Южна Африка - разбъркано дневниче

[AlexandraKo]

 

Кози*, грозде и костенурки, Март 2012

 

 

А костенурките откъде пък ми се намъкнаха в сводката ?

 

Еее, как от къде - прочели са, че  си ги турИл в заглавието, са решили, че са задължени да се появят ;)

Редактирано 20 март, 2015 от AlexandraKo

[домосед]

Нкомази, Диепхезет, Барбъртън, март 2012

 

 

 

 

Заплетен мартенски казус. Ако видиш щъркел в Африка (видях поне четири), следва ли да си свалиш мартеницата. Ще рече, че не са отлетели за България. А от рейнджъра Хюго след 11 години в Южна Африка научавам, че имало и трети вид вилдебийсти, освен синия и черния. Златен. Отглеждали го по ловните стопанства. Като трофей струвал от 5 до 10 пъти повече от братовчедите си. А в тоя резерват усещането за дивотия и първичен буш, както и липсата на визуален и аудио контакт с човешка цивилизация (тауншипът е зад баира) силно те затрудняват да повярваш, че само допреди 12 години всичко това са били тютюневи плантации. Ами да дадем идея на ДПС на следващите избори да излязат с програма за развъждане на златен вилдебист в Източните Родопи.

 

 

 

 

Нкомази е частен резерват край край Бадплас, Източна Мпумаланга. В разчупения планински пояс между високото и ниското поле, малко преди Свазиленд. На 3 и половина часа от центъра на Претория (вкл. спирка за кафе на мидълбъргската бензостанция). Луксът в палатките е на едно ниво по-горе от всички подобни лоджове, които съм опитвал. Номерът е да следиш за промоции за местни жители в последния момент. Палатката ми, брезентова с прикрепена баня и килер, се намира точно между двете, паднали жертва на наводнение преди година (половин метър денивелация е имал значение коя ще се спаси) палатки, та личното ми пространстово бе гаранатирано. Ако не броим бръстещите между палатките нияли, които никакво безпокойство или какъвто и да било интререс не проявяваха към присъствието ми. И един метър и кусур дълъг гущер монитор (легуан?), който прояви безпокойство и се шмугна в буша. 

 

   

  

Имам и частно басейнче на верандата с гледка към река Коматии и буш-вана с топла вода до него. Супер комбинация за дъждовен, но все още летен и топъл, следобед след преждевременно прекратено фотосафари с кола (game drive). Най-дъждовният game drive за всички времена! Доволен съм, че не бях първият да се оплача и да поискам да се върна. Германците го сториха. Намокрили се били през пончото и им станало студено. Ей заради такива нагласи не успяха да вземат Сталинград.

 

 

Германците са момче и момиче в 20-те си години. Другите двама гости на лоджа са африканери от Претория. Хитът на геймдрайвовете беше бебето носорогче. На една седмица! По размер и силует прилича на брадавичесто прасе, което по някакви свои съображения се влачи пред възрастен женски бял носорог (Белите носорози бутат бебето си пред тях като бяла жена - бебе в количка, а черните водят бебето си отзад като черна жена с бебе във вързоп на гърба). Какви ли са шансовете му за оцеляване сред тая истерия от последните година-две по прибирането на останалата реколта от носорожи рогове за азиатския аптекарски пазар.

   

 

От нямане от какво да се оплача в луксозния лодж, се оплаках от прекалено много лукс. Че ми сменят пешкирите всеки път, като си измия ръцете и че ми разтребват стаятаповече пъти, отколкото трябва. А съм поместил някой стол, където ми е удобно да седна, а 5 минути след това някой е влязъл да го върне обртано. Платих си като поп 100-те ранда откуп, за да се измъкна от резервата три часа по-рано от предписаното по разписание. За да мога на спокойствие да покрия един черен път облизващ свазилендската граница през резервата Сонгимвело, който прелива в Малолоча, за да оформят двата един от популяризираните от Пропагандата на Истината и Помирението трансгранични паркове на Мира. 

 

 

 

 

Атракция по пътя е един съвременен град-призрак, Диепхезет, за който бях прочел в списание Drive Out. Ако не бях прочел, можеше и да профуча през него, без да разбера за какво става дума. Градчето е планирано и строено като за бели с всички необходими услуги - болница, училище, поща, културен дом. Разцветът му ще да е бил към края на 80-те, първата половина на 90-те. Причината за съществуването му е била някаква мина. А причина за безусловната евакуация - азбестова паника. В моя блок в Претория цялото аварийното стълбище е покрито с азбестови плоскости, пък никой не се евакуира. Напротив, масово се ползва сянката им за блаженно пушене на марихуана (dagga, афр.) 

 

 

 

 

 

След евакуацията градчето го поглъщат не пясъците, като в Намибия, ами растителността. Съвсем като по Сартр. Къщите си седят, никой не се е настанил (в повечето от тях) и имат вид даже да не са разграбени. А просто потънали в зеленото. Не, че не се чуваха гласове (в Африка много рядко си някъде съвсем сам!), но - съвсем приглушени. На едно момче, на вид по-голямо за това, с което се занимаваше - бутане на количка от тел, му се сторих интересен и подозрителен, но не се осмели да ме заговори. Образите на някакви призрачни самосвали се мяркаха през дърветата и малко по-отчетливо - чуваха. И една от помпите на бензостанцията имаше вид да е в работещо състояние. Също и кантарът на пътя.

 

 

 

След разклона за граничния пункт Булембу излязох на асфалт. И с две карти и GPS си пропуснах набелязаната отбивка и чак слязъл долу в Барбъртън се усетих. Вече беше късно да се качвам обратно. Вместо това - пилешки дробчета със сусамено хлебче в пицария-градина в префасонирана викторианска къща в центъра. Целият персонал беше черен, но атмосферата и публиката (имаше черен детски рожден ден) ми се видяха цяла ера по-млади и по-свежи от мухлясалия хотел със спаружената бяла гостилничарка (горката женица просто се опитва да си поддържа поминъка и ценностната си система между църковните служби в бедно градче с променила се от нейното време демография) и апетитното колкото във войнишка (е, не чак - затворническа) столова фрикасе и пребледняло от мъка неделно свинско печено.

 

 

 

 

Оттам продължих през Бадплас, където за не получен съвет дали има ремонт на пътя, не бе даден башиш на бензостанцията. А ремонт на пътя за Каролайна имаше. Но аз хитро си бях запазил десертните подлистници на Sunday Times - LifeStyle и Travel - за четене на бариерите и убиване на престоите. Ремонт на пътя в Южна Африка обикновено означава затваряне на едното платно и пускане движението на порции еднопосочно по другото. Чака се от 10 минути до половин час в зависимост от дължината на участъка. Излязъл на магистралата забелязах някои иновации в областта на защитата на природата в Африка. Бензостанции с носорози в двора, точно под прозореца на мъжката тоалетна за по-удобно наблюдение.

 

Всички снимки: https://photos.app.goo.gl/ao5tUpDN9rNLRYnM6

 

[домосед]

(Улично)-артистичната страна на Джобърг

 

• Лято 2013

 

 

Запознах се с явлението lomography. Където "lomo" е съкращение от "Ленинградскоe оптико-механическоe объединениe". Някакви взели, че изкопали примитивно апратче Смена-8 или подобно (каквото като деца ни подаряваха да се учим да снимане по екскурзии в Пазарджик и пионерски лагери на Берковица) и взели, че го издигнали до глобална поп-културна икона.

 

 

Явно е супер-тренди-шик да имаш и да се снимаш точно с такова. Дизайнери си развинтват въображението за префарцунени нови модели и моделчета (с разнообразие, богато колкото при калъфки за мобилни телефони) , които се продават на безумни (според качеството на крайната фотографска продукция) цени във фирмени магазичнета по младежко дизайнерските чаршии (където примерно би имало разни галерийки за приложен дизайн и магазини за био-огранични-лакомства и етно-фюжън-хаус-музика). С Клер и сина и Колен открихме едно такова в Йоханесбург, по-точно в Брамфонтейн, в кварталчето с изникнали като гъби галерийки и бутици около Съседския пазар за вкуснотийки.

