Южна Африка - разбъркано дневниче

[домосед]

Отварям си тук една темичка да пускам разни сводчици и снимчици от скитанията си из Южна Африка през последните няколко години. Ще почна с лозарските, подсказани от съседната тема. 

Въпроси и коментари са, разбира се, добре дошли.

 

[домосед]

Робъртсън, Монтагю, Блоупунт (1226 м), ноември 2013

 

 

Бях си навил като фиксидея да направя едно качване до Блаупунт (1226 м) - връхче в планината над градчето Монтагю. Тръгва се пеша от квартирата Koo Karoo в центъра (226 м), като цялото приключение отнема 7 часа, включително потапяне в две от трите вирчета на връщане.

 

 

Край градчето има и минерални бани, но в събота следобед, цялата лозарска и винарска работническа класа от региона се беше изсипала в тях, та за мене почти нямаше място. А и беше студено. Въздухът, не водата. Чак в неделя напече и разнесе облаците, че да се види от билото гледката - на изток към Малкото Кару, на запад към лозята на Робъртсън. Които бях вече проучил в условия на ниска мокреща облачност предишния ден. И открил цели два парни локомотива на гара Винк (за разлика от агенти в България, които открили само един на гара Лакатник, но пък в движение). И разгледал викторианското и едуардианското архитектурино наследство в Робъртсън, което е по-скромно от викторианското и кейпдъчовското в Монтагю.

 

 

 

Винарните, които отметнах:

 

1.Springfield

 

 

Любимо вино: червен бленд Work of Time. Купих си за вкъщи. И получих разрешение да си изям купешката багета на една от масите им за пикник край езерцето. Че и чаша флагшипско бяло вино почерпиха.

 

2. Bon Courage

 

 

Не си харесах нито едно от дегустираните вина чак толкова, че да си взема за вкъщи. Дегустацията беше безплатна, но се компенсира с цената на двойнто еспресо - колкото две единични, но разредени. Добре, че го аранжират със саксийка с мини-алое на масата, че поне фасон да има.

 

3. Fraai Uitzicht 1798

 

 

Това е колкото лозе, толкова и къща за гости. С очевидно намерил място по гурмандските списания семеен ресторант, пълен (целите две маси на верандата) с французи. А собствениците са немци. Тук фаворитът беше сира с 5% вионие. Имали само две бъчви от него. Взех си една бутилка да не се мина.

 

4. Rosendal.

 

 

Още едно бутиково лозе с къща за гости, спа, ресторантче и французи. Мъжът дегустираше с всичката полагаема сериозност и си водеше бележки. Това им било първата винарна в списъка за отпуската. Фаворит: Барони Аугуст Каберне Совиньон 2011.  Вечерта се бях пробвал импалско печено с артизаналски кускус в Mystic Tin - местната пивоварната в Монтагю, в която обаче нямаха от най-пивкото им собствено пиво (Karoo Draught), което го бяхме пробвали миналото лято на минералните бани на съседен Баридейл. 

 

 

 

Всички снимки: https://goo.gl/photos/Ukp29paQvLfQYf2C7

 

[домосед]

Безкитовен капски уикенд, юли 2010

 

 

Вино на уикенда - The Temptation 2008 от избата La Vierge 

 

 

Тъкмо съм на вълна реколти, зачел се в "Добра година" на Питър Мейл. Имаше и филм с Ръсел Кроу, но в книжката са дадени повече подробности какво точно си поръчват героите всеки обяд и вечеря. В Южна Франция през лятото! Ходи ми се. Уикенда го нарекох безкитовен, защото бяхме тръгнали с голяма кошница за прехвалени китове, а се наложи да се задоволим с пингвини. Бял кахър - мина много добре и без китовете. Героите са Юджин и Каролин, оставили си още малко време в Южна Африка след финала на световното.

 

 

Точно такива бакпакери-хедонисти обичам за компания - които след напускане на работа и осем месеца около света не изпитват притеснения да си наемат BMW, да спят в модни хотели и да обядват haute cuisine в тренди винарни. Винарната я избрах аз. Тоест - аз избрах долината Hemel-en-Aarde (Небеса и земя) над китовата столица Херманус, а винарната се избра сама, защо беше неделя и по-консервативните не бяха отворили врати. А в тази между масите на шампансковата тераса даше бяха разстлали пясък за игра на були. Е, загубих и двете партии, но важен е олимпийският принцип на участието. И хубавото вино.

 

 

 

Това, че Каролин има алергия към мая и оттам - към алкохол, я прави идеален шофьор-въздържател във всякакви ситуации. Обсъдихме световното. Гледали на живо финала, а преди това два четвъртфинала. Като междувременно ходили на сафари в резервата Мадикве. Но животните им се сторили по-малко от Серенгети. Видели големите 5, ама леопардът им бил надалече. И нямало приключения. Освен че колата на лоджа заседнала баш сред лъвовете и под съвсем реален страх да го изядат рейнджърът трябвало да се надвесва от над предния капак, че да заключи диференциалите на предните колела. А междувременно един от техните приятели си изръсил портмонето и лъвът му изял саудитския паспорт. Което се усложнявало от факта, че не можел да го обяви за загубен, защото бил влязъл в Южна Африка с френски, за който съудитските власти не трябвало да знаят. Че иначе - бой с тояги на гол задник.

 

 

В Херманус, дето ги нямаше китовете, без да искахме, попаднахме точно на новото белгийско заведение за рибена супа и калмари, където фламандката Каролин одобри картофките, а аз - супата. Юджин, сингапурски китаец, нищо не одобри, защото го тресеше треска и се наложи да се задоволява с пица за вкъщи. А хазяинът одобри голфа - откритото на Великобритания - дето за първи път от не знам си колко години го спечели южноафриканец. Знам, че да си голф звезда е високоплатена работа, ще рече хора се интересуват от това, но да го гледат внимателно по телевизията за първи път забелязвям. Хазяинът, африканер, се казваше Нато. Представи се за пенсиониран фоторедактор на най-големия афириканерски неделен вестник Rapport. И разправи истории, които не са чак толкова далечни във времето, а ни звучат като от каменната ера. Как, като следял сватбеното пътешествие на Чарлз и Диана из Северна Америка, веднъж седмично трябвало да лети до Ню Йорк, за да предава лично негативите на пилота на южноафриканския редовен полет, че да стигнат до редакцията в Йоханесбург. 

 

 

И да не си кажете, че и аз съм пропуснал световното!

 

Тук се преструвам на бразилски фен, защото повечето около мене си бяха автентични бразилци и нямаше да е дипломатично да си призная истинските предпочитания.

 

 

Quiz: помните ли как се казва синьото пособие за шум в ръката на Алесандро?

