дневник (Полу)Околосветско пътешествие до Южните морета

[macf1an]

Литнах за Айтутаки с нагласата да прекарам завидно остатъка от празника (какво ме чакаше, идея си нямах).

След кратък полет първите островчета от прехвалената лагуна се явиха:

 

 

Собственикът на едноименния мотел Рино ме посрещна с голям венец и поздравления и ме натовари. Още в началото му казах, че имам конкретни цели тук и още утре искам да отида на тур в лагуната, който задължително посещава остров Майна. Тайната ми мисия номер 1. Човекът каза, че понеже е неделя - има само един работещ екскурзовод (който ходи на църква в събота, останалите почиват), но той ходел дотам, та нямало проблеми. Настаних се в учудващо просторната, чиста и отрупана с пресни цветя стая и излязох да се порадвам на залеза:

 

 

Разпитах къде ще има хора тази вечер и ме зарадваха, че единственото място достъпно пеша - Клуба на рибаря, работи. По пътя имало и хапване, та хич и не му мислих, заредих фенерофона и закрачих натам. Яденето се оказа крайпътна бургерджийница с много съмнителни хигиенни норми, но рискувах и прихапнах наденички с картофи. Срещу нас да тичат, не могат да ни стигнат в точно тази дисциплина...

Няколко минути крачене по-късно стигнах пристанището и дочух музиката от "партито". Трима местни играеха билярд, 2 дебелани се кълчеха на денсинга и няколко двойки си обясняваха как си изкарват медения месец на масите отвън. Ужас. Музиката беше новозеландски шлагери от 60-70 година с кратки забежки към гангстерски рап. Взех си бира и забраузих на телефона как и къде да се разкарам оттам преди да трябва да се хвърля във водата от отчаяние.

Звънях неуспешно на няколко от заведенията да питам имат ли транспорт, защото още в хотела ми казаха, че на острова няма нито такси нито градски транспорт, и трябва да си наемеш нещо сам. Като им казах, че възнамерявам да пия, ме посрещна учудено "И какво от това?".

Както се оказа в последствие, а и историята сега ще покаже, цялото население се придвижва в изключително нетрезво състояние и всички го намират за нормално. Дори полицайте (и двамата) били чести посетители на нощните заведения по време на смяна. Идилия.

Все по отчаян и вглъбен в телефона, не обърнах внимание как една от възпълните лелки се е приближила до мен. Побутна ме и пита дали всичко е наред, а аз директно се възползвах от възможността да събера информация как да се махна оттам. Единственото друго заведение с гарантиран живот по това време, било бар Кръшър на другия край на острова .. обаче нямали транспорт и трябвало да се оправям сам. Пита ме защо искам да ходя и като и казах, че искам да прекарам остатъка от рожденния си ден на по-весело място, напарво се ококори и отвори уста. "Кога си роден?", "На 20ти Септември", "Не може да бъде, и аз! Празнувам си рожденния ден и съм мениджър на този бар! Наздраве!" Ти да видиш. Като ме разпрегръща, разцелува, вика, кряка - голям кеф и беше, че е намерила друг рожденник. Откъде си, какво си, що си - стандартните въпроси, и остана доста учудена от напълно неизвестното и място България. Каза "Чакай да видиш нещо" и отиде да довлачи (буквално) другата лелка от денсинга. "Наоми, запознай се с това момче и го питай кога е роден". Запознаваме се, казвам си урока за 20 Септември, след което тя изпадна в див островитянски екстаз. И двете и деца били родени на 20 Септември и им празнувала рожденния ден сега. Ти да видиш двойно. Прегръдки, целувки, наздравици... И като опънахме един лаф - сигурно 2 часа. От циганите, през външната политика на Европейския Съюз, териториалните дрязги в Тихия Океан, та до дискриминацията на маорите в Нова Зеландия, изпилиха ни се устите да плямпаме. От нея разбрах, че не съм първия ългарин, който вижда там. Двойка, емигрирала от родината, са били на почивка на Айтутаки преди няколко месеца. Наоми, макар много пийнала, беше интелигентна жена, маори, счетоводител, видяла доста свят, въпреки островния живот, който беше избрала. Няколко бири по-късно и подметнах, че съм искал да ходя на по-весело в Кръшър, на което тя отговори с рязко изправяне и подкана с ръка. Не бях сигурено какво се случва, но си взех бирата и я последвах. Питах няма ли да кажем чао на рожденичката, на което ми отговори с притеснителното "Ако и кажем чао, няма да ни пусне, прекалено съм пияна". Опаа. Заклатушка се към небрежно паркиран мотор (125 кубиков) под близката палма. С неистов ужас гледах как прави няколко опита да го възседне и запали. Каза "Дръж ми бирата" (станаха ми две в ръката) "качвай се и не се паникьосвай". Да бе да. По принцип изпитвам неприязън към двуколесни МПС-та поради единствения си опит да управлявам такова, преди 15 години, завършил на 10тата секунда с катастрофа и напълно откъснат нокът на палеца на десния крак. На мотор не бях се возил никога, още по-малко от пияна бабка, без каски, по тъмни островни улици, държейки 2 бири в ръка. Замислих се, че много малко хора си умират на рожденните дни, стиснах зъби, замижах и се метнах. След 30 секунди вече съжалявах жестоко, защото караше силно криволичейки с 60, ужасно беше студено, сълзи ми хвърчаха от очит като от прясно нарязана кофа с лук и от напрежение ми трепереше ченето. Само веднъж изпуснахме пътя и заорахме в тревата, но като цяло си личеше, че не и е за първи път. Стигаме ние в прочутия Кръшър и след около 5 минути реанимация пред врата докато се отпусна и оценя, че съм жив, се огледах в обстановката. 20тина предимно младежи седят на няколко маси, пият и си говорят тихо. И затова ли си рискувах кожата?

Понеже трябваше някак си да се прибера, почнах да се запознавам с колкото се може повече хора, току виж открия някой малко по-трезвен в моята посока. Не беше трудно, защото местните ми се зарадваха на празника и се заизреждаха да си говорят с мен, но уви - безопасната езда обратно беше мираж. Пихме по няколко с новите познати и музиката спря. Като по команда всички се заклатушкаха, подпирайки се взаимно, и почнаха да палят моторите към следващата отворена кръчма - още по-далеч от сигурността на леглото ми. Докато се ориентирам какво става, само полумъртвата Наоми и рекордно пияният корабен инженер от Нова Зеландия бяха останали на една от масите. Побутнах я докато се размърда и я питах дали е способна да се прибере. "Спокойно, правя го всяка вечер, идвай". По провлачеността на говора и разбрах, че ще е доста по-страшно наобратно. Едвам стигна до мотора, изпусна го, едвам го вдигна, направи 2 кръгчета докато си открие баланса, че алкохолът и пречеше, качи ме и помоли да се оглеждам внимателно, защото не е много нащрек. Много успокоително. Накратко: 3 пъти излязохме от пътя, единият път заорахме с крака в храсталака, спирахме няколко пъти да спре да и се вие свят, и стигнахме пред мотела. Благодарих и, пожелах и дълъг живот и здраве, и се заклатушках гипсиран към леглото. Е няма такъв рожден ден.

