дневник Мадейра - природа в сън

[master_of_germs]

Ретроспективна сводка от снощния залез на Кабо Жирао.

 

 

 

 

 

[master_of_germs]

Понта до боде

 

 

 

 

 

 

[Radnev]

Из нощния Фуншал.

Вечерта се шляем из прекрасно украсения Фуншал. Достигаме Музея на Роналдо, до който се извисява някаква статуя. Излъскана е от пипане, най-вече на чатала😳.

Добре, че има надпис, иначе нивга нямаше да го познаем, този колосан господин. Заемам същата позиция и чакам, ли чакам. Минават разни хора, но мене никой не иска да ме пипа. Ами да ... този е Роналдо от Мадейра, пък аз съм си Ванко от Раднево😄, успокоявам се Аз.

После е хотелът му Pestana CR7. Снимките от букинга бяха много high, а цената се въртеше около 300 лв. за нощувка. Очакванията ни за нещо звездно са разбити на пух и прах. Пред нас е двуетажна постройка от годините на соца. Чувстваме се като на Албена. На партерната част са разположени редица заведения, но всички са едни такива смотани. Над тях са хотелски стаи, чиято дограма е от онези сивите, от преди сто години.

Продължаваме към порта, където попадаме на някаква ужасна миризма. Нещо средно между развалена риба и фекалии. Чудим се, дали тази смрад достига и до близкия круиз? А може капитанът, луд фен на Меси, съвсем случайно да е изпуснал отходните води на целия подвижен град. Хвърляме бърз поглед на останките от Forte Sao Jose, които не ни впечатляват с нищо и даваме на задна.

Междувременно следим прогнозата за времето, която се мени с бясна скорост и започва да става все по-ясно, че утре ще бъде последният ни слънчев ден🌞 на острова. Бързо проверявам за турове от Pico Areeiro до Pico Ruivo. Цената се върти на кота 30 евро на човек. Рано сутринта те вземат от хотела и те стоварват на Pico Areeiro. След 6-7 часа те чакат на Pico Ruivo или по-точно на хижата Achada do Teixeira, а после те връщат обратно във Фуншал. Естествено, в този късен час, всичко е sold out, така че трябва да се насочим към rent-a-car. Нищо страшно. Такъв бе и предварителният план.

Най-доброто, което ни предлагат е от 23 до 26 декември. 45 лв/ден + 7 долара застраховка. Сайтът е myrentalcar, а конкретната компания е BravaCar. Не е идеалната оферта, но при факта, че запазваме буквално от вечерта за сутринта си е направо топ. Странното е, че при всяко изменение на датите, дори и с ден, цената скача двойно.

Тук много хора биха попитали „А има ли нужда от кола???”

Ще отговоря: „Може и без кола, но по-добре с нея!”

Чисто транспортно, островът е добре уреден, но придвижването е бавно. Много бавно. Завой след завой и спирка след спирка. Прекачвания, графици, ограничено време. Не затова бяхме дошли чак до Мадейра. 

Ако щъкате из източната част на острова, ще се оправите и с градския, но западната част е трудна за достигане и почти всички ползвали обществен транспорт са я пропуснали или претупали. Вариантът е с организирани турове, но там отново си твърде зависим от външни фактори, а крайната цена е същата, ако не и по-висока.

След като решихме транспортните си проблеми с един замах, продължихме из Фуншал далеч по-спокойни. Отлепихме от крайбрежната и навлезнахме из уличките, където тълпата ни увлече към коледния базар, който се оказа претъпкан от народ. Не обичаме навалицата, но в случая ни хареса. Бе весело и много коледно. Купихме разни семки на екзотични цветя и плодове, с идеята да ги развъдим и в България. Ядохме странни сандвичи с риба и банан, а като за финал попаднахме на коледен концерт с португалски песни. Това бе една страхотна вечер, която окончателно затвърди мнението ни, че от тука няма да мръднем.

[master_of_germs]

Прая да маята

(Спецпоздравителна сводка на вниманието на @MayaS)

 

 

 

 

 

 

[Radnev]

Pico Ruivo.

На следващия ден се отправяме към летището на Фуншал, откъдето трябва да вземем Rentalcara. Преди това обаче си правим сутрешна закуска с яйчица. В кухнята има разположени два големи хладилника, като по незнайна нам причина, всички слагат храната си само в единия. Другият е съвсем празен и си е само за нас. И може би, защото имаме цялото място на света, събаряме яйцата и правим яйчен омлет на пода. Ваня се прави на оправна и изнамира някакъв моп. Фелдфебелът обаче има вграден радар и пристига на секундата. Оказва се, че мопът бил взет от сервизното помешение, за което сме нямали оторизиран достъп. Не стига, че си чистим, ами ни се карат. Носят се нови кофи, мопове, парцали. Започва вайкане и суетене. Имаме усещането, че сме причинили нефтен разлив насред Атлантика, но невъзмутимо продължаваме да си приготвяме храната. Какво да се прави, трябва и да се яде.

***

Някъде около десет най-после се озоваваме на Аеропорта. Там ни очаква тъмносин Ford,  от който слиза възпитан мъж с много татуйровки. В главата е същински Гуардиола. BravaCar се намира съвсем наблизо, така че стигаме бързо. Междувременно минаваме под мощните колони на летището. Някога дължината му е била наполовина и при липсата на място са направили огромна естакада. Малко инженерно чудо.

Дават ни очукано Фиатче, за което ни удържат депозит от 1250Е. То, долу-горе толкова му е цената. Де се вика, по-добре да си го бяхме купили. Отправяме се към Achada do Teixeira, откъдето тръгва пътека PR 1.2 към Pico Ruivo.

Повечето коли около нас са ренталкари и са все едни такива новички. Някои дори са електрички. Не знам какъв е наемът на нещо подобно, но със сигурност е много тлъст.

Нашата количка, дори си няма стикер, така че спокойно минаваме за местни. С оглед на средния ръст, аз не толкова, но пък всяко стадо си има черните овци.

Поемаме по пътеката нагоре и пред нас най-после започват да се откриват тези толкова бленувани пейзажи, по които всички прибелват очи. Не, че и ние не бяхме сред тях.

 

Няма човек минал по тази пътека, който да не е снимал това дърво и ние не правим изключение.

Пейзажи, гледки, мирадори. Все по-красиви и все по-чутовни. Гористият пояс свършва, но зеленината не. Тези планини спират влажните атлантически течения, така че мъхове, лишеи, папрати и други непознати нам тропически видове, растат направо от скалата.  

 

 

 

Сред цялото величие и красота, все пак дивашкото у нас надделява и правим заключение, че онази суха турска вулканична пустош, дето само не се затрихме, ни липсва повече от този зелен вулканичен рай.

Някъде по тези отвесни склонове е пътеката за Енкумеада:

А из тази сгърчена, изпосталяла гора, която продължава надолу, докъдето ти поглед стига, се вие пътеката за Noons Valley:

 

Тръгваме по нея, но в един момент осъзнаваме, че дори и да стигнем до долу, времето в никакъв случай няма да ни стигне, за да се върнем. Денивелацията е над 1000 метра в посока. По пътеката срещаме само двама души, което е добър повод отново да се попечем на слънце. Тук няма досадници с дронове, така че се чувстваме съвсем необезпокоявани.

Радваме се на всеки слънчев лъч и с право. Утре островът ще бъде връхлетян от тропическа буря, а ние ще бъдем нейде по пътеката на Pico Areeiro и Pico Ruivo, борещи се с пориви на вятъра от 100 км/ч.  

А това е най-емблематичнят кръстопът на острова. Тези, които са били ще ме разберат. Тези, които не са, вероятно ще се объркат, но когато отидат и те ще ме разберат.

Ако си корав, изкачваш Pico Ruivo от селцето Ilha и продължаваш за Encumeada. Ако си още по-корав, идваш от Pico Areeiro, изкачваш Pico Ruivo и продължаваш за Encumeada. А ако си просто луд идваш от Noons Valley, изкачваш Pico Ruivo, отскачаш до Pico Areeiro, връшащ се и продължаваш за Encumeada. И ако към това забиеш една-две палатки по пътя, вече можеш да кажеш, че не само си видял, но и си разбрал Мадейра. Останалото е бошлаф работа.

