дневник Нова Каледония и Вануату през Септември

[macf1an]

Едни от най отровните са. Морски.

[Добри]

Мак, исках да те питам, в този регион в южния Пасифик, заключен между Новите Хебриди, Нова Каледония, Фиджи и Соломоновите - виждал ли си следи по островите от Голямото боклучено тихоокеанско петно? В смисъл - освен девствено чистите плажове - намирал ли си да речем изгнили птици, преяли с пластмаса или изхвърлен цветен боклук от Южното циркулиращо течение? Доколкото четох - петното се движи по-силно изразено на север от екватора (интересно ми е дали всичкия тоя боклук може да се е пренесъл и на юг), защото големината на тая гнусна маса по различни данни варира от 700 000 кв. км. (колкото Тексас) до стряскащите 15 000 000 кв. км. (8% от Тихия океан), а плътността му е още по-тревожна - средно по 4 парчета пластмасов боклук на 1 куб. метър вода, на дълбочина от 1 до 100 метра, и на всичко отгоре не може да бъде засечено от сателитна фотография...  

[macf1an]

Още вечерта се бях подготвил, че ще има ядове с полета. Еър Вануату е единствената авиокомпания, която съм срещал, изискваща изрично ръчно препотвърждение на всичките си международни и свързващи полети. Бях го свършил преди седмици, но без особена полза. При опита ми да се чекирам онлайн, първата част - от Нова Каледония до Порт Вила, светна без проблеми. Втората изкара голям червен надпис, че съм сложен на стендбай. Ограбеният каруцар отново се пробуди в мен, този път с прясно прещипани пръсти ..

 

Хич не обичам ранни полети, но пък тази комбинация ми даваше възможност да стигна до остров Санто в ранния следобед, а не по тъмна доба. На летището за пръв път се сблъсках с огромната разлика между новокаледонците и вануатците. За да не изпадам в крайности, да кажем, че отдалеч си личи кой яде кроасани и кой си бере банани за закуска Иначе, коренното население на Нова Каледония произхожда точно от Вануату, меланезийци са, но приликите като че ли свършват дотук. Към края на престоя вече имах доста обосновано мнение, че независимостта не винаги е най-доброто, което може да ти се случи.

Изчаках дългата опашка и се замолих на ум за англо-говоряща чекин-ша. Почти помогна, понеже младата дама знаеше около 30-40 думи Обяснявам: багажът до Санто, и ми оправете втория полет, че пише стендбай. Не можело, трябвало да се пречекирам, с все дисагите, в Порт Вила. Как ще пречекирам багаж, имам 1 час между полетите? Т'ва митници, т'ва опашки, т'ва наново чекин .. Не можело, трябвало да се пречекира. Относно билета на стендбай, мигаше на парцали .. За мой огромен късмет, точно тогава се появи шефката на смяната - французойка с перфектен летищен английски. Дръпна ме на странично бюро, да не бавя опашката, и почна да звъни телефони, да трака на компютъра, да се муси на екрана .. имаше драма. В крайна сметка, след няколко разговора с Вануату, стана ясно, че билетът си ми е наред, а те са безпределни аграри, и грешно са отбелязали "все още затворен чекин" като "стендбай", понеже и там пишело "да ходи на чекина да се разправя" в коментарите. Бананояди, такива! За багажа потвърди, че трябва да преджапам от единия терминал в другия с него, но да не се притеснявам за времето, понеже цялото международно летище Бауерфилд е около 20 метра широко (по-скоро към 50 беше), и нещата се случват бързо. Речено-сторено. Помотах се, смених малко франкове във вату (добър курс, ама груба фиксирана комисионна), прецаках се със скъпи цигари в безмитния, и дойде време да се хвърчи.

Приветливи и усмихнати стюардеси, запазен самолет, лъскаво бордно списание, направо учудващо, като за върла островна авиокомпания. Е, изобщо не бяха и разбрали за безглутеновата ми манджа, но с радост предложиха да си изчопля шунката от 2-3 сандвича, които успяха да ми заделят Вануату се появи под джама и след доста нескопосано кацане, придружено с няколко заковавания на спирачки (хем това е най-дългата писта там..) , се подредихме на задната врата.

 

 

Питах дружелюбната стюардеса как да процедирам за прехвърлянето на полета за Санто, а тя се доусмихна, че полетът е на същия самолет, със същия екипаж, но просто трябва да направя една кратка разходка през вратите на терминалите. Разбира се, екзотичният ми паспорт предизвика у имиграционния служител ровене в компютъра с повдигнати вежди.

Още първите крачки в терминала и извън него ми напомниха рязко, че вече съм в страна от към долния край на третия свят.. Вътрешният терминал направо ме закопа. Мръсотия, мухи, въргалящи се сред останки от чипсове деца, смрад на лук и много природно начумерени хора..Дълбока Африка. Ама в Тихия Океан. На чекин гишето - ново 20. Нищо, че билетът ми е цял, от Нумеа до Санто, трябва да си платя кеш такса за втората, вътрешна отсечка. Обяснявах се, спорих - изобщо не им направи впечатление. Всеки вътрешен полет се облага с допълнителна такса - "само" 200 вату, както всички изрично подчертаваха. Причините да не бъдат събирани от авиокомпанията ми бяха разяснени към края на престоя.. с две думи: никой никому няма доверие.

Най-интересното от полета, в същия самолет, на почти същото място, е коренната разлика в отношението на стюардесите ... сложиха едни каменни физиономии,  направо зли, почнаха да гълчат и квичат на бислама. Отчасти разбираемо, защото и самолетът се изпълни със същата остра миризма на лук и мръсотия от терминала.. При все, че е основният им начин за транспорт, хората не си падаха по правилата, нито във въздуха, нито на земята. Манджа нямаше, никаква, въпреки, че ми я пишеше на билета.

От нямане какво да правя (не ми дадоха място до прозореца .. на нито един от вътрешните полети), реших да се заровя бордното списание, и в частност - езика бислама. Много е забавен за четене, но нищо не им се разбира, като го говорят .. Представлява свръх-опростен английски, смесен с малко френски, сплотени от елементарна граматика. Измислен е от мисионерите нявга, да учат майм.. ъъ такова - местните, на четмо и писмо Който иска, да потърси, но за да разберете естеството, ще дам следните примери:

Вода - wota. Сладка вода - freswota. Океан - solwota. Говоря : tok, говоря много: tok tok Любимото ми, а и на местните, е единствената ползвана форма на суперлатив: nambawan

Кацнахме, товарачите изчакаха да спре дъжда, преди да си мръднат пръста, и след около 40 минути ни стовариха багажите на един тезгях. Излизам, тук бус, там бус - няма. Табелки - йок. Опънах му едно здраво чакане, защото ме бяха предупредили, че таксиджийте ще ме одерат, а и за буса ще трябва да си платя .. Поне 20 пъти разни ме питаха искам ли да ме закарат .. ама възможно най-криминалните типове (както се оказа, просто така изглеждат всички). Даже почнаха да се мусят, че им отказвам, при условие, че "било сигурно, че няма кой да ме вземе от хотела". Таман почна да ми писва (а и нямах батерия да се обадя) и дойде най-криминалният. Със затворнически глас ми обясни, кротко и спокойно, че наистина няма кой да ме вземе, ако досега не са дошли, и че той ще ме закара, а от хотела ще му платят. Отказа да им се обади за потвърждение, но стиснах зъби и се метнах в едно и половина местната му кубритена кутийка, нагло наричана такси. Нещо от сорта на Деу Матис беше, ама някаква версия, сполетяна от тежък Insular dwarfism. Човекът, при все изглеждащ като да извади мачетето и да ме направи на пастърма, че ако някой ден дойде тежка зима там, да има да си мези, си проведе стандартен таксиметров разговор като с чужденец, докара ме, занесе ми багажа, и се заджафкаха с рецепционистката за парите, които безпроблемно му бяха предадени. Ти да видиш.