 

На сутринта, жив, доволен, по-възрастен, но не по-мъдър, се разходих в "двора" на мотела:

 

Стъкло.

 

Дойде време за екскурзията и предусещащ успеха на първата тайна мисия се закандилкахме към кея. Хубав ден, много слънце, без вятър, идеялно за шнорхелинг. Само да не си бях забравил слънцезащитния крем ...

 

Спирка тук, спирка там, снимки, шнорхели, красота. Като се постопли водата не излязох 1 час от нея, последиците от което усещам и до ден днешен. Толкова бибрутално ми изгоря гърбът, че вече седмица се беля на парцали и няма край ... Струваше си.

 

 

Лагуната им наистина е добра. Не знам дали е най-добрата в Пасифика, за каквато са я обявили преди време, но като ги обиколя всичките ще отсъдя. Много чиста, прозрачна вода, малко нарядко са коралите - плуваш 2-3 минути между съседните образувания, но има доста живот и цветове. Имаха и лилави, които на по-дълбокото ставаха невероятно сини, заради непроникването на червената светлина.

Отправихме се в посоката на остров Майна и аз запотърквах ръце в очакване. Акостирахме на съседното островче на "Медения месец", където се поразходих в очакване на главната цел, отстояща едва на 50тина метра от мен. Освен гнездящите гугутки и гледката, нямаше нищо интересно.

 

Качихме се на лодката и си представете ужаса в очите ми, когато капитанът обърна и пое в противоположната на основната ми цел посока. С капитан и с пилот не се спори, затова застисках зъби и зачаках следващата спирка, меко казано бесен. Стовари ни на "пясъчника". Голяма буца снежнобял пясък в средата на лагуната. Красота и романтика, ама мен хич не ми беше до това:

 

Изчаках другите да се махнат и го почнах. Защо, какво, той знае ли, че аз от другия край на света съм дошъл за тоя остров, как ще изменя маршрута без да каже ... абе почнах много да се разпенвам. Човекът ме гледаше спокойно и си дъвчеше банана. Като спрях да си поема въздух, ми обясни: никога в 13 годишната си практика на лодката (а освен това е и детски учител, та звероукротяването си му беше в кръвта) не бил ходил на остров Майна. Твърде било плитко за този тип плавателен съд. Излъгали са ме като са ми казали, че ходи там. Питах го защо не ни е казал да се разходим по едва потопената пясъчна ивица между двата острова ? Не го позволявал, защото имало риби камък и морски таралежи и било опасно. Потънаха ми и гемии и всичко, особено като ми каза, че единствените, които ходят там, не работят на следващия, последен за мен, ден. Провал. Стиснах зъби и почнах да мисля варианти, като междувременно ни стовариха на остров "Един крак" да обядваме. Прословут с това, че е най-малкия остров със собствена пощенска станция, а и че има фамозен плаж. Разбира се, пощенският клон не работеше, но поне капитанът носеше печат, който се бие в паспорта да докаже, че си ходил там. В последствие се оказа менте, защото видях 3-4 други, и само нашите нямаха дата и приличаха на рисувани от медуза с паркинсон. Плажът също не видяхме, защото неговото бунгало с обяда беше от "нискотарифната" страна. Надуших се с една изключително напътувана австралийска двойка пенсионери, от които разбрах, че не съм приличал на българин, защото не съм нисък, набит и не вдигам щанги. Явно имаме остра нужда от по-силно присъствие в онзи район.

 

 

Направихме още един, много силен двучасов шнорхелинг, който почти отсрами недостатъците дотук. Около лодката се появиха споменатите Гигантски Травели, по 1.50 и много кила, и заплуваха доста ефирно помежду ни. Оказа се, че тарторът им е стар познайник на капитана и му е нещо като водно куче. Викаше го с пляскане по водата, на което рибочището реагираше с видима радост и изплуване с половин тяло навън, в очакване да бъде гален, пипан, дърпан, щипан и най-вече хранен. Абе куче си беше, ама сребристо и с перки. Играхме си около половин час с него, а по-плахите му събратя само ни наобикаляха и точеха лиги за внимание. Хрилестото дори даваше да го хванем за опашката и да ни затегли навътре в морето. Голям кеф.

 

Прибрах се в хотела и вдигнах страшна врява за проваленото посещение на остров Майна. Почнаха да звънят телефони, ама пуста Неделя, всичко почива. Ни да си запазя екскурзия за сутринта, ни да седя и да чакам. Реших да заложа на варианта "Водно такси", т.като те нямаха ограничения откъм плиткостта на водата, и се надявах да успея да го комбинирам с културен тур в сърцето на острова. Помолих шефката на хотела да направи всичко възможно и да ми намери транспорт дотам, защото това е целта на посещението ми в района изобщо. Учуди се жената, но се ангажира. Приключих бурния ден с организирана вечеря в един от по-лъскавите курорти, в близост до летището, с включен транспорт и прекрасно барбекю, но незадоволително качество на телето. Висок стандарт имах вече, сори. Двойката кивита, с които ме настаниха, се оказаха извънредно мили и приятни хора, и опънахме такива приключенски лафове, че едвам не изпуснахме транспорта обратно. Оказа се, че мечтата на живота им е да посетят ... Гърция ..

 

Станах рано и се заослушвах за тежките стъпки на шефката, които евентуално ще ми донесат добрите вести. Чух я, изхвърчах навън, но физиономията и беше ясна. Нищо. Никое от водните таксита не искаше и да чуе да ме вози сам дотам. Псуваше ги зверски как може да са толкова алчни .. Обадила се беше и на останалите лодкари с целодневни екскурзии - никой не ходи на Майна точно този ден. Сигурно половин час я накарах да виси на телефона да проверява тоя и оня номер, намерени в интернет, безуспешно. Дори я накарах да пита за двама, бях готов да си платя. Продължаваше да ми се чуди какъв е този зор за тоя остров, на който няма нищо. Опитах се да и обясня спецификата на значението на името в езика ни (на техния значи "топло"), с няколко примера, и колко невероятно постижение е да изпълниш поговорката и да стигнеш "на майната" си Зачуди ми се жената на бледоликите проблеми, но каза, че ще се опита да помогне. Междувременно бях изпуснал срока за записване на културната екскурзия, та оставах с цял празен ден, в очакване на обаждането. Около час по-късно ме извика отдолу и каза, че са и звъннали дали искам да се возя с двама италианци, които минават оттам, да ме оставят и да ме приберат на връщане. Плащане за двама, обаче (изпържиха ме). Питах кога и ми посочи скутера си - "Веднага". Имаше надежда! Събрах партакешите, метнах се зад нея и след няколко минути бяхме на "стоянката" за водни таксита. Качвам се в корубата и веднага заговарям италианците, на което те отговориха с кимане и въпросителни погледи. Бъкел Английски не говореха. Здрасти и чао. Как бяха стигнали дотам - идея си нямах ... Задрусахме се към лелеяния остров и след няма 15 минути се приплъзнахме върху пясъка. Веднага се разговорих с капитанчето, 17-18 годишен местен дългуч, без лиценз, и с най-отегчената възможна физиономия. Щели да ме оставят там да си правя каквото искам, тях ги карал на незнам си кой си остров, седели там час и половина, връщал ги при мен, седим още час и половина, и се прибираме. Веднага видях пробойната в плана, че трябва да вися 3 часа на тоя проскубан остров, на който ми трябваха само 5 минути да се поснимам. Вкарах контра-предложение да седим първо там час и половина, после на втория остров още толкова (да намажа поне два острова за 80те долара), и тогава да си ходим. Бакшишът явно не се беше сетил за този план и грейна. Само да съм им обяснил на двамата, защото комуникацията помежду им беше нулева. Хайде сега убеждавай на отдавна забравен език. Уна ора тренти минуте ки, уна ора тренти минуте а ла отра исленд. Бене? Примо ки, секондо ла отра исленд? Бене? Май почнаха да вдяват, ама за да съм сигурен, почнах да обикалям като в зората на мобилните технологии да търся 3г сигнал в по-близките до голямата земя участъци. Намерих искрица покритие и веднага начатках в гугъл транслейт заветните фрази, като се оказа, че не съм бил чак толкова далеч от истината. Разбрахме се, в крайна сметка, капитанчето остана доволен, че има кой да комуникира с тях, и всеки тръгна да щъка в различна посока. Както се похвалих почти веднага тук, мисията бе изпълнена - стигнах на майната си:

 

 

Тези гигантски миди ги оглеждахме под водата - наистина впечатляващи и доста шаренки, докато са живи. 200 кила тежат и се вадят на буксир с кораб. Ни ги ядат, ни ги пият, само за украса стават.

 

 

Понабрал смелост, че имам някакви спомени по италиано, опитах почти успешно да разменя впечатления от гледката със спътниците. Молто белло, транкило, азуро и т.н. Хилеха се, но оценяваха старанието. Извозихме се до следващия остров, като по пътя спирахме тук-там и се вписах в ролята на преводач-екскурзовод, обяснявайки с привиден авторитет: ки - корали виолети, ки - корали адзури, ки... фиш, гранде фиш.

Вторият остров се оказа почти изцяло собственост на семейството на намусения ни шофьор. В островите Кук имат доста странни закони за придобиването на земя. Собственост се предава изрично и само по пряка кръвна линия - жениш се за местна, нямате деца, тя си изживява пътя и ти оставаш без нищо. Родата и получава всичко. Твърде им е малко земята, че да я раздават на кого да е .. Във Фр. Полинезия, например, са вкарали закон, според който ако купиш земя, само 49% от нея са твои, останалото е на държавата. Нещо такова ми обясниха.

 

Островчето беше екзотично, но доста неупотребяемо, с 2 плажчета и твърде гъста растителност:

 

Вече бях поизгладнял, та се заоглеждах за изсъхнал кокос, с който се пробвам придобитите умения. Търсенето на остра пръчка се оказа доста по-трудно занимание, затова прибягнах до помощ от капитана, който си имаше специален метален уред за целта. Хапнахме, пийнахме, и се разприказвахме под една палмова сянка (винаги гледайте да няма кокоси над вас!). Момчето се оказа доста свястно и любознателно. Никога не беше чувал за проблемите в Европа, Близкия Изток, финансовата криза и т.н. нашенски тегоби. Беше футболист в националния им отбор за юноши, обикалял от Нова Зеландия до Самоа, но не беше чувал нито Стоичков, нито Бербатов. Смятайте колко са далеч от света. Запозна ме с част от техните проблеми. Много малко общество, много трудно си намират гаджета извън родата. Не можа да ми даде определение къде свършва "забранената" близка родственост. Брат му се бил оженил за братовчедка, защото бил много срамежлив и друга нямало да му върже, той обикалял други острови да си намерел гадже, чак в Нова Зеландия го пратили. Всеки народ с проблемите си. По едно време италианите се завъртяха около нас, като беше видно, че нещо ги притеснява. Питаха кога ще ходим на еди-кой си остров.. чудихме се с капитана какъв е тоя остров, и защо си мислят, че ще ходим там, и загряхме, че има предвид Майна. Обясних му, че вече сме били там, на което синчето доста се учуди. Почна да прави познати жестове с ръка, придружени с въпросителен поглед .. "Манджаре?". Чак тогава ми просветна... Тези двамцата си мислеха, че са на тур из лагуната като вчерашния, с обяд и т.н. "Но манджаре, соло транспорте. Аква-такси". Зяпнаха и почнаха да си гълчат нещо един на друг. Идея си нямах тези хорица, жена в 50те и синчето и Валерио на 33, как са попаднали изобщо тук и в какви ли ситуации ще се забъркат още, но евала за ентусиазма.

Прибрахме се поживо-поздраво и се заприготвях за последната вечер в Рая, нагласена за танцово шоу в най-скъпарския курорт, на частен остров, с вечеря. Без транспорт. Заради плаващото време на разходката, изпуснах единствената възможност да осъществя и другата си тайна мисия - да изкарам книжка за мотоциклет от островите Кук. В комбинация с вече споменатата ми неприязън към мотори, това щеше да е доста ценен сувенир и трудно за вярване събитие, за пред всичките ми авери. Процедурата е елементарна - отиваш в полицията на Айтутаки, плащаш 2.50 долара, и в зависимост от настроението на полицая - или ти връчват документа, или те карат да запалиш мотора (с който вече ди дошъл до тях) и да го преместиш няколко метра. После защо измират като мухи по пътя, милите .. На Раротонга същото струва 25 долара, но има снимка и май е международно валиден документ. Изпитът е сходен.

 

Този път отрано реших да си уредя въпроса с транспорта и цъфнах пред офиса в хотела, от който раздаваха МПС-та всякакви. Уви, бяха си дали последния скутер автоматик на един от гостите, и имаха само мотоциклети със скорости. Зачудих се дали да поискам да ме научат набързо, но в този момент видях подредените "истински" велосипеди. Без кошници и с 18 скорости. Алилуя! Наконтен като за последен ден, игнорирах предупрежденията, че дотам е 1 час въртене и на връщане няма осветление (мен ще плашат), метнах се на един и запердаших. Втора, четвърта, шеста скорост, кеф. И дотам. Почти идеално равен път - аз повече от 6та не мога да вдигна, по простата причина, че никой никога не беше използвал другия превключвач. Напъвах се в движение, та за малко да се ушия в една палма - не мърда. Спрях и почнах да умувам и да подпипвам.. жило, плъзгач, врътка. Хванах едно листо и почнах да ровя, току виж прехвърли на голямото зъбно колело. Спря един младеж скутерист да ми помага, ама не му беше в специалността. Поне предложи да ме закара, а колелото да съм оставел там - нямало опасност. Отказах и се напънах да го оправя, като след 2 минути зверско опъване и бутане успях да закача 1 зъб и сантиметър по сантиметър напарвих цял оборот. Скочих на седалката и направо грейнах - е това беше скорост вече. Един час дотам, ама друг път. Погледнах се и направо ми се дорева - по мен ръжда, масло, кал ... страшен бях просто, ама нямах друг избор. И без това други чисти дрехи вече нямах. Газ, газ, пейзажи, гледки, пот, изпуснах отбивката на единственото кръстовище на острова и стигнах до средата на грешната му страна, връщане, още пот, и пристигнах. Паркирах традиционно под една палмичка и зачаках лодката за частния остров.