[ДиянаВ]

Не съм запалена по футбола и дори като жена достойнствата на Кристиано Роналдо не ме привличат😉. 5€ за вход в музея да гледам трофеи и история на славата няма да дам, но Кристиян е фен и иска да го отбележи сред забележителностите на Мадейра. Чудесно, нямам нищо против, колко да отнеме разглеждането - 30/40 минути максимум. Ще изчакам отвън с кафе и пастейша😋. Музеят е с неудобно работно време до 17:00 часа, а програмата обикновено отрежда на Фуншал вечерни разходки. Не успяваме да го вместим навръщане от Curral das Freiras, макар автобусът оттам да спира точно в този район. Отлагаме за друг ден, след като се приберем от Пико Руиво. Между другото, още едно предимство на ранния преход - като те оставят към 14:30 часа, после имаш повече време за други неща.

Докато чакам пред музея, не скучая. Случки стават😛. Едно мъничко момченце се заиграва със статуята, подобно на @master_of_germs, но се застоява повече и пречи на азиатки да се снимат. Майка му през това време чати ядосано по телефона със свити устни. Те чакат, чакат търпеливо и накрая любезно питат: Извинете, това вашият син ли е? При което майката отговаря: Да моят е. И толкова🙊. Азиатките глътнаха английската граматика и направиха жест на детето да се дръпне настрани. То се уплаши и се скри в краката на майка си-непукистка🙉. Преминават за снимка с Роналдо различни образи, но една със сигурност е по-впечатляваща от експонатите в музея😜. То го прегръща, то му говори, чак богославя. Откачена работа от жена на възраст😄, ама то човек на възраст превърта😂. Та тази жена направи фотосесия в какви ли не пози, не й стигна удоволствието и на излизане от музея продължи с бутането, взирането, че чак и навирането в шортите🤣. 

 

Аз се задоволявам само със сочене😉. Не си бил в Мадейра, ако не се снимаш с Роналдо😛

 

П.п. Информация от магазина за сувенири: тениска с автограф - 160 и 180€🙂. Добре че момчето ми вече е преминало модата “гезме с официална футболна тениска по центъра” 😂

[MayaS]

преди 4 часа, master_of_germs каза:

Прая да маята

(Спецпоздравителна сводка на вниманието на @MayaS)

/cdn-cgi/mirage/a8b1b262cb12ff9f469eddd8996b86b12f5fff7c125d2d6aea81fee119efbfc5/1280/https://magelanci.com/uploads/monthly_2023_01/20230118_161600.jpg.d1b988a425fff0a53f966c2165a76700.jpg

 

/cdn-cgi/mirage/a8b1b262cb12ff9f469eddd8996b86b12f5fff7c125d2d6aea81fee119efbfc5/1280/https://magelanci.com/uploads/monthly_2023_01/20230118_160852.jpg.906ff80eb1fbfa898d9f81327618d926.jpg

 

/cdn-cgi/mirage/a8b1b262cb12ff9f469eddd8996b86b12f5fff7c125d2d6aea81fee119efbfc5/1280/https://magelanci.com/uploads/monthly_2023_01/20230118_160257.jpg.f0315283399bdef9d8b100b72821fa24.jpg

 

/cdn-cgi/mirage/a8b1b262cb12ff9f469eddd8996b86b12f5fff7c125d2d6aea81fee119efbfc5/1280/https://magelanci.com/uploads/monthly_2023_01/20230118_160340.jpg.a382e0b6e0befa0edcfb92b470c6c09b.jpg

 

 

 

Еййй, нямате милост с тез прекрасни места, сега няма да ме свърта за таз Мадейра. Благодаря.

В момента, MayaS каза:

Еййй, нямате милост с тез прекрасни места, сега няма да ме свърта за таз Мадейра. Благодаря.

А маята сега втасва за Индия 🤣

[master_of_germs]

На вниманието на @randi и който друг би бил във Фуншал в следващите три дни. Ние утре си тръгваме от Фуншал, нацелихме фадото, без дола искаме 🙂

[Argentique]

преди 2 часа, ДиянаВ каза:

Не си бил в Мадейра, ако не се снимаш с Роналдо😛

Яяя, аз не съм била на Мадейра. 😂 Определено трябва да отида значи. 😃

 

=============================================================

 

 

Идва понеделник, в който все още карам по план. Обикновено, когато си мисля програма за някъде, гледам да е балансирана, за да не се претоварвам с еднотипни впечатления. Ако сутрин има музей и разходка в градска среда, следобед задължително вмъквам море, река, парк, гора – някаква природа за разнообразие. Може да карам четириколка в градския парк или да лежа на плажа през зимата (за целта имам голям туристически дъждобран, който дъжд още не го е валял, но пък е играл ролята на постелка на безчет зимни плажове по морета и океани 😂). Еднотипните изживявания, дори най-вълнуващи и интересни, ми дотягат. Затова след голите бърда на Сао Лоуренсо решавам да отида до една от най-известните левади на острова – Caldeirão Verde, още повече, че прогнозата за района на Сантана е прилична – около +20, без вятър и валежи. И този път прогнозата се сбъдва!

До пътеката Caldeirão Verde автобуси няма. Стигането от Фуншал е малко тегаво, но съвсем възможно при добро разпределение на времето. Ясно ми е, че е най-добре да имаш кола, но по рождение съм навигатор, а не шофьор, книжка нямам и нямам желание да имам. Затова хващам първия автобус от Фуншал за Сантана в 7.30. Както вече е писано, маршрутите на автобусите са обиколни, а този за Сантана прави невероятни отбивки във вътрешността на острова. Почти през целия път съм с отворена уста заради живописните гледки навън. В централния масив е пълно с отвесни зелени склонове, дълбоки долини, бананови горички, а рижави крави лежат по завоите и понякога пречат на трафика. Шофьорите на автобусите карат като луди, съвсем близо до ниските мантинели по ръба на бездънни пропасти и дано не ви е страх от високо и не ви прилошава по завоите, защото такива има в изобилие.

 

До Сантана се стига за час и половина по разписание, но малко закъсняваме. Туристите-пешеходци са само двама и слизат по средата, за друга пътека. Пред общината в Сантана с безброй шумни баби слизам само аз. Селото е известно с шарените си къщурки, но ги оставям за след пътеката. И без това са възстановки (безспорно красиви) за туристите.

До началната точка на Caldeirão Verde – Queimadas има към шест километра и при желание човек може да се върне пеша до Сантана, но на отиване има голям баир. Lindt беше пуснала снимани визитки на таксиджии в Сантана, които возят до Queimadas за 10 евро на посока. Автобусът спира точно до стоянката на такситата, на която дремят три-четири коли. Хващам първия (бай Хосе) за ушите, който ме информира, че цената е все така 10 евро, а инфлацията още не е стигнала до тези диви места. За всеки случай бай Хосе пуска апарата, който заковава на 9,80€. Дава ми визитка, за да му звънна за връщане.

 

(Преди номера се набира код 00 351)

 

Хубавото по пътеките, като дойдеш съвсем рано сутринта, е че няма хора. На паркинга дремят две коли, пеят птички, пасат рижави крави, в далечината синее океанът, а въздухът носи онова специфично ухание на планинско утро. Живея съвсем близо до гора и я обичам. Зеленината и тишината ме успокояват, предлагат така желаното убежище, идеално за размисъл, общуване, раздвижване и наблюдение на природата и себе си сред нея. Нашата гора се променя през цялата година и от толкова ходене знам почти наизуст кое листо или цвете кога ще поникне и увехне, за да се появи пак през следващата година. Но тази гора ми е непозната, затова е още по-интересна. Все едно отивам в музей. 😊

 

 

Близо до паркинга в Queimadas има фотогенични къщурки, в които може да се пие кафе със сладкиш, но към девет и половина още са затворени. Много са поспаливи хората на този остров! То и аз съм, но у нас.