 

 

 

 

 

 

Клер, за кратко прескочила от Франция, прояви интерес към изложби за фотография и съвременно изкуство в Йоханесбург. А сега, де. Къде да намерим? Правилните места, които аз знам са около Роузбанк, това в Брамфонтейн и едно новоразвило се кварталче от няколко карета Мабоненг, баш в най-западналата източна част на ситито, в който докато не влезеш в двора с галерийките не можеш да повярваш, че става за нормални хора да спрат, камо ли да слязат от колата.

 

 

В Роузбанк почнахме наслуки от галерия Гудман (оная със скандалната картина на Брет Мъри "Копието"), но ги хванахме в междуизложбие и оттам ни насочиха към Сърка (Circa) на Джелико, съвсем нова сграда с нещо като с копия аранжирана фасада, която получи одобрение от Клер и на архитектурно ниво.

 

 

 

 

А вътре - изложбата "Колекционирам рижави" на фотографката Антеа Покрой, на която, бидейки сама рижа, и е хрумнало точно това - да издирва рижи хора и да им прави паспортни портрети с бяла дреха, промоцирайки солидарност и побратименост между самите и толерантност от околните.

 

 

В Мабоенг са няколко галерийки на едно място (едната представяше прясно завършен стрийт-арт проект на няколко известни или пробиващи графити художници от Америка, Европа и Южна Африка, събрани и вдъхновени от някаква гуру на стрий-арт фотографията Марта Купър и спонсорирани от Адидас I Art Joburg из центъра; одобрявам)

 

 

 

 

 

 

и има арт-кино, което е по-арти от другите арт-кина. The Bioscope. Това, което няма в Мабоненг в събота, е някой, който да ти продаде, каквото си си харесал в ... галерия или магазин. Клер удари на камък и за фотогравфски експонат, и за официална тениска на The Bioscope и за още нещо. Даже и от рекламираната им бира нямаше. Явно пазарният им ден е неделя, а не събота, но тя на следващия ден отлиташе.

 

 

 

 

Прибрахме се в Претория много доволни под як порой, тръгнал да се излива точно около часа на церемонията по откриването на Африканското.

 

 

 

• Зима 2013

 

 

 

 

Хрумна ни да се запишем на пешеходна разходка с водач из Брамфонтейн. Групичка от 15-тична човека за разходка от около два часа и половина, водена от местна йоханесбургска и в частност витватерсрандовска (в смислъл на университета в Брамфонтейн) екскурзоводка. Ентусиазирана, че кварталът е почнал на сериозно да се съвзема от упадъка с пристигането на предприемачите South Point, които купуват и ремонтират сгради за прилични студентски общежития, а покрай тях като гъби отварят тредно нови кафенета, барчета и магазинчета.

 

 

 

 

 

 

Половината от разходката беше посветена на графитите в квартала, някои от звезди в южноафриканския стрийтарт. Усети се нотка на ревност спрямо подобни явление, развиващи се в обратния край на ценърален Джобърг - Мабоненг.

 

 

После Мушнахме по Joe Burger на Съседския базар и по моя идея се качихме пеша до Коснтитуционния хълм, където се намира и една от главните политико-исторически туристочески атракции на Джобърг. Обърнат на музей комплекс от бивши затвори в кампуса на стария форт, досами границата на Хилброу. Затвор за бели мъже, за жени, за черни. Отделни, разбира се. Вечен огън на Конституцията и Демокрацията. Обаче не изпитахме желание да се бутаме по килите. Вместо това влязохме в отворения конституционен съд и пробвахме съдийските кресла. Сградата е съвременно архитектурно бижу и съчетава съд с художествена галерия.

 

 

 

 

 

 

 

 

Снимки:

 

Лято: https://photos.app.goo.gl/vMZQnfa3Sc2b74we9

 

Зима: https://photos.app.goo.gl/atZttpBmvuusF9s58

[Petkan]

То и сега има, ама ги купуват за кучешка храна.

 

Стига деее! Обожавам шийки, а сега сега ще трябва да се страхувам да не почна да лая...

 

Домосед - с пореден завладяващ разказ (нищо ново не казвам де). Само дето ми отнемаш от съня. А трябваше да съм си легнал поне преди час

[Rumiana]

Тц, апратче Смена-8 се купуваше, когато отиваш на екскурзия на кораба "Радецки".    

[iMari]

Домосед,много ми харесва дневника ти.Ако пуснеш отделна тема,посветена само на винен туризъм,бих я изчела с огромен интерес. Имам усещането,че много можеш да разкажеш по въпроса.

[домосед]

В страната на спотаилите се водопади, март 2015

 

 

Въпросът, който не се изясни, беше #Кой е Вимпи. Вимпи беше оставил името си на няколко места по пътеката (Гледката на Вимпи, бродът на Вимпи, пътеката на Вимпи ... ), също на табела сочеща от години предалата се на настъпващата отгоре (!) храстовидна растителност фермерска порта, закатанчена с ръждясал катинар. Рекичките в деретата извират от земята на фермата и няма нищо по пътя им да замърси водата и да не става за пиене. На стратегически места Вимпи даже е поставил макари с кофи, че да почерпиш вода от най-сладките бързеи, без да си мокриш краката

 

 

Дали е патриархът на фамилията? Или предтечата? Или черната овца? Или черното прасе? Буквално. Овце не видяхме, но край къщичките се разхождаха свободно седем магаренца с умни, но тъжни влажни погледи. Единственото логично обяснение за присъствието им в отдалечена необработваема ферма в планинска местност с множество стръмни дерета, дебри и усои е, че са превърнати на магарета братя и сестри. Заради прегрешения. Кръвосмешение е първото, което идва на ум, предвид че африканерите са по подразбиране честни и некрадливи, а прелюбодействането е затруднено от големите разстояния между фермите. А какво тогава би било единственото логично обяснението за огромното черно прасе в двора, сочен от табелата Вимпи? Отсреща живее сама Кристия, чиито задължения са да посреща туристите, да ги прехвърля с баки до недостижимата с асфалтаджийска кола хижа и да им продава конфитюр от nastergal (umsobo, зул., кучешко грозде). И други индивиди са оставили имената си по пътеката - стъпалата на Фриц, мостът на Стивън, вирът на Лана, водната пързала на Хризъл, градинката с феите на Ана. Ние пък оставихме името на Джулиъс Малема, народен представител и генерален секретар на революционната партия EFF (Economic Freedom Fighters). В чиято програма сред революционния материал е включена и точка за "изкупуване" на земята на самонастанилите се през последните два-три века бели фермери без съобразяване със следвания от текущите власти принцип на "желаещ продавач - желаещ купувач". На камарата камъни горе на платото, където се препоръчва да оставиш своето име.

 

 

Те ще ни кажат къде какво да оставяме. Вместо това оставихме мартениците си в гората. Ралица, Андрей и аз. Те - дистанцирали се от децата си в Йоханесбург за един уикенд. Което не е чак толкова лесно и абсолютно във века на мобилните телефони и повсеместното покритие. Даже сред дебрите и усоите на Източна Мпумаланга.

 

През деня се разхождахме по маркираните пътеки, надвечер глезихме магаретата с ендемичното българско мезе слънчогледено семе, че даже и с хартисали португалски хлебчета, а вечер брайвахме, пийвахме и бистрихме живота и неговите особености.

 

Домашната им бира единодушно не ставаше за пиене. Всичко останало - ставаше. Включително домашното лимончело на забравих вече как се казваше комшийката ми италианка от източен Сънисайд в Претория. И моето специално подбирано с дегустация на място вино от Thelema край Стеленбош. А браят беше българо-южноафриканска афера с карначета и буреворс измежду свинските ребърца и котлетчета.