Посрещане, настаняване в бара, коктейли, залез:

 

 

Стана ми сяно, че прибирането няма да е толкова лесно, колкото смятах. Най-малкото щеше да ми падне батерията на смартфона-фенер. В главата ми се роди пъклен план, за целта на който ми трябваха други приходящи като мен. Веднага мернах двойка кивита, далеч под префърцунените норми за обличане в курорта, и се заприказвахме сладко. Готини хора, както винаги. Установил контакт, спокойно се настаних да хапвам и гледам доста слабата им танцово-огнева програма. Беше като аматьорска комедийна вечер, на фона на видяното досега, затова дори и със снимки не ги удостоих. Последният опит да уцеля невероятно телешко също бе неуспешен и титлата остана непокътната в ръцете на Майтай Лапита - о-в Хуахини. Следях с крайчеца на окото усмихнатите си пресни познати и като тръгнаха да си ходят, скочих и ги догоних. Знаех, че са със скутер, и ги замолих дали ще им е проблем да карат пред мен и да ми осветяват пътя с фара. Доста се зачудиха на идеята ми, но мили хора - съгласиха се безропотно.

Е такова шоу не очаквах. Тръгнахме, установихме темпо около 30 км/ч, като караха до мен и си говорехме. По-скоро те говореха аз само хъмках и пръхтях, че на 12-та си беше зор. Почнаха да ни задминават и оглеждат в потрес разни хора с коли и мотори. Явно невиждали такъв тандем, ни обградиха и почнаха с въпроси от сорта дали се състезаваме, добре ли съм, помощ трябва ли и т.н. Един скутерджия с жена си беше толкова притеснен за състоянието ми, че предложи да я стовари на пътя, да ме закара до хотела, и да се върне да я вземе. Тя, на всичкото отгоре, нямаше против! Гле'й к'ви хора, братче.. Караха 10тна минути с нас, поговорихме, посмяхме се, и ни отминаха с пожелания за успешно прибиране. Следващите бяха с пикап - врънкаха ни, опасно било, тъмно било, дай го това колело отзад и да те закарам... направо ми надуха главата, та вдигнах темпото и моторните изостанаха. Как да им обясня, че спомени създавам в момента, приключенски опит, не ми се вози в пикап...  Хора, пииващи си на спокойствие по масите в дворовете, се изправяха с неисгурност на какво стават свидетели, но като ги отминехме - почваха да викат и да дюдюкат. Няма вече "лейди-байк"!! След 15тина минути останахме сами на пътя и вече бях позагрял доста, та установихме максималната ми скорост на тази предавка - 38 км/ч. Някой, който кара планински бегачи по-често от 3 пъти годишно, да каже дали е прилично. Прибраха ме безпроблемно, посмяхме се, здрависахме се в движение и поеха обратно към хотела си. Страшни тия кивита.

 Последната вечер е най-тежка, особено ако те чакат 60 часа път до дома, и я завърших с дълго седене на верандата, слушане на вълните, разбиващите се в рифа, и зяпане на хилядите снимки и клипове. Признах с неудоволствие, че беше време да си ходя.

Редактирано 3 октомври, 2014 от macf1an

[Tedy]

Сега дай в резюме кои острови са по-интересни за разглеждане. Ако човек е в региона и реши да дзакне 2, 3 острова, а не да прави цял тур като теб, къде е най-красиво и си струва за посещение. На мен всички снимки ми изглеждат почти еднакви  - плажове, чиста вода и палми, та затова питам. Бил си там, усетил си нещата на място и мнението ти ще е от значение. Само на картинка е трудно да се направи разлика между островите.

[Rumiana]

Ееех, яд ме е, че не мога да натисна бутона "Харесва ми" няколко пъти!  Много се изкефих, благодаря ти! :)

[Sofiq]

Браво човече! Направо ми разказа една моя мечта!

[macf1an]

23 Септември, ден пореден, но последен.

Ранно, мъчително ставане. Опаковане на багажа за последно. Образно казано, понеже на нито един от островите не си разопаковах багажа, а си живеех от куфарчето и раницата директно.

Предната вечер бях направил повърхностна рекапитулация на наличната финансова ситуация и двадесетина косъма по темето ми рязко станаха албиноси и се самоизскубаха от ужас. Трябваше да позакърпя малко бюджета, защото си бях навил на пръста да не тегля пари от банкомати. Тогава и се пръкна безобразната идея да стана амбулантен търговец на безмитни цигари.

В района тютюневите изделия са безпределен лукс. Една цигара, куче марка, един американски долар. Кутия - 26 долара, новозеландски. За пътуващите към Нова Зеландия - от Ноември, разрешеното количество безмитни цигари на човек е 50. 2 кутии и половина.

В себе си имах останали 6 кутии от бялото безмитно боро, на нашенски цени, които веднага видях като едни сто долара, да позапуша пробойните. Уви, в мотела никой не пушеше, а и собствениците ми казаха, че малко хора пушат боро, защото е още по-скъпо.

Закуска, летище и обратно на Раротонга:

 

 

Имах няколко часа в Раротонга, в които възнамерявах да се пусна пак на подводницата (доста се сдружихме с морската биоложка - немкинче предния път) ама с това ми финансово положение нещо не ми излизаше сметката. Сърханението на багаж на летището е 15 долара за 24 часа, ненужно скъпо. Куфарите може да се оставят и при чекин агентите, срещу 2 долара на парче. Аз избрах трети вариант - транзитния хотел срещу вътрешния терминал. По една случайност, същият е собственост на човека, в чийто прекрасен хотел спах на Фиджи. Който иска, има транзитен пакет - 40 долара за стая, душове, съхранение на багаж и още някакви екстри. Аз избрах само да ми пазят куфарите и хапнах набързо, обсъждайки премеждията си с две симпатични немски студентки по дентална медицина на самофинансирана практика там.