 

 

Песента на сладкопойните горски птички е нарушена от истерично врякащи гъски. Трима чичовци с гномски ръст и лопати в ръка отиват да разчистват нещо по левадата. Чувствам се като единствена героиня в някоя забравена приказка.

 

 

 

Левадата е абсолютно равна, само с две стълбища в първата третина – 6,5 км на посока с връщане в началната точка. Според мен почти всеки с желание за ходене може да я мине без особени проблеми.

 

 

Гората ме посреща с високи криви дървета с покрити с мъхове преплетени клони. Първите пет минути е по-сухо, но после се появява така познатата ми кал, която тук е с друг цвят и консистенция. 😁

 

 

Знам, че по левадата е мокро, а кой знае какви гледки няма, затова въобще не мъкна излишно кило в раницата под формата на фотоапарат. Телефонът ми е водоустойчив и карам с него.

Левадите са местните туристически пътеки, които минават покрай старите напоителни канали. Навремето хората са измислили да ползват водата в северната част на острова, за да напояват земите на юг, и са построили огромна мрежа от напоителни канали – левади. Те още се ползват от фермерите и се поддържат, а заедно с тях и пътеките. Всички пътеки могат да се ползват съвсем безплатно (за сравнение, на Cinque terre няма да ви пуснат да се разхождате по отсечките в нацпарка, ако не си купите билет). Каналите на тази левада са плитки, обаче на две-три места са дълбоки и под нивото на пътеката, а ако не се внимава, спокойно можеш да скокнеш вътре. Четох два-три такива отзива... Но не е нещо фатално. 😊

Има много водопади – някои се стичат по мекичките, покрити с мъхове склонове, някои са по-високи и пълноводни, а трети текат направо върху пътеката. Някои могат да се заобиколят с малки щети, но един не предлага такава възможност и оптималното решение е да се тича по най-бързия начин под ледената струя. С вопли, разбира се. 😂

 

 

 

Височината тук е към 900 метра и е по-хладно. Постоянно отнякъде капе вода и никога не си напълно сух. По 6,5 км в едната посока подминавам само едно полско семейство, така че получавам нужната доза рахат. Не обичам да ходя с тълпи по горите, нарушават ми общуването с природата, а в гората близо до дома ми ходя в определени часове (или в лошо време, тогава не само тълпи, хора няма). Полека левадата стига до по-открити участъци и предлага гледки. Долината е дълбока, красива и усойна. При нас в такива дерета задължително свири вятър. Тук не е изключение.

 

 

 

И веселата част – има тунели. Това ми е известно и за целта си нося челник от България. Обаче склерозата не прощава и челникът си остава да почива в чекмедже в апартамента във Фуншал. Да не се хаби излишно. Без светлина няма да ви се получи. В средата на тунелите е тъмно като в рог, но телефоните имат фенерчета. Малко е тъмно така, но за зор-заман става. Не знам дали обикновено е мокро, обаче при мен пътеките във всички тунели са изцяло покрити с вода. Поопипвам почвата с крак да не пропадна в някоя ледена левада в тъмницата и напред. Малко е некомфортно да минаваш тъмен тунел сам-сама без никакво човешко присъствие наоколо, но всичко е в главата – концентрираш се и вървиш. Концентрацията е много важна и не трябва да се губи, това го научавам по-късно на практика... 😂

Тунелите са четири или пет, като един е съвсем къс, а последните са ниски. Върви се доста наведен и трябва да си гледаш в краката, напред и нагоре да не се дръннеш в тавана. За късмет, точно в най-ниския тунел има десет сантиметра вода на пътеката. 😂 Пак си благославям високите обувки, с маратонки щях да заджвакам още в началото.

 

 

 

Въпреки че не вали поне над моята глава, някъде все пак повалява, защото над различните баири постоянно никнат дъги. Броя до десета и спирам. Спокойно мога да нарека тази левада „Фабрика за дъги“, а не „Зеленият котел“, както ѝ е името.

 

 

В края на левадата има водопад, обаче за втори пореден ден достъп до десерта няма. Опасно, свличащи се камъни, забранено и преградено. А съм виждала снимки на по-авантюристично настроени граждани, къпещи се в (предполагам) леденото езерце под водопада. Но сега има ограда, други водопади, сериозен вятър и двойка испанци дъвчат сандвичи на тясно пътче.

За пореден път стигам до извода, че пътят ми носи по-голямо удоволствие от крайната цел, обръщам се и тръгвам обратно. Усойно е и няма къде да се разположиш с кеф, пък и ме чакат още 6,5 км път, които може да са равни, но се минават идея по-бавно, отколкото в градски условия.

Таймингът ми е перфектен, защото на връщане се случва същото като предния ден – появява се насрещен трафик. Първо срещите са през пет минути, но после зачестяват. Тук не е широко като на Сао Лоуренсо, често трябва да се изчаквате, да гушвате някое дърво за опора или металното въже. А най-лошо е да се разминаваш в нисък тъмен тунел с големи групи немски туристи – те вървят в пакет и някаква насрещна човеко-единица ни най-малко не ги трогва. След няколко такива разминавания се разсейвам и губя концентрация... Облекчена от последното разминаване, най-накрая съм сама посред тъмен тунел и тръгвам напред. Баммм! Звезди в мрака! Не си вири носа много, Argentique, ми казва Вселената и ме праща в поза партер в кална локва насред тъмен тунел. Телефонът отлита нанякъде, но поне свети. Падам по гръб върху раницата и тя омекотява удара, обаче главата яко ме боли. В личния ми хороскоп има предсказание за чести травми на главата и такива все ми се случват. Постоянно си удрям главата някъде и преди години стигам по тази причина до Бърза помощ. Два пъти и все на Великден. Но сега случаят е друг.

Чували сте лафа „ела с мен в пещерата да изплашим ламята“. Обаче този път ламята съм аз. 😂 😂 😂 👻

Значи, вчера от кал се оплаквах... Ето ти кал сега. 😂

За радост, няма ни един свидетел на чутовната ми поява на светло от тунела. Щеше да им се наложи дълги години да посещават психотерапевт. 😂

Цветът на раницата ми е неразпознаваем от калта. С шарено клинче съм, а калните петна се сливат с десена. Мия си ръцете в левадата, замазвам се тук-там с вода и оставям раницата да съхне без пране с цел бъдещо отупване. Правилно решение. Имам спрей-дезинфектант на спиртна основа и си пръскам върху раната малко над челото. Па́ри малко, кръв няма. Ще го живея този живот. 😉 Вдлъбнатината още си стои и така и ще си остане.

Изживяването за кратко ми вдига адреналина, но постепенно пак минавам в релакс режим. След средата на пътя хората много се увеличават. Към 12 и нещо стигам стартова позиция.

Преди да се появя тук, се чудя дали да не се върна в Сантана пеша – само шест километра по асфалтово надолнище. Обаче след 13-те километра и наболяващата повърхностно глава вече не ми се ще, затова се обаждам на бай Хосе, който е малко зает, но ще дойде след половин час. Хич не бързам, дори да се шматкам из Сантана, мога да хвана автобуса в три следобед, а не последния в пет.

На връщане бай Хосе го играе гид, препоръчва ми да отида в тематичния парк на Сантана, но той е сравнително туристически и нямам никакво желание.

Таксито излиза от гората и наближава селцето по абсолютно права отсечка с огромен наклон. Бай Хосе ме пита дали искам малко адреналин и не мога да му откажа. 😄 Той настъпва газта и профучаваме с бясна скорост по нечовешкото надолнище. Друго си е местен шофьор да те вози в раздрънкано такси. 😂

В Сантана сядам да отразя сандвич с бира. Бира пия рядко, сандвичи предпочитам да не ям, защото съм кулинарен турист, но тук залагам на местната питка боло ди како със сьомга заради по-ограниченото време. И тази питка ми проваля програмата. Сандвичът е огромен и вкусен, изяждам половината и даже ми го опаковат за у дома.