 

Всички снимки: https://photos.app.goo.gl/EbRdof6HyJUfE241A

 

[домосед]

Денят на Бастилията, Юли 2012

 

 

Капският край го намирам на сериозно извън сезона. Ръмя цял ден. Плътна ниска облачност. Никакави планини на хоризонта. Блокада. Магистралата за Йоханесбург (и Кайро) N1 била затворена при Бофорт Уест от сняг, а N2 за Дърбан - от катастрофа на прохода на Сър Лаури. Оставаше единствено въздушният мост. Беше Денят на Бастилията и, понеже не можах да събера енергия да ида чак до Франция, се задоволих с Франшхук - градчето на хугенотите във винарския район отвъд Стеленбош.

 

 

Имаше събор по повода. Срещу R150 си бях купил по интернет билет за главната атракция - огромна шатра със сергии с блага на френска тема: вино, сирене, палачинки, сидр, багетки и др. Всичките - южноафрикански, разбира се. Виното се предлагаше или за купуване, или за дегустация, като дегустация от една глътка струва един купон. Купонът струва 10 ранда (1 евро). За сравнение - толкова струва и една стрида, но за стрида това е евтино. R150-ти включват 5 "безплатни" купона, които свършват на петата глътка. А ако ги изплюваш глътките, като всеки уважаваш се дегустатор, коефициентът на полезно действие склонява към нула. Минавката беше, че без да плащаш R150-те спокойно можеше да си дегустираш вината на по-умните лозари-изложители, които си бяха разпложили сергиите извън палатката. Около магазините и кафенетата. Хем по-малко блъсканица, хем безплатно.

 

 

Единственто автентично френско нещо на целия събор беше изложбата в местния исторически музей за хугенотите в контекста на религиозните войни в Европа от XVI и XVII, представена от някаква държавна френска културна институция да просветли братския южноафрикански народ. Две зали с информативни табла с много фотоси, статии и видеоматериали, покриващи също предисторията от Средновековието и промените след Просвещението и до наши дни. Обаче ... само на френски! А знайно е, че освен френскоподобните си имена, африканерите нищо друго на френски не могат да прочетат, а и самите имена си ги четат не особено грамотно (примерно Дю Тойт вместо Дю Тоа).

 

На път от летището през Стеленбош не бях пропуснал да се отбия и в две други винарни. Съседни. Tokara и Thelema.

 

 

Tokara

 

 

е тържество на модерния дизайн, създадено без излишни спестявания. И в каталога им с вина е търсено съвършенството. А се гордеят и с ... леопард в лозето си. Хванали го били със скрита камера.

 

 

Thelema

 

 

също не е с традиционна капско-холандска архитектура, но в стила има повче уют, отколкото хладна елегантност. Обясняват ми как, за да подберат грозде за флагшипското си вино, правили някакви небесни снимки на топлочувствителен материал, че най-топлите лехи да излизат червени. Въпросното флагшипско вино се казва Рабле и платното над избата е постветено на гаргантюанския лайфстайл от XVI век. Оттам си избрах и първото вино за вкъщи.

 

 

А още едно - от щанда на франшхукското шато Akkerdal на събора. Kallie's Dream. А коя е Кали можело да се разбере от брошурата за историята на имението.

 

Направих дежурна поклонническа отбивка към грандамата на лозарския район Boschendal. Както обикновено - не толкова заради виното, колкото заради пейзажа. Не помня да съм ѝ се любувал през зимата.

 

 

 

 

 

 

Загърбих Франшхук и се отбих в още три винарни.

 

Camberley 

 

 

В прохода Хелсхухте към Стеленбош. От категорията частни, семейни, повече хоби, отколкото бизнес. Другото хоби на собственика са бойни самолети от световните войни. Всичките стени на избата и стълбището са плътно запълнени с илюстрации по темата. В рамки. Бях единственият гост-дегустатор рано сутринта (около 11) в дъжда. Харесах си за вкъщи един ... пинотаж. Май ми е за първи път.

 

Le Pommier 

 

Бивша ябълкова градина. Сега лозе за "лесно за пиене" вино с уютно бистро с камина. И спа. Затворена. Даже и не стана дума за дегустации. Просто седнах да си почета книжка и да обядвам. С капско боботи, разбира се. 

 

В най-мизерния следобеден дъжд по щосето в близост до Парл, но южно от N1 ми хвана окото указателна табела за Glen Carlou, видях, че е отворено и не пропсунах да се отбия. Запомнил съм, че съм им виждал етикетите в магазини за вино и в София. Етикетите всъщност са най-невзрачното във фирмата.

 

 

Още едно величествено шато от XXI век, в което компромиси със звездните категории на продуктите им не се правят. Собственик е някакъв шевйцарски ултрабогаташ (или ултрабогат швейцарски концерн), чиято сбирка модерно изкуство в нарочната галерия над бъчвите бие всичко, на което съм попадал досега из Боланд (общото име на винарския район). Запознах се с имена като Анди Голдсуърти (Великобритания), който работел само с природни материали, включително и нетрайни, за които си позволявал комбинация с фотография (в случая се представя с едно кълбо от сплетени клонаци, което не мога да го мисля колко търпение му е струвало), Дерек Хийли (Южна Африка) с интерес върхи африканската култура и идентичност, Утара Уотс (Кот д'Ивоар) - визуални наслагвания на африканско наследство и съвременна визия, Алан Рат (САЩ) - зевзешки инсталации на механични предмети с електронни компоненти от рода на капан за мишки с екранче в него, което прожектира човешки ръце или дърво от кабели с кръгли тонколони вместо листа, или затиснати като в стяга човешли лица, които също се прожектират.

 

Следобед седнахме на кафе с Брандон Картър и приятелката му Аня Шмид-Потапчук в тяхното квартално Cocoa Oola в Кейптаун. Похвали ми се, че си бил намерил по инернет на половин цена полски разговорник за начинаещи и вече бил научил, че на полски неделя е неделя. А аз го зарадвах, че на практика го е взел на четвърт цена, предвид че думата е същата и на български (2 for the price of 1). Дали пише в разговорника как се произнасят немско-украински фамилии не стана ясно. 

 

 

Всички снимки:  https://photos.app.goo.gl/bYbz28am3Qo3W9Sn7

 

[Гост]

Оф, уникален изказ... Кеф на бучки! P.S. Препоръчай още някои специални ястия, моля

[Polina]

Вувузела.. Тъй май беше музилалния инструмент. А може и да бъркам.

[Цвете]

От кога чакам да започнеш да разказваш за Южна Африка! Това ще ме стимулира пак да тръгна натам, че поканите ги получавам всяка седмица... Но предвид, че трябва да купим 3 билета, все отказвам. Толкова ми харесва в тая страна, е вярно, че съм видяла само хубавите неща. Ще съм ти благодарна да разкажеш какво да се види от база Йоханесбург. За винарския район и 20 посещения няма да стигнат.... И най-важното за мен - Виктория фолс. Искам задържително да ги видя следващия път. Как е най - добре? Извини ме, имам много въпроси, защото знам, че от теб отговорите ще са най-точните. Благодаря!

[домосед]

 

Ще съм ти благодарна да разкажеш какво да се види от база Йоханесбург. 