 

Оглеждайки се за пушачи през цялото време, ми направи впечатление, че популярните нам марки там са лукс. Питах няколко души, но борото им беше категорично извън интереса, при все добрата цена. Реших да се заема по-сериозно, все пак това ни е като национален сив спорт - няма да се излагам пред туземците, я. След като се се отправих към центъра, след 20 минутно постоянно поглеждане през рамо, автобусът ме подмина единствения път, когато бях на 5 метра от платното. Следващият - след час. Трамбовах пеша до любимия бар и директно пуснах офертата на барманите: Амигос, страшна промоция, безмитно боро ми е останало, тръгвам си, пускам го на под магазинната цена, само за наши хора... Приеха присърце задачата момчетата, и като заразпитваха наред клиентите .. "Хей, пушиш ли, как не бе, да не искаш да живееш с орлите.." и т.н. Оттеглих се с едно Блъди Мери на брега и зачаках да клъвне. Баш-барманът почна да звъни телефони на приятели, защото тия цени са си наистина мъка за тях и всякаква далавера би им била от полза. Уви, проблемът беше същия - много малко хора пушеха бяло боро, за разлика от някакви локални скоросмъртници. Една дръпка и ти стига за вечерта. По едно време барманът притича със запушена с ръка телефонна слушалка. Колко стека съм имал, колко искам за стек, и наблизо ли съм го скрил. Викам - 5 кутии, мейт, само 5 кутий. 100 долара, като ще има комисионна за теб.. Намръщи се и почна да се обяснява по телефона. Май беше звъннал на някои по-мастит купувач с фалшиви надежди за голям удар.

В крайна сметка нищо не свършиха, даже ми се извиниха, ама к'во да се прави. Предложиха да им го оставя на консигнация и догодина да мина да си взема печалбата

Реших да комбинирам желанието си за последна обиколка на острова с новото си амплоа, и се метнах на автобуса. Пъхнах се на една двойна седалка и зачаках жертви на никотиновата страст, като пощраквах пейзажи тук-таме:

 

Седнаха няколко души до мен за единия час пълна обиколка на острова, предлагах, рекламирах - не. Никой не пушеше такива, но казаха, че цената е добра. Завъртях се обратно до летището, пих един последен коктейл и се примирих, че контрабандист от мене няма да стане.

Чекиране, този път само с проверка на изходящата от Нова Зеландия резервация, и дълго чакане на позакъснелия самолет. Малкото останали доларчета реших да инвестирам в няколко дрънкулки и магнитчета, че поне на 10 човека бях обещал. Тук ще ви покажа и как изглеждат паричките от островите Кук, еквивалентни на новозеландския долар, но валидни само там:

 

Чакащи за същия полет бяха и италианците от аква-таксито. Зарадваха се: къде отиваш, незнам си к'во си. Обяснявам - Оукланд, Сингапур, Лондон, Атина,София. Те били на Оукланд - Лондон директен... после Рим .. Хайде мъчи се да им предадеш че от Оукланд до Лондон няма директен, а се спира в Лос Анджелис . Гранде дистанция, уна ферма и т.н. Нещо не им се вярваше .. дано имат визи за Щатите, че ако ги оставят в Оукланд, кой ще ги разбере ..

 

Дойде гадта, отнемаща ме от тези земи, изпратиха ни с песен и потеглихме:

 

Понеже бях на почти най-клошарската тарифа, ядене не ми се полагаше. Перипетиите със сандвича си споменах тук. Гордея се с иноваторската си мисъл

 

Оукланд, 24ти, тъмно, страшен вятър и студ. Веднага се наредих на чекина, още преди да го отворят, и почнах да дебна някоя агентка. След малко почнаха да се появяват, и аз отворих уста: "Може ли да ми кажете дали полетът е надпродаден? Много надпродаден? Чудесно.. Имам предложение за Вас.. Понеже се прибирам към вкъщи и не бързам много... запишете ме в списъка с доброволци при нужда от VDB". Записаха ме, благодариха ми, инструктираха ме да си чакам името в близост до гейта и така. Чекирах куфарчето само до Атина, в очакване на последна топла вечер там, и се заоглеждах из магазините след сигурността. Само един суичър ми хареса, с някакви местни езически знаци, драскулки, ритуални щуротий и т.н. Гледам - най-малкия номер, трябва да ми стане. Навлякох го и ми провисна като на момиче Много големи тия пасификанци, много нещо. Внимавайте като си поръчвате дрехи от онзи район, че и преди съм купувал по две якета заради нетрадиционните им размери. Помотах се няколко часа часа напред назад, докато отворят гейта, и цъфнах първи в близост до гишето. Поне час викаха имена. Може би над 30-40 души .. по едно време чух нещо, което би могло да бъде моето име, но само ако е произнесено от гласни струни на току-що еволюирало земноводно, с запушен нос. Бордингът започна и явно щях да се прибирам без хиляда долара и нощувка в Оукланд. Явно маршрутът ми им е бил непосилен за пренареждане или прекалено голяма разправия, и са предпочели да ме натоварят. Поне пробвах и не хапят.

 

Удобен, но стар самолет, хубаво ядене, много учтив екипаж. Мултимедията беше под всякаква критика и се отдадох предимно на сън.

Ако някой знае какво е това с жълтото капаче - нещо като мляко, ама не е животинско, да каже. Много е вкусно.

Ето го в по-голям размер, ползва се за корнфлейкса:

 

Сингапурското летище - лъскаво, голямо, ходиш, зяпаш, магазини, ядене, хора. Рибки във фонтаните:

Голяма жега беше, а и доста облачно, но далеч от очакваното като за предстоящите проблеми.

Пак се наредих на тикет деска да си кажа урока за надпродаденото, но този път казаха, че места имали доста Прибирането беше неизбежно, но поне щях да се докопам до А380тката най-накрая:

 

Изсипа се един дъжд, където и доста по-лош съм виждал, ама явно е уплашило капитана и отложиха полета с около 40 минути. Настана време, изкатерих се по ръкава до втория етаж и веднага усетих, че не летя в самолет на 20 години.. широко, удобно, чисто, едни огромни шкафчета под прозореца, кеф ти да ги пълниш, кеф ти да си редиш нещата отгоре .. хитро. В крайна сметка излетяхме около час по-късно, и мен ми беше ясно, че освен ако не ръчне здраво газта, ще си остана в Лондон. Почти 14 часов полет, много гориво, имах чувство, че набира скорост 1 минута .. Хич не е толкова тих, колкото го описват хората, но като цяло е доста комфортен. Ядене на корем, когато няма топло - имаш избор от 5-6 вида студено, пиене, това, онова.. абе високо ниво държат от СИА, няма спор. Още в началото привиках един от стюардите да му обясня за изпуснатия си полет, като той чинно ми записа данните и ги препрати към ин-флайт супервайзора (имат ранкова система и тя беше най-шеф), да ги предаде на наземния персонал за евентуална помощ. Летим, спим, ядем, пием, гледаме филми, и отново.

 

 

Много дълъг полет. Интернетът - скъп, но прежалих малко да публикувам това. През голяма част от времето се движехме с около половин час предвидено закъснение, което ми даваше мъничка надежда. Пробвах симпатика в мрежата на самолета (в кабината има ГСМ мрежа, от която може да пращате смс-и и ужким да браузвате, ама не стана). Някои от системните команди сработиха - проверка на баланс, заявяване на обаждане към съпорта и още няколко, но поради неуспешната ми регистрация в мрежата, както се оказа в последствие, нямах възможност да ги проверя пълноценно. Язък ми за смс-ите до близките, отиде ми фукнята на кино, нищо не било пристигнало.