 

 

Разглеждам известните местни къщурки, превърнати в магазини за туристи.

Зад тях започва съвсем нелъскава зона с ниви на местните. Прави ми впечатление, че обработваема земя празна не стои – всичко е заето с посеви, които заради условията вероятно растат като луди.

 

 

 

 

Като луди растат и хортензиите – някъде са облагородени и поддържани, а по протежението на асфалтовия път за левадата си виреят съвсем дивашки под формата на плевели.

 

 

Хващам автобуса малко след три – в самата Сантана няма какво да се прави дълго време, освен това е жега за по къс ръкав, а краката ми завират във високите обувки.

Гледките са фантастични и ако някой го мързи да ходи, може да се вози напред-назад по пътищата и пак ще е кеф.

 

(Снимката е направена през стъкло в движещ се автобус, представете си колко по-цветно и хубаво е на живо.)

 

След двайсетина минути в автобуса започва да ми става лошо. Може би на много хора им прилошава, обаче в тази сфера съм куче марка и дори си спечелих славата на железен стомах в четвърти клас по време на голямата екскурзия Асеновград-Дяволско гърло-Смолян-Кърджали. Това е много завоест път и тогава автобусите са ужасни, а вътре вони на изгоряла нафта. Сега обаче усещам дискомфорт и гадни миризми на храна отвсякъде.

Няма страшно, след няма и час сме във Фуншал, ще издържа някак. И тук автобусът се разваля. 😂

Стоим си на завой в нечувано село и чакаме неразвален автобус да се довлачи от Фуншал.

Дори в покой ми е криво. Може да е от звездите в тунела. Кой знае?

След час идва автобус, местим се в него и отпрашваме с бясна скорост към Фуншал.

Ей го де е Фуншал, обаче времето там е съвсем различно – гъста мъгла и задръствания. 😲

 

 

Вместо час и половина, отвисяваме в автобуса три часа! Но търпението е мускул, нуждаещ се от редовни тренировки. 😎

Слизам на свеж въздух и хвърлям сандвича от раницата в първия кош. Не ми мирише на развалено, но си слушам повика на интуицията.

Прибирам се у дома по тъмно, в мъгла. Не ми е добре нещо. Я да се консултирам с лекар. 😃

Отварям нета да си видя симптомите. Живея доста години с този организъм и знам, че в повечето случаи ще се оправи и така. Но малко теория не вреди. 😂

Понякога стават и обърквации – така лятото в Крит решавам, че ме втриса заради изгаряне в последния ден, пък у дома се оказва, че освен изгаряне най-сетне съм лепнала ковид.

Дали не е от главата – свят не ми се вие, но ме втриса от студ без видима причина и мисълта за храна ме отвращава, а обичам да ям. 😊

Я да видя за хранително натравяне. 😑 Съвпада. Вадя две одеяла и си оправям леглото. Изчиствам любимия организъм от ненужни субстанции, пия фервекс за сгряване, че друго нямам, и си лягам в осем часа. Студено ми е дори с двете одеяла. Събуждам се след дванайсет ча́са в доста по-добро състояние. Само при мен да се лекувате вече. 😜 😂

 

Обаче програмата ми отива на кино...

[ДиянаВ]

Първи ден във Фуншал - 26 декември

 

До обед имаме приятни занимания - мързелуване и бавна закуска и неприятни - стягане на багажа. Днес ще се местим във Фуншал с автобуса на SAM от 12:20 часа. Правим чек-аут, плащаме за вечерите и допълнително консумираните неща и се заговаряме със собственичката по различни въпроси - от това какво ни предстои в Мадейра до как се отразява бежанската вълна от Украйна по нашите земи. Много, много са далеч от войната и оставам с впечатлението, че тя не е фактор тук. Пожелавам да няма войни и вируси като Ковид и скоро да се върнем пак. Темата за Украйна може и да й е далечна, но като чува Ковид на мига настръхва и прави ужасяваща гримаса. Защо ли, при 60% население под някаква форма свързано с туризма ...

Пристигаме на автогарата, бъркам в джоба си и какво напипвам - ключа за хотелската стая. От лафосване съм забравила да го дам. До автобуса има 12 минути, хайде един обеден спринт до Уайт Уотърс и обратно. Не ми стигат вчерашните болежки в колената, ами сега и прасците се включват в действие 🙉. Който му е слаб акълът, са му яки краката 

Пътуваме дълго време до Фуншала, към час и половина. Доста хора се качват начесто по спирките в този празничен ден с разредени автобуси. Цена на билета 3.35евро.

Пристигаме точно за часа за чек-ин - 2:00. Настаняването ни е в къща за гости в централните части на Фуншал - Pensão Residencial Vila Teresinha, резервирана през Букинг за 120 лв. на ден със закуска. Условията и интериорът не са нещо особено, базово и малко вехто е обзавеждането, но няма да купуваме имота😉. Важното е, че е чисто, с топла вода и удобно легло и на супер локация - на десетина минути от църквата и яхтеното пристанище. И тук собственичката - жена над 60, върши всичко, а когато не е в кухнята, чисти стаите. Вилата разполага с голяма обща тераса с гледка към океана.

Нашата стая е тази вляво, съвсем близо до терасата, която аз редовно ползвам за цигара, питие, решаване на задачи и влизане в Магеланци.ком 

Имаме и празнична украса. Къщата за гости може да не предлага лукс, но се запълва месеци напред. Явно е популярна, имат си и редовни клиенти с резервации без посредници. Аз я запазих края на юни, когато даже още нямах самолетни билети, с предплащане на престоя 30 дни преди настаняването. В случай на отмяна или неявяване санцията беше цената на една нощувка. Края на юли вече нямаше свободни места. Запълняемостта се случва не само по Нова година. Сега поглеждам в Букинг, че първите свободни дати са за началото на май.

 

След като разтоварваме багажа, пиша на Раднев за благополучното ни пристигане и се отправяме на опознавателна разходка из централните части на Фуншал.

Първи крачки в нашия квартал

 

и първи глътки за тонус

На мен също много ми харесва столицата и оживлението не ме дразни, напротив.

 

Този ден е дъждовен, всъщност най-дъждовния от всичките, като количество и продължителност. Завалява по-силно и се пъхаме в Декатлон за някои покупки. Прогнозите за времето в планината буквално се менят на всеки час и не знаем какво да очакваме. Кристиян взема термо клин и кърпа за глава, а аз, за да не остана капо си харесвам розово-лилав суитчър. Нямам шапка, но и никоя не ми допада, ще карам временно с тази на съпруга. Ако клинът се окаже ненужен, ще го върнем срещу касовата бележка. Така и правим след няколко дни.

Още не сме разучили улиците и заведенията из Фуншал. Дето се вика не знаем къде сме, а Раднев ме кара аз да казвам къде да се срещнем 🙂. Преди няколко часа сме слезли на спирката пред мол La Vie и заради засилващия се дъжд, сега сме се отправили натам. По същото време Раднев оставя колата на летището, след което ще пътува насам с аеробуса. Така се уговаряме срещата да е пред мола. От автобуса слизат само те и Раднев нали е доста висок, веднага ни съзира и маха😃. На мига се разпознават магеланците явно

Запознанството с Иван и Ваня е най-хубавата ми случка през този ден. Ще остане сред незабравимите моменти в Мадейра, даже може и да надживее спомена от гледките. Така е, гледки има на мого места по света, но хубави хора като тях - не. Прекрасна компания за сладки приказки и смешни истории, разказани познайте от кого . Раднев е чистосърдечен, непринуден и неподправен човек, с който много лесно се говори, а когато имаме и магелански допирни точки, спойката става от раз. Голям е не само по дух и душа, но и буквално. Както виждате, трима човека наведнъж може да прегърне, хихихи🤗 А Ваня е слънцето, което усмихва всички наоколо. Двамата в комбинация бързо заличават дъждовното настроение

 

[Argentique]