 

Ами самия Йоханесбург като начало 

Следващият постинг ще е за там.

 

[Kaloyan89]

Домосед и мен ме мотивира да се върна там, този път на ваканция, а не по работа. Имам прекрасни спомени и впечатления от там, но поради липса на бюджет на времето не успях да обикалям много. освен в Претория и уикенд в Джобург. 

Може би 2016, в комбинация с още нещо в региона... Лесото, Свазиленд, Замбия, Мозамбик.... ще видим. 

Благодаря за споделянето и прекрасните снимки/истории. 

[домосед]

Джо'бърг, идваме! юли 2013

 

 

Експлозивен уикенд! Wolrdwide!

 

В Сан Франциско гръмна корейски самолет (две жертви от 307 възможни).

 

В Квебек влак с петрол гръмна насред някакво село.

 

В Претория гръмнаха Мунитория.

 

Британец спечели Уимбълдън.

 

Само погреби в Челопечене дето не гръмнаха.

 

От разпространените видеоклипове личи, че оглозгания бетонен скелетът на Мунитория са го взривили съвсем уставно и професионално. Няколко месеца го подготвяха за ритуалното пожертвование. Още не съм намерил в нета проекта за новата административна сграда на кметството. Нямах идея откъде би могло да се гледа сеир, освен ако не си служител в съседните небостъргачи на ABSA или на Централната банка.Затова и не се юрнах да се прибирам преждевременно от Джобърг, където се бях включил на "уикенд на Независимостта", вдъхновен от Найл. С обществен транспорт и нощуване в бакпакерс в квартал в незнайно какъв момент осъмнал със съмнителна репутация. Още по-съмнителна, ако пристигнеш по тъмно, малко преди да затворят последния отворен супермаркет. Където представката "супер" е суперпреувеличение. Държат го някакви португалци (за които от Пол Теру се знае, че са второ поколение на бедни, често - неграмотни, селяни, скочили с две класи нагоре, заселвайки в колониите като господари в епоха, когато повечето бели европейски колонизатори от други метрополии са бягали от Африка), а за клиенти се очаква да се явяват освен местните променили демографския пейзаж сиромаси, и унилите гости на още по-непривлекателно за случайни странници изглеждащ марачен хотел Ориби отсреща. 

 

 

 

 

Първоначално помислихме, че съмнителността му се дължи на бордейния му характер, но при по-внимателно вглеждане разбрахме, че е по-скоро междинна станция за прехвърляне на мозамбикчани с вградена автогара с  "нощнтата рецепция" (чакалня), пълна с полузаспали увити в няколко слоя одеала пътници сред денкове с още повече одеала. Освен мъжделивата неонова синкаво-пембена светлина от това помещение, никаква друга не се процеждаше от никой от прозорците по етажите на сградата. На другия ден из центъра щяхме да направим още наблюдения, че търговията с одеала по пазарите и уличните дюкяни е гореща тоя сезон. А до супермаркета вечерта тичахме на бегом за удивление на малкото минувачи, повечето клатушкащи се, най-вероятно рекли си, че или ни гонят бандити или сме безумно уплашени, че могат да ни подгонят. А ние просто бързахме да хванем работното време, погрешно зададено от германеца-хостелджия, като приключващо в седем. Приключвало в осем. Така че изведнъж се оказахме с цял час за пазаруване. Стига да намерим какво. Трудна работа. Месо имаше само замразено, ужким не по-отдавна от три седмици, а от по-долнокачествени пластнамови неузрели (домати) или презрели (камби) салата не помня да съм правил. Бялото сирене беше добро, а магданозът за R5 - цял храст, но без никакъв аромат. Хостелът отговаря на изображенията в нета на добре възстановена и поддържана викторианска двуетажна къща с огромен кръгъл басейн в предния двор откъм барчето с билярд и сламен покрив. 

 

 

Водата е ледена, а огнището за брай - в задния двор. И кучетата са там. Не са лоши, но са мързеливи и се назландисват да гонят черната котка. Чак на третото подканване се заемат за работа и нея - дим да я няма. Докато изпечем замразените стекове на подметки, изглозгаме, колкото можем, прокарвайки го с каквато биричка (аз - Castle, те - Black Label) или винце си носим, ни спихна ентусазмът и да излизаме, та останахме да бъцаме пиянски игри на карти (с деветка спатия им поставих задача да говорят в рими ... на български), без да е наложително да се напиваме. Разрешаваше се и портокалов сок. 

 

Групичката бяхме Найл, Джъстин, Марън - холандко-ирландка с южноафриканско потекло, и един израелец, довел на пътешествие с баки семейстовото си с две деца. По-малкото от които - едва проговорило на иврит момиченце - прекара времето си за закуска с филия с конфитюр, втренчено в нашите опържени от Найл палачинки, опитващо се да отсъди само за себе си на кого се е паднало по доброто меню. 

 

 

 

Но преди да стигнем до палачинките вече бяхме излезли да проучим квартала под предлог търсене на банкомат (намерихме в една бензостанция в горния край на Комисионерска, която от тая страна на Джепи'с таун се казва по друг начин). Като моята пешеходна обиколчица се оказа (очаквано) най-дълга под предлог, че съм си мислил, че кварталните улици имат изход и от другия си край и бих могъл да завъртя кръгче. Да, ама не. Във всички посоки стигаш до някъде, опираш до желязна ограда или отвесни скали и се връщаш. 

 

 

А в квартала имат вид, че все още живеят достатъчно много португалци. Зад дебели окатинарени решетки и бодлива тел. Отвъд долината се мъдри стадионът за ръгби Елис парк, а ниската облачност беше притурила горните етажи на цилиндричния 50+ етажен жилищен блок Понте край Хилброу.

 

 

Тази сграда през различните десетилетки в 40-годишната си биография е била символ първо на декадентски лукс, а после на абсолютна занемара и гангстеризъм, докато не я е купила сериозна компания и пригодила за живеене на нормална средна ръка хора, предино черни с няколко (осем според един от интервюираните в документалното филмче) бели млади хора. Хипстери? Или хипита? Не знам точно. С такива имахме тепърва да си трием раменете, но чак в неделя, пазарния ден, в Мабоненг. А в събота имахме сериозни задачи. 

 

 

Слязохме пеша до стадиона. Кварталът, логично, изглежда по-дружелюбен на дневна светлина, но не и абсолютно дружелюбем. Хванахме новия градски рейс по специализирани ленти Rea Vaya. До Старата Синагога в ... Хилброу.

 

 

 

Можело и още няколко спирки и прекачаване да ни докарат точно до Gautrain-овата гара, но с цената на дълга обиколка и пропускане на най-адреналинестия тротоар. Озовахме се в многолюден водовъртеж около някаква църква сред многоетажните кооперации, голяма част от който се беше нагиздил с народни носии. Не разбрахме хепънинг ли някакъв е, частно парти или просто са били пуснали топла супа за без пари. Оттам се минава покрай няколко изпаднали блока, миришещи на въпиюща бедност, единият съвсем изкорубен, макар и с вид да е вписан в някакъв списък на архитектурно наследство. 