 

На всеки 2-3 часа ставах да се разтъпквам, че краката ми подути като понички, не мога да си влеза в чепиците. Напред-назад, нагоре-надолу по стълбите, разтягане, упражнения, че DVT дебне. От скука реших да изпробвам де-що има по тоалетните на кабината, включително водата за уста, самобръсначките, гребените, лосиона за ръце, четките и пастите за зъби и .... тоалетната вода. Тази, благоуханната. Имат си някаква брандирана за тях специално. Викам си, дай да заухая на сингапурска стюардеса, и като обърнах шишето, а то с една огромна дупка и като ме заполива .. то ръка, ръкави, крачоли, обувки.... Упс. В тоалетната след 10 секунди не се дишаше, а аз се мия с вода и попържам тоя, дето е разпробил такава паст на това малко шишенце. Излизам, минавам през кухнята към моя ред и стюардът почна да киха, милия ... Някакви хора почнаха да се обръщат и да душат каква е тази какафония от аромати на сапун, лосион за кожа, о'де'сингапуреърлайнс и срам. Имаше няколко мига, в които кабината миришеше като сефората в мола .. смятайте как се бях освинил.. Добре, че беше разредено, та изветря набързо. По едно време дойдоха с един списък изпуснати връзки и ме инструктираха да се промуша между пътниците, понеже нямало свободни места до вратите, и да тичам към наземния персонал - щели да ме чакат. Представих си, че ще ме качат на някои експресомобил и ще ме стоварят направо пред другия гейт, но не стана точно така.

Наближихме Лондон, доста понаваксали закъснението, и капитанът попари отново надеждите за атинянско забавление. Имало задръстване и трябвало да се повъртим в кръгчета. Наби една ръчна и ни засука наляво, надясно, и така 10-15 минути, колкото съвсем да окъснея. Много мазно кацане, направо неусетно.

Изхвърчам като тапа от вратата, даже преди тия с апартаментите излязох, тичам по ръкава и отдалече гледам табелка с моето име. "Атина, Атина" почнах запъхтяно, и ме посрещна нашенска реч: "Добре дошли в Лондон, как сте?" ?!?! Оказа се, че наземникът, който са ми пратили, е наше момче. Обясни ми човекът, че няма закъде да бързам, сложили са ме на късния полет след 6 часа, даде ми ваучер за 10 паунда да се почерпя и ми пожела лек път. Затътрузих се по едни безкрайни коридори и движещи се пътеки, и постепенно ми стана ясно, че дори да бях навреме - този нов втори терминал си е голямо препятствие за преодоляване. Багажът ми беше чекиран за ранния полет и естествено отивам към лентите да видя какво става и да получа инструкции. Наредих се на гишето и почвам - така и така, закъсня ми полета, трябва ли да си го взема сега, нещо трябва ли да направя. Лелката направо ми се скара как поставям под съмненние техните умения и професионализъм. Щом бил чекиран до Атина за ранния полет, който е тръгнал, ще бъде качен на следващя - заедно с мен. Трънци. Вече бях излязъл от транзитната зона и нямаше връщане обратно, та се отправих към имиграцията. Автоматичната пропускателна система с биометричните паспорти сработи безотказно и стъпих на територията на Нейно Величество. Веднага отидох на чекин да искам нова бордна карта, защото старата вече беше невалидна ... цъка, щрака... имало проблем. Гърците не ми били обновили билета в системата и не можело да ми издадат нова карта. Да съм ходел на билетното гише. Отивам - няма никой. Чакам половин час и една от девойките от съседните дойде да види какво става. Обяснявам подробно, питах дали може да помогне - не. Оказа се, че гърците отварят гишето в 19 и дотогава трябва да се скитам навън. За късмет (и за доказателство колко са смотани авиолиниите понякога) купоните за ядене можеха да се ползват във всички терминали, освен във във втори, в който се намирах... Разходих се до съседния терминал през подземието, хапнах и се наредих на гишето на Луфтханза, да видя дали те могат да ускорят нещата. Все пак са ми го продали този билет. Пак ми се карат - 'що съм си изпуснал полета, какво съм правел там, не било тяхна работа, да се разправям с колегите, билетът бил заключен от гърците.. ходи, пита шефове някакви, печата документи.. в крайна сметка - да съм чакал Егеан да отворят. Върнах се, отвориха, наредих се и със сетни сили зачаках. Идва ми редът и почвам отново ... така и така, Сингапур, дъжд, Атина, билет, бордна карта .. почнах да пелтеча от умора. Видя момичето проблема и веднага вдигна телефона да звъни на някого. Оказа се, че не трябвало те да го правят, а Сингапурците, понеже те са ме докарали късно и те ме били настанили в следващия полет - те трябвало да обновят и билета. Похвално, че не ме прати да се разправям сам, а изпрати колегата си на място да оправи нещата. След още половин час кимна утвърдително и ме прати на чекин. Питах кога ще пристигне този полет, че трябва на хотела да звъня ... "Ами той вече закъснява с час, та в 5 сутринта". Кажи честно ... Взех си бордната карта, изрично ми презавериха стикера с багажа, да не стане фал (пфу), провлачих се през охраната и се пльоснах на една пейка да чакам. От час, закъснението стана час и 15, та час и 30. Звъннах в Президент да питам ще ме вземат ли ако цъфна в 6 и половина, и кога ще ме изгонят - казаха, че няма проблем и чекаута е в 12. Обиколих го тоя терминал сигурно 10 пъти, сменях пари, пазарувах, ядох, пих, и не можех да повярвам каква инженерна простотия са допуснали. Веднъж минал сигурността - няма връщане назад. Питах може би 10 различни служители - за пътниците било невъзможно да се върнат в "Изпращане" без ескорт. Всичко затвори, останахме само пишман атиняните и тръпнехме в очакване да не отложат пак заминаването. Не се случи, но ни пратиха на най-отдалечения гейт от чакалнята (15-20 минути ходене), при условие, че нямаше кьорав самолет на гейтовете около нас. Простотия пълна.

Натоварихме се, и заспах мигновено, даже си бях пропуснал яденето, което ми донесоха в последствие с намусена физиономия. Разбира се, не ми бяха препратили специалните изисквания за менюто на новия полет:

 

 

В Атина вече бях с вътрешното усещане, че ще си ходя с наклепаната с какво ли не дотук тениска и гащи на два дена. Багажът не дойде, но дойде много учтиво момче от Голдеър и ме покани да запише данните ми. Перфектен британски Английски, неочаквано за грък, и много учтив и успокоителен. Описах му ситуацията в Лондон как са ми се карали, че се съмнявам в уменията им и доста се посмя. Даде ценен съвет:

при презаверен междинен полет, било то заради закъснение или други обстоятелства, ЗАДЪЛЖИТЕЛНО И БЕЗУСЛОВНО си пре-чекирате багажа ръчно.