Ще си напиша програмата, за да стане ясно защо ривъ... 😂

• събота – Фуншал, Монте, шматкане из Фуншал (плюс евентуално Câmara do Lobos, за последното не остава време) – идвам от студено и дъждовно Бергамо и се получава търсеният „wow“ ефект с китни градини посред зима. 
• неделя – голото Сао Лоуренсо и следобед шматкане из Фуншал (или Câmara do Lobos, пак не стигам до там).
• понеделник – зелената гора в Caldeirão Verde и Сантана.
• вторник – Vereda do Larano – баир с море, 12 км.
• сряда – полу-релакс за събиране на сили, пътеката Eira do Serrado, Cabo Girão и късен обяд в Câmara do Lobos.
• четвъртък – изгревно Pico to Pico, следобед Фуншал.
• петък – полет в 14:30
• ***(планът за задрасканите дни отива на кино 🎥)

 

Та във вторник след 12 ча́са сън се излюпвам в осем (най-късното ми ставане на острова) и осъзнавам, че днес извън Фуншал нямам сили да мръдна, освен ако някой не ме откара с кола. Поглеждам през прозореца – желаещи няма. 😂 Обаче вали проливно. Но за кратко. 
Сещам се, че вчера съм пропуснала вечерната работна сесия (не съм в отпуска) и трябва да наквасвам. Отварям компютъра и се забавлявам в следващите три часа... 😊 Заради предния ден нямам много енергия и съм обезводнена. Изпивам към кофа вода и за всеки случай пия един хидратин, който по незнайни причини съм донесла тук. Като знам за какво съм го купувала и кога, със сигурност е с минал срок на годност 😄, но по-зле надали ще стане и се оказвам права.
Към обяд вече ме е срам да стоя вътре (за какво съм дошла?) и излизам на лежерна обиколка из Фуншал. Няма да бързам, ще седя по пейки като бабичка, пък дано ми се прияде нещо.
Дъждът отдавна е спрял и е излязъл вятър. В океана се появяват вълни с бели гръбчета или както им казват на български – зайци.
Първо изследвам махалата. Хазяйката ми каза, че тук си заслужава само крайбрежната към центъра, обаче решавам да видя и другата посока на запад. Стигам до Ponta do Lazareto, където има малък мирадор.

 

 

Все едно бомба е паднала – няма ни трафик, ни магазини, ни заведения. Виждам някакви табелки на апартаменти, но туристи няма. Мераклиите стигат максимум до Barreirinha.
Обаче де що местен човек ме среща, ми казва „bom dia“ – това в широк център на островна столица. Много ми харесва тази работа!

 

 

Замъквам се към коледния град в центъра. По пътя ми се обажда стара приятелка – толкова стара, че е била с мен на онази екскурзия до Дяволското гърло в четвърти клас. Иска да ѝ включа камерата, докато се шматкам из града. Правим 90-минутен разговор. 😁
Тя е потресена от табелата за +25, слънцето и хората по къси ръкави. Иска да дойде в Мадейра и доколкото я познавам, ще го направи. 

 

Понеже по-рано обикалям из Фуншал през уикенда, ми прави впечатление, че по центъра няма хора, но решавам, че е нормално. Обаче в работен ден по обяд е лудница. Сред тълпите от работещи местни, туристи почти не се забелязват.
Има прекрасно коледно градче с павилиони с бира, понша и храна. Обаче съм снощна и като виждам сергия за bolo do caco, беж надалеч. Не че е лоша храна, но май приключих с тези хлебчета поне за това посещение.

 

 

 

Попадам на възстановка на местно село със сергии със занаятчии – много е хубаво.

 

Наоколо обикалят деца с местни носии и смешни шапки с антенки – Крачун нещо се сърди, а Малчо яко му се присмива.  😂

 

Влизам в катедралата. Обикалям из паркове. Радвам се на украсата на Praça do Município, където има огромно дърво с лалета (или поне аз му викам така). 

 

 

 

 

На същия площад има интересна с интериора си църква Igreja de São João Evangelista.

 

 

 

С една дума, се отдавам на релакс.

 

Пазарът с плодове и цветя е по-скоро музей, а цените за мен са скандинавски. Но пък е шаренко.

 

 

Към четири решавам, че е крайно време да се пробвам да ям в този ден, особено като виждам пред доста ресторанти табла с обедни менюта. Почти навсякъде има супа на деня, каквато аз няма да си сваря в апартамента. Всъщност така и не ползвам печката, но жените сме лесни с изхранването. 
Та избирам местната доматена супа във варианта без яйце – струва ми се добра идея. По стар пиянски навик поръчвам и чаша бяло вино. По-интересното е, че го изпивам.  😂
Супата е добра и ми идва дюшеш. Обаче за зла участ вместо хляб ми носят вездесъщото bolo do caco с дъх на чесън и ги моля най-мило да го занесат нейде по-далеч, поне в Испания, за да не го виждам и подушвам. 

 

 

Минавам и през супермаркета за последни покупки – нещо за подарък. Храна си имам предостатъчно.
По супермаркетите има много добри рибни щандове, а при поискване повечето риби ги чистят и филетират. Сушена треска стои права по кошници. Ухае по съответния начин. Цените на този тип риба са според мен най-ниски в цял ЕС. Но нищо не си купувам с надеждата все пак да се отдам на кулинарен туризъм по ресторанти в идните дни.

 

 

 

Плодовете по супермаркетите са на по-сносни цени, а мангото е много добро – такова в България няма.

 

 

 

Купувам си за проба тамарило (доматено дърво). Странно е и повече няма да си купя. 😂 Има вкус на плод с доматени нотки накрая. 😄

 

Изпращам поредния круизен кораб (понякога се нареждат по три) и се замъквам към дома да гледам залеза от пейките до моя бар. 

 

 

 

И в този момент получавам мейл от Pico Transfers, че в четвъртък заради ураганен вятър (100 км/ч) няма да има трансфер, а всички пътеки ги затварят съвсем официално до петък. В петък летя.
Изгревът от Pico do Areeiro е гвоздеят на програмата ми за този остров и дори съвсем цветно виждах във въображението си как слънцето се показва над море от облаци. 
Първо решавам, че за пътеките се шегуват, но в официалния сайт на Мадейра има съобщение. 
Надали ще сложат по един пъдарин с пръчка на всяка пътека, но след като има такава забрана, може би има и причина за нея. Ще помислим и ще видим.
Вероятно преди десетина години щях доста да се разочаровам заради пропадналото ми Пико, обаче с времето се научих да си ценя рахата и да виждам и използвам безбройните възможности, които Животът съвсем неочаквано ми предлага. Като не е Pico to Pico, друго ще е – на този остров има толкова интересни за мен неща, все ще намеря подходящото ми местенце. И утре е ден.

[ДиянаВ]

@Argentique мисля, че проблемът не е бил в хляба bolo do caco, а в сьомгата. Чудно ми е какво може да ти стане от хляб с чесново масло по средата. Виж от недобра полусурова риба като сьомгата, ми се струва по-вероятно хранителното натравяне. Аз почти всеки ден си хапвах такъв хляб и нищо ми нямаше.

За изгрева над море от облаци в интернет до голяма степен засилват нещата. Играят яко филтри и ефекти според мен🙂. Може и да греша, никакъв специалист не съм във фотографията. Но скалата - върхът, от позицията на който си, е много отдалечен от брега, океана, изгряващото слънце. Неминуемо скалите влизат в кадър, а ако са покрити с облаци, то ти къде ще си - под облаците или над тях и къде ще е слънцето🙂. Аз съм чакала изгрев на 1 юли в Марзамеми при облачност и не се получи, хем е на морето, а по канарите как ще стане ми е много чудно. Ето ние бяхме се позиционирали на Miradouro do Juncal. Що скали има напред, как да се покрият всички с облаци, та да стане море и после на чисто небе да изгрее слънцето🙂

 

 

но и без море от облаци, изгревите са вдъхновяващи🙂, като ново начало🙂.

