да се появяват животни:

Първо познатите ни вече зебри:

 

 

Знаете как е - спирка, снимки и като избягат от нас - продължаваме.

Зебри вече бяхме срещнали, но пак им се порадваме. А Наско ни информира - "след малко, ще видим и жирафи". Табела за тях нямаше, ама жирафите бяха наоколо:

 

 

 

Преспокойно си се разхождаха насам-натам, хрупаха листа и не ни обръщаха никакво внимание. Да отбележа, че това не са животни в парк, а просто покрай пътищата.

Освен покрай животни минавахме и покрай населени места. Ето как изглеждаха, а ние се питахме как живеят, с какво ли се занимават, вода имат ли?!

 

 

 

И домашни любимци имат:

 

 

Ей такива обикновени неща, които тук в ежедневието не ни правят впечатление, но виждайки начина им на живот се замисляхме колко сме облагодетелствани ние.

Често покрай местата, където живеят, могат да се видят сергии, на които са подредили различни неща за продаване - обикновено това са камъни, рога или някакви дребни сувенири от дърво. Чудехме се като няма продавач как става търговията, но дори само като намалихме на едно такова място от къща в далечината се втурна един младеж.

 

 

А срещите с жирафи продължиха покрай пътя и на пътя:

 

 

 

Вече беше крайно време да заредим с бензин. Набелязах първата бензиностанция, която ни е почти по път и тръгнахме към нея. Тръгнахме и почти я снигнахме, но ... се озовахме пред тази порта:

 

 

Тук беше едно от местата, където общуването не ни се получаваше. Виждаме бензиностанцията от портата, но ни обясняват, че през нея не можем да влезем и ни ръкомахат към някакъв път(вероятно). Ние обаче път не виждаме и се чудим какво да правим - сто пъти обяснихме, че само искаме да заредим гориво. Накрая тези мислиха, мислиха, пък ни отвориха портата и ни пуснаха.

Влязохме - на бензиностанцията няма никой - само ние и работещия там. Веднага от някъде изникнаха местни, опънаха една сергия и започнаха да ни предлагат сувенири. Ние сувенири не искахме, ама искахме да се снимаме с тях. Питахме - ок, няма проблем, ако купим нещо. Добре - първо снимки, после търговия.

 

 

 

Моят перчем загрозява тези красиви жени, че бях само с телефона и дори не съм се сетила да ги снимам само тях. След снимките поразгледах стоката и си избрах един лъв. Пазарихме се за цената, постигнахме консенсус, но поглеждайки в прекрасните очи, на малкото момченце, дадох парите и си тръгнах без лъва, а малчугана много се зарадва, като му дадох лъвчето в ръцете.

Бавихме се не повече от 5-10 минути за зареждането и снимките. Всичко това се развиви пред погледа на мъжете от по-горната снимка. Това го пиша не случайно. Връщайки се отново на портата, ни уведомиха, че има ветеринарен контрол и подлежим на проверка. Този надпис е от другата страна и на влизане не сме го видяли, въпреки, че го има и от другата страна, но беше останал зад самите служители:

 

 

Ама това, че сме влезли преди 5 минути и никъде не сме ходили нямаше значение. Изумително беше! Ние започнахме да се хилим, ама мъжете с униформите си бяха сериозни. Хубавото е, че проверката беше проформа, а и нямахме сурово месо в нас. Надникнаха в багажника май и в хладилника, попълниха си чинно документите и се разделихме по живо и по здраво.

Продължихме покрай още красиви пейзажи, красиви възвишения и лъкатушещия между тях път, като все повече се доближавахме до мястото ни за нощувка - Hoada Campsite.

Този беше един от най-интересните къмпинги, в които отседнахме. Разположен е на голяма територия, а всяко място е на достатъчно разстояние от другите къмпингуващи. В случая бяхме абсолютно сами, като изключим работещите там.