 

Магаре играеше роля и в банята. Donkey geyser - квинтесенциалният южноафрикански селски бойлер на дърва, достоен кандидат за списка на световното нематериално наследство. Напалиш го да гори буйно за час, а после ти държи водата гореща цяло денонощие. В оборудваната с всичко необходими за домакинстване триместна хижичка. Фермата Wathaba се намира точно отвъд шосето (R571 - Мачадодорп-Бадплас) спрямо "Петте асегая" (assegai: късо зулуско копие), където ходихме преди две години и нещо. Тогава били ортаци. Собствениците на земята. А сега вече не си говорели. Даже и в църквата в неделя.

 

 

Водопадите там са по-високи, по-сурови и не се опитват да се спотайват, но пък на тези тук са им по-изкусителни вирчетата! 

 

 

Всички снимки: https://photos.app.goo.gl/v5LdQ9nZvkwtpTDVA

[Tedy]

Тая година пропуснах една възможност за Етиопия и още ме е яд. Та се ослушвам да си намерия компания за следващ опит. Но става дума за "селективна" Етиопия - депресия Данакил, скални църкви Тигре, Харар. Лъчове до Сомалиленд, Джибути, евентуално Могадишо и продължаване към Йемен. Не знам кога 

 И на мен ми се върти идеята за Етиопия напоследък, но Йемен в момента не е за пътуване. Дано скоро свърши войната, че жалко за хората.

[домосед]

Голф и ягоди, септември 2010

 

 

Повод да прелетя пак до Кейпа беше да се видя с тайванката Емили, която половин година след срещата ни на Антарктида все още обикаля света индивидуално. Много смело момиче, както изкоментираха двойката тайванци снощи на рождения ден, предвид колко необичайно е за китайка жена да пътува сама толкова дълго и по толкова "приключенски" места - Монголия, Байкал, Ирландия, Кения, Танзания, Южна Африка. А аз я заведох там, където не би и хрумнало да надникне сама - лозята край Стеленбош. Избрах си все още непроучената от мене долина, югоизточно от града, качваща към северозападния склон на Хелдерберх. Всъщност търсех лозето Hidden Valley, но точн там имаше някаква частна забава (сватба?), та вместо това спряхме у Eernie Els, където ни обещаха ресторантът да е отворен поне до 3 следобед.

 

 

Като пътьом се отбихме да пощракаме из цяла скулптурна галерия плашила в ягодовата градина Mooiberge. Най-различни! От парцалени кукли на велосипеди, до пъстроцверно слонове и костенурки от заварени стоманени отпадъци.

 

 

Ърни Елс бил най-великият южноафрикански голфер на нашето време. Един от Топ 5 в света. Да не съм го знаел било все едно в тениса да не съм чувал за Надал. Ама като не се интересувам от голф. Както и да е, поуката е, че голфът има капацитет да ти купи Топ 5 лозе край Стеленбош. И да не е точно Топ 5, пак е някъде във върха на класацията, защото по-малко от 4-звездно оценени вина, предимно в сравнително нехарактерния за района бордовски стил, за подвкусване не предлагаха. А ако си поръчаш и лек обяд - плато от миниатюрни капско-малайски класики от боботи през сладнеещо агнешко къри до зеленчукови сомуси - те черпят с най-хубавия си бленд Ernie Els '05, от който бутилката продават по R525 (над 50 евро). А гледката е безплатна!

 

 

Следващата спирка беше в съседното Rust-en-Vrede, където вината са още една категория по-снобски и включват историчност на лозето и винараната (кейпдъчовска, но не от най-добре разположените примери).

 

 

Тук бутилка "1694" (годината на основаването на винарната, а не на реколтата) се продава за R1200 по номинал, а опитването на една глътна са го оценили за R60. Помня, че точно от тукашните вина носех за почерпка в България, преди заради пишман терористи да забранят свободния трансфер на течности по европейските летища.

 

В Bilton Wines обърнахме повече внимание на автомобилите, отколкото на вината.

 

 

 

Обратно в Кейптаун не пропуснах да се щракна на портрет пред кафене Carlucci's в Гардънс, в което се случва една от престрелките в криминалния роман "13 часа" на Деон Мейер*

 

 

На Емили не знам дали ѝ беше досадно, но не ѝ беше и безинетерсно. Първи досег с еноснобската култура. А гледките и градините я докараха до възторг. Не си представяла, че Южна Африка има и такава страна.

 

 

*За туризъм на местопрестъпленията из Кейптаун ще става дума и в други сводки. Следете темата!

 

[домосед]

Крюгер, Кедар и Хамелеон, януари 2013

 

 

След мимолетни терзания дали все пак не е по-етично, след като мога да карам кола със счупената си ръка, да ида с нея на работа напук на болничните, взех единственото правилно решение (no-brainer, англ.) - ще се ходи на лодж! На рехабилитацийка, разбира се.  Бушче, басейнче, чайче, джинче и тониче, сенчица под тамбутчетата, вкуснотийки, райче! 

 

 

В лоджа Черен носорог, в концесия прилепена към провинциалния резерват Пиланесберг от сверната страна, но притисната от мини от всички останали страни, се запознах с туристи шведи и туристи французи. И едните и другите знаеха за Волен Сидеров (повече от за Бербатов, Стоичков и Любо Супата заедно; за Костадинов не питах). Бащата французин даже назнайваше малко български - "добро утро","довиждане","вали дъжд".  

 

 

Голямото дете (4) знаеше френски, малкото (1) не знаеше френски, а с майката разговор не излезе случай да се проведе. Довел ги е в Африка на сафари в няколко резервата (Велхефонден, Пилансберг, Мадикве), а не ги взема на геймдрайвовете, за да не се отегчали. Което е добре за другите пътници. Могат да направят сравнителен анализ на политическте проблеми в Западна, Северна и Югизточна Европа. И да се подиграят на Дерпардьо в баш Източна. В някаква руска република край Волга щели да го издигат за министър на културата. Дъжд наистина валя як и наплаши шведите. 

 

 

По-точно наплаши ги неравномерното и неправолинейното движение на ландровера за сафари по разкаляни коловози (или извън тях), внушаващо усещане за липса на пълен контрол от страна на шофьора Рос. Като че ли в Швеция, като им се заледят занежените пътища, ефектът е друг. Прочее един слон (в сополанковска възраст) също си изкара акъла от непредвидената траектория на возилото, подви хобот и опашка, и се шмугна в храстите.  

 

 

"Храстите" в тоя резерват са предимно дървета от вида тамбути, с които ако си запалиш лагерен огън, рискуваш да се отровиш от пушека. По сведения на Рос. Бял зимбабвиец. Като малък баща му го водел по проекти в Лесото и той сега си мечтаел един ден да заживее там. А в тази концесия за два месеца си създал репутация на Краля на леопардите (The Ingwe King), защото ги намирал най-често. Доказа го още на първото ми излизане във вторник следобед.

 

 

Тогава още бях в другата кола с Робърт, но Рос прояви колегиалност и ни привика по радиото. Напук на името на лоджа всички носорози в резервата, които видяхме, бяха бели.

 

 

Не въдели петнисти хиени, за да не се заяждали с бебетата носорзи. Ама в Шлушлии в КваЗулу-Натал въдели, пък бебетата оцелявали. Оцеляването на цялата световна популация на носорози е под въпрос, разбира се, независимо от хиените. С текущите темпове на високо технологично и силно въоръжено бракониерство им оставали осем години.

 

 

В библиотеката на лоджа от един Rough Guide извлякох идея накъде да продължа. Към хотел Кедар, разположен северно от Рустенберг. Уютни бунгалца със сламени покриви, диви животни (само тревопасни) приличен бюфет, спокойствие, басейнчета (няколко), купища меморабилия за англобурската война, допълнени със съвременни скулптури в естествен ръст на гериоте на онова време - Пол Крюгер, вожд Чване и бойци - бури, бели британци, черни и индийци.

 

 

Фермата-музей Пол Крюгер, е държавен паметник на културата, но се намира на земята на хотела резерват. Три къщички, подредени по конец през XIX век. Всяка следваща построена от следващо поколение. От първия кирпичено-сламен котидж на заселилият се тук фортрекер (пионер), от когото Ом (бай, бълг.) Крюгер купил фермата през неговата собствена кейпдъчовска резиденция до викторианската на един от синовете му. 