 

 

На гарата подменихме част от екипажа. Марън и Джъстин потеглиха обратно към Претория, а към нас се присъединиха белгийката Инге и Диана - германо-италианка, която се занимавала с проучване на процесите и предполагаемата, даже не спотайваща се, корупция около издаването на бежански статус. И шефката и от Конго била бежанец. Дала си колата на заем на един от клиентите, на когото му помогнала да си оправи документите, а оня я откраднал и заплашил, че ще я издъни нещо пред властите и ще я депортират, ако се оплаче на полицията.

 

А с такси, а с маршуртка, до Нютаун минахме пеша по ул. Джепи, че даже и в сангомска аптека си завряхме носа. С което да успокоим Инге, че си беше наумила да търси сангомския пазар, дето Лиса го била намерила в южния крах на Елофска.

 

 

 

 

 

 

В Нютаун не знам на кого му хрумна да надникнем в музея Африка (бившите хали) и така отлетяха час-два. Музеят е държавен или държавно-субсидиран, съотвенто - безплатен. Съдържа няколко разнородни колекции на тема Южна Африка и нейната "history, geography, arts and economy" (зазубрено за вечни времена устойчиво словосъчетание от първия урок на втория том на учебника по английски А за подготвителен клас в английските гимназии през 80-те).

 

 

 

 

Научих или си опресних познанията за някои от Предвестниците и Строителите и на новата Южна Афика, порадваме се на експозицията за различните култури (танцуващият Зума е даден като "алтернативен зулу"), а после вместо към геоложката се насочих към изложба на политическа карикатура на южноафрикаснки теми от първата половина на XIX век (нещо за гъза на Сара Бартнам) до днес (душът на главата на Зума). После щяхме да научим от новините, че тия дни обрали цяла витринка с кварцити и прочие полускъпоценни камъни.

 

 

Следваше охолен обяд по бангладешки в сърцето на индийския квартал Фордсбърг и охолна вечеря по китайски в сърцето на Сирилдин. С малко биричка, кокосов орех, пълен с водка, и билярд (кибичене от моя страна) в хостела.

 

 

Във Фордсбърг преслушахме и пазарчето за натурални сокове и пиратски дискове. Инициативата по разпределението на времето оттук нататък пое един Фахин, генеричен умерено-практикуващ мюсюлманин с египетски, малайски и индийски жилки в кръвта, занимаващ се с кино. По негова идея за след вечеря се пренесохме в Боулнинг клуба в Роузбанк. Йоханесбургското съответствие на евтината студентска кръчма Братя Марчеви в София през 90-те (отдавне не съществува барабар с цялата сграда на улица Будапеща). Фахин имаше ангажимент да заснеме участието на една от младежките рок групи (бели китарист, басист и барабанист, индиец фронтмен и по никакъв начин не връзващо се с хардкор репертоара им име Los Castillos). Нищо особено, но пък бирата евтина.

 

 

Следващата дамска рок-група (всичките бели) New Earth спечели единодушно одобрение, след което се стигна до безконтролна шумотевица. И се разделихме. Аз и Инге с такси в хостела, а другите на още една доза клъбинг в Грийнсайд. Добре, че таксиджията не беше разбрал за кой Кенсингтън сме се запътили при повикването, че можеше и да не дойде. Но нали - бели - спечелихме му доверието и се престраши да мине по линията на рейсовете Rea Vaya през Брамфонтейн и Хилброу. Където му звъннаха диспечерите да се уверят, че всичко е наред.

 

 

В неделята закусихме по-скромно без палачинки. Бяхме останали само трима с Найл и Инге и повечето време прекарахме мързеливо в Мабоненг - неделното хипстърско пазарче Arts on Main, хамбургери, биричка. Някакви пичове са отворили микропивоварна на място, та им пробвахме целия репертоар от 4 различни ейла. Най ми хареса златният.

 

 

 

 

 

 

Рано следобед свирнахме на Калвин, таксиджията, да дойде да ни прибере закъм гарата на Gautrain-а. Преди да продължа за Претория, слязох в Роузбанк да проверя какво ново южноафрикански е излязло на голям екран. Популярният автор на криминални романи Деон Мейер се представя с поредния африканерски филм, сниман в Локстън - малкото градче във Великото Кару, където живее. "Последното танго". Този път му е авторски. И е трилър, както подсказва заглавието. С романтичн жилка. Успял е да създаде най-досадния възможен образ на happy-go-lucky мотиваторка, при това болна от рак!  Женщина, определяйтесь! - както би казал грузинецът. Като си болна от рак, си избери една мечта. Или иди да умреш сред своите в Каруто, или иди в града да си намериш партньор за едно последно танго. А не и двете на гърба на изпратения във временно заточение да се реабилитира полицай.

 

 

Снимките от този уикенд са само една малка част от Голямата Зимна Йоханесбургска Галерия

 

https://photos.app.goo.gl/atZttpBmvuusF9s58

 

[AlexandraKo]

Домосед, това разбъркано дневниче е страхотно! А снимките - още повече. Красиво, интелигентно написано. Много ти благодаря, че споделяш тук.

[FlyTraveler]

Изключителен разказ (както винаги). Първата снимка на пост №3 е много красива (има и други много хубави, но ме мързи да броя и да изреждам).

[домосед]

На 17.03.2015 г. в 21:30, clete каза:

От кога чакам да започнеш да разказваш за Южна Африка! 

 

Всъщност за Южна Африка разказвам от много години 

Ето, изрових най-старата сводка. От първия месец след пристигането ми.

 

Един Великден* в Драконовите планини, април 2001

 

• Първи ден - Велики Четвъртък. 

Изходен пункт - град Претория. Цел - Национален парк Роял Натал в североизточните склонове на планината Драхенсберг. От птичи поглед тази планина изглежда като гигантски пън с плоска повърхност с диаметър около 200 км и подобни на стари коренища склонове във всички посоки. Върхове от порядъка 3000-3300 стърчат като парчета стара кора по ръба на пъна. Платото принадлежи на кралство Лесото, а склоновете - на република Южна Африка. 

 

 

За експедицията съм се присъединил към група африканери, оформили си клуб за подобен род инициативи на открито. Шофира един от тях - малко повече от 400 км. В къмпинга пристигаме по тъмно, тъкмо навреме за най-африканския ритуал - така наречния брай (бълг: скара; новобълг: барбекю). Това ми е първият брай на континета - своего рода кръщение.

 

 

Жарта се добива от въглища, които се купуват от супера и се палят на нарочно желязно съоръжение с размер и форма на кухненска маса. Въпреки че къмпингът предлага такива стационарни скари на всеки 10 м, въпрос на чест е да си мъкнеш своя собствена в багажника на джипа. Африканерите излъчват видимо задоволство и си хърхорят нещо на африканс. А аз си хрускам пържолата и вурстчето и размишлявам, че в речника на този език надали съществува превод на понятието "Велики пости".