Ето поглед от високо - вижда се колата ни и мястото ни:

 

 

Поглед и от близо - сгушено е мястото ни сред скалите:

 

 

Мястото за колата даже беше покрито, като не искам да си мисля дали е било ... за да ни пази от ветровете или от животните:

 

 

Ток ... няма. Вода има прекарана, а топла такава се получава ... от този бойлер - палиш огън, грееш вода, къпеш се - това отнема поне 40 минути:

 

 

Доста интересни бяха и санитаните помещения.

Тоалетната ни отвън:

 

 

И вътре:

 

 

Банята също си я биваше. Отвън:

 

 

И вътре:

 

 

Теляци също имаше:

 

 

В къмпинга има басейн, изграден нависоко сред скалите, както и заведение:

 

 

 

Никой не беше достатъчно смел, че да пробва басейна.

Снимки от вечерята ни и тази вечер няма - беше доста тъмничко, но преди това с Наско се втурнахме да гоним залеза. Буквално да го гоним, защото слънцето вече се беше скрило зад скалите и само с много бързане и катерени по други скали успяхме да видим залязващото червено африканско слънце:

 

 

Следва...

[Mary]

Следва денят, в който тръгнахме към Национален парк Етоша.

Буквално бяхме сами в къмпинга, нет почти нямаше, защото нямаше и сигнал на телефоните. Стъмва се рано, остава да ядем и пием колкото можем, преди да се хоризонтираме в палатките. Е, не е лошо и да обсъдим следващия ден, което и направихме.

Днешния маршрут - по план бяха под 400км. В действителност обаче станаха малко повече, поради съвета на този, който ни даде колата да влезем в парка Етоша през портата от запад - Galton Gate. Аз и без това от там бях планирала маршрута несъзнателно, че даже и бях отбелязала всички водоизточници в района.

Видяхме, че времето, което се предвижда за това шофиране е доста. Гугъл сега го дава 7 часа, но maps.me, който гледах вечерта го даваше още повече. 

Решихме, че отново ще трябва да станем рано, ако искаме изобщо да стигнем до следващата ни резервирана нощувка в Namutoni. Поради несигурността, че ще успеем да минем тези километри навреме, решихме да имаме резервен варинат - като стигнем средата на парка Етоша, където имаме резервирана нощувка за след един ден в Okaukuejo Camp, да се опитаме да разменим резервираните нощувки, което и направихме реално.

Защо изпитвахме съмнения?! Защото ни предстояха много километри вътре в парка, а там разрешената скорост е 60км., пътищата не са добри, често пресичат животни, а и ние нали все пак искаме да видим нещо в самия парк, както и извън него... Трябваше да минем и през супермаркет, за да допълним провизиите си за следващите три дни. Голямо желание имах и да посетим селище на племето Химба, но те обитават страната доста по-северно от нашия маршрут:

 

 

Ранобудни сме си, а пълнолунието ни помагаше да сгънем бързо палатките, да минем през бани/тоалетни и още към 7 часа да сме готови за път. Слънцето още не се е показало(изгряваше около 7,30):

 

 

Снимката малко заблуждава - видимостта реално е като в долната ѝ част.

Освен нас и други ранобудници има:

 

 

 

С всяка минута видимостта ставаше все по-добра, а животните наоколо все по-красиви!

 

 

По път ни срещна и изгревът на слънцето:

 

 

И още едни жирафи, вече огряни от слънчевите лъчи и закусващи в прохладата. Много жирафи видяхме и в този ден.

 

 

Мястото за паразуване бяхме определили да е в Kamanjab. Там открихме два супермаркета, но и в двата нямаше богат избор на продукти. Краставици например изобщо нямаше. Купихме разни меса, наденици, сирене и други дреболии, но наистина се чудиш какво да вземеш и купуваш само, защото трябва да ядеш нещо в следващите дни. Нито голям избор на месо имаше, нито на зеленчуци. Това не го пиша като оплакване, че аз и без това при пътуване не ям много неща, но да си имате предвид и ако има възможност да зареждате в по-големите градове.