 

 

 

 

Има и църкво-училище, което илюстрира поговорката, че бурът винаги ще намери решение ('N boer maak 'n plan!) . Нагънатата ламарина не стигнала за покрив, но като я утъпкали с валяк, стигнала.

 

 

 

Бай Пол Kрюгер е последният президент на бурската Южно-Африканска република.

От която не е остнало нищо освен холандското Z в ... интернет домейна на съвременна Южна Африка .za.

От Zuid-Afrikaansche Republiek, хол.

А на никой от съвременните 11 официални езика в името на държавата няма Z. Даже на африканз.

 

 

Всички снимки: https://photos.app.goo.gl/ukX6ipCFNbtE6pTL7

[домосед]

Модерно и класическо, Февруари 2010

 

Тая винарна Waterkloof става за щаб-квартира на злодей от филм за Джеймс Бонд.

 

 

Очакваш да е традиционна капско-холандска къщичка с езерце, пък то - стъкло и бетон на висок хълм, но без пряка видимост от шосето, с хай-тек охранителни гаджетчета. Вътре те обслужава персонал с изражение на чернокож хибрид между робот и клонинг, а и виното е мистериозно. Няма го на пазара. За обяд сервират печен кингклип (ендемичната едра океанска риба) върху картофено пюренце, кaрамелизирани трохи от цвекло, хрупкав бекон, панирани октоподчета и калмарчета, пълнени с рататуй.

 

 

 

 

 

 

 

Другите две винарни за уикенда - Morgenster и Vergelegen - бяха от традиционните.

 

 

 

Vergelegen е и повече от историческа. Била собственост на холандския губернатор Адриан ван дер Стел от XVII. Злоупотребявал със служебното си положение, като случайно или не половината от всички роби в колонията се оказали на неговото лозе. Освен че ползвал и целия колониален бюджет за лични субсидии. Град Стеленбош е кръстен на баща му. И именно там за съботната вечер на ул.Селска остана капскомалайското къри с пиле и скариди.

 

 

 

 

 

.

[домосед]

Китове, тюлени, акули

 

 

(снимка Dave DeBeer)

 

(ноември 2008) Eubalaena australis. Южни гладки китове! Не е съвсем ясно защо към тази природна атракция от години бях подхождал с пренебрежение. Някакви си китове, дето я ги има, я ги няма. Като баща ми, който навремето не искаше да гледа носорози. И после като ги водих да обикаляме Крюгер и резерватите точно носорозо не видяхме. Китовете ги има.  В Херманус. И са много. Зимата свършва и лека-полека ще потеглят към Антарктика да похапнат планктон. Но сега са тук. И привличат тълпи туристи да ги гледат с бинокли от скалите на залива. 

 

 

 

 

Но от каяк е още по-яко (пример за вътрешна рима). На каяците не позволено да се доближат на по-малко от 300 метра от кита. Но ограничението не важи за самите китове. А те са любопитни. Което превръща час и половина разходка с каяк между старото и новото пристанище в упражение по кито-доджинг. А през това време ортакът на каякаджията Херман - фотографът Дейв - си изкарва хляба, упражнявайки се с фотография на гребци китове от брега. 

 

 

 

(снимки Dave DeBeer)

 

Добър оборот правят и двамата, но си го заслужават. Повечето бакпакери се пробват, и много южноафриканци от хотелчетата и страноприемниците. Аз се бях настанил при една Барбара, чиято къща за гости 16 Reasons изтъква в интернет 16 прични да избереш точно нея.  Примерно, че има Г-образен басейн със солена вода за освежаване преди закуска. Нулевата причина е, че адресът е номер 16 на главната улица. А за мене най-решаващата беше 17-тата, че не ме кара да плащам двойно за стая с две легла. Доволен съм от домашните масленки за чая (shortbread, шотл.). Доволен съм и от разходката по скалите до западната махала. И от разходката с кола до другия край на залива, откъдето откъм Хансбей се влиза в природния резерват Уокър бей, който покрива целия дюнест пояс. 

 

 

Плажуващи почти не срещанах. Само единични и в семейни групички рибари, добрали се до пясъчни и скални позиции с джипове, без видимо да нанесат непоправими вреди на самите дюни. Доволен съм и от вечерята с традиционни африканерски благини от рода на кебап от щраусова шия в пойки с ориз, спанак и тиква за гарнитура. И от кафенцето и рибата с пикантен, ужким карибски, сос на терасата на заведението Кубана с гледка и към китовете и към уличните музиканти с маримби и тарамбуки на тревичката в морската градина край пазарчето, кафененцата и страноприемницата в абсурден провансалски стил.

 

 

(март 2009) (Carcharodon carcharias) Големи бели акули!

 

 

Хансбей. Не било чак толкова первезна атриакция, за каквато имах предубеждение, че ще бъде. Гмуркане в клетка. Оказва се, че не е никакво гмуркане, а потапяне в клетка, която е прикрепена към борда на лодката. Ако се изправиш, главата ти е над повърхността и си дишаш. А като наближи акулата се потапяш, притаил дъх и се гледате за няколко секунди в очите/зъбите от непосредствена близост. И двамата сте любопитни.

 

(снимка Ивайло Диканаров)

 

А близостта е непосредствена не само по желание, а и по необходимост. Видимостта е около 2 метра. Било сезонно. Също сезонно, лятно, било, че водата е много студена. Около 13-14 градуса. Зъзнеш и с 5 милиметров неопрен. А на Ивайло му беше за сефте и се оплака, че "пускал". Той зъзна повече - аз бях първа смяна, но докато дойде техния ред нашата акула загуби интерес и те чакаха втора във водата. Еле, появи се към 40-тата минута. А някои останаха във водата още толкова с надежда за повече акули. Нямаше. Не им е най-масовият сезон, а лодките, които се опитват да ги примамят са целогодишно същият брой. Идеята е, че ужким не си пречат, а колкото са повече, означава, че има стабилен туристически интерес, който храни градчето и региона. Трябва да се поддържа убеждението, че това е по-доходоносно от лова на акулите и продажбата на челюстите им на холивудски глезльовци или перките им на токийски гастрономи. Ама е тежка борбата. Бракониерите идвали с траулери, които до преди няколко години си приставали без притеснения в Кейптаун. Сега ужким ги изгонили, но те намерили още по-свободни за рибо-костенурко-делфинолов води към Мозамбик. Мы съели всю рыбу! (заглавие на корицата на неотдавнашен брой на руското GEO). Бях си избрал случайно или не операторът Marine Dynamics, който в продажната си стратегия ползва имидж на най-екозаинтересования в бранша. Лодката им е по поръчка строена за акулогледане. А моренцето тоя ден беше като по поръка на вестибуларните апарати гладичко. Акулите всъщност се наблюдават много по-дълго и обстойно от борда. И се снимат.

 

(снимка Ивайло Диканаров)

 

 

Но не хванахме истински лов на тюленче. Тюлените си клюкарстваха на висок глас и скокове във вода мирно и тихо на край острова. 

 

 

Също и няколко заблудени пингвина. 

[домосед]

Белият слон на Мари Де Вет-Копманс в Кейптаун, март 2015

 

 

Какво по-хубаво да се пробудиш от дъха на хладен океан и келп (kelp - тъмнокафеви водорасли с дебели като маркучи стъбла) и през триптиха от ширико отворени по викторански аранжирани (трапецовидно на 120 градуса) прозорци да ти смигне за добро утро Белия Слон на Грийнпойнт. Любимият стадион на Сеп Блатер, построен от юарския Данъкоплатец. Който данъкоплатец е в строго малцинствена позиция сред населението на страната, радвало се на петте мача, играни на стадиона в цялата му история.