• Втори ден - Разпети Петък.

Нахлузвам сандаловидните джапанки и шапка с огромна периферия и тръгвам. Върви се около три часа в ниските части на планината срещу течението на река Тугела. Грее райско слънце. Пътеката минава покрай разни причудливи геоложки капризи с имена от рода на "полицейския шлем" и характерни представители на африканската флора.

 

 

Насреща ни се издига неколкостотинметровата отвесна стена на Амфитеатъра. По тази стена се стича и водопадът Тугела, който се водел четвъртият най-висок водопад в света. Долината постепенно преминава в каньон. Пътеката свършва недалеч от подножието на водопада. Речното корито в този участък е приятно игриво и предразполага да прекараш няколко часа в джапане, газене, гмуркане и катерене по вировете и скокчетата, вместо да се придържаш към утъпканата суха траектория. На разположение са даже естествени улеи за пързалки. Промушвам се в едно полусифонесто тунелче и си представям, че минавам под Христовата Плащеница.

 

 

 

 

Африканерите са практични хора. До грам са преценили колко храна и течности могат да поемат и не им хрумва да споделят провизиите си. Обаче не отказват, когато ги почерпиш с халва в края на прехода. Вечерта се хвалят с изтощение, като че ли са качили Килиманджаро. Небето любезно ни изчаква да се мушнем в чувалите, преди да ливне. Палатката се представя блестящо.

• Трети ден - Велика събота

Небето се е смилило и над закуската ни с кратка суха пауза.

 

 

Африканерите се почесват под предлог, че се подсушават. Броят на ентусиастите за преходи се е свел до епсилон. Поемам сам. Разполагам с карта в непрактично дребен мащаб, маркирана пътека и ГПС. Планината изглежда коренно различно от вчера, но не по-малко красива под ниските мрачни облаци.

 

 

Половин час по-късно престава да изглежда изобщо - облаците падат съвсем ниско. Почва да вали - ненатрапчиво, но упорито. Целта е да се обиколи същинската част на националния парк - крайните планински възвишения с височина до 2050 м. Палатката е на 1450 м. Скоростта - 5.1 км/ч, после спада до 4.7 км, но компенсира до 5.7. Изобщо джипиесът ме засипва с числа и колкото повече им обръщам внимание, толкова повече със скръб констатирам, че съм станал безнадеждно възрастен по критериите на Малкия принц. "Възвишение" звучи едва ли не гальовно, но базалтовите стени и тук са отвесни. Нагоре има само два възможни подхода с многозначителните имена Калното свлачище и Цепката. Според основополагащи физически закони от гледна точка на дъждовната вода това са двата възможни подхода да слезе в ниското. Решавам да се кача по единия и сляза по другия. Насочвам се към Калното свлачище. Кал изобщо няма. Само камъни и дървье. И течаща вода. Пътеката минава през тясна камениста урва насред гората с около 200 м денивелация. Преплетените кореняци представляват естествени парапети и допълнителни стъпала по естествено оформилата се стълба. Човешка ръка е осигурила с телени парапети, вериги и верижни стълби критичните участъци. Излизам на платото. От кръста надолу не е останало сухо петно по мене. Обувките, които предпочетох пред сандалите, само от респект към белите им коси, отдавна са забравили защо са от гортекс. Висока тревиста растителност. Мъгла. Тук е мястото ГПС-ът да свърши полезно дело и да ми подскаже правия път на едно коварно разклонение. Иначе рискувам след половин час пак да се върна на свлачището. Началото на Цепката е добре маркирано. Оказва се една гигантска скална камина. На великан би му се сторило детска играчка да мине с класическа пещерна техника. Аз обаче трябва се смъквам канара по канара. Каньонинг от I род - дъждът се лее и от небето, и от скалните козирки и Цепката е добила речен характер. Долу най-сетне срещам малка група съмишленици от къмпинга, тръгнали да минават маршрута в обратната посока.

 

 

Часът е един и нещо. Продължава да вали равномерно напоително. Безсмислено е да се прибирам толкова рано в бивака. Навличам под якето оцелялата суха поларена тениска от раницата и свивам нагоре покрай рекичката Махай. Мързелива разходка до едноименния водопад. Обстановката тук е значително по-питомна и успокоителна. Час преди здрачаване съм си в лагера и с носталгия си спомням добрите стари български армейски брезентови палатки, в които бумтяха кюмбета. А тук се задоволявам само с една найлонова ципа с италианска марка и китайски произход. А да се напали огън е толкова немислимо, че даже не е изрично забранено. Африканерите са подпийнали и са се разложили. Вечеряме на сухо в някаква трапезария с яхния от щраусови шийгунчета. Съвсем по евангелски един шийгун е достатъчен да нахрани цялата група.

 

• Четвърти ден - Великден.

XXI век е: цял ден цифровите клетъчни мрежи разнасят през Екватора краткото текстово съобщение "hristos voskrese". Африканерите са станали по изгрев да запеят възкресни химни в същата трапезария. Поне един от лагерниците се е оказал пастор. Отбивам се за малко. Не си нося стол - редно е да се слави прав. Минали са на английски, защото не са сами. Една американка ахва като по учебник на предложението да се чукнем с варени яйца: "Колко се радвам, че се присъединих към Вашата традиция". Яйцата са боядисани само във въображението (справка - Малкия принц). Физическите упражнения са приключили. Валежите също. Остава само истинският великденски гуляй с агнешко печено и N салати в недалечното хотелче. А ако на някого му е липсвала динята - откриваме я сред десертите.

 

 

-------------

*През 2001 Източният и Западният Великден съвпадат

 

 

Всички снимки: https://photos.app.goo.gl/HAcURBGugYTJtXZv8

[AlexandraKo]

Давай, моляяяяя нататък, че съм си зарязала всичката работа и те чета с огромен кеф :)

[neuromancer]

 Една американка ахва като по учебник на предложението да се чукнем с варени яйца: "Колко се радвам, че се присъединих към Вашата традиция". Яйцата са боядисани само във въображението (справка - Малкия принц). 

Ако бяха и щраусови, ехее 

А какво са шийгунчета?

[домосед]

  А какво са шийгунчета?

 

Шийки. Навремето (много отдавна!) пускаха по месарниците пилешки шийгунчета. Баба ми правеше супа от тях. Мразех 

[AlexandraKo]

Ако бяха и щраусови, ехее 

А какво са шийгунчета?

Не са ли щраусовите шии, които са къде метър дълги, та могат нахрани много народ с една? :rolleyes:

Домосед ме е изпреварил.

Шийки. Навремето (много отдавна!) пускаха по месарниците пилешки шийгунчета. Баба ми правеше супа от тях. Мразех 

То и сега има, ама ги купуват за кучешка храна.

Редактирано 18 март, 2015 от AlexandraKo

[домосед]

 Национален парк Роял Натал в североизточните склонове на планината Драхенсберг

 

12 години по-късно. Февруари 2013. Пак там.