И аз пропуснах Vereda do Larano, както сигурно и други още незнайни за мен красиви места. Тъкмо да имаме стимул и очакване за следващия път😉

[Argentique]

преди 39 минути , ДиянаВ каза:

@Argentique мисля, че проблемът не е бил в хляба bolo do caco, а в сьомгата. Чудно ми е какво може да ти стане от хляб с чесново масло по средата. Виж от недобра полусурова риба като сьомгата, ми се струва по-вероятно хранителното натравяне.

Разбира се, че е от сьомгата, обаче вече свързвам миризмата на bolo do caco със състоянието си и не ща и да го видя повече това како. 😂 Така преди години се натрових с маринована херинга в Каварна и повече не ям този продукт. 😊
Не ям месо от миналия век, а рибни и морски неща почти само по пътувания – та явно съм се изнежила. Или пък е трябвало малко да се поспра и да забавя темпото, кой знае. 😊
Но въобще не се кося - на толкова късметлийски ситуации съм попадала на път и съм срещала страхотни приятели, че и десет Пико-та да изпусна, праз голям. 😄
Самият факт, че мога да пътувам и да се радвам на любимото си занимание в момента, си е чист късмет, а не всеки го има.

За снимките с изгреви най-много гледах из нета и в любезно предоставения от @master_of_germs линк на един откачалник.

Нямам нито амбицията, нито уменията, нито техниката да направя такава снимка дори при идеални условия с море от облаци. Но е хубаво да се види изгрев на високо. Носи заряд.

В крайна сметка се прибрах в България, една сутрин по случайност станах рано и видях изгрев от близкия баир на 24 декември. Пак си беше чудесен. 😎

 

 

 

[master_of_germs]

Изгрев и залез са ненужни подробности в сравнение с всичко, което предлага pico2pico.

Лично мнение. 

Нашият план също, ако и да не отива на кино, то поне се променя драматично. Според прогнозите за времето и за здравословното ни състояние. Първите флуктуират. Вторите са на влошаване 😕

От градините в Монте снимки няма да качвам. Видели сте достатъчно. 

Градините... стават. В друг сезон може и да заслужават по-висока оценка,но през януари това е максималното, с което бих ги оценил.

Добре че в цената се включва и безплатна дегустация на вино мадейра. Ама пък беше от същата марка, дето си я харесахме и си я дегустираме всяка вечер 😉

Тая вечер на крайбрежната в Понта де сол най-накрая пробвахме понша. Няколко вида. Става... 😉

Ама ще си продължамваме на вино мадейра до края на престоя ни 🙂

 

За да не се поддаваме твърде лесно на вирусните атаки, все пак завъртяхме кръгче с двете квартални левади от наше село: левада нова + левада до моиньо 😉

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[jungfraujoch]

преди 12 часа, Argentique каза:

Вероятно преди десетина години щях доста да се разочаровам заради пропадналото ми Пико, обаче с времето се научих да си ценя рахата и да виждам и използвам безбройните възможности, които Животът съвсем неочаквано ми предлага.

Това е чудесно!Винаги имаш план Б и даже още няколко.И възможност да се възползваш с хъс и пътешественически дух!

преди 10 часа, Argentique каза:

Самият факт, че мога да пътувам и да се радвам на любимото си занимание в момента, си е чист късмет, а не всеки го има.

Много се радвам,че си от хората,които не мрънкат и са благодарни за пътешествията си!

Пишейки,разказваш толкова интересно и цветно,че няма как да не се вдъхновя и да се радвам искрено на умението ти да се наслаждаваш на живота и неговите предизвикателства!Все така бодра и ентусиазирана бъди!

П.П. Благодаря на всички,които с удоволствие пишат в темата,изразявайки личните си емоции и гледна точка!

[Argentique]

преди 11 часа, master_of_germs каза:

От градините в Монте снимки няма да качвам. Видели сте достатъчно. 

Градините... стават. 

Тая вечер на крайбрежната в Понта де сол най-накрая пробвахме понша. Няколко вида. Става... 😉

😂😂😂 Аве, Мастър, вирусът ли така ти е притъпил възприятията или този остров не е баш твоето място? 😉 Кажи си, ще те разберем. 😉

Аз от поншата също изпих само две, но заради меда ми дойде много сладка и си минах на вина, коктейли, ром и бренди. С това прекачване из Европа нямаше как да домъкна бутилки мадейра у дома, но вероятно из сайтовете тук се предлага някъде и като се затъжа, ще се разтърся.

Ромът не е лош, на летището обаче предлагаха само отлежали версии. Да си го пият със здраве. 😁

 

 

ПП. Каква е тази тиквена супа на вашата вечеря? Ако е такава де. Въобще цялата софра ми изглежда странна - нещо като фюжън кухня с лек японски наклон. Където сядах поне аз, даваха големи порции риба/месо с гарнитури от големи парчета зеленчуци (и плодове 😂) – цели картофи с кожата, сладки картофи, глави броколи, цели банани, мъжката дето се вика. Може и да има заведения за fine dining, но не ги видях.

 

@jungfraujoch, благодаря за добрите думи. 😍

 

 

 

 

[Argentique]

В предпоследния ми ден на Мадейра се опитвам да осъществя поне някаква част от плана. Във Фуншал духа, но не извънредно, затова хващам автобуса за Cabo Girão. Автобусът е на трета ползвана от мен фирма Rodoeste и прилича на стогодишен. Седалките са 3+2.

 

 

Самото возене в този автобус е несравнимо изживяване. Според разписанието до Cabo Girão се стига за 45 минути, обаче на нас ни отнема час и кусур. Първо се качват британски граждани в квартала-Слънчак Сао Мартиньо. Спирките са през петдесет метра. После същите започват да слизат. Но най-голямата патаклама настава в центъра на Câmara do Lobos. Не знам какво се случва в този ден – дали има пазар, или дават пенсии, но поне трийсетина баби атакуват автобуса през предна врата. Вътре настава неимоверна лудница. Всяка баба говори с всички останали баби, с шофьора, а някои успяват да говорят и по телефона. 😂

Това на висок глас на португалски, където всеки втори звук е Ш. Бабата зад мен си има внуче, което седи като мен до прозореца и чат-пат ми подръпва шала. Обръщам се по някое време – дърпа го, защото го дъвче. 😂 Гладно е детето – да дъвче. 😂 Без да прекъсва лафа с всички останали, бабата му прави забележки, но безуспешно. Подвижната лудница ухае на поне десетина различни манджи със запръжка плюс тамян като върхова натрапчива нотка. Шофьорът кара като луд – вероятно други просто не оцеляват на тази позиция. По завоите няма видимост и е пълно със спрели коли. Бабите натискат копчета за спирки, които само те си ги знаят. Тук вече са през двайсетина метра. На Cabo Girão слизам с облекчение на свеж въздух, а половин автобус с шумни баби продължава да се весели напред по трасето.

 

 

Във Фуншал обикалям по къс ръкав и полупрозрачно шалче. В раницата нося ветровка (абсолютен вестник, дето се сгъва на портмоненце) и полар с цип. Имам и едно тънко яке с полуумряла мембрана без пълнеж и това са ми дебелите дрехи. Останалото – тениски. С мембрана, полар и тениска ходех в Бергамо на +2 и умрях от жега.

Та сега слизам от автобуса и усещам, че май подухва. Слагам ветровката. След двайсет метра слагам и полара отдолу.

На тази площадка вероятно ходи всеки, озовал се в Мадейра. Аз даже се чудя дали да не я пропусна за сметка на друго. Но не ми се получава пропускът. Океанът е на 589 метра под краката, като подът е метална мрежа и нещо прозрачно, но в моя случай прозрачното е покрито с какво...? О, изненада – с кал! 😂 Високо е, но грам адреналин не отделям. Дори на „Орлово око“ повече ми се появи.