 

 

 

 

Практиката да се реставрират старите къщи за посрещане на гости е похвална и се опитвам да я подкрепям, когато цената ми е по бюджета. Както е в случая. Стара по южноафриканските правила е всяка къща, навършила 50 години. За да я преустроиш, трябва да получиш благословията от градската комисия по наследството. А ако е над 100 години - националната. Според хазяина Майкъл, пришълец от Порт Елизабет, днешната ми квартира е на 134 години. За сравнение - моят блок в Претортия е на 46 години. Предполагам, че ако и през идните четири домсъветът не се вземе в ръце да подмени азбестовите парапети на аварийното стълбище, ще влязат в режим на консервация за вечни времена.

 

 

 

 

Намигването на Белия слон идва в края на тазгодишната ми забежка до Западния Кейп през лятото. Оставаха ми само четири часа, след като сладко си бяхме поприказвали на закуска с хазяина и съквартирантката французойка лесбийка пилотка на Boeing 747 за Air Atlanta (исландска авикомания за пътнически и товарни чартъри и даване на мокър лизинг). Близкият Изток и бил специалност. Излиза, че в Саудитска Арабия на жена кола не дават да кара, но самолет можело. Стига да се яви на работа с риза с дълги ръкави. 

 

 

Два от четирите часа прекарах на пясъка на Кампс бей, учудващо добре посетен за понеделник сутрин въпреки разстлалата се толкова ниско мъглица, че да закрие от погледа на плажуващите всички лъвски глави и уподобяващи кухненска маса планински масиви в района.

 

 

Популярността на тоя плаж тоя ден се обяснява с липсата на какъвто и да било вятър, който да вдигне споменатия пясък във въздуха. А не с някакво осезаемо повишение на температурата на водата. 

 

 

 

 

 

 

Когато все пак мъглицата балговоли да се разсея, плажуващите с изненада установиха, че в профил планината не уподобява никаква маса, най-малко - кухненска. 

 

 

Останалите два часа си оставих за центъра на града, който ми е любим, но много рядко съм имал шанс (ако изобщо) да му се порадвам в пълния делови блясък на делничния ден, още по-рядко - слънчев, когато улиците са пълни с народ, търчащ или по делата си, или след джебчии, а да паркираш можеш само по многоетажните скъпи паркади.

 

 

 

 

Използвах случая, че е делник, че да вляза в къщата музей Де Вет - Копманс. Една от най-старите, ако не и най-старата, съхранили се къщи в града. От XVIII век, коета са улица Странд означава, че е била на първия ред с изглед към морето. 200+ години по-късно брегът е така изместен, че между къщата и морето е израсъл цял квартал с бетонни небостъргачи.

 

 

Къщата е принадлежала на богати капски холандци, числили се към елита на колонията и под холандски, и под британски флаг. Станала е музей след смъртта на последната ѝ собственичка - вдовицата Мари Де Вет-Копманс, образована викторианска дама, проявявала тайни симпатии и съдействия към братята си по кръв и език (макар, че не одобрявала опростяването на книжовния холандски в африканз) бури отвъд фронтовата линия през англобурските войни. Като музей са се опитали да обзаведат къщата с колкото по-стари мебели са намерили, тоест - още от преди времето на въпросната вдовица.

 

 

 

 

Кафето си го изпих в един бутиков еспресо бар Kamili, на една пряка от старата църква за роби Slave Church и хостела с американски хромирани каравани за нощуване на покрива Big Daddy.

 

 

 

 

Чак на път за летището установих, че не съм в притежание на кредитната си карта.

Дали не се е очаквало и от мен да поспринтирам в лов на джебчии като туристическа атракция ?

Или, много по-вероятно, съм я забравил къщата за гости и кучето ми я пази ?

 

 

Всички снимки: https://goo.gl/photos/pLg2WVGrNjWj7Wuc6

[Polina]

Остави се... мисля си къде ли се е дянала кредитната ти карта? 

[домосед]

Плетенберг Бей и наоколо, март 2015

 

 

Онова, горното, с Кейптаун си беше най-обикновена забежка до любим град, в който съм забягвал незапомнен брой пъти.

 

 

По-интересното беше предишните няколко дни. Откакто Мартин Преториус, чиито предшественици са основали Претория, се пренесе от Претория в Кейптаун ни е станало нещо като традиционен ритуал веднъж годишно да си правим екскурзия с кола (roadtrip, англ.) из Западния Кейп. Като аз поемам задълженията на шофьор, а той - на преводач от африканз. Тоя път си бяхме заделили четири дни и избрали за проучване сърцето на Градинския път (The Garden Route) - района около Плетенберг бей.

 

 

Което е на 500+ км от Кейптаун! По един следобед яко каране във всяка посока. Паднала ми се беше под наем една KIA, голям седан, ужким да е по-удобен за по-дълго каране, но на Мартин му се взе здравето още на отиване. От вибрациите. Или от завоите. А то завои почти няма. Във всеки случай - не повече от други маршрути, които вече сме минавали. Даже почна да обмисля план да се прибира със самолет. Ама си бил забравил личната карта. Добре, че в Свелендам, на средата на пътя, в аптеката имаха хапчета срещу морска болест. В Свелендам, който е третият по възраст град в държавата след Кейптаун и Стеленбош, Мартин тъкмо си е купил къща. 200-годишна! На главната. Сравнително евтино ги давали, а и подлежали на пазарлък. Честито.

 

Настанихме се за две нощи в един от бакпакерските хостели в Плетенберг бей и край брая (огънят запален, жарта готова, бирата охладена, само си добави месото) съставихме програма за трите дни. За разлика от миналия път, когато се бяхме прицелили в шумен рок фестивал, тоя път приоритет ни беше да обиколим тихите природни резервати. С ходене, с кану или ... с KIA-та.

 

 

С ходене за около половин ден обиколихме скалния полуостров Роберг. Намира се между курорта и вилната зона, а се чувстваш сам на света. С морето и гларусите. И някой и друг корморан. Или любителка на йога скандинавка.

 

 

Лейтенант Андрю МакКамон "Джъмбо" Фурѝ обичал Робърг. Пише на бронзова паметна плоча. Ако аз се солидаризирам в обичта си с лейтенанта, дали ще поставят плоча и с моето име? Мястото е лесно за заобичване. На хубаво време. На лошо време е регистриран поне един случай, когато вълните са помели до основи заслона за туристи от скалите край носа.

 

 

И белег не е е останал. Останал е един по-закътан заслон с гледка към острова (който не е точно остров, защото е свързан към континента с пясъчен провлак, където са и най-удобните места за къпане в морето), но управата на капските резервати отказа да ни предостави ключовете. Със смутолевено обяснение, че имало риск с времето. Не мога да си представя по-стабилно тихи и слънчеви поредни няколко дни! Удивително за местността явление. 

 

 

С кану премерихме плавателното течение на река Кьорбумс, където keurboom е ендемично бобово растение от рода virgilia, непреводимо на български поради някои стратегически пропуски в българската колониална история на африканския континент. Отнема около два часа срещу течението до края на разрешената зона в резервата и три (!) на връщане по течението. Защото вятърът и приливът му надвиват. След края на разрешената зона има още една плавателна отсечка, която е резервирана за наемателите на заслончето.

 

 

Управата на капските резервати беше отказала да ни предостави ключовете и за това заслонче. Тоя път обяснението беше, че било заето. Да, ама, не. Вечерта, пренесли се в друг хостел, далеч от градчето, в местността Чукарите, хапвахме домашната лазанята на хазяйката и разговаряхме със семейство английски експатриати от Кейптаун (което е различно от капетонийци англичани или англоезични капетонийци и се познава първо по акцента, а при административна проверка - и по паспорта). Те били точно тези, които си били резервирали заслончето за уикенда при това - за цели три нощи. И в последния момент Управата на капските резервати била отказала да им предостави ключа със смутоловеното обяснение, че проливните дъждове се очаквало да предизвикат потоп, който теоретично можел да отнесе заслончето в морето. Виж по-горе справка за времето.