 

 

Направихме ждрелото Тугела в парка Роял Натал в Дракенсберг. Като аз го играех капитан на дружинката. Тим "Претория" тръгнахме около два часа в петък и вечерта се застигнахме с тим "Рандбург" в новия Spur (любимата семейна стекаджийница на южноафриканците) в Харисмит. И нощувахме в прилежащото мотелче. Оттам оценихме от първа ръка колко разбит и зарязан е панорамният път R74 на юг към Берхвил. Случихме на облачен ден за главното ходене, но иначе си е върхът на лятото и не е много студено даже и мокър. Проблемът беше повече с видимостта, защото там се ходи освен заради водата, и за гледката. А то само за около половин час около залез се поразсеяха облаците, за да се види целият Амфитеатър, който е цяла планина един мащаб по-голям зад планината, в която имаш усещането, че ходиш.

 

 

 

 

От друга страна, че беше валяло яко и водата се беше качила точно до границата ни на комфорт, си беше жив бонус.

 

 

 

 

 

Миналия път по тия места, дето сега газим до кръста, не помня даже да съм джапал. Чай в тунела се бяхме къпали във вирчета с гладка огледална повърхност. Впрочем на повечето комфортният лимит беше малко по-плитък, та до края на ждрелото стигнахме само трима от девет. Аз, Даниел и Зодве.

 

 

 

 

 

 

 

 

На Даниел миналия месец му писна най-после да се оплаква от работодателя си, че му изсмуква соковете без компенсация, и подаде оставка. Сега се радва на състояние на безработност и планът му бил да се върне в родната Испания и да се запише за помощи. Стига българите да не са ги източили вече. Съквартирантката му Зодве от Дърбан ужким почнала да прави PhD по биология в Претория. А Шилтън, който напоследък е постоянно присъствие по туристическите уикендчета, тамам се е записал вечерно за магистърска програма по Computer Science в Преторийския университет и е покрусен, защото си представял, че било 2 пъти седмично по 2 часа, а то било 4 пъти по 3. И му бяха възложили някакво case study, та докато другите после си пиехме биричка край брая пред бунгалото с най-хубавата гледка, той се беше оттеглил с таблет в ъгъла да пише домашни.

 

 

 

Също и като спирахме за обяд в немското кафене Heike's Place в Харисмит. Където единят от германците си поръча флайшкезе с бъркани яйца и остана доволен, а другият - печени спагети болонезе - и не остана. Шилтън през това време се беше скрил някъде отвъд паркинга да яде пица. Горд, че е устоял на натиска на техните да се довлекат до Дракенсберг чак от Дърбан, само за да му доставят малко къри, че да не гладува момчето. Германците са една мома, Лиза, и двама момци, Хуберт и Доминик на 20 плюс малко. Нещо средно между стажанти и младши персонал в неколкомесечни командировки. Ослушват къде-какво се случва и се включват. Правилно. Обаче не питат какви обувки да си носят. Неправилно. Не посмяха да се изкъпят на втория ден във водопада, а щеше да им дойде добре, след като до там се пързаляха в калта с обувки за тенис. 

 

 

[AlexandraKo]

Гледам, върви се напред - вече не е палатка за спане, а мотел. Снимките, според мен, отново са невероятни, особено първата и тази с планината и облаците в залез.

[Цвете]

Като писах за разкази имах предвид тук. Моите хора, май въобще не подозират за тези природни красоти… Те са по- урбанизирани Ще се образовам и ще изисквам посещения, хихи. Чакаме вкупом продължението!

Още, още!

[домосед]

Разходка по Дивия бряг на племето Коза, март 2013

 

 

Започвам с кратка общокултурна справка от моя стара сводка за района:

 

Транскай. Това е една обширна област край бреговете на Индийския океан, населена от племето коза. Релефът е хълмист, а ландшафтът, докъдето поглед стига, представлява едно огромно пасище за флегматичен едър рогат добитък. Според учебника по история за това пасище са се водили поне девет Гранични войни между бели и черни през XIX век, докато река Кай не се е установила като естествена граница. По-късно областта все пак е попаднала в границите на британската колония, а още по-късно - през 70-те години на XX век - правителството на ЮАР, официално е дало независимост на суверенната държава Транскай. Така племето коза се е сдобило със собствена територия, администрация, че даже и въоръжени сили. Със същото са се сдобили и други племена. Нито една държава - нито източна, нито западна, нито необвързана, нито Израел - не признава този суверенитет, разглеждайки го като инструмент на отречената от гледна точка "Права на човека" политика на разделение на расите. Въпреки че тези държавици са били в много отношения по-уредени, благополучни и независими от някои признати субекти на международното право на континента. През 90-те години апартейдът е отменен и Транскай се реинтегрира обратно в ЮАР, по-точно в провинция Източен Кейп. 

 

 

Дойде му времето на Кофи бей на транскайския бряг. Стигнах до заключениетo, че така и никога няма да му заделя цяла седмица, за да го направя пеша от Порт Сейнт Джоунс, както се полага (60 km). А за къс уикенд не става, защото е по един цял ден във всяка посока от Претория, даже и да летиш със самолет. В случая - до Ийст Ландън на отиване и от Умтата на връщане. Аерогарата в Умтата, бившата столица на Транскай, още не са я построили. Тоест - строят я, но с туземска продуктивност - една тухла на ден. Службите се помещават в една талашитена барака с прозорци, в която работят повече служители с жълти елечета, отколкто си представях, че един 50-местен полет на ден може да изхрани. Докато не си погледнах разписката, че съм платил, цели R950 ранда летищни такси. Така сметката им може и да излезе. Тая линия обслужва предимно дебели котки със здрави селски корени от номенклатурата на Африканския национален конгрес, които не им трябва да си гледат разписките.

 

В Ийст Ландън сме преспивал, ама нямам никакъв спомен къде. Нито да съм се разхождал из града. Та сега запълних тоя пропуск с очарователни гледки от градския живот и липсата му. Случих на някаква благотворителна манифестация с кучета пешком и бегом по крайбрежния тротоар. Най-личният памтеникът е на немски заселници от първата половина на XIX век. Векът на демографския бум, икономическия недостиг и великото разселване на Белия човек от Западна Европа през океаните. Немците имат сериозен дял в преселените, но не са имали шанса никъде да оставят езика си. А точно пък в Източния Кейп със сигурност не са и намерили най-гостоприемното място. Попаднали са във вихъра на стогодишните фронтови войни с плементо коза, пък после е трябвало да вземат страна във войните между бурите и англичаните.

 

 

 

 

Хванах си междуградския рейс за Умтата. Реших, че щом съм си избрал хипарско поселище, трябва да го направя по хипарския начин - с обществен транспорт и селско bakkie вместо с наета сапунерка.