Иначе шансовете да стигне намаляват драстично. Записа данни, адреси, номера на стикера и гарантира, че до ден ще е в София. Даде инструкции като кацна кого да потърся и какво да им кажа - имат бюро до лентите в София. Извини се, ненужно, и ми отпрати. Такси - 38 евро, но поне караше зверски със 150-160, стигнахме за нула време, тотално зомбиран отивам на рецепция, измолих ги за един час по-дълго в стаята и отидох направо да закусвам. На закуската имаше повече китайци, отколкото в Шанхай, и бяха облизали чинийте на почти всичко от иначе много богатия избор. Качих се, сложих техниката да се зарежда и навих алармите за 11, да дремна 3 часа и да ми остане време за шопинг с вече потвърдените 100 евро от застраховката за забавен багаж. Наредих всичкото телефони като венец около главата си, защото още помнех пропуснатата вечер в Таити, надух волуметата и отпрах юнашки сън.

Ставам, протягам се... сумрачно, приятно, наспан съм .. грабнах мп3-то и отключих екрана.

 

18:32

 

Леле. Майко. Жестока паника. Полетът излетял преди 3 часа, хотелът пресрочен .. как съм се псувал, как съм се обиждал.. Тичах напред-назад като муха без глава в пълна несвяст как може пак да го направя .. сърцето ми биеше с 200 от паниката и свят ми се виеше от яд и нерви .. как можаха да не ме събудят .. к'ъв е тоя смотан хотел .. пълен хаос ми беше в главата. Спънах се в зарядното на един от другите андроиди и екранът му светна:

 

9:33

 

Кажи. Честно. Забравил бях да настроя часовата зона на мп3то... цялата паника беше фалшива тревога.. 5 минути успокоение на сърдечния ритим .. и даже полегнах да се насладя на затопленото легло още малко. Мале, много се бях гипсирал ...

Приведох се в приличен вид, поизпрах се, поизсуших се, пообръснах се, освободих стаята и тръгнах на шопинг. Нищооо. В целия район, при все цяла улица (Ларисис) с магазини за дрехи - един парцал не си харесах. Рекох си - на летището в мола ще се пробвам.

Метнах се на Х95 - 5 евра и 1 час дотам. Обикалях, правих, струвах - и там нищо. Да ми бяха го загубили в другата посока, че да бях напазарил малко трайбъл мотиви по островите ...

 

Порадвах се на последните лъчи истинско слънце, от онова, от което ти настръхват космите по ръцете, и се насочих към последната отсечка. Самолетчето беше малко и претоварено, даже помолиха има ли доброволци да си чекират ръчния багаж, че не можели да го съберат в кабината. Нямах такива проблеми аз.

 

 

Както съм снимал, така съм и заспал, и се събудих почти над летището. Оказа се, че е имало някаква здрава турболенция и ни ядене, ни нищо са им дали. За 19, почти 20 дни, 19 полета, единственият с аплауз беше този. Даже го имам на клип, защото снимах как колесникът се сплесква при контакта с полосата. Българска работа

Влизам вътре и тичам към биометричните пунктове, че предния път бях забравил да ги тествам.

Пъхам - червен Х. Бре. Пъхам - червен Х. Въх. Огледах се около мен - хората същото правят, пък минават. Пъхам пак - червен Х. Стига бе. От кабинката зад стъклата почнаха да ме зяпат подозрително. Пъхам - зелено. Ваш'та кожа, в Лондон от раз работи, бе. Тук - по сто пъти докато разчете собствените си паспорти ... Едни вратички, втори вратички, и си стигнах. Директно на гишето на Голдеър с бумагите. Така и така, Оукланд, Сингапур, Лондон, тва онова .. обясних се, записаха ми данните, потвърдиха, че след ден трябва да дойде. Щяли да ми го докарат вкъщи.

 

На път за вкъщи ми се случи нещо, което е толкова рядко, че ще го отбележа на всеослушание.

Понеже живея близичко до летището (8 лева такси) винаги, ама винаги като се заприбирам, ми сумтят и мрънкат защо ги разкарвам за толкова кратък курс. Винаги. Даже са ме прехвърляли помежду си "Ти го вземи ТОЯ, не бе ти го вземи, аре дължиш ми го". Избягвам да казвам откъде се връщам, защото съм го правил веднъж и се почна "откъде толко пари веее, еййй, окрадохте държавата, гадове". Този път беше различен. Шофьорът ме покани в колата, и още като чу дестинацията възкликна "Ей, чудесно, таман е близо и мога бързо да се върна за нов курс". Е това е отношението! Заприказвахме се - споделих къде съм бил, посрещнато бе със "Страхотно, много се радвам, че има хора, които мога да си го позволят." Абе, готин човек. Оказа се, че е играел футбол в Индонезия някога, и познаваше добре летищата по маршрута. Веднага надуши, че ми е останал багажа някъде, и потвърди, че на следващия ден ще си го получа, да не съм се притеснявал. Не бакшиш, а направо шофьор на лимузина. Приятен разговор, сподели случки от опита си във въздуха и ме паркира пред вкъщи. Жалко, че не му взех данните, да го похваля публично.

Багажът дойде, както беше уговорено, с единствената забележка, че служителката не остана особено очарована от потвърждението, че си го искам докаран до дома (може би е искала да ме види отново, знае ли човек). Всичко беше наред, с изключение пустата му бутилка слънцезащитен крем, опакована във вакуумиращ се плик, която по неизвестен начин се беше изцвъкала почти цялата в куфара, плътно фугирайки пътническите ми адаптери на СКрос. Проведох няколко следствени експеримента и не можах да постигна същия резултат, независимо от приложената сила. Май само ръчна намеса и отваряне на капачката и плика биха довели до такъв погром...И така. Ден след като се прибрах - настинах.. Вече седмица се мъча в офиса и само спомените покрай писането ме държат.

 

С две думи: хубаво е там, но аз може да послъгвам, така че ходете и вижте сами.

 

[macf1an]

Сега дай в резюме кои острови са по-интересни за разглеждане. Ако човек е в региона и реши да дзакне 2, 3 острова, а не да прави цял тур като теб, къде е най-красиво и си струва за посещение. На мен всички снимки ми изглеждат почти еднакви  - плажове, чиста вода и палми, та затова питам. Бил си там, усетил си нещата на място и мнението ти ще е от значение. Само на картинка е трудно да се направи разлика между островите.

По-красиво е във Фр. Полинезия, защото имат силни комбинации лагуна+природа.

 

Айтутаки има много различен тип красота, по-сходна с Фиджи, но като цяло о-вите Кук са по-живи и може да харесат на млади хора повече.

 

За начинаещи тропикалисти, които искат да се изфукат - Таити + Бора Бора.

За опитни - Таити + Хуахини.

За икономични - Таити + Моореа, че има ферибот помежду им.

 

Това ме подсети нещо друго. Първоначалният ми план включваше пътуване до Бора Бора с фериботче от Таха или Райтеа, за 1 ден екскурзия. От агенциите ми казаха, че нямало такова вече, и скочих на самолетен вариант. Е, има.

Видяхме го от лодката към Тахаа, но нямало как за 1 ден да отидеш и да се върнеш, а и трудно се запазвало.

 

Страшно хубави отзиви чух за арихепаг Туамоту, който е доста по на север. Рангироа и т.н. - било приказка.

[Mary]

macflan, поздравления!

Беше истинско удоволствие за мен да прочета разказите ти!