 

 

Родителите се кахъряха, че сега вместо да се излежават в хамаци на верандата, оставили децата си да се плацикат в рекичката по цял ден. трябвало да ги водят да гледат маймуни, слонове, хищници и птици по частните зоологически градини в околността. Аз лично избягвам зоологическите градини в Африка, която ни глези със срещи с животните в естествената им среда. Но на това с птиците френският пътеводител Routard му беше дал три звездички от три възможни и събуди любопитството ми. Birds Of Eden.

 

 

Мрежест кафез от акра, покриващ едно от деренцата сред чукарите, около което е построена пътека с дървени мостчета, даваща достъп до целия вертикален разрез на екосистемата с всичките ниши на домуване на различните видове питци. "Екосистемата" не е съвсем естествена, защото са вкарани питци от цял свят, никога не срещали се сред природата. Включително и не съществуващи. Е, те такъв ален ибис нема!  Всеки (в Африка) знае, че ибисите са или кафеви (хадида) или бели с черни глави (свещен).

 

 

А че имам френски пътеводител се обяснява с посрещането на двойка френски каучсърфъри, които със светкавична реакция бях спасил от близки срещи с уличната престъпност в Претория няколко дни по-рано. Но това е вече съвсем друга история. Връщаме се по река Кьорбумс, по която в най-долното течение към обед вече са плъзнали скачачи от скали и водни скиори. Къде точно да се поставят шамандурите, маркиращи разрешената зона за водни ски, е било предмет на 10+ годишни спорове между гребчийското и скутерджийското лоби. В които спорове са били ангажирани централни държавни съдебни и административни институции, докато се вземе най-точното мъдро и компромисно решение и се скрепи с подпис и печат. А после се поставят и самите шамандури.

 

 

Предполагам, че мнозинството от населението, чиито приоритети са да оцелее, да се нахрани и да си намери покрив от произволен материал, бил той и шпертплат, би повдигнало вежди да би научило с какво се занимава гласуваното от него правителство. А може и пореден етап на революцията срещу бронзовите човеци да разиграе. Тая година е станало на мода да се ползват бронзови статуи на нечерни хора (статуи на черни хора и без друго са колекционерска рядкост) за боксови круши при нужда от изпускане на парата на социалното напрежение. Но понеже да се боксираш с тях боли, техниката на боя е заливане с боя или лайна. Каквото има под ръка. Почнаха от Сесил Роудс в Кейптаун, минаха през кралица Виктория в Порт Елизабет и Пол Крюгер в Претория и са стигнали, засега, до Махатма Ганди в Йоханесбург.  

 

 

Общоприетата перла на Градинския път е градчето на Найсна, основано от дървосекачи около най-голямата и с най-драматично изглеждащ скален вход лагуна по целия бряг на Южна Африка.

 

 

Лошото е, че всички го знаят и всички се блъскат точно там да имат вила и който наддаде най-много, печели мястото, а веднъж спечелил го се опитва да вдигне най-голямата и най-личната вила, макар и да я ползва не повече от две седмици годишно. Нищо от хипарския дух на първото ми отбиване тук миналия век не е останало. Вместо това на площадчето на яхтеното пристанище гастролира представителният младежки духов оркестър на Рондебошка Мъжка Гимназия от Кейптаун. И радва прошарената публика. За тяхна чест - свиреха много добре. А със сигурност е имало и къде да купонясат самите те - на скришно в някоя от пустите вили на родителите им. Които вили обаче е не са достатчъно скришни за убежище на предсвадбено паникьосали се годеници на европейски принцове. Като в африканерската романтична комедия от серията "най-тъпи", кръстена на градчето.

 

 

 

За криещи се принцеси препоръчвам Нутци. Закътано заливче встрани от Найсна, докъдето се стига по стръмен черен път през тауншипа на найсненската работническа класа. И безработническа такава. Там всички вили са построени като средновековни замъци и не подлежат на превземане. Нито от чаровни принцове, нито от папараци. 

 

 

Тук е мястото да вметна, че дървосекачите, пристигнали чак от Европа да съберат реколатата в найсненската гора през XIX век, са пропуснали поне едно дърво на 650 години.

 

 

Заблудихме се, че именно то е наречено на крал Едуард VII, след като е оцеляло от жътвата, но впоследствие от литературата се разбра, че по-навътре в гората имало друго на 850. Но не ми се мъчеше KIA-та по коловозите. И без това се справи 60 км по коларски път, какъвто и в най-черните ѝ кошмари не се в явявал.

 

 

(това на снимката е от редките гладки участъци)

 

Сега чакаме да разберем, революционерите, като научат от постинга ми за това дърво, наречено на бял цар-колонизатор, какво ще сторят - ще го залеят ли с нещо запалително за разнообразие.

 

 

Десертът на екскурзията е Нейчърс Вали - един отдалечен плаж с миниатюрна махаличка на него, която ... изобщо не се вижда от плажа, скрила се зад дюната. И от селото океанът не се вижда, но се усеща като звук и аромат и точно това е най-хубавото, Чувстваш се в някакъв оазис, телепортиран от друга планета или поне от друг океан с друга държава на бреговете си.

 

 

Спокойно бих снимал тук филм за орегонски дървогушвачи (treehuggers, да не се бъркат с дядовците им дървосекачи - treecutters) пацифисти (т.е. от Тихия океан). Които обаче в никакъв случай не са и вегетарианци. Стековете в кръчмата на Невидимия океан се пекат и поднасят по най-високите стандарти на южноафриканския дух.

 

 

А пивото е регионално найсненско!

 

Всички снимки: https://goo.gl/photos/avydYSPGBn4os184A

[Гост]

Ох беееееееееееееееееееееееееее... Ще се върна в Южна Африка. Не знам кога, но знам. 

[neuromancer]

 

"Екосистемата" не е съвсем естествена, защото са вкарани питци от цял свят, никога не срещали се сред природата. Включително и не съществуващи. Е, те такъв ален ибис нема!  Всеки (в Африка) знае, че ибисите са или кафеви (хадида) или бели с черни глави (свещен).

 

 

Има и такива ибиси, в Южна Америка, виждал съм и извън клетки. Guará им казват тук. Точно същите са, с черното на опашката.

[Rumiana]

Абе как е времето в Южна Африка през август?

[домосед]

Абе как е времето в Южна Африка през август?

 

В ъгълчето около Кейптаун е като на Средиземно море през зимата.

В останалата част е сух студ през нощта и хладно (15-20 градуса Целзий) слънце през деня.

В Дърбан е топло.

[домосед]

Православно отклонение, февруари 2010

 

 

На път за Ланзерия минах през прекръстения на Мохали-сити Крюгерсдорп с гордо издигнатата статуя на някакъв черен вожд от незапомнено минало пред строенто за бели кметове кметство през запомнено минало. И прилежащият резерват за диви животни. В който бели лъвове има, но кой да преасфалтира пътищата няма. Добили са автентичен африкански вид. 

 

 

Възстановили сме традицията с Дирк, главен пилот в класическата Авиосводка 2002 да закусваме на летище. Най-често - Ланзерия, защото е малко, уютно и с хубава тераса-ресторант. Но не и тихо. Доведе и бременната Фиона, за да се учело момченцето на шум от пропелери и реактивни двигатели. Както други хора си пускали на неродените деца Моцарт, че да се родят музикални вундеркиндчета. Шегичка.

 

На отиване, в Махалисберг, бях забелязал табела за православен манастир Св.Нектарий и след закуска се върнах да го навестя.

 

 

Държи го Отец Нектарий, представящ за англичанин, произлизащ от прослойката на британските православни. На недоизречения ми в прав текст, но подразбиращ се от озадачения ми поглед, въпрос дали е имигрант от нещо по-източноевропейско православно, отговаря, че не, напротив, родът му от Брайтън били православни още от IX век. Имало много като него, само че от времето на Хенри VIII докъм Едуард VIII им се налагало да се спотайват. Сега се оплаква, че нямали автокефалност и били под шапката на цариградския патриарх. Книгите са му на гръцки, ама пеел на английски. С което дразнел гърците в енорията. Ама то и френски православни имало, които мислели да пратят черен епископ гъркофон. Мога да си пресдставя него как ще го посрещнат. Познавал и няколко българки, които се вестявали от дъжд на вятър в манастир. Включително някаква бивша мис България, заселила се в Йоханесбург. Предполагам, че на ходатайство за кръщене на българче, би подходил много по-сговорчиво от саскатунския поп с гръцко самосъзнание, върнал ни лани да кръщаваме Албена при лъвовете в Арбанаси. Които не ги държат точно в клетка.