В търсенето ми къде да видим Химба попаднах на Omusaona Traditional Himba Village.

Беше ни съвсем по път и въпреки, че нямахме никакво време, решихме все пак да отидем и да видим за какво става дума.

 

Химба от Намибия

Известни са със своята красота, подсилена от сложни прически и декорации. Кожите им са натрити с червена охра смес. Живеят изолирано и консервативно.

Населението им е около 20 000 до 50 000 души. Те са полуномадски хора, които развъждат говеда и кози.

Жените обикновено извършват по-трудоемка работа от мъжете, като носят вода до селото, строят домове и доят крави. Мъжете се занимават с .... политическите задачи и съдебните процеси.

 Домовете им са с прости, конусообразни форми, направени от фиданки, заедно с палмови листа, кал и тор

 Химбите са измъчвани от тежки засушавания, партизанска война (по време на борбата за независимост на Намибия и гражданска война в Ангола). Въпреки трудностите, те все пак запазват народа, културата и традициите си.

 Жените са известни с това, че търкат телата си с  отжизе, смес от масла и охра, за която се смята, че предпазва кожата им от суровия климат. Червената смес символизира богатия червен цвят на земята и кръвта, която символизира живота.

Религия и вярвания

Химбите се покланят на предцити си и на бога Мукуру. Често, тъй като като Мукуру е зает в далечно царство, предците действат като представители на Мукуру.

Домовете им обграждат  окуруво  (огън на предците) и добитъка им - и двата тясно свързани с вярата им в почитането на предците. Огънят представлява защита на предците, а добитъкът позволява правилни отношения между човека и предците.

Всяко семейство има свой собствен огън, който се пази от един човек, който общува с Мукуру и предците от името на семейството.

Прически на химба

Прическите показват възраст и социален статус.

Младото момиче обикновено има две плитки от сплетена коса.

Точно преди пубертета момичетата носят дълги плитки, носени свободно около главата - тя може да приеме различни форми и понякога върху нея се носят перуки.

Когато момичетата завършат церемонията си по пубертета, се провежда така нареченият   празник на екори и тя получава  шапката екори,  изработена от дъбена овча или козя кожа с три остриета във формата на листа, често украсени с железни мъниста.

Когато е омъжена от около година или е родила дете,  екори  се заменя с  ереме,  изработена от кожата на козя глава и закрепена под косата отзад на главата с две прашки. Екори  се носи само по време на церемониални поводи.
Мъжките от Химба също носят различни прически, като единичната плитка, носена от млади момчета в задната част на главата, две плитки, носени от мъже от Химба на възраст за женитба и  шапка от  омбия , шал, изработен от покритие от плат косата и украсена с декоративна лента.

Традиционни бижута

Химбите все още се украсяват с традиционни бижута според древните обичаи.

И мъжете, и жените носят голям брой гердани, гривни за ръце, понякога почти като ръкави, изработени от мъниста от щраусова черупка, трева, плат и мед с тегло до 40 кг, както и гривни около краката. Прахът от железен оксид с блестящия си ефект се носи като козметика за блясък.

Възрастните жени носят глезени с мъниста, очевидно, за да предпазят краката си от ухапвания от отровни животни

Голямата бяла черупка, носена на гърдите от Химба (както и жените от Овамбо и Хереро) се нарича  охумба.

 

Това, което посетихме не е точно село на Химба, а нещо като музей или място, където показват как живеят. Има такса за влизане - 200нд.

Ние бяхме там доста рано(около 9,30) по техните разбирания, защото никой не се виждаше наоколо. Излезе едно момче и докато ни съпровождаше към къщите, те започнаха да надничат сънени навън. За нула време успяха да подредят сергии, където показват изработени от тях вещи - основно гардани, гривни и фигурки от дърво.