 

 

 

 

В Кофи Бей има няколко бакпакерски хостела, като аз се настаних в най-ефективно работещият. Coffee shack. Гъмжи от хора, предимно младежи от Европа, и служителките успяват някак си да угодят на всички и да им помогнат хем да си изперат дрехите и сготвят макароните, хем да си урдеят плановете за идните седмици бакпакеруване до най-малката подробност, хем да си намерят занимания на място от рода на разходки из местността, въведение в пещернячеството и сърфинга, скокове във вода, вечеря в туземски шебийн, синхронно барабанене, брайване, пиене на бира и прочие южноафрикански културни стандарти. А за снабдяването със субстанции за пушене на тревна база отговарят фрилансери на централната търговска улица около охранявания паркинг.

 

 

Бях предивдил още една совалка до друг хостел - Мбунди - на половин ден път пеша през две реки, който път да покрия на другия ден обратно пеша, но докато тръгне тая совалка, се стъмни, та мръкна и останах в Кофи бей за цялото време. Все пак едната нощ прекарах в съседния хостел, който се намира на другата крайност по скалата на ентусиазираното гостоприемство - тишина, никакви други гости, липса на бира и артистично-флегматичен подход към готвенето на хамбургер и пържени яйца. Което не ги прави по-малко вкусни де, а и разполагаш с цяла брезентова палатка с кревати и чаршафи за себе си. След колко гости перат чаршафите е отделен въпрос на екологическо далновидство и съзнателно отношение към водата като ограничен земен ресурс. Собствениците там бяха от категорията избягали от града хипита, поддържащи някакъв тлеещ бизнес, колкото да не умрат съвсем от скука. А най-вкусното в селото бяха пиците с гледка, при, да го наречем, Бай Пицо - един от няколкото местни бели биролюбители на средна възраст, наследници на британските и немските заселници от паметника.

 

 

Какво се прави в тоя край, ако не ти се ходи на шебийн и не ти се плащат R50 за атракцията "beach day" на хостела Coffee Shack ? (Beach Day ще рече - прекарване на деня на плажа в компанията на официален организатор на плажни забавления - футбол, волейбол и сърфинг за начинаещи с включен сандвич със сирене).

 

 

Записваш се на официалната атракция "Разходка до пещера, джакузи и скокове във вода", която струва R60, но има повече смисъл, защото набелязаната пещера, добре населена със серещи прилепи, е трудно сам да си я намериш, а джакузито е още по-трудно, а и да го намериш, надали ще го разпознаеш, че е джакузи. Добива се представа за него от снимката - скална хралупа с локвичка морска вода с капацитет трима души. 

 

 

Скоковете във вирче в реката от около 8 метра ги оставих на младежта в групичката - трима датчани, пред които имам цяло поколение преднина в тая дисциплина. Сандвичът беше с кашкавал.

 

 

А на другия ден си наемаш водач за R120 (не, че не може да се оправиш и без него, но нали идеята е да се подкрепя икономическия модел на развиващия се регион) да те прекара по панорамни (на отиване) и махленски (с прасета и кокошки на връщане) пътеки до природната забележителност Дупка в стената на 2 часа път в южна посока.

 

 

 

 

Вятърът по скосените склонове е едновременно силен, игрив и непостоянен и се опитва да те събори с променлив успех. А се разминваш с разни момиченца, носещи съизмерими със собственото им тегло тикви на главите си, които по никакъв начин не изразяват притеснения, че вятърът може да им ги търкулне в морето. Момченцата през това време са заети с изтощителни ритуали по инициализация или нещо подобно, които изискват народна носия и умерена доза (черна?) магия.

 

 

Препоръчвано четиво за дълъг уикенд на дивия бряг на козите - "Тъмнo сърце" на австралиеца Тони Парк. И в предишните му книги за Африка съм разпознавал места, пътища и нрави, но в тази, новата, се качвам едно ниво нагоре. Освен че разпознавам почти всичко по пътя на действието в ЮАР (Йоханесбург, Претория, Франшхук, Крюгер парк), Замбия (Ливингстон), Руанда (Кигали, Руенгери, национален парк Вулкани) с точност до плувен басейн, ами вече и места и улици от Сидни, където се отклонява едната сюжетна линия (поне един от добрите герои е задължително австралиец), са ми познати. Все пак ще се допитам до регионалните експерти дали Мариквил е подходящ квартал да те отвлекат виетнамски гангстери. Интригата се заплита около геноцида през 1994-та и 1995 с участието на военни от различни страни и с различни профили и се разплита в наши дни. И после отварям вестника и чета ... почти същото. Зума пратил шепа спартанци от Южноафриканската народна армия да играят ролята на гвардейци на някакво централноафриканско диктаторче, обаче бунтовниците не разбрали, че не се очаква от тях да се бунтуват повече, и ги помлели. Сега броим ковчезите. 13+. Той, Зума, и на Кадафи се опитваше да помогне миналата година, но не му устиска да прати пушечно месо. Да се помага на Башар Ал-Асад обаче не може. Не му е правилно географското положение на завалията. Традиционната братска солидарност на африканските старейшини/диктатори е дефинирана в строго определна област на картата. Виж, на Омар ал-Башир би могло да се окаже съдействие, ако изпадне в нужда. Другата седмица, иншалах, заминавам на разузнаване в неговото парче от африканската баница, да разбера има ли нужда. 

 

 

(Това на снимката не е колата на бай Пицо, ами на някакви образи, които обикалят цяла Африка с нея)

 

P.S. Сводката от последвалото ходене у ал-Башир е тук

 

Всички сними: https://goo.gl/photos/Fvq7GZiPqZrY7n5B9

 

[домосед]

Кози*, грозде и костенурки, Март 2012

 

(*кози в смисъл на домашното животно, а не представители на племето коза)

 

 

Мартениченият сезон ме завари на обиколка по капските лозя в обща посока Парл, ориентирайки се по препоръки на Джон Платърския каталог и странична информация. 

 

Glenelly

 

 

Това се води към Стеленбош. Избрах си го от списание за винарни с модерна архитектруа с бетон, стъкло и прави ъгли. Толкова модерна, че се натресох в стъклената врата за терасата и за малко да ми се разлее дозата от флагшипското им вино Grand vin de Glenelly. Имението го държи високомерна според изражението на портрета с медалите гранд-дама, французийка, със сложна аристократична фамилия от няколко компонента. 

 

Black Pearl

 

 

трудно би могло да бъде по-различно. Малко семейно лозе на западния склон на Парлския баир. Половината е резерват за реностерфелд (буквално - носорожено поле, но се има предвид характерна растителност), а другата половина си я делят лозите, кравите нгуни и ... ламите алпака. Собсвтеникът Ланс е англичанин с американски акцент след 30+ години, прекарани отвъд Атлантика. И целият пазар на скромната му бутикова продуция бил в Америка. Намерихме си приказката за сафарита из Южна и Източна Африка с ландровери. И за класическа музика. Консерваторията към Стеленбошкия университет била добро място за интересни концертни програми и качествни изпълнения. Примерно органови симфонии. 