 

 

За протокола:

Оригиналният Св. Нектарий бил популярен през първата половина на XX век егейски грък чудотворец.

 

Редактирано 16 април, 2015 от домосед

[домосед]

Бойните полета в земята на Зулу, септември 2012

 

 

"Ако някой в Африка се обърне към теб с 'приятелю', той не ти е непременно приятел". Aфриканска мъдрост на седмицата, цитирана на бара край огнището. И други африкански мъдрости и истории прециркулираха. Предимно от страна на Пол Маре, сладкодумен 'англоезичен африканер' (по самоопределение). Как с брат му Етиен били нелегални бели членове на Африканския Национален Конгрес (Партията) при стария режим. Как в деня на освобождаването на Мандела от панделата (02.02.1990), партийно-революционното бюро на Партията решило да го скрие първата вечер у тях (у братови му по-точно), докато не са се усетили крайно-десните да го ликвидират. Как преди това, заради недружелюбно отношение към африканерската власт, го били наказали с военна служба на дъното на институционалираната расистка стълбица. Тоест - сред бушмените, които са били още по-обезправени и от черните, а в Ботсвана май са и до днешен. (Издънка в КЕЧа! - бълг.арм.жарг.). В Ангола, където през 80-те Южна Африка си воюваше съвсем насериозно с Куба. Как артелчиците осигурявали храна за един ден от седем. Останалите трябвало да се оправяш с лов и ровене на пустинни грудки. Точно като бушмените. И оттогава му е останало самочувствието, че може да оцелее дълго време на експедиция без храна. Брат му Етиен впоследствие обаче се издънил политически и при новия режим, обвързвайки се с някаква съмнителен строител на съвременна Южна Африка, и след скандал се върнал към хобито си и го развил в професия. Birdwatching! Бил един от светилата. Впрочем, твърди се, че в Африка за един ден (дали не беше месец все пак) можели да се видят 300+ различни вида - около половината от резултата на Оуен Уилсън, Джак Блак и Стив Мартин, които се надпреварваха за цяла година в Щатите в оня филм за Голямата година. Грудките въвлякоха в разговора и ройбоса с разяснението, че бил сравнително екзотичен храст и се виреел само в няколко отделни екологични джоба в Западния Кейп. Повсеместността му (даже в България и даже като есенция за кисело мляко!) оставя други впечатления. И че в Англия има "време", а не "климат" като в Южна Африка и това предопределя темата като културна норма за всеки светски разговор. Поглед през прозореца ни уверява, че точно тоя уикенд и в Южна Африка цареше време, а не климат.

 

 

В наши дни, едно от професионалните му занимания на Пол (освен, че е архитект и дизайнер на екосъобразни обиталища, покъщнина и начини на живот) е да води британски туристи по бойните полета на англо-зулуската война от 1879. Та край едно от тия полета се намира и барът с огнището. А именно - в лоджа Исандлуана, с гледка откъм зулуската позиция в едноименната битка.

 

 

Спечелена от зулусите не на последно място заради по-добрият вкус при избора на позиция. Англичаните се били задоволили с евтиния (budget, амер.) вариант, вместо в 4-звездния лодж на баира с гледката, да къмпират в полето и в крайна сметка били изклани до крак. Зулусите дали повече жертви като абсолютна бройка, но спечелили битката с мнозинство от няколко хиляди оцелели. После обаче като момченца си загубили войната, която нямали и теоретичен шанс да спечелят. (В цялата история на разпределянето на африканската баница, единственият прецедент да не се спечели колониална война от европейците е заложен от Италия срещу Етиопия/Абисиния). 

 

 

Интересното е, че като спечелили войната срещу зулусите, англичаните си рекли, че не им е работа да им се бъркат повече, изчакали ги да се доизтрепят още 10 години в междуособици и чак тогава ги анексирали в колонията Натал. Днес - провинция КваЗулу-Натал. Програма максимум за Британската империята е била да се конфедерират всичките и колонии и протекторати в Южна и Източна Африка по канадски и австралийски модел. Но поради стечение на обстоятелствата е постигнат частичен успех. Родезиите, Свазиленд и Бечуаналенд са останли извън Съюза, а Лесото никой не го е е@авал за круша.

 

 

Британски туристи* нямаше, но пък Иън Найт (пише се с "к" пред "н"-то), приятел на Пол, англичанин, издал дузина книги по темата, ни беше на разположение. Проучил е битката до най-малкия детайл. "Поименно, колега, поименно!" , както се казваше в оня виц за непривилегирования студент и въпроса за жертвите на атомната бомба над Хирошима. Но в случая с Иън е без майтап - той наистина ги знае жертвите поименно и кой в кой окоп точно е заклан. Фигурно казано, защото част от проблема на англичаните е била точно липсата на окопи.

 

 

Човекът си живее в Англия, но долетял за един дълъг уикенд (съвсем в мой стил на трансконтиненатлно придвижване), да се повесели на традиционна зулуска сватба** и да обори новите теории за точката "X" (хикс), противопоставящи се на традиционните възгледи в коя точно долина са се спотайвали 25000 зулуси, преди да ги усетят англичаните.

 

 

Повечето свидетелства са, че докато експедиционният отряд на Питър О'Тул (пардон - лорд Челмсфорд) ги е дирил за лудо зад баирите на изток и югоизток на повече от ден езда от лагера, те са били събрали в долината отвъд платото Nqutu (където буквата q се чете като прецъкваща съгласна, а не като "я", както биха предположили някои ранни методиевисти). И били разкрити баш в най-неудобния момент от друг английски отряд надникнал зад билото. Легендарния "Uh-Oh!" момент от филма "Зората на зулу"

 

https://www.youtube.com/watch?v=gu8usgmMzDQ

 

Да, ама на новоизлюпил се изворов материал - историческа топографска карта с анонимни бележки в полето, точката "X", където е станала срещата, е едва ли не най-плоското място върху платото. А там просто няма къде да се скрият.

 

 

Споровете в научните и аматьорските среди продължават! А ние през това време се прехвърлхиме на английската позиция, която и до ден днешен е изпъстрена с братски могили, обозначени с малки и големи пирамидки от варосани обли камъни.

 

 

И не пропуснахме да се изкатерим и на самото релефно образувание Исандлуана, което значело "преживен стомах на крава", защото приличало точно на тоя орган в зулуското народно въображение.

 

 

 

На един ден път пеша (час с кола) от Исандлуана се намира бродът на Биволска река Рорк'с дрифт. 

 

 

Където на следващия ден след разгрома на основната британска колона шепа спартанци (100 +/- британци, вкл. ранени от лазарета и няколко цивилни) взимат утешителен реванш, като удържат на сганта на Ксеркса (4000 +/- зулуси, опиянени от победата при Исандлвана). Тук главна роля играе Майкъл Кейн, който само в една презрително-високомерно-насмешлива усмивка с поглед, а не с устни, успява да претвори културата на "стегнатата горна устна" (стоицизъм и тотално въздържание от издаване на емоции в момент на изпитание), подковавала британския колониален империализъм през XIX век. За съжаление кадъра го няма в трейлъра. Но целият филм така или иначе е от задължителната програма по темата "Южна Африка". Любопитно е, че зулуския крал Кечвайо го играе вожд Монгосуту Бутелези, който в реалния си живот е една от най-патриархалните политически фигури в Южна Африка от 70-те години до наши дни - премиер на зулуския бантустан, лидер на зулуската националистическа партия Инката в борбите ѝ и срещу бялата власт, и срещу конкуренцията на АНК, а в последствие - дългогодишен министър на вътрешните работи в коалиция с АНК.