Май всички от там си купихме дървени кукли Химба - първоначалната цена беше 200нд, но свалиха от нея.

Не мога да кажа, че това е добро място да се запознаете с племето химба, защото винаги е по-приемливо да отидете в истинско тяхно село, но ние нямахме време. Затова лично аз съм доволна, че все пак ги видяхме на живо, макар и в импровизирано село, където явно и не видяхме всички жители поради ранния час на посещение. Мисля, че @Роми бяха на по-добро място и се надявам да се включат с още снимки и по-подробна информация къде и какво видяха.

 

Входът към селището:

 

 

Ето и козите, които отглеждат:

 

 

Къщите:

 

 

 

И обитателите:

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Сутрешно разресване на косата - трудна работа ми се видя

 

 

 

Ето и демонстрация как спят - подложка за главата слагат:

 

 

И импромизирания пазар е готов:

 

 

 

 

 

 

На мен лично ми беше студено по това време, а бях добре облечена, та как издържат Химба на студа без дрехи не знам.

Въпреки, че не е оригинално селище, на мен ми хареса. Момчето ни разказваше как живеят, но нямахме много време. Цялото посещение от влизането в селището до връщането на пътя ни е отнело половин час. Със сигурност бих прекарала повече време там, но ... път ни чакаше!

 

Следва...

[Роми]

Тъй като бях призована да се включа със снимки и описание на видяното от нас, се отзовавам с малко закъснение. но бях досега в Белград и нямах достъп до снимките си с химба.  Аз не се справям с разказването като Мари, затова ще се включа предимно със снимки.  Обещавам да се включа и с информация и снимки от северните национални лагери , които посетихме в Намибия. Но разказа си е на Мари и аз само ще добавя още един поглед към него.

Преди всичко да кажа, че посещението при химба не беше в програмата, но състава на нашия джип се заинати и някак убедихме всички (или почти всички ) да се включат. Впрочем то ние бяхме и слабата, по-глезена и мрънкаща част от групата. Другия джип беше населен от твърди привърженици на лагерния живот, спане в палатки и готвене, а ние - почитатели на по-лежерния начин на нощувки в лоджии и постояни тенти, храна в ресторанти и вино за прокарването на храната :-))) 

Гидовете ни казаха , че е най-добре да посетим химба след Шпицкопе, на път за Етоша. Пред входа за лоджата ни в Шпицкопе имаше село на химба, но се оказа, че е доста малко - имаше едва 3 жени и без деца в този момент. Вярно, така нямаше да губим време за отклонение от пътя, но пък нямаше да видим почти нищо. Другото предложение беше да видим село, за което се отклонявахме около 25 км от пътя , но пък населено, имаше жени, деца, животни. Избора ни се оказа добър. Мъчеха се да ни откажат- щели да сме там точно на обяд, снимките ни щели да са ужасни заради светлината, губим 1 драйв в Етоша и т.н. Е, не успяха да ни откажат - дори от другия джип се включиха 4 човека!

Аз не съм добър фотограф, моята техника беше най-лошата, но пък толкова са красиви тези жени, деца, козички, че просто няма как да не се види това в снимките. Това което ми направи впечетление е, колко по-малко комерсиални са химба от масаите или самбуру например. Дори пазар не можаха да направят, купих си трудно сувенир, но аз само се радвах на това. Подготвяха храната за вечерта (добре че вече беше заколено животинчето и видяхме само дрането), общувахаа си на компании, някои придружаваха козите. Явно навсякъде има по 1 мъж, знаещ английски. Той говори с туристите, но парите са дават на една от жените. Е, поне така беше при нас.

 

[Mary]

Насладихме се на бързата среща с Химба и продължихме по пътя, защото ни предстоеше да изминем много километри.