 

Spice Route

 

 

Това е ново владение на собственика на съседното популярно имение за вино и още повече - за сирене - Fairview. Само приемната им е край Парл. Гроздето е от Свартландския район. Това ми го обясни младеж швейцарец, стажант по отдих и туризъм, попаднал точно тук по земляческа линия със собственика на ресторанта. Който ресторант се оказа повече от добър. Бели покривки, тераса, гледка на юг чак към Симонсберх, с приличен избор и в постната секция на менюто. Примерно - патладжанено ордьовърче и ньоки в доматен сос с босилек. 

 

Съседната Fairview с кулата с козичките

 

 

и големия избор козе и краве сирене, бъшка вината, съм я отмятал в годините си на начинаещ боландски енотурист. Което не е причина да я отбягвам. А на влизане в Парл беше грехота да не се отбия да видя отблизо безумния, тройно-фалически (сравни с осмоъгълно-фалическия пред НДК-то), паметник на езика африканз,

 

 

издигнат от видим бетон през 70-те. Не ми се демонстрираше подкрепа с 15 ранда точно на креолската версия на европейски език, но чичкото калър на бариерата с мекия си акцент и любезна усмивка ми припомни, че това е и техният език и жестокостта ми се сломи. Платих си и влязох. Градинката за пикници е поддържана и чистичка, ще рече - парите отиват за добра кауза. 

 

Последната винарна от списъка за деня беше Laborie

 

 

в началото на главната улица на Парл. Парл се гордее, че има най-дългата главна улица за малък град (dorp, афр.) в страната, дължащо се на приклещеното географско пложение между река и планина (характерна с плешиви гранитни кубета). Сравни със село Гинци. Laborie бих го отминал от предразсъдъци, че е толкова комерсиално, че даже и в България се продават техни вина. Би било грешка! Вината са им много дорби (няколко 4-звездни), а кейпдъчовския им конак е първокласен образец.

 

Къщата за гости, която си бях избрал по интернет е също оригинална кейпдъчовска. Goedmoed Inn. 

 

 

Тоя сезон съм на вълна "капско-холандско възрожденско архитректурно наследство". Все едно обикалям не то Жеравна, не то Широка лъка. . В миналото и това е било конак на лозе, но в днешно време са се разделили - лозето на един чорбаджия, ханчето - на друг. Но липсва ограда, а е сезонът на гроздобера, пък най-близките до басейна лозници са десертно грозде, а буганвилиите са достатъчно прикритие от хорските погледи. Сладост! 

 

 

Вечерта пробвах паеята у Марк - превъзнесеният от списания и клюкарски препоръки ресторант на Главната. Не, че имах голям избор. Само един от трите ресторанта работи в събота и неделя. Парл трудно би могъл да бъде по-различен по атмосфера от побратима си като лозарски център Стеленбош, който е космополитен и отворен към света университетски център с огромен избор от тренди заведения, без да броим възрожденското архитектурно наследство, което не се ограничава на една улица. Нейсе. Паеята беше добра, а и градината - добре аранжирана, но духа на Малкия град се прояви в изумителното поведение на келнерката и салонния управител, които седнаха да си вечерят, докато клиентите на няколкото заети маси още не бяхме стигнали до десерта. На неделната закуска в ханчето имаше от пиле мляко, тоест - от пиле плод, вкл. някаква китайска круша с вид и вкус на ябълка, но грозде от прилежащото лозе нямаше. Глобализация. 

 

Неделя предиобед. Черкова пусна! Африканерската. Точно като минавах край нея, захласнат в гробищата и кейпдъчовската къща отсреща, та огледах африканерите в несъобразени с лятото в Африка неделно-официални премени. 

 

 

 

 

Оттам продължих към Уелингтън и отвъд. 

 

Покрай други църкви, в които службата още не беше приключила.

 

 

Бях се прицелил в две лозя в пазвата на прохода на Бейнс.

 

Welvanpas, фермата на легендарния фортрекер (пионер, афр.) Пит Ретиф, намерил смъртта си в преговори за земя със зулусите в другия край на това, което сега е Южна Африка, предлага народно кафене, народно вино и пътеки за планинско колоездене. Но я заварих затворена заради погребение. 

 

 

Doolhof,

 

 

съседната, в края на долината (даже отвъд маскиращ пояс неендемнична гориста растителност), напротив, си беше отворена и с нищо народно не се представяше. Виното гони 4-те звезди, а префасонираната от викторианците кейпдъчовска резиденция ги е хванала петте. По свои собствени критерии. Включващи продълговат басейн със закачащи се с Кича декорации и коринтски колони край шезлонгите. Предлагат се разходки пеша, на коне, на велосипед, на джип. Избрах пеша. Два часа измежду лозята с каберне и пинотаж и голите блокове, запазении за шираз. Предлагат се също сандвичи, рапове и макарони. Избрах сандвич.

 

 

А костенурките откъде пък ми се намъкнаха в сводката ?

 

 

Всички снимки: https://photos.app.goo.gl/eL5U1xW5K587Nxxg8

 

[Kaloyan89]

Off Topic: Много поздрави на ал-Башир. Като не може да дойде в Европа (с ембарго, както и Мугабе) ние ще отидем при него. Доста ми хареса един от албумите ти от Хартум, а снимките от Нубия са прекрасни! А как ми се иска да го съчетая с една Етиопия през 2016г... 

[домосед]

А как ми се иска да го съчетая с една Етиопия през 2016г... 

 

Тая година пропуснах една възможност за Етиопия и още ме е яд. Та се ослушвам да си намерия компания за следващ опит. Но става дума за "селективна" Етиопия - депресия Данакил, скални църкви Тигре, Харар. Лъчове до Сомалиленд, Джибути, евентуално Могадишо и продължаване към Йемен. Не знам кога 

[домосед]

Kaapse Klopse, 2009

 

Зонгололо. Фермичка близо до град Кълинан.

Дъждът се изля на петата минута от Новата година и не спря поне до петия час. Година започна с шампанско, още изпълнения на жонгльорката с огън и надута на макс музика на Пинк Флойд. В някакъв момент се оказах атакуван на два фронта от банда пияни жени, развихрили се в психеделични танци, и от банда пияни мъже, дружелюбно разливащи и поливащи наляво и надясно с ликьори, уискита и червени вина. Може би понеже не си позволявах да ги настигна в натряскването, а нещо ме беше повтресло от хлад и болки в корема, след няколко безуспешни опита за отбрана се оттеглих да подремна в реното. Благодарствайки искрено на домакините за иначе много приятната вечер. Преди да поема в ранни зори към уютно пустото летище на Йоханесбург и хвана още по-уютно празния полет SA323 за Кейптаун.

 

А защо за Кейптаун и защо точно на Нова година, вече пише тук: http://domosedbg.blogspot.com/2009/09/kaapse-klopse.html

 

 

 

 

Всички снимки: https://photos.app.goo.gl/8LgjHaTo4gjZrvyy6