 

 

 

В наши дни мястото е тихо и постройките на мисията - въстановени и функциониращи в близък до оригиналния си вид. Със зулуски и британски мемориал, мирно съжителстващи си в двора.

 

 

 

 

Впрочем някъде около Роркс дрифт бяхме правили опит да се пускаме на рафтинг навремето, но нивото на Биволска река беше ниско (за разлика от януари 1879) и се бяхме прехвърлили на река Тугела. Точно както са направили и сценографите на филма. Преместили са Рорк'с дрифт на река Тугела в подножието на драхенсбергския Амфитеатър в парка Роял Натал. (което наблюдтелните читатели на темата несъмнено вече са забелязали и от трейлъра, бел.д.т.2015). 

 

 

Друга забележителност, която си заслужава да се отбележи е помпата-въртележка в исандлуанската мисия. Децата си играят да се въртят, а същевременно помпат вода в общинския резервоар. Хитроумно.

 

 

Но според Пол нямали право да го изнасят тоя патент, защото Световната банка (или Световната здравна организация или нещо друго Световно) му било лепнало етикета "детски труд".

 

 

Понеже експедицията я бяхме организирали според традициите на британското колониано военно изкуство в две бойни колони, със Саймън и Дениз минахме по друг път. По магистрала N3 чак до Лейдисмит и оттам напряко към Хелпмекаар. По който път попаднахме на ученически боксов турнир. 

 

 

Един от треньорите-съдии си направи устата като чужденец да съм ги рекламирал в чужбина, но когато стана дума, че е добре да дадат някакви координати, поне адрес или имейл, махнаха с ръка - много голямо усилие. Малко по-нататък сменяхме гума. Спраска се! Саймън беше настоял да караме с неговата кола, Audi 4 (или 5), дизел. Вярно - харчи на половината на моята в рандове, но пък зулуските пътища не са и стихията. Все пак на резервна гума издаянихме остатъка от уикенда и се прибрахме без повече приключения. На връщане даже се отбихме на бойното поле на Битката при Кървава река от 16.12.1838, да видим паметника от бронзови волски коли в естесвена големина във формация лагер.

 

 

 

В която формация африканерите (това е преди англичаните да се намесят в югоизточна Африка) са удръжали на зулусите на практика без никакви жертви и за го приели за божествено знамение за превъзходство на белия човек. И за се заклели от благодарност да не пипнат работа на тая дата во веки веков.

 

 

В наши дни на другия бряг на реката е вдигнат музей-мемориал на зулуската версия на събитията, но понеже няма мост (както и тогава е нямало), обиколката би била 20-тина километра. Пренебрегнахме го в полза на Wimpy-то в градчето Фолксруст.

 

----------

 

(*) край огнището се разказваха и легенди за въпросните туристи. Имало един, който бил пътя до Южна Африка, защото баща му го заклел на смъртното си ложе да опита южноафрикански ... конфитюр (jam, англ). Това му бил най-милият спомен от Първата световна, когато след мизерията на окопите изведнъж го прехвърлили в африканския рай. Друг някакъв, 60+, докато го усетят, скочил от рейса при спирка в някакъв град и попитал първата черна жена на улицата как се чувстват черните, като знаят, че толкова много приличат на маймуни. А после в хотела обяснил на трима бели, че Хитлер би одобрил русите им физиономии със сини очи. А те по съвпадение се оказали германци. 

 

(**) сватбата била традиционна дотолкова, долкото повечето гости се били облекли (по точно - съблекли) в тоалетите на бабите и дедите си, но напазарувани предимно от фешън-моловете в Йохансбург - кожени и тръстикови полички, не задължително със сутиен, за жените и кожени надбедрени превръзки с щитове и копия за мъжете. Менюто включвало предимно месо от прясно заколени крави и бира от традиционния (ферементирана с плюнки) и нетрадиционния (Carling Black Label: Black Labour/White Guilt) вид. Друг нюанс на нетрадиционност идвал от факта, че попът бил жена, а педерастите сред гостите не криели сексуалната си ориентацията. За подобно поведение в Уганда, например, бесят със съд и присъда. 

 

 

Всички снимки: https://photos.app.goo.gl/MUQPxt2MDqwexRV36

[Фил]

Любопитно е, че зулуския крал Кечвайо го играе вожд Монгосуту Бутелези, който в реалния си живот е една от най-патриархалните политически фигури в Южна Африка от 70-те години до наши дни - премиер на зулуския бантустан, лидер на зулуската националистическа партия Инката в борбите ѝ и срещу бялата власт, и срещу конкуренцията на АНК, а в последствие - дългогодишен министър на вътрешните работи в коалиция с АНК.

Имам някакъв смътен спомен от едно време, че тия пичове от Инката (с ударение на първото "а", нали така?) , начело с Буталези бяха "лошите черни", а ония от АНК, разбира се - нашите, "добрите".   От белите май нямаше "добри" ...  

[домосед]

Имам някакъв смътен спомен от едно време, че тия пичове от Инката (с ударение на първото "а", нали така?) , начело с Буталези бяха "лошите черни", а ония от АНК, разбира се - нашите, "добрите".   От белите май нямаше "добри" ...

 

Да, нещо такова беше догмата през 80-те. АНК са нашите добри черни, които се опитват с партизанска борба да свалят лошите бели, а ние им тренираме партизаните и партийните кадри. Инката са в конфликт с АНК, значи и те са лоши, а и са колаборационисти с белите. А белите южноафриканци са най-лошите бели на света, даже по-лоши от американците, които са просто тъпи, че са си избрали за президент Рейгън, който е враг No 1 на Тутраканска селищна система.

[Kaloyan89]

Не знам добри или лоши (отричам апартейда идеологически, въпреки че не може да му се отрече, че именно той е причината Южна Африка днес да изглежда така), но Домосед, какво се случва в ЮАР в момента? Чета по френски и африкански медии, че зулусите начело с краля им са се разбунтували срещу имигрантите африканци, гонят ги от страната, чупят и мародерстват в магазините им в Дърбан и Джобург. По нашите медии разбира се нищо не намерих. Какво е положението на място? Има ли риск за бели и туристи? 

[домосед]

какво се случва в ЮАР в момента? 

 

Не съм в Африка. Чета по вестниците. Да, в момента има изблици на насилие, погроми и мародерстване. В Дърбан и някои от Йоханесбургските черни тауншипи. Извършители са предимно зулуси от най-бедните градски слоеве. Жертвите са предимно чужденци африканци или азиатци с малки бизнеси, но и случайно попаднали на грешното място в грешния момент чужденци африканци. Има жертви и сред нападателите, защото погромите срещат съпротива. Зулуският цар е по-скоро дебил, който не си мери приказките на чашка, отколкото съзнателен инициатор на кризата. Правителството му се е заканило, без да го обижда, да му цензурира всяка публична изява оттук-насетне, вкл. на туитър. Очевидно гледат сериозно на проблема и се разчита, че ще се справят, поне със симптомите, преди да се е разгорял по-голям пожар. Не е за първи път и най-вероятно няма и да е за последен. Културата на насилие, племенни вражди, суеверия и възприемане на чуждата частна собственост като "блага за преразпределение" са много трудно изкореними от африканската душа. А и от непосредствено съжителство на коренноразлични, често несъвместими култури и разбирания, винаги могат да припламнат искри. За туристите - не знам. Няма данни за насилие или намерение за насилие срещу туристи. От друга страна - TIA (This is Afriaca, Л. Дикаприо в "Кървав диамант") Не съм сигурен как тия с пангите (мачете) ще различат на улицата мозамбикец имигрант от мозамбикец турист. Няма гаранции, че няма да попаднеш на на грешното място в грешния момент. Аз самият съм попадал, с гости туристи при това, на тауншипски бунт, около час след привидното му потушаване от полицията. Споменавал съм го в тая сводка:

 

http://domosedbg.blogspot.com/2010/05/blog-post.html