 

Точно на излизане от черния път ни посрещна тази гледка, която се превърна в емблематична за пътуването - тесен път, ограничение от 120км. и животни на пътя:

 

 

А покрай пътя имаше много и с всякаква големина термитници, като най-често бяха разположени до или около дърво:

 

 

Влезнахме в Национален парк Етоша през Galton Gate Платили сме около 2000 нд такси на входа.

 

 

и ни чакаше това разстояние да изминем, като освен да се придвижваме, искахме и да гледаме животни.

 

 

На портата бяхме около 11ч. Времето осезателно ни притискаше, защото в парка не е разрешено да се шофира по тъмно. Какво решихме: Като стигнем до къмпинга, който е на средата почти, да се опитаме да разменим нощувките. Да направим първо две нощувки в Okaukuejo Camp и след това една нощувка в Namutoni Camp. В нормални времена това е малко вероятно да може да се случи, но ние имахме късмет и ни размениха нощувките. Реално щяхме да имаме време да стигнем и до по-далечния камп, но щяхме доста да бързаме и нямаше да се насладим на видяното.

 

Национален парк Етоша е национален парк в северозападната част на Намибия и един от най -големите национални паркове в Африка.  Той е обявен за резерват март 1907г. Определен е като Светилище за дивата природа през 1958 г. и е издигнат до статут на национален парк през 1967 г.  Обхваща площ от 22 270 кв.км и получава името си от големия тиган Етоша, който е почти изцяло в парка и обхваща 23% от него. Районът е дом на стотици видове бозайници, птици и влечуги, включително няколко застрашени видове като черния носорог .

 

С произхода си на езика банту, Етоша се превежда като „страхотно бяло място“.  Смятан за един от най -големите национални паркове по света и дом на над 114 вида бозайници и 340 вида птици, това убежище за диви животни е едно от най -лесно достъпните места за посещение в Южна Африка.

Преди време тиганът Етоша е бил древно вътрешно море, което през последните хилядолетия е пресъхнало. Въпреки че вече не е постоянна водна площ, летните дъждове изнасят слой водорасли по повърхността, които примамват ята фламинго и много други видове птици.

През сухия сезон многогодишните водоизточници на Етоша се препълват с животни, което прави това време много подходящо за наблюдението им.

Паркът има различни възможности за настаняване: къмпинги и лагери.

 

Паркът от тази страна е доста по-малко посещаван, като пътят вътре в парка дори беше в ремонт:

 

 

Водохранилищата са доста по-пълни с животни от тези в източната част на парка:

 

 

Все още съжалявам, че подминахме доста водни изтоници много бързо, но тогава още се опитвахме да наваксаме с времето.

 

Каквото и да сте чели/чували за Етоша сигурно е вярно. Животни има много, дори не е необходимо да полагаш кой знае какви усилия, за да ги видиш.

Едно единствено оплакване имам - всички лъвове, които видяхме, бяха абсолютни мързеливци - лежаха, спяха, надигаха се едва-едва и ни затрудняваха особено много в снимането.

 

По пътищата вътре в парка Етоша царуват всякакви животни. Не може да се кара бързо, защото винаги има шанс да изскочи животно - за това внимавахме най-много, защото даже не искам да си представям разправиите, които предстоят при инцидент с животно. Работещи в парка непрекъснато сноват напред-назад с всякакви превозни средства и правят забележки на завеяни туристи - на нас включително, че се показваме от прозорците, за да се снимаме. Не, не сме слизали от колата, но се подавахме...

Ето ги и животните на пътя - всъщност една малка част от тях, защото по дно време спрях и да ги снимам преминаващите:

 

 

 

 

А имаше и такива, които направо си полягват на пътя и ги чакаш да станат:

 

 

Карайки си по пътя, съзряхме два спрели джипа - все още не знаехме, че като видиш спрял джип, почти сигурно е, че има някакво животно наблизо. Все пак намалихме доста и се срещнахме с първия лъв в парк Етоша:

 

 

Почакахме доста време да се размърда, но това беше максимумът, който направи - едва-едва повдигна главата си и отново легна да спи. Както вече казах, нямахме много време, ако искахме да стигнем по светло.