Настаних се в стайче с голяма веранда и чудесна гледка, при все мръчкавото време. Поне не беше студено, за пръв път .. Май ваканцията тепърва започваше

За турове нямаше време, но въпреки това се наклепах се с 3 вида репеленти, проверих дали съм си пил Маларона, и се отдадох на традиционна дегустация на манджи и коктейли. Разбира се, бях забравил да НЕ си мажа носа с DEET, и малко по-късно трябваше да си отлепвам слънчевите очила от него, барабар с прегорялата ми кожа.... Каруцарят, том трети.

Хотел Деко Стоп Лодж направо изуми. По вкусна храна не бях ял от не знам кога... такива калмари с чесън ми отвъртяха, че почнах да се оглеждам за скрита камера, току-виж Гордън Рамзи се появеше отнякъде, с ехидна усмивка. Разприказвах се с една доброволка от Австралия и семейството и, които ме открехнаха на разни островни пинизи, и то си стана време за вечеря. Телешко от Санто. Световна класа. Мръвката от този остров е (май) единствената, която може да се внася в Австралия без допълнителна сертификация ... Много различен от традиционния вкус, без грам жилка и други гадории. Почти усещаш дъха на тревата, с която се хранят свободно разхождащите се теленца в района. Топ 3.

 

(Бай Добри, Нови Хебриди няма, откакто има Вануату, и не обичат много това име, защото е колониално Няма следи от петното, единствената мръсотия я описах.)

[pikonio]

Човекът, при все изглеждащ като да извади мачетето и да ме направи на пастърма, че ако някой ден дойде тежка зима там, да има да си мези, си проведе стандартен таксиметров разговор като с чужденец

 

Какво познато чувство, само дето при мен имаше извадено мачете зад гърба ми

 

Чакам с нетърпение продължението... ама как хубаво пишеш само!

[Nik]

Страхотия! Удоволствие да чета разказа ти- интересно, леко, забавно. А гледките приказни. Благодаря ти!

[macf1an]

Трябваше да се става рано, понеже туровете се запазвали същата сутрин, но не и преди да са тръгнали. Въпреки, че закуската не ми беше включена в тарифата, още вечерта ме информираха, че храната просто си седи там през нощта, ако случайно някой огладнее преди да дойдат готвачките Появи се и собственикът - Бен. Австралиец, страшен "мейт", услужлив, доброжелателен, предприемчив, абе дано повечко хотелиери са такива. За зло или добро, като поисках папката с екскурзиите, ми подаде по случайност тази за най-скъпата агенция.. както се оказа на последния ден. Дерна ме малко и с курса за еврото, ама банките им са с толкова криво работно време, че за да сменя пари трябваше да пропусна цял ден екскурзия. Един съвет за бъдещите посетители на Вануату - плащайте кеш, обменен на не-повече от 10% комисионна. Първо, всички картови разплащания се облагат с допълнителни 5-6% отгоре, което е точно колкото си слага и Виза, при конвертирането към "бяла" валута .. Наглеци.

След известно закъснение и няколко подсещания по телефона се появи и шофьорът/екскурзовод Чери. Заедно с мен, на обиколката на източната част на острова пътуваше и Джо, 40 годишен японец, изглеждащ на 25, и мъкнещ съответното за произхода си количество фотоапарати. Веднага заформихме силна мъжка групичка и тръгнахме по единствения асфалтов път на острова. Горе-долу това е Вануату, извън градовете. Другото са кокоси.

 

 

За пръв път ми се случи да си резервирам целодневна екскурзия (и то от скъпите) и да няма никаква опция за храна. Решението? Крайпътните сергии на самообслужване. Местните обират каквото е узряло от съседните дървета, пишат му цена с маркер, и го оставят на малки будки покрай шосето. Спираш, взимаш, оставяш стотинките в една купичка и продължаваш .. Закупих си така цяла презряла папая и половин ТИР банани, за около 2 лв общо, и продължихме към първата спирка - синята дупка Рири. По пътя научихме един доста интересен факт, валиден за цяло Вануату. Всичко е частно. Държавата няма (почти) никаква собственост. Плажовете - на племената. Горите - на племената. Дори вулканите бяха частни, ама с по-особен статут. Затова и навсякъде, където искаш да отидеш, плащаш такса. Ето и рекичката, извираща от въпросната синя дупка, барабар с превозните ни средства:

 

 

Връчиха ни по едно гребло и по едно канче (после разбрахме защо) и тръгнахме нагоре по течението. Водата беше кристална, спокойна, пълна с разни рибки и други животиняци. След няма 5 минути се появи и прословутата синя дупка, представляваща извор, прецеждащ се през голям варовиков басейн, добиващ феноменален син цвят и чистота. Виждаше се всяко камъче по бая дълбокото й дъно. Много е синя, ама натрапчиво и дразнещо, чак .. и е толкова чиста ...

 

 

Бяхме се присламчили към едни дърти австралиици, които веднага почнаха да се мяткат вътре с  окачените на дърветета въжета. Джо не можеше да плува, а му се искаше много, та му дадох няколко сухи урока и го пратих да джапа покрай ръба. Не се удави, значи ставам за треньор

Помотахме се, поснимахме, посмяхме се на жените, които опищяха орталъка заради една змиорка, и тръгнахме да си ходим ... като за целта трябваше да изгребем водата от почти потъналото ни кану, с гореспоменатите канчета. Върнахме се до пътя, изгребахме пак водата, изкомандваха ни да извадим кануто (тежи, бре!) и продължихме нататък. Половината район е взет под наем от японска фирма, която сади кокоси и прави масло .. другата половина е на местните, които също садят кокоси, ама нищо не правят, защото японците им плащат достатъчно

Следващата спирка беше гордостта на Вануату - Шампанският плаж. Така и не разбрах дали е заради цвета на пясъка (който си беше чисто шампанско) или заради извиращата като шампанско прясна вода в единия му край .. при все това си беше първа класа плаж, и остана единственото място, което бе удостоено с потапяне на телесата ми. Да, най-накрая беше топло и водата беше приятна. Корали на няколко метра от брега, костенурки се гонят, 2-3 самотни каки на плажа се пекат, абе приказка.

 

 

От плуването поизгладняхме, и решихме да се правим на "местни", като отворим и изядем папаята с ръце, докато Чери хъркаше като прииждащ ураган. Такова жестоко мазало направихме, че направо ни хвана срам .. много семка в тая папая, бе! От цялото мляскане и плюене, водачът се събуди и ни се присмя сърдечно.. След секунда вече ни подаваше по една пластмасова лъжичка, с която всъщност местните ядат папая, а не като маймуните - с ръце.

Натоварихме се и тръгнахме към Порт Олри - най-северната точка от маршрута. Представлява един приличен плаж, няколко съборетини на рибари покрай него, както и няколко сковани кръчмета за заблудените туристи.