 

 

 

Обаче е голяма красота. Такъв (но по-читав) кадър ми стоя на десктопа, преди да дойда в Мадейра. Актуализирам си там кадрите периодично, за нахъсване. 😉

Лошото на тази площадка е, че постоянно има тълпи, които викат почти колкото бабите от автобуса. Хубавото е, че повечето са дошли като мен по къс ръкав и им е студено или страшно (?) и се изнасят бързо. Във Фуншал (ей го де е) времето е съвсем друго, със слаб вятър. Тук... слагам си очилата на главата и те отлитат. 😂 Слагам си ги на очите и при определена моя позиция спрямо посоката на вятъра, те отлитат дори от лицето. 😂 По-недохранени хора се държат за парапета. Аз още съм добре тук и мога да си контролирам движенията. Засега...

Понеже вече съм със свободна програма, съвсем спонтанно решавам да сляза до Câmara do Lobos пеша. Хич не ми трябва вятър – в града, където живея, духа всяка вечер по часовник. Obrigada, дето се вика.

Пускам си maps.me – то си имало пътека, чак левада. Културна работа.

 

 

 

 

 

Няма ни едно празно пространство – всичко е засято със зелки, салати, тръстики, банани и други незнайни за мен неща. Аз доматите ги бера на пазара и само там ги разпознавам. 😜

Разбира се, Мадейра няма да е Мадейра, ако не пусне някой дъжд от синьо небе. И после дъги тук-там.

 

 

Колкото и да е странно, тази съвсем незабележима и неизвестна пътека ми дава най-големия енергиен заряд на острова – изпитвам пълен кеф от пасторалните картини, от тоталната липса на туристи, пък и времето не е зле. Вярно, че заради вятъра, който се появява и изчезва, се преобличам поне десет пъти, но това да ми е проблемът. Поне имам какво да облека, защото девойките по летни рокли горе на панорамната площадка нямаха.

 

 

Разминавам се само с фермери, които си копаят нивите, мъкнат щайги и са леко учудени от появата ми, явно не минават много външни лица. Абсолютно всички ме забелязват, махат ми и ме поздравяват на какъвто език знаят. Много ми става драго от това.

При поредното ми обличане се разминавам с няколко полски туристи, които обаче катерят баира нагоре и хич не им е леко. Единият, за да си почине, идва да ми държи якето да се облека. 😂

После минавам край строежи на малки къщурки, които тук се правят с кофи с въжета и съвсем компактно, защото няма място за бетонобъркачки. Дори строителите ме поздравяват възпитано. 😂 Вдъхвам им респект – все пак съм една глава над тях с червено яке. 😂 😜 И изглеждам доволна от живота.

 

 

Започват жилищните квартали. Някои къщи са с високи огради, но повечето са с достъпни за окото китни дворчета с коледна украса. Някъде звучи музика, другаде готвят обяд, потракват лъжици, а аз вървя по тясна пътечка и си харесвам къща с гледка за пенсионирането ми. Изборът е много сложен. 

 

 

 

 

Стигам до по-натоварените горни улици на Câmara do Lobos. Пълно е с бананови горички на хубаво южно изложение, които на редове се катерят до най-горната част на баирите.

 

 

Яяя, винарна, където правят познайте какво... Тук вече си е град с трафик, обаче всички продължават да ме поздравяват. Да не съм си намазала нещо по физиономията? 😂 Защо???

 

 

Океанът си говори с вятъра и нещо му се ядосва. Тяхна си работа, не се намесвам.

 

 

 

По пътеката въобще не си давам зор, дори седя и блея на някои места с по-красиви гледки, та взимам петте километра надолу сигурно за два часа. Капачките обаче са си добре този път.

Някога в Câmara do Lobos е прекарвал времето си този господин. Местните го увековечават.

 

 

Колкото и отзиви да съм чела за градчето, всички казват, че тук трябва да се яде ешпада с банан и да се пие коктейл „Никита“. Ей сега ме глейте какъв съм послушен турист! 😂

Вече отдавна е следобед и без грам съпротива се предавам в лапите на дядо-викач в ресторантче с гледка към Бора-Бора. 😂 Каквото – такова, най-много да ме отровят. 😂 Но поне вече знам схемата за лечение...

 

 

 

Обаче ешпадата е хубава. Но виното verde е гадно, за първи път ми се случва, и го зарязвам.

След такава приятна за сетивата разходка, трябва да си отпусна енергиите и скачам в дълбокото.

Поръчвам коктейл „Ники́та“! Слушайте сега и се дръжте да не паднете – вино, бира, маракуя и сладолед! 😂 Това няма как да става за пиене! Обаче става. Не че ще е любимият ми коктейл, но заради идеята го пробвам. Вероятно обядът ми не е много добра комбинация за храносмилателна система след натравяне, обаче нямам последствия и си разписвам болничния като приключил.

 

 

В долната част на градчето има две симпатични улички, които към три-четири следобед са абсолютно празни. Виждала съм снимки на тукашни арт инсталации с боклук от океана, но сега не ги намирам. Има нови. По много врати са наредени пластмасови туби със забавни „муцуни“. Звучи коледна музика.

 

 

 

На високите улички няма начин да няма мирадор и отивам да го търся.

Има. Считат, че Câmara do Lobos е първото място на Мадейра, където акостира корабът на откривателя Zarco. Името на градчето означава приблизително „Съветът (Камарата) на тюлените (морските вълци)“, защото първото, което са видели моряците, са черните скали, покрити с безброй тюлени (на заседание). Сега малко тюлени имало само около необитаемия остров Desertas наблизо.

 

 

Малко по-нагоре излизам на панорамната тераса Ilhéu de Câmara de Lobos. Тук има голяма лодка в памет на откривателите на острова преди 600 години.

 

 

И нечовешки ВЯТЪР!

Никога не съм вярвала, че в хубаво време, на двайсетина метра над морското равнище може да духа така! Не може да се ходи в посока по желание, не може да се стои на едно място, а като обърнеш гръб на носа на стилизирания кораб на Ilhéu, за секунди изчезваш от площадката към кърмата. 😂

Никога не съм вярвала, че ще се държа за ограда за стабилност – е, държа се. 😂

А за десерт – срещу теб фантастичен баир с площадката горе и хубава светлина.

 

 

Колко можеш да изкараш тук? Не много дълго. Пускаш оградата и отлиташ във Фуншал. 😂

 

Във Фуншал все пак стигам с автобуса. Две спирки преди моята, отвън, зад стъклото, скача някакъв луд (но не шофьор на автобус) и ми маха, като се опитва да играе и канкан едновременно. 😂 А, същият, който ми обличаше якето сред нивите. 😂 Островът е малък.

Една жена на две различни спирки в два различни дни ме пита за разписание. Накрая седи на седалката зад мен в самолета за Бергамо, който наполовина е пълен с швейцарци с кални обувки. Колко да е голям този остров? Само да не го обикаляш целия пеша в такъв вятър. 😉

 

Във Фуншал пак си е топло и няма вятър. Минавам да снимам ретро колите в махаленската ми крепост Forte de São Tiago на приятна светлина.

 

 

 

Изпращам предпоследния ми залез тук. Още сега ми е мъка как ще си тръгвам...

[Radnev]

@ДиянаВ - благодарим за хубавите думи😀. Изключително щастливи сме, че успяхме да се видим и да се запознаем с хора като вас

@master_of_germs - мисля, че вашето пътешествие е към своя край и съвсем скоро ще си бъдете в БГ. Аз почти съм завършил разказа си за Мадейра, но тупам топката, за да се включиш и ти. 

Засега разбрахме, че пончата, Монте Палас и пикотата стават, но нашите очаквания са за доста по-конкретни впечатления от острова, преходите и видяното.

Не се оплаквай от хора и вятър между Пикотата.

Качвам едно много кратко клипче от нашия преход по-легендарната PR 1 - Pico Areeiro - Pico Ruivo.  

Ако не искаш хора търси вятър. Ако искаш вятър - ей ти вятър😁.

Някъде там започнах най-после да осъзнавам, защо където и да ходим все не срещаме никакви хора😅.

 

П.П. Само да добавя, че това е от началото на пътеката и тук бе добре. След първия ни тунел Pico do Gato, вече наистина стана весело.