Продължихме напред, но никак, ама никак не е лесно да се движиш, когато отвсякъде се явяват нови и нови животни, които искаш да видиш, да снимаш, да видиш и съседните, а сляд тях и другите ... луда работа е това сафарито с толкова много животни наоколо.

 

А сега ще си призная и защо толкова се забавих с дописването на това пътуване - просто не мога да избера колко и кои точно снимки да вмъкна тук...

Хайде, показвам няколко срещнати животни в този ден:

 

 

 

 

 

На всеки водоизточник в този район имаше доста животни - вие пребройте колко зебри пият вода едновременно:

 

 

А други чакат ред:

 

 

Вторите лъвове, които видяхме дадоха заявка за интересност, поне бяха прави два от трите:

 

 

Но ... кратка беше радостта ни - първо единия полегна, а после и другия, а наоколо животните дори не се разбягаха:

 

 

 

Малко след 15ч. стигнахме до Okaukuejo Camp. Веднага се отправихме към рецепцията и попитахме дали има шанс да разменин нощувките. За наше щастие беше възможно, като дори двама от нас - две от нас по-точно, попитаха и за нощувка в хотелската част, а не в къмпинга и в палатката върху колата. Двойно щастие, освен разяната, ни дадоха и стая за която патихме 2200 нд за две нощувки.

Ето как изглеждаше къщичката ни:

 

 

 

 

 

Забележете - няма мрежа против комари на прозореца, но има телена мрежа - някак избягвах да се замислям от какво точно предпазва тази мрежа, но пък може да е от ей тези сладури, които щъкаха из къмпинга:

 

 

Къмпингът има собствена водна дупка, където идваж животни да пият вода. Осветена е и пред нощта, та който иска може да следи за животни денонощно.

С приближаването си към водата видяхме, че късметът е с нас - голямо стато слонове бяха дошли на водопой.

 

 

Как мислите, дали ги поснимахме?!

Животните са буквално на метри от нас. Има табели, които указват да се пази тишина. А хора не липсваха - пълно беше с народ, много фотографи с огромни фотоапарати бяха окупирали всички пейки. Ние не сме професионалисти и от ръка можем да снимаме:

 

 

 

 

 

 

Доста време останаха слоновете и ние с тях, разбира се. Докато те пиеха вода, никаакви други животни не се доближиха до водата.

По едно време най-големият слон, явно водачът им, тръгна бавно-бавно да се отдалечава и другите не след дълго го последваха:

 

 

Едва тогава една зебра се осмели да се доближи до водата:

 

 

Като си тръгнаха слоновете и ние си гръгнахме - имахме да палим барбекю, да печем мръвки и да вечеряме. Толкова съм била впечатлена от слоновете, че снимки на барбекюто нямам. В сащото време и залеза почти го пропуснахме - толкова ни беше хубаво да седнем на маса, да вечеряме като хората, да си приказваме и да обсъждаме видяното.

Все пак направих един опит да отбележа и днешния залез:

 

 

С последни две нощни снимки приключвам разказа за този ден. Първият ни черен носорог:

 

 

И два останали от стадото слона:

 

 

Следва...

 

[Mary]

Време е малко да се забързам, че вече забравих какво правихме в Намибия.

 

Ядене, пиене, баня ... какво повече му трябва на човек, за да спи като ... къпан.

Преди да сгънем палатката на сутринта, нагледах нашия си водоизточник, но нямаше никакви животни рано-рано около 7ч.

 

 

Нещо като изгрев между клоните на дърветата в къмпинга:

 

 

Натоварихме се в колата и затърсихме животни - търсенето се изразява в каране на колата по разрешените пътища и обхождане на водоизточниците.