Отдава ти се не само пътуването, но и писането! Браво!

[Veronika]

Невероятно пътешествие! Прекрасен пътепис! Много хубаво и увлекателно го разказа, с чувство за хумор и страхотни снимки. За мен беше истинско удоволствие да го прочета. Благодаря за споделянето!

[ruwenzogy]

Прекрасен пътепис. Написан живо, увлекателно, изчерпателно, чувствено. Поздравления !

Без да обиждам автора, но съвсем ми се изпари желанието да посетя тези места. Не, че и преди много ми се искаше (главно по финансови причини), но сега съвсем се отказах - една дестинация по малко в 'големия списък на мечтите'. 

Просто не виждам нищо, което толкова да си заслужава в тази прехвалена Френска Полинезия....

[aneliya]

Отдавна не се бях смяла така. Голямо забавление)

[Tedy]

И аз благодаря за подробния пътепис. Много полезен. Знаех си, че Френска Полинезия не е моето място, но ако съм в региона бих прекарала някой и друг ден на островите. Много красиво определено.

[neuromancer]

Много забавен пътепис, страхотно преживяване.

 

 Даде ценен съвет:

при презаверен междинен полет, било то заради закъснение или други обстоятелства, ЗАДЪЛЖИТЕЛНО И БЕЗУСЛОВНО си пре-чекирате багажа ръчно.

Какво по-точно се има предвид? Винаги при закъснение са ми губили багажа, но и аз винаги съм го споменавал и са ми казвали "няма проблеми", пък после багаж няма. Та какво по-точно се прави? Той багажа не е в нас по време на престоя, да си го искаме ли?

 

Прекрасен пътепис. Написан живо, увлекателно, изчерпателно, чувствено. Поздравления !

Без да обиждам автора, но съвсем ми се изпари желанието да посетя тези места. Не, че и преди много ми се искаше (главно по финансови причини), но сега съвсем се отказах - една дестинация по малко в 'големия списък на мечтите'. 

Просто не виждам нищо, което толкова да си заслужава в тази прехвалена Френска Полинезия....

Не е лошо място, ама явно забавленията трябва да си ги водиш с теб  Тая дестинация е най-подходяща за меден месец - лукс, красота и релакс. 

[macf1an]

Какво по-точно се има предвид? Винаги при закъснение са ми губили багажа, но и аз винаги съм го споменавал и са ми казвали "няма проблеми", пък после багаж няма. Та какво по-точно се прави? Той багажа не е в нас по време на престоя, да си го искаме ли?

Искаш си го, най-малкото. Или поне искаш лично с очите си да видиш как му слагат нова лепенка  с презаверения полет.

[Petkan]

Поздравления, пич! Освен корифей в търсенето, намирането, комбинирането и пр. на сам. билети, току що ни разкри и другият си голям талант! Кой знае колко още криеш. Накефи ме максимално!

А в частта от разказа си, когато празнувахте четворните или петорните си рождени дни в "претъпкания" бар в Айтутаки, искрено съжалявах, че не съм и аз там да споделя дивата радост от събитието с вас, а и да добавя още един рожденик   Пък и да ти помогна за една от двете дебелани де , че голям зор май си видял

[macf1an]

Ей, значи, човек да не си сподели преживяванията... веднага ще го прехвалите и ще се засрами ..

 

@Petkan, за догодина вече ще знаеш къде е правилното място да прекараш ценната ни дата, с гарантирани премеждия  

[Гост]

Много, много, ама много се забавлявах! И не само... Сполай ти

[Oshko]

По-красиво е във Фр. Полинезия, защото имат силни комбинации лагуна+природа.

 

Айтутаки има много различен тип красота, по-сходна с Фиджи, но като цяло о-вите Кук са по-живи и може да харесат на млади хора повече.

 

За начинаещи тропикалисти, които искат да се изфукат - Таити + Бора Бора.

За опитни - Таити + Хуахини.

За икономични - Таити + Моореа, че има ферибот помежду им.

 

Това ме подсети нещо друго. Първоначалният ми план включваше пътуване до Бора Бора с фериботче от Таха или Райтеа, за 1 ден екскурзия. От агенциите ми казаха, че нямало такова вече, и скочих на самолетен вариант. Е, има.

Видяхме го от лодката към Тахаа, но нямало как за 1 ден да отидеш и да се върнеш, а и трудно се запазвало.

 

Страшно хубави отзиви чух за арихепаг Туамоту, който е доста по на север. Рангироа и т.н. - било приказка.

За Туамоту и аз много се двоумих, но няма как човек да огрее навсякъде само за 20-30дни. Там, поне по снимки има различен вид красота, повече ми приличат на Малдиви-те.

По въпроса за ферибота, беше ме прихванала идеята да спестя тези 400-500$ за вътрешни полети и намерих ферибот от Папеете до Бора Бора, малко противоречива информация, вече нямало, обаче според мен имаше такъв поне през 2012г., спестява доста пари и губи много време.

Редактирано 4 октомври, 2014 от Oshko

[macf1an]

Така е, и на мен ми казаха, че е спрян Таити-Бора Бора, само карго кораби има.

Има "карго-круиз" от Таити, през няколко от гореизброените острови, та до Туамоту и Маркизите. Една канадска двойка (идвала в Несебър на круиз преди 30 години) щяха да се качват. Искаха да отидат до острова, от който започва историята на Тор Хeйердал (строител на Кон-Тики), който се оказва доста трудно достъпен иначе.

Редактирано 4 октомври, 2014 от macf1an

[Vanya G.]

Поздравления, macflan, паметно пътуване, феноменален дневник все едно и аз бях там. Южните морета никога не са ми били цел, но сега вече знам какво съм пропуснала. Благодаря ти! Пак да пътуваш и пак да пишеш  

[Фил]

Мерси macf1an , много хубав пътепис и готино чувство за хумор . Ще чакаме доклади и от други места!

 

Като четях за рождения ти ден (все така на интересни места и весело да го посрещаш!) , неволно се сетих за номера на ски-учителите в Пампорово едно време, които се оказваше, че всяка смяна (по две на месец) "имаха рожден ден" и съответно англичан(к)ите ги отрупваха с подаръци

Редактирано 4 октомври, 2014 от Фичо

[Цвете]

Много, ама много ти благодаря, че сподели приключенията си с нас! Имаш талант да пишеш и трябва да го правиш често! Пожелавам ти да събираш спомени от още мечтани дестинации!

 

За мен загубата на багаж си е абсолютно нормално. Даже при последното пътуване, като се обадих, че сме си дошли се похвалих: И всичкия багаж дойде с нас!

[macf1an]

Май ще ми трябва счетоводител ..

[neuromancer]

Че защо? Даденото дадено, важното е да има и за следващото пътешествие 

[wilks]

Май ще ми трябва счетоводител ..

Ти сега остана да кажеш, че това пътешествие ти се води като командировка, и трябва да осчетоводяваш разходите

Ако е така, освен симпатиите, ще си спечелиш и доста завист

[Фил]

Май ще ми трябва счетоводител ..

ако намериш и някой да ги осребри ...