 

 

Чери ни каза, че ако побързаме, ще можем да минем по пясъчния мост до съседния остров, преди да го залее прилива. Джо направо тичаше, защото явно си представяше прилива като огромна вълна, а нали не можеше да плува .. На плажа си играеха 20тина усмихнати дечица, които чинно поздравяваха и ни се подхилкваха. Най-интересното е, че всичките бяха много руси .. къдрави и руси .. Към края на пътуването разбрах, че причината е проста - не си сушат главите, след като плуват, а солената вода ги избелва много.

Ето го и острова, който изобщо не си струваше нервите:

 

 

Приливната вълна не ни удави, и след още един тур пред малките, които продължаваха да поздравяват и да се въргалят в пясъка от смях, наближихме малкото кръчме, в което трябваше да ни чака Чери. Отдалеч ни пресрещна, и почна разпалено да обяснява, че ще закараме една французойка до Луганвил, че му се била примолила. Очевидно беше много ентусиазиран, защото дори започна да ме ръга с лакът в ребрата и да повтаря "млада е, млада е", намигайки ми съзаклятнически. Бре, викам си, щом само с това я похвали ... представям си ..

В кръчмето нямаше никой, и аз се наредих на "бара" да почерпя дружината с кафе. След 10тина секунди на масата настана глъчка и се врътнах най-небрежно да видя какво я причиняваше.

Брей!   Пак погледнах бара, да си проверя зрението, и пак погледнах, за всеки случай. Бах маа му..

И в най-смелите пътешественически мечти човек не очаква да види толкова добре изглеждаща дама, тръгнала сама да скитори по диви плажове, с раница на гърба, и лъчезарна усмивка на лицето. Вярно думаше Чери, млада беше... като за ангел ..

При все целият интерес, не смятам да влизам в подробности, защото не са чак толкова важни за разказа.

 

По пътя обратно гидът ни измисли още една спирка - синята дупка Нанда, най-хвалената в района. Бяхме сами, та успяхме да снимаме водата в пълната й огледална форма:

 

Дъното беше на 13 метра, а се виждаше, сякаш гледаш във току що напълнена вана .. Нахранихме рибките с кокос, поизчервихме се, че само дамата с нас се престраши да се метне със салто в дълбокото, таман няколко пъти, и дойде време за прибиране. Чери неколкократно избегна момента, че по програма трябваше да видим и Залива за милион долара. Култово място за шнорхелисти и водолази, в което американците са изхвърлили стотици тонове напълно годна военна техника, защото им било скъпо да си я карат вкъщи след войната. След третото питане дали е близо до пътя ни, най-накрая се усети, и обеща, че ще ни закара накрая и дотам. Метнахме момата до хотела й, където тя няколко пъти поиска потвърждение за предстоящата ни вечеря заедно, и се отправихме към залива, който по-късно прекръстих на "Цигански рай"

 

 

Тонове ръждиво желязо се мотаят навсякъде, а десетки пъти по толкова са само на няколко метра от брега, потопени завинаги .. На въпроса "Ще не ги извадихте преди да се съсипят, и да ги продадете за скрап", Чери се чеса дълго време, без да може да даде смислен отговор .. Островитянска му работа.

За вечерта няма много какво да се каже, освен че госпожицата не дойде, ни в уречения час, ни преди него, ни дълго след това ... Като единствена допустима причина в протокола бе вписано "Потресаващо откритие, че е останала без чисти гащи".

 

 

[macf1an]

От следващите два дни нямам много снимки, но откъм преживявания и емоции (и пот) бяха незабравими.

Бях се разбрал с Чери и Джо да ходим заедно до топ-атракцията на острова - пещерата Милениум. Разходка в джунглата, прекосяване на пещера и плуване в река ... така го рекламираха това мероприятие, което беше като еквивалент да кажеш "кратко полетче" за първата успешна мисия на Аполо до Луната. Шефът на фирмата изобщо не беше в час, че вчерашната ми дружинка ще ходи, та в крайна сметка ми прати съвсем друг екип: шишкав местен, не говорещ почти никакъв английски, и млада кандидат-екскурзоводка, за която това беше първото ходене. Общо взето, частен тур ми спретнаха, за добро или лошо. Събраха ме, закараха ме да мина инструктаж, по времето на който разбрах, че хич не е толкова просто и лесно, нито безопасно, подписах няколко бумаги и тръгнахме.

Остров Санто е един от само два (от общо 83) острова, на които има асфалт. И то само на пътя от вчера, покриваш източната му чат.. На запад - йок. Няколко минути извън града свихме рязко към джунглата по "път", който най-лесно може да се определи като нещо средно между полигон за изпитание високопроходимостта на танкове, и уред за трошене на камъни в бъбреците. За 30-40 минути минахме няколко километра, наместихме всички разместени прешлени, разместихме наместените, и спряхме на мегдана в някакво диво селище. Там ни чакаше и истинския гид.

 

 

Първата фаза на прехода беше половин часова загрявка по поносим пресечен терен, до второ село, в което ни екипираха със спасителни жилетки и фенери. И оттам, като се почна ....

ходене, качване, слизане, катерене, спускане .. по най-калната и стръмна пътека, която може да се нарече "туристическа". Затъвахме, вадехме се, потяхме се и изсъхвахме от яркото слънце .. а около нас все по-гъста и непрогледна гора. На кратката почивка направих и единствените снимки, за които намерих сили:

Това е безименната планина, защото гидът не помнеше как се казва

След доволно количество кал и мръсотия, наближихме и каньона. Там ни пресрещна жената на гида, която трябваше да ми пренесе раницата по сух маршрут. Наклепаха ни с червена земя по лицата, да ни защитават духовете на пещерата, и тръгнахме за голямото спускане.. Направо се изприщих. Почти отвесни пътечки, с по едно кално въже с възли отстрани, тук-там къде да си сложиш крака, и жалки остатъци от парапети, от които стърчаха десетки много ръждиви пирони. Супер забавно ! Стигнахме и до реката, и до пещерата, като и двете изглеждаха доста по-страшни от очакваното .. Пуснахме фенерите и скочихме в плитката, но режещо студена вода. Пещерата се оказа голямо изпитание.. Плътно следвах водача, понеже тия с мен едвам оцеляваха - дебелият пуфтеше, а девойката почти беше истерясала от страх. Огромни канари, лигави камъни, които или се местеха, като стъпиш, или се подхлъзваш, неизвестни дълбочини, които фенерите не можеха да осветят .. жестоко беше Над нас летяха цели ята прилепи и лястовици, с чиито знаци бяхме нарисувани по муцуните. От напрежението всички бяхме плувнали в пот и скоро, като допълнителен бонус, очите ми почнаха да се сълзят от острата лучена атака, на която ме подлагаха пещерната ми компания. Изпопребихме се всички, гидът включително, но затова бяхме с жилетки, които пазеха и от камъните, и от удавяне. Таман стигнахме дълбокото, и светлината в края се видя .. Да ми бяхте видяли и победоносната походка, че съм оцелял .. Гледката навън беше приказна, а благодарение на чевръстата носачка, мп3-ката вече ме чакаше на сушинка:

 

 

Като сглобя видеото от пътуването, ще видите повече

Мушнахме по един кокос за енергия и тръгнахме за втората част - "каньонинг". Страшен кеф. Реката беше издълбала доста сериозен каньон, като тук-там беше се предала, и големи количества камъняци си седяха по средата. Там месните бяха облагородили марпрута с метални хватки в стените, тук-там степенки, и рядко въже или верига, за която да се хванеш. Като цяло, обезопасяването беше нулево, но не беше нито трудно, нито невъзможно да се мине. Следващия час и нещо прекарахме така - плуване в много дълбоката, но спокойна като езеро вода, докато не опряхме в поредната порция гигантски камъни за преодоляване. Студ, пот, студ, пот, и невероятни гледки, от които нямам кадри, за съжаление. Раницата вече ме чакаше в селото, от което тръгнахме. Гидът, островния тарикат, изобщо не си правеше труда да плува. През цялото време си носеше един сплескан розов пояс на врата, и като стигнахме дълбокото, си го наду и седна по царски в него. Ние, завалиите, се бъхтахме в тая река като за последно.. Ако стигнете - да си носите и вие пояс! Много е трудно с тия жилетки, а и водата е много студена.