Предварително бях отбелязала всеки един от тях. При придвижването от една "дупка с вода" към друга такава, се взирахме отстрани в търсене на интересни животни.

Да си призная, лично аз не успях да открия нищо, но за сметка на това, едва тръгнали и @slujitel извика, че вижда нещо в тревата, нещо като лъвове. Веднага спираме и започваме да търсим най-добрата позиция - бая въртене му ударихме там и въпреки това едни трънливи храсти ни пречеха доста, за да видим поредните мързеланчовци в лъвски вид - този път беше направо урожай - цели 7 лъва/лъвици, които лежерно се протягага в тревата и едва, едва показваха главите си.

 

 

Сега се замислям, че ако бяха станали и тръгнали към нас тези приятелки, нямаше да пиша оплаквателно, че са си лежали, а страхопочитателно от движенията им. Но ... мързеланки бяха и тези.

Доста време ги чакахме да се раздвижат, да можем поне да ги снимаме като хората, но трудна работа беше. Вероятно от по-висока кола, се е виждало по-добре. На нашето откритие(т.е. на откритието на служител, се зарадваха и други хора). Едо един късметлия с голям обектив и на по-високо от нас:

 

 

Показвам какво заснех и аз от тези лъвчета:

 

 

 

 

 

За да стане ясно колко трудно е да се видят и снимат тези лъвове, ще сложа една снимка от телефона, където да се опитате да намерите лъвовете - в центъра са.

 

 

Повечето ми снимки от Етоша са с фотоапарат с 25х зум, което отчитам като голяма предимство.

 

След като близо час се въртяхме около тези лъвове, а те не показваха никакви признаци, че ще предприемат някакво интересно действие, ги оставихме да се препичат на слънце и продължихме с нашата обиколка.

Тук ще вметна, че в Национален парк Етоша има обществени тоалетни, които са отбелязани на картите. Някои са новички, други не чак толкова, но важното е, че има къде безопасно да свършиш някоя физиологична нужда.  Ето една тоалетна:

 

 

Продължаваме с водоизточниците и обкръжението им. На следващият такъв, отново лъвове видяхме - този път два мъжки, които след кратък размисъл се скриха от погледите ни.

 

 

Ето го единия как си тръгна:

 

 

Другият беше зает с важна работа:

 

 

Но след като я свърши и той се разкара от обективите ни:

 

 

Повече лъвове не сме виждали в парка, но пък станахме свидетели на огромно преселение на животни в парка - голяма група от Гну и зебри се преместваше от едната част на парка в другата, а вечерта ги видяхме по обратния път.

 

 

Силно впечатление ми направи водачът им, който като достигна пътя, спря, огледа се и чак след това продължи.

Вече насладили се на лъвове в парка, търсехме да видим и други котки, но нямахме това щастие.

За сметка на това видяхме много, много други животни, които бягаха, препускаха, или просто пасяха около нас, без да ни обръщат никакво внимание.

 

 

 

 

 

 

И птици някакви срешнахме, но се иска майсторство за снимането им, каквото аз нямам...

 

 

 

Хоп, една кавга заснехме:

 

 

Мирно и кротко си обитаваха други животни наоколо:

 

 

 

 

Докато обикаляхме един дълъг маршрут навътре от главния път, попаднахме на сдадо слонове - някои бяха огромни!

 

 

 

Когато наситихме погледите си с това разнообразе от животни, решихме да се прибираме, че неусетно се минава доста голямо разстояние и си трябва време за прибирането по светло.

 

На нашият водоизточник днес го нямаше стадото слонове, но имаше други животни и седнали на пейките им се радвахме от близо:

 

 

 

 

 

 

Залезът беше великолепен!

 

 

 

 

Вчера си бяхме изпекли достатъчно месо и зарзават, та днес мързеливо вечеряхме и доволни, след един ден пълен с красота, заспахме.

 

Следва...