Съвсем скоро ще кача кратък разказ на приключенията ни между двата върха.

[Radnev]

 Тротинетката.

 „Тротинетката” - така нарекохме нашата малкa колица, която явно бе трицилиндровa и освен, че нищо не вървеше, харчеше бензин на пълна разсипия. Вече се бяхме пренесли на ново място във Фуншал и то бе луксозното предградие Sao Martinho😎. Не знам защо всички го хейтите това местенце? Аз пък на дърти години не ща да ходя в Мадейра. Тука на третата седмица съм умрял от скука. Бих се изсипал на Майорка, в средата на най-големия купон. Пък ако искам диващина и там си има, колкото щеш. Само мерак да имаш да я търсиш. Както съм казвал - Балканец съм до дъното на душата си и тука умерено няма😁.

Противно и на нашите очаквания в Sao Mаrtinho, освен купища хотели, има и доста скатани улички с луксозни къщи. Именно в такава се бяхме настанили и ние. От едната ни страна бе разположена пращяща от зеленина палмова плантация, а от другата гледахме океана. В тази част на острова банановите плантации бяха нещо обичайно, защото до FX Pena Apartments, макар и в централната част на Фуншал, също имаше бананова градина. Растяха на огромни връзки и ако бяхме пристигнали на острова малко по-късно, може би щяхме да попаднем в истински бананов рай.

 

Стаята бе с хубава тераска, а долу в двора имаше голяма открита кухня, която свърши идеална работа за нашето изхранване. Така, че пренасочвам кулинарните въпроси към другата част от авторския колектив😜.

Освен нас, забелязахме само двойка скандинавци и някакъв бразилец, който може и да бе обслужващ персонал.

Предградието бе наистина луксозно и продължавам да се чудя как цената за нощувка бе скромните 85 лв.  Около къщите, бяха паркирани толкова маркови возила, че една вечер бях забравил Тротинетката отключена, но изобщо не ходих ни да я заключвам, ни да я проверявам. Да изчезне на фона на този автопарк, щеше да бъде най-чутовната случка в цяла Мадейра от Милениума, та до наши дни😆.

По-големият проблем на тротинета бе, че е толкова маломощен, че по нагорнищата на Фуншал вървеше само на първа и дори да я изрежех на 5000 оборота, че и отгоре, включех ли на втора, губеше мощност за секунди. Това пък създаваше други проблеми, защото зад нас създавахме луди тапи🥴. Където можех давах път, но някъде просто не ставаше. 

При потеглянето на задна нещата бяха още по-трагични. За да се справи Тротинетката с това изпитание или трябваше да измолим Господ за чудо, или трябваше да променим някой от законите на Нютон. Това правеше паркирането и маневрите доооста по-трудни от обичайното. Мъчих я на два пъти и на два пъти й пропуши съединителя. Вторият път ситуацията бе доста критична, защото току пред нас бе паркирала някаква мутренска G-класа. Въпреки, че на Мадейра едва ли има мутри, щеше да бъде доста неприятно да изжулим луксозното возило. Тротинетката отказа да мръдне назад, дори и със сантиметър, така че я пуснах надолу и под зоркия поглед на Ваня, успяхме да се разминем на някакви милиметри.

Въпреки всичко, сме много доволни от малката тротинетка, защото благодарение на нея, успяхме да видим толкова много😃.

 

[Argentique]

Хейтим Sao Martinho, щото ни возят в автобуси по главното трасе и виждаме само слънчакски хотели. Вашето си е много добре даже.

А за стари години ривьем за Мадейра, понеже не сме обиколили още останалите острови, но като ги обиколим, ще знаем с точност и тогава ще купуваме/наемаме резиденции. На мен и в Испания ми харесва към Андалусия и Валенсия, но само зимата.

 

ПП. Може да бера банани от пазара, обаче я да ограмотя @Radnev 😂 – те не са палми, а трева. Та затуй пред къщата ви не е „палмова плантация“, а ливада с буйна тревица. 😜 😂

[master_of_germs]

А на мене ми остават още два залеза тук. Но вчерашният на Понта до парго беше специален, защото фабриката за дъги възобнови дейност след известно прекъсване 😉

Даже Клъвдий IV Бух се въодушеви 😉

 

 

 

 

 

 

До днес не мислех, че ще вляза в заглавието на темата. Но вече не съм сигурен,че няма да сънувам Мадейра. 

Все пак проучвам острова от поне 5 години. Тук всеки може да намери своето мяста някъде. Аз рядко се лъжа в преценките си. Моето място е западният бряг,вече проверено и на практика. 

От момента, в който видях водопада Гарганта фунда по един от любимите ми тв канали, мястото си стои забито с кабърче... Постепенно кабърчетата станаха цяла кутия... Забити все на места с емблематични имена: mirafouro da vaca..., boa morte..., ponta do tristao...

Имена стряскащи, а места лъхащи на спокойствие. Места, където слушаш само птичите трели. 

И не че pico2pico или сао лоуренсо са смотани. Напротив - прекрасни са, но са толкова налазени от хора и налъхати от ветрове. Ако не бях от първия ден с бронхит, вероятно щям да имам и малко по-различни възприятия.

 

Въпрос: защо всички отиват в Порто Мониш? Там няма нищо, което да не може да се види във всяко друга крайбрежна махала по северния бряг. Да пропуснем Порто Мониш се оказа решение, което ни изплати солиден дивидент 🙂

 

[Argentique]

преди 7 минути , master_of_germs каза:

Въпрос: защо всички отиват в Порто Мониш? Там няма нищо, което да не може да се види във всяко друга крайбрежна махала по северния бряг.

 

Е, как защо? Там са най-пияните и луди хора на целия остров, както писа @Radnev... 😂 Истинска забележителност за хора, които не ходят много из нашенски села. 😂

[master_of_germs]

Ентосборът заседава цяла нощ и цяла сутрин в мъгла, порой и ураганен вятър едновременно. И накрая взе решение... Че вие, Мери и эВерче, не сте малки орки. И от тоз ден носетне името "магеланци" ще бъде добавено в старите списъци на ентите 🙂

 

 

 

 

 

[ДиянаВ]

Защо ходим в Порто Мониш? А де😜

Долу и русалки има😉

На мен ми хареса, като част от цялостното изживяване по време на западния тур.

Въздейства ми шумът на океана.

Но и там имах дребнав черен епизод от пътуването ни, за който после съжалих. Какво ми хареса и защо се самоукорявам, ще разкажа като стане 31 декември😄

[Radnev]

преди 4 часа, master_of_germs каза:

До днес не мислех, че ще вляза в заглавието на темата. Но вече не съм сигурен,че няма да сънувам Мадейра. 

Все пак проучвам острова от поне 5 години. Тук всеки може да намери своето мяста някъде. Аз рядко се лъжа в преценките си. Моето място е западният бряг,вече проверено и на практика. 

***

Въпрос: защо всички отиват в Порто Мониш? Там няма нищо, което да не може да се види във всяко друга крайбрежна махала по северния бряг. Да пропуснем Порто Мониш се оказа решение, което ни изплати солиден дивидент 🙂

 

Всички се радваме, че Мадейра все повече започва да ти влиза под кожата🤘 ... но тия панорами дето ни ги пускаш през ден .... ами, те като Калиакра бе!!! Малко по-големичко и малко по-стръмничко, ама да биеш път чак до Мадейра затова ...... (той си знае😉😉😉).

***

Порто Муниш - Не знам за кой път го повтарям вече, но Мадейра е особен остров. На дадено място може да хванеш такива климатични условия или гледки, които другите да не могат. Ето, примерно снимките на Дияна са с прекрасно време и страхотен пейзаж. Нас пък там ни удари циклона и видяхме вълни, които заляха наблюдателната тераса на 10 метра височина. И всичко това се разрази за минута до две. После всичко утихна. И това ще бъде може би най-запомнящият се спомен от острова.

Това е Мадейра - в две минути може се крие разликата между това да ти хареса, да не ти хареса или направо да ти влезе под кожата.