Капнали, стигнахме началото на някакви бързей, за които изобщо и не ставаше въпрос да прекосяваме. Започнах да се оглеждам как ще се измъкнем оттук, и гидът скромно посочи "Нагоре". Е за това не бях подготвен ..

Редактирано 7 октомври, 2015 от macf1an

[macf1an]

След час и нещо пътуване надолу по водата, бяхме стигнали доста дълбоко в каньона, а селото беше на върха. Няколко стотин метра отвес ни деляха, а привидно нямаше друг път. Започна най-гадната част... Нито време помня, нито пространство, а само че се катерихме по отвесни дървени стълби, висяхме от гнусни въжета, с изтъркани възли, пълзяхме по водопади, в които бяха издълбани плитки степенки, ровехме в кал и почва, да намерим някой корен, за който да се хванем ... и така до почти пълно изтощение. Може би 30 минути, може би час, много беше, и не свършваше тоя баир. От бързата промяна в денивелация ушите започнаха да ме болят сериозно, но не и колкото ми горяха краката, от спринта нагоре. Дори гидът се беше уморил, но се обръщаше настрани да не го гледам, че пуфти По-интересното беше, че нито за миг джапанчиците му не се отлепиха от краката - нито в пещерата, ниво във водата, нито по баирите .. Аз поне 3 пъти губих моите чепици за вода..

Преджапахме през някакви ниви и се озовахме отново в селото, където ни срещнаха с плодове и кафе. Раницата ми беше непокътната, та успях и да щракна:

 

 

Разходихме се до първото село, с доста по-бавно темпо от на отиване, и рекохме да си ходим. Тогава ги видях ... Цял облак, метър на два, гладни гадни комари. Точно пред бусчето ме чакаха .. Това беше първата ми среща с комар, откакто бях тръгнал, като изключим един в самолета за Вануату, който си остана завинаги с хубава гледка навън Е, явно всичките Вануатски комари бяха на оперативка в това село и си разпределяха районите за обезкървяване.

Правило на джунглата №3932: "Не си отваряйте вратата на микробуса преди да изгоните комарите."

Влетяха вътре, барабар с вилиците и ножовете, и голям плакат "Долу Маларона !! И Маларията има права!". Осъзнал, че часовете вода и пот са ми измили 3те репелента, с които се бях мариновал сутринта, изхвърчах навън, и бранейки се с една ръка, започнах да се клепам от уши до пети с другата ... Взе, та помогна, и запазих честта на кожата си непокътната (почти).

След ден-два установих, че единственото ми ухапване, за целия престой, беше точно там, някъде между джунглата и  реката, защото беше точно над границата, под която ме беше спасила от изгаряне жилетката Добре, че нямам пърхот, че пътуването наобратно щеше да превърне седалката ми в сцена на заснежен пейзаж.. Явно шофьорът ми отмъстяваше за убийственото темпо с безподобно друсане и целене на всяка дупка.

Докараха ме, разплатихме се и реших, че откривателството ми е се отдава, та реших да пребродя и градчето, в което се намирахме - Луганвил. Общо взето, една улица, с мръсни, невзрачни постройки, китайски магазини навсякъде, 90% от колите са таксита, от тия, 1.5 местните, и навсякъде пълно с мрачни, начумерени хора, които са доста учтиви и възпитани, ако успееш да им привлечеш вниманието с нещо. И поглед става. Стигнах и до устието на същата река, в която се бях плацикал по-рано:

 

 

Реших да дам шанс и на друго заведение да блесне с кулинарията си, и седнах в едиснтвеното такова, което приличаше на съвременен ресторант. Дъ Ву. Признавам, бях чел хубави работи за него, но не очаквах такова обслужване ... не сервитьор, направо келнер ми се падна.. то учтивост, то въпроси, то знания ... личеше си, че човекът се е отдал на перфекционизъм в работата си, пренебрегвана като маловажна от мнозина. Знаеше всяка съставка на менюто, как се приготвя, с какво се съчетава .. абе - "как си требе". Реших, че съм заслужил глезене.

Представям ви "Кален рак" по сингапурски:

Колкото пъти да си поръчвам рак, после си оставям мисловна бележка "Никога повече". Просто е голяма разправия, и хабиш повече енергия да го изчоплиш, отколкото получаваш от яденето ..

Е, струваше си. Божествен. Определено най-вкусният, който бях ял. Може би само празничното полинезийско ястие, за което държат земни раци на плодова диета със седмици, преди да ги сготвят, може да го бие. Остава и да си намеря полинезийка, че да ми го направят за сватбата Толкова бях доволен, че оставих почти десет процента бакшиш, които ми беше върнат 2 пъти, първо от недоумение, после от скромност. Причината? Бакшишите във Вануату нито са очаквани, нито са толерирани, освен в извънредни случаи .. Като чу, че искам да си ходя с такси (1 минута возене, но по стръмен баир, а ми бяха писнали за деня), келнерът тръгна да ме кара с неговата кола, което отказах . В крайна сметка, получих няколко инструкции - да не давам едри банкноти, защото ресто ще получа когато те видят сняг, както и ориентировъчна цена за возията. Е, разбира се, взеха ми повече, но не беше драстично.

Остатъкът от вечерта прекарах берейки душа от преяждането, че не ми се връщаше толкова вкусна поръчка Както се оказа, на следващия ден щяха да ми трябват всички калории на света ..

Редактирано 7 октомври, 2015 от macf1an

[Лидия]

Браво Macflan, умирам от кеф как хубаво разказваш Много ми харесва стилът ти на писане, някой случки направо ме убиха и умрях от смях особено това за протокола за мацката без гащи Това да пътува човек с теб ще е голям купон

[Фил]

....Наклепаха ни с червена земя по лицата, да ни защитават духовете на пещерата,

Снимка?

 

 

... по най-калната и стръмна пътека...

... затъвахме, вадехме се, потяхме се и изсъхвахме от яркото слънце ...

... все по-гъста и непрогледна гора ...

... доволно количество кал и мръсотия ...

... направо се изприщих ...

... отвесни пътечки, с по едно кално въже с възли отстрани ...

... десетки много ръждиви пирони ...

... режещо студена вода ...

... очите ми почнаха да се сълзят ...

... изпопребихме се всички ...

... бъхтахме в тая река като за последно ...

... катерихме по отвесни дървени стълби ...

... висяхме от гнусни въжета ...

... пълзяхме по водопади ...

... ровехме в кал и почва, да намерим някой корен ...

... така до почти пълно изтощение ...

... ушите започнаха да ме болят сериозно, но не и колкото ми горяха краката ...

 

Така, така - то не може само атрактивни зъболекарки и очарователни госпожици с лъчезарни усмивки и без гащи... , трябва и малко ъдвенчър да има

 

 

P.S. Казах ли "мерси за увлекателния пътепис"? Не съм? Казвам!

Редактирано 7 октомври, 2015 от Фичо

[macf1an]

Снимка?

Остатъците от макиажа са видни в друга медия

[macf1an]

Последният ден на Санто ми кроеше изненада .. Снимки почти няма, поради обширно изложените причини по-долу.

Още сутринта накарах Бен да прозвъни тур-агенцията, да видим какво е останало за правене. Уви, единствените оферти бяха далечни частни турове, за които ми обяви егати цифрата..Пробвах пазарлък, ама не е присъщ за тяхната култура, та си останах само с опита...

Бен видя, че ми увисва програмата сериозно, и се включи с доста неангажиращо вмятане, че може да дойда с тях на вело-разходка. Като чух колело, всички островни вело-премеждия ми минаха като на филм пред очите, но все пак наострих уши за детайлите. Извади човекът една малка карта, показа едно невзрачно пътче, смутолеви как сме щели да си починем хубаво в някакъв резорт по средата, и кротко да се приберем по асфалта.. Пари ми взимаше само за наема на колелото, за което изрично потвърди, че е чисто ново, и всичко му работи (така беше). Прибирането щеше да е с достатъчен аванс да си опаковам багажа и да ме закара до летището за полета. Речено-сторено.

Взех една малка бутилка вода, няколко банана, пръснах се малко против уроки и комари, и отидох в гаража. Гледката там ми подсказа, че съм се забъркал в нещо съвсем различно от очакванията ми ..

Бен и негов приятел, и двамата около 50те, точно си обличаха професионалните вело-трика .. То каски, ръкавици, раници с маркучи, уреди за пулс .. Успокоиха ме, че е само за шоуто, уж не били професионалисти .. Гадни долни лъжци, както разбрах няколко часа по-късно..

Тръгнахме и аз почнах да се занимавам с ръчките и екстрите по байка, че нали съм свикнал нищо да не ми работи по двуколесните превозните средства. Усетих, че се налагаше леко неочаквано темпо, като за разгрявка, ама стиснах зъби и се напънах. Срещнахме се с четвъртият "вело-аматьор", който беше с МТБ колело за 9000 долара, както се оказа. Втасал бях яко...

Завихме по неасфалтираните пътища на Вануату.. Леле. Майко. Камъни, кал, още камъни, дупки, коловози .. и рязко излизащи бъдещи пържоли на пътя. Още на десетата минута вече всичко ме болеше и пръхтях звучно. Чичаците изобщо не се впечатляваха от мъките ми, и се редуваха кой да изостане назад, че да ми прави компания на бавното темпо. След привидно безкрайно мъчение, дойде първата спирка за водопой, на която почнах да ги гълча, със сетни сили, как са ме метнали. Видите ли, тез пичове го правят това упражнение всяка седмица .. от незнам колко си години ... и всичките имат колела по 9000 долара .. ама сега решили да тестват на Бен новите играчки за клиентите, та затова не си ги били взели .. От водата ми останах 2 глътки, но т.като в съзнанието ми бяхме някъде след средата, не се притеснявах изобщо. Ново тръгване и още по голям зор, защото дойдоха баирите, където аз най-безцеремонно си слизах да бутам, докато "аматьорите" въртяха неуморно педали. Бях си сложил плажната кърпа за допълнително удобство на седалката, понеже друсането беше жестоко, а кльощавата ми трътка болеше като след първа седмица в затвора.. Точно след един такъв баир кърпата ми изигра ролята на ангел хранител.

Засвяткал се бях като за последно, поне с 50, заел аеродинамична поза, и без никаква представа какво следва след завоя, който наближаваше със зверска сила. Изведнъж, нещо започна да ме дърпа назад и да ми намалява рязко скоростта.. Не беше като да съм спукал гума, ама и не бях пукал гума с такава скорост, на такъв наклон, че да знам .. Чичакът на смяна зад мен, чиито спирачки скърцаха през цялото време (признак, че не трябва да се силим), докато аз се набирах като невидял, се развика да внимавам.. Почти бях спрял и пред мен се показа другата страна на завоя, където след приличен ров имаше цяло минно поле с остри камъни, които едвам успях да избегна с минимална скорост, а какво оставаше за свърхзвуковата, която бях набрал допреди малко.. Причината за нежеланото, но животоспасяващо спиране? От всички възможни начини да се случи, кърпата ми беше се шмугнала между рамката и гумата, и се беше превърнала в плавна задна спирачка, без да се закачи за спиците .. Късмет и половина.

Може би час по-късно, и с около 5 години съкратен живот от сърцетуп и обезводняване, дойде и втората спирка, на която аз просто се проснах в прахта. Чичаците си умираха от кеф да ми гледат сеира, но бяха спортсмени и веднага ме назобиха с някакви препарати. То не бяха разтворими електролити, то не бяха някакви енергийни пасти, то вода от раниците с маркучи ... Закрепиха ме. Най-възрастният се "пошегува", че за останалите 40 километра ще съм свикнал, вече .. Странно ми стана защо само аз се засмях ..

Тръгнахме из най-дивите чукари. Там живееха местните, ама тия - баш коренните жители, които започнахме да срещаме по пътя и си умираха от радост да ни махат Става въпрос за почти голи мъже и жени, с голи деца, и широки усмивки. Мъжете са само по "намба", нещо като метличка отпред, да не ги контузват храстите в джунглата по "имането". Жените са с някакви сламени рокли, общо взето нищо непокриващи .. Това бяха сред малкото наистина искрено доволни да ни видят хора. Модерните местни, в епизодично подминаващите ни високопроходими пикапи, ни гледаха по-скоро с насмешка, отколкото дружелюбно. Разбира се, тогава пекна и най-жаркото слънце, та за капак почнах да прегрявам като на баща ми запорожеца, на път за вилата в Родопите. Спортсмените ме оставха назад, понеже явно им пречех на поддържането на правилния сърдечен ритъм, та се бъхтих сам почти докъм края. Там беше и най-страховитото спускане, което бях виждал досега. Стиснати докрай предна и задна спирачка, и въпреки това се пързаляш по едни камънища, а спираш само ако има къде да си заклиниш гумата .. Голяма тръпка. Морето вече се виждаше, а там беше и заветният път, по който смятах да се прибера с помощта на двигател с вътрешно горене. Не можех повече грам да изкарам на това колело, а и задникът наистина жестоко ме болеше. Със сигурност ще спазвам законите чинно, че вече знам какво ме чака иначе ..

Благополучно ни посрещнаха в Търтъл бей ризорт, собственост на друг чичак, приятел на останалите. Седнах и умрях. Другите, запотени но привидно свежи, започнаха да сгъват бири и кокоси, а аз дори не можех да се запозная с домакина - такава умора ме беше подгонила. Една бира и 2-3 кокоса по-късно взех, та се окопитих, и заснех първите снимки за деня.

 

 

Дори не ми беше минало през акъла да си вадя апарата, докато се потях на колелото, а определено имаше гледки по острова. Наизвадиха се едни гпс-и, едни таймери, едни графики на пулсове ... Тридесет и осем километра за 3 часа и половина, барабар с почивките, по груб, горещ и нецивилизован пресечен терен. Не беше зле, като за каращ колело веднъж годишно офисен плъх В крайна сметка, тайната беше разкрита - отборът тренираше за велосипедна обиколка на Виетнам и Камбоджа. Представете си шока когато разбрах, че не се шегуваха за връщането -  още 22 километра по асфалта. Започнах да се оглеждам за неволята, надявайки се да ме прибере по друг начин .. За моя радост, то се почна едно пиене, едно ядене, един истории от близко и далеч .. и часовете почнаха да се търкалят, а тумбаците да натежават ..

Тогава се появи и моето спасение - дойде още един техен приятел, швейцарец, с жена си - кубинка, и малкото им дете, барабар със синчето на Бен. С малък камион

Още бири, още разкази, даже по-интересни от предните, и видимо надделяващ мързел у екипа...

Всички знаеха, че си тръгвам същия следобед, но никой не бързаше, а мен почна да ми става все по-тясно около врата .. Бен, като коректен тур-гид и отговорен за транспорта ми, най-накрая даде тон, платихме масрафа и се натоварихме в каросерията на камионетката .. където ни чакаха три кучета  и една камара боклуци Имам го на видео, голям трип, голямо чудо беше.

Може би тук трябва да спомена, че правилата за движение по пътищата във Вануату, както и всички останали правила в района, имат пожелателна форма. Полиция имат, колкото да не им се смеят съседите, и да има някой да прибира препилите с кава. Това е и една от причините, по които толкова много бял народ беше се преселил там - правиш си каквото искаш, стига да не пречиш на другите. Кеф.

Стигнахме около 15 минути преди да трябваше да изчезвам за летището, събрах всичко скорострелно, платих  на Бен, и се метнахме в раздрънканата му джипка. На летището бях последен, други багажи след моя не приемаха. На косъм. От жестокото бързане, 2 минути след като домакинът ми си тръгна, намерих ключа от стаята в джоба си .. Както се оказа впоследствие, и това беше на късмет

Скучен нощен полет и отново бях в Порт Вила, за посрещане на Христовата възраст. Трансферът ме чакаше на уреченото място и след няколко минути бях в Хотел/Бар/Ресторант Мурингс. Рецепцията затворена, някакви барманки се щураха наляво-надясно да ми намерят ключа, безжичният нет не работеше, стаята ми, макар с готина гледка, беше пълна с комари, а и неприятно шумна, заради преливащия басейн под прозореца.. Храната беше посредствена, коктейлите незаслужено скъпи .. изобщо - изпари ми се всякакво настроение за будуване, особено като ме информираха, че барът затваря в ... 2130. Теглих им една, хакнах уайърлеса, колкото да се обадя, че съм жив, и се приспах рано рано с филми.

Предстоеше денят, който осмисли целия трип.

 

 

 

[pikonio]

Вече не се сещам какво може да те изненада при следващото ти колело под наем 

[macf1an]

Вече не се сещам какво може да те изненада при следващото ти колело под наем 

И аз така си мислех, докато съдбата не ме изненада 2 дни по-късно

[pikonio]

Важното е, че не се отказваш!

[silvia_b]

Ох с глас се смях на последната история  . Още повече , че съвсем скоро четох и пътеписа от Френска полинезия. Чакам с нетърпение продължението.

[stanimir]

Смях ... какво друго да кажа. Може и много хора да идат дотам , но твоите писания са ненормално уникални дори няма нужда от снимки 

[macf1an]

Вече по-дърт, и настръхнал от предстоящите събития, едвам дочаках да стане време за ранното тръгване от хотела. Трансферът ме докара на селския терминал 3 часа преди полета .. а там, освен споменатите мръсотия и лучени изпарения, няма кой знае какво за правене, та се настаних да чакам в международния. Настана време, от вълнение пак забравих да си поискам място до прозореца, и след кратък полет стигнахме остров Тана. Домът на вулкана.

Още на терминала се видя, че багажът на цивилизацията е бил загубен по пътя .. На целият остров няма и един метър асфалт, а единствените превозни средства са високопроходими джипки с огромни гуми, да издържат на камъняците и дупките по пътя:

 

 

След около 2-3 минути внимателно возене, кривнахме в двора на Уайт Грас Оушън Ризорт. Единственият "истински" хотелски комплекс на целия остров. Макар да беше мрачно, успях да щракна няколко прилични фотоса :

 

 

Събраха ни за инструктаж и подписване на декларации, че сме наясно къде отиваме. Дотолкова бяха сериозни, че чак ми преснимаха данните за пътническата застраховка, та и допълнителни контакти за "репатраж" поискаха, ако се наложи. Поръчахме какво да ни сготвят за вечеря, че се прибирахме към края на работното им време, и се натоварихме на няколко стари ленд роувъра, определено видели бая път и бой. Падна ми се страшна компания. Двама изтънчени джентълмени с мустачки и съпругата на единия. Както се оказа после, хората бяха на служебно пътуване - представители на австралийското правителство, които спонсорираха строежа на нови пътища. Е това е работа, да ти плащат да се возиш по разнебитени пътища и да катериш вулкани, с цел "оглед" Повярвайте, пътищата са наистина много зле .. канари, коловози, дупки .. само тук-там се виждаха остатъци от бетонни плочи, слагани преди да съм се родил. Първата спирка беше при местен самодеен детски хор, спонсориран от хотела. Голямо врещене, голям джангър:

 

 

Изкатерихме се на върха на един хълм, откъдето лъсна (и замириса) основната цел : вулканът Ясур

 

 

 

В ниското под хълма започваше и първата атракция - пустиня от пепел, изхвърляна от кратера. Пътят беше "където си решиш", а гледките бяха невиждани:

 

 

Още със слизането от джипката почнахме да плюем пепел и сажди, които се сипеха от нас като дъжд. Ето го и негово величество облакът, който ни обсипваше с тях:

 

 

Това е "безопасната страна", по която можеш да се катериш спокойно, а по-нахаканите се и спускаха по стръмния наклон, било то по задник или върху метални листове. Направихме няколко залога кой ще се пребие най-зрелищно и взех та спечелих

Метнахме се пак на джипката и заобиколихме да си вземем гидката Нанси. Последната отсечка до вулкана е най-трудният горски път, по който се бях движил някога .. на няколко пъти да се катурнем, още толкова пъти щяхме да затънем ... нещо страшно беше, особено като периодично чувахме тътена от експлозиите..

Събраха ни в подножието и ни казаха кратко и ясно. Постоянно поглеждайте към Нанси. Ако я видите да кряка и вряка - б-я-г-а-т-е  надолу по кратера. По-добре пребити, отколкото запечени с коричка. Навлякохме ярко жълти дъждобрани, дадоха ни по един голям фенер и закрачихме по пътеката, осеяна с огромни камъни, изплюти от сърдитата планина над нас.

 

Разпределиха страхливите надясно, а нас ни пратиха наляво, където е голямото шоу. Още докато ни даваха последните инструкции се чу първата експлозия .. Е няма как да си подготвен за такова нещо .. а още бяхме далеч ..  Инстинктивно се свиваш на пашкул от удара в гърдите ..

Няколко минути внимателно ходене по 2-3 метра широкия кратер и се озовахме във вип-ложата, с директна гледка към вратата за Ада.

Смрад и страх. И много, много адреналин:

 

 

Веднага всички се ориентирахме към правене на селфита, с включени възможно най-голямо количество летящи камъни за фон .. Успехът е почти невъзможен. Да седиш с гръб към активен вулкан е в директен разрез с генетично програмираните ни инстинкти за самосъхранение, и при най-малкия шум всички подскачахме като ощипани моми .. Никога не можеш да си подготвен за следващата експлозия, всеки път те стряска жестоко, най-малкото защото не знаеш дали вместо на 20 метра, камъните няма да паднат на 2 метра от теб .. Размерите на хвърчащите канари бяха толкова впечатляващи, че тътенът от падането им около кратера предизвикваше почти толкова уплах, колкото и самото изригване. Най-странното: никога не съм си представял, че ще ми е студено на ръба на бълващ лава вулкан. Всички треперехме, най-вече заради безобразният вятър, който бушуваше постоянно, даже сълзи ни течаха от студ, но поне сърцата ни грееха от гледката. Започна да се смрачава и предстоеше главната част от програмата - нощното сияние на лавата. Заради наскоро наслоен  ръб, най-активният от трите (дупките са 3) отвора не се виждаше директно, а си бях навил на пръста да видя откъде излиза всичкото това камък и жупел. Вариантът беше един - да тръгна към страната от кратера, към която духаше вятъра. В далечината се виждаха няколко ентусиасти, които бяха стигнали, и изглеждаха живи, при все огромните облаци сяра, които ги връхлитаха постоянно. Казах си за пореден път, че шансът да умра точно на рождения си ден е минимален, и запълзях смело. Окуражени от примера, джентълменът със съпругата тръгнаха подире ми. Едва пъплейки нагоре, по вече едва метър широката част на кратера, срещнахме и смелчаците преди нас, който махаха с ръце и ни предупреждаваха да се връщаме, понеже било много опасно и вятърът бил твърде силен.. Да бе да, ей сега ще се върна без снимки!

Ето я и пастта:

 

Едва успял да щракна няколко пъти, всички си изпогълтахме езиците от огромна експлозия, която ни метна зад кратера, та трябваше да се законтряме с ръце, крака, зъби, и кой каквото има стърчащо .. Затупкаха едни камъни, сякаш на метри от нас, и замириса направо зловещо. За мой ужас, точно тази експлозия беше съпроводена с облак газове, много по-плътен и отровен от стандартното подпръцкване, което съпровождаше останалите гърмежи. Докато се усетим, вятърът подхвана тъмно сивата гъба на облака и я завлачи рязко към нас. Е, това не беше предвидено .. Буквално след секунди бяхме смазани от отвратителна смрад и непрогледна мъгла, които някак си взаимодействаха с вятъра и той се усили многократно. Трябваше да изчезвам оттам веднагически, а на повече от метър пред носа ми не се виждаше абсолютно нищо, освен талазите сяра и злост. Не се виждаше дори следващата стъпка къде да направи човек, освен ако не клечи и пипа с ръка .. В този момент, тялото ми рязко реши, че толерансът към рождените ми глупости е изчерпан, и е време да си припомня, че вече съм дърт и кекав. Като получих една алергична ли, вулканична ли реакция .. като ми шурна носа, ама не като при хрема - течеше като кранче! Пълна назална евакуация. Представете си гледката: аз клеча на 3 крака и пипам накъде да пропълзя, че да избягам от облака, а с другата ръка си бърша реката от сополи, за да не ми я вкарва вятъра в очите, че хептен да го закъсам ....опакован от глава до пети в ярко жълт дъждобран. Уникум. Успях да се добера до първата наблюдателна точка, в която се затичаха да ме проверяват останалите жив ли съм, здрав ли съм, Другите ентусиасти явно имаха по-голям толеранс към адските изпарения, та още бяха на високото, но скрити под ръба на кратера. Хитреците, издебнаха пролука в газовите атаки, и изприпкаха необезпокоявани при нас.

Дойде дългоочакваният момент - слънцето залезе, заедно с последните капки топлина, които носеше. Истинското шоу започна:

 

 

Ще ме прощавате (за пореден път), но мп3-ката не може да снима на тъмно, та това са жалките резултати. Ако не друго, вече мога вече да се похваля, че Майка Земя ми организира парти с фойерверки за празника. Гледката е неописуема, а чувството се подхранваше още повече от факта, че експлозиите ставаха все по-редки и все по-силни .. Направо потресаващи. След няколко минутна тиха, и изключително напрягаща пауза, видяхме и чухме най-голямото изригване за вечерта. По оценка на водачите, камъните и лавата бяха изхвърлени на към стотина метра във въздуха, и започнаха да падат на неприятно кратка дистанция от нас. Нанси ни събра за секунди и каза, че интензитетът активността се е увеличава и вече е опасно, особено като стана абсолютна тъмница. В зинзикаща индианска нишка се засуркахме надолу по доста по-пряк път. Май наистина бързаха да ни махнат оттам, преди домакинът да ни изгони с каменните си факли, които все още чувахме как  падат тежко някъде близо зад нас.

Чувството от преживяването беше уникално. Не си живял и миг на тоя свят, ако гневен вулкан не те е замерял с нажежени до бяло канари .. и не те е уцелил Допреди година не бях и чувал за този вулкан, но тези две минути, от този клип, ме вдъхновиха да го видя, и ще съм вечно благодарен (и верен, ако ме споходи късметът) на Регина и жестоко им предаване:

 

https://www.youtube.com/watch?v=cy7uunM5cCo#t=2605

 

Прибирането беше брутално, понеже шофьорът ни се опитваше да стигне навреме за вечерята, та целеше де-щото имаше камък и дупка по тъмното трасе. Блъскахме си главите в прозорците, в тавана, но си умирахме от кеф, заради видяното и изпитаното допреди малко. Докато успея да отмия всичката пепел и смрад от себе си, всички останали бяха отишли направо в ресторанта, та нямаше кой да оцени старанието (и ризата ми), когато накрая се появих. Голяма работа. Прекрасна компания ми направи страхотният омар, който ме чакаше като последен подарък на този забележителен празник:

 

 

Пожелах си всяка следваща година да отбелязвам по поне толкова впечатляващ начин събитието

[pikonio]

У-НИ-КАЛ-НО!!!

 

Току-що ми разбърка здраво списъка с желания.

[Гост]

Признавам, това е първото място, което пожелах да видя от това ти пътешествие... Да ти се сбъднат самопожеланията!  

[Sara]

И аз искам такъв рожден ден!   Голямо удоволствие е да те чете човек! Браво !

Обичам го този форум заради възможността да срещна уникални хора като теб! 

[alienad]

Невероятен разказ! Не знаех, че може да се стигне толкова близо до действащ вулкан. Поздравления за смелостта!

[neuromancer]

На мен ми се струва, че това във всяка друга държава извън Африка би било забранено... Иначе явно си е преживяване, достойно за да положиш толкова труд да се замъкнеш до другата страна на земята. И доста смелост се иска

[macf1an]

На закуска се засекох с Анабел и Барт, млада белгийска двойка пътешественици, занимаващи се с диаманти в Антверпен, с които се бях запознал предния ден по доста интересен и полезен начин. Докато висях на рецепцията, опитвайки се да пратя с писмо забравения ключ от предния хотел, Анабел минаваше да пита нещо и беше дочула разговора. Оказа се, че със съпруга си отиват точно в този хотел, и предложи да го занесе собственоръчно, вместо да рискувам с островните пощи. Случайната ни среща се оказа ползотворна, хем заради услугата, хем заради тях самите, които се оказаха много готини, а и със завиден опит в пътешествията. За пореден път се убедих колко сме прецакани тук - в Белгия имат право да си взимат четири пъти в кариерата 3 месечен платен отпуск, извън договорените с работодателя, през който могат да пътуват по света. Двамата бяха в началото на пътешествието си, през което щяха да покорят голяма част от Тихия океан и Азия. Обменихме много опит и съвети за района и дойде време да поема на поредната екскурзия.

Целта за деня беше посещение на красив водопад в джунглата и обширен черен плаж. След час и половина прилично чакръкчийство от страна на пътищата, стигнахме до диво селце, където ни посрещна Вожд Джак - водачът ни за деня. Още десетина минути през гората, драпайки с джипката през безименни поляни и покрай огромни повалени от урагана дървета, стигнахме и дерето, в чието дъно беше въпросното пръскало.

Пътеката към него беше стръмна, на места почти отвесна, опасана с бамбукови парапети, държащи се предимно на паяжините от огромните осмокраци, които живеят в гората. Неотлъчно с нас беше и охраната на вожда - две измършавели кучета, които постоянно се пъхаха в краката ни, в най-опасните и хлъзгави райони ..

 

Както можеше да се очаква, водата беше ледено студена, но това не попречи на вожда да се метне, барабар с анцуга си От всички срещнати във Вануату хора, той беше най-дружелюбният и готин: на 72 години, със завидно минало и успехи в управлението на острова и страната, и цялостно добър човек. Шофьорът ни беше предупредил, че обича да "ток ток" (говори много), и си беше вярно. Не спря да мели, но пък научихме доста за проблемите и ежедневието на местните, и най-вече за пораженията от циклона Пам. Тана е сред най-засегнатите от невижданата стихия, каквато никой от предците му не бил виждал и чувал. Към мен вождът прояви специален интерес, най-вече заради невероятно звучащото място, от което идвам .Отне му поне 30 минути да запомни и произнесе "България", и още поне час разпитваше какви сме, що сме, и т.н. Тук е моментът да направя още един паралел между Нова Каледония и Вануату. При все, че в степента си на развитие, вануатците са на десетилетия назад, разликата в чистотата е потресаваща. Може би има общо с факта, че всичко е частно, и хората си го поддържат, може би е заради друга нагласа, но наистина рядко можеше да се види боклук сред природата. Като доказателство, Вожд Джак отиде и ми набра листа, в които да си увивам угарките, че да ги изхвърли по-късно .. В Нова Каледония просто биха ги стъпкали и хвърлили покрай/в кристалната вода.

Помотахме се и тръгнахме по пътеката нагоре, която ми се стори като еквивалент на изкачването след пещерата на Санто, с добавена трудност от постоянно врящите се в нас кучета. Натоварихме се потни и гладни и след десетина минути по бегли остатъци от горски път стигнахме до другата гордост на вожда - черният плаж на Луниел:

 

 

Безобразно горещ пясък (черен е, все пак..), бурно море и нулева сянка. Направихме няколко разходки нагоре-надолу, като постоянно тичахме да си охлаждаме краката в сладкия извор, който шуртеше покрай ивицата. Там, след още дълги разпити, Вожд Джак остана доволен от чутото, и официално се саморъкоположи за мой втори баща, а мен обяви за доведен син. За капак заяви, че за следващото ми идване ще ми построи къща в двора си, да не си давам парите на хотелите, и в нея ще ме чака богат избор от местни моми, с които да осъществяваме културен обмен

С други думи, вече съм нещо като кралско величие. Моля за съответното уважение

 

Около плажа се виждаха доста следи от циклона:

Не съм снимал много, защото е грозна и тъжна гледка. Към края на пътуването, когато вече бях видял и щетите на остров Ефате, можах да направя едно категорично и мрачно заключение:

Вануату няма да бъде същото, като преди този катаклизъм, нито в близко, нито в обозримо далечно бъдеще. Който го е видял допреди тази година, го е видял в най-красивата му, безвъзвратно загубена форма. Културата на местното население диктува, че природата сама ще се справи с последствията, и те няма да й се месят. Стотиците хиляди паднали дървета, които на места загрозяват жестоко пейзажа, няма да бъдат помръднати. Там, където пречат много, дънерите биват палени (за да станат крехки), отчупвани и прибутвани настрани. Пътищата биват преместени за да ги заобикалят, а не обратното ..  Къщите на хората са частично възстановени, но много от обработваемата земя е била унищожена, заедно с реколтите. И за това ще трябва време да се поправи, но с оглед колко са мързеливи местните, не виждам как ще се случи. Жалко.

 

Разменихме данни с новооткрития си баща и се отправихме обратно към цивилизацията.

За наше учудване, вместо да ни уплътни оставащото време с разходка в друга част на острова, шофьорът ни върна направо в хотела, час и половина по-рано от очакваното. Разбира се, нямаше нищо за правене, а туровете или бяха тръгнали, или нямаха достатъчно хора да се организират. Греда. Подхапнах и рекох да се поразходя из комплекса, понеже времето беше чудесно за снимки:

 

Скуката ражда или най-добрите, или най-лошите идеи. Познайте какво роди този път ... Реших да взема колело под наем и да обиколя раздрънканите пътища в района Мениджърът по развлеченията (и такива неща има по топ-хотелите) ме заведе до една барака, от която извади последното останало "колело". Оранжево-ръждива бракма, която изглеждаше все едно е изпусната и извадена от вулкана .. Без скорости, уж с контра, с протрита и ръбеста седалка, без която щеше да е по-поносима возията, дори стойка си нямаше. Това нещо беше яздено повече дори от Мара Лесната от Люлин 3.. Да не повярва човек.

Уви, явно коментарите по адрес на миналото му не останаха нечути, и купчината скрап реши да си отмъщава в най-скоро време. Метнах се аз и тръгнах към най-дивата част, където ми казаха, че дори път няма , а само останки от такъв. Разбира се, отмъщението на Ръждавейка не закъсня. Още първият опит да спра беше брутално осуетен, понеже се оказа, че предната спирачка изобщо не опира в джантата .. Явно трябваше да се разчита само на контрата. Започнах да минавам покрай катуни и паланки, от които цели рояци дечурлига излизаха да ми махат, докато ме зяпат с ококорени очи. При все, че островът е туристически, нямаше човек, покрай който да бяхме минали с джипките или сега с колелото, който да не изпада в ступор при вида на "бял". Даже малко некомфортно ни ставаше, че гледаха ни като нещо средно между трикрака кокошка и ходеща змия. Хем страх, хем леко гладно Разбира се, махането за поздрав там е задължително, и винаги ококореността беше последвана от широка усмивка.

Стигнах едно стръмно дере, което трябваше да прекося буквално изправен върху контрата. Точно почнах да набирам скорост, при все блокираното ми задно колело, и се чу "клинк"... Спирачката ми изчезна... Пълен късмет, че не се пребих в първия камък. Явно опитът от вело-тура си каза думата, та успях да заора и да спра. Веригата беше паднала. Случайност, викам си ... 10тина минути докато успея да я нанижа отново и продължих. Навлизах в наистина дива част, в която нямаше нито къщи, нито път .. само следи от отдавна минала кола. А, и се смрачаваше ... Стигнах до още по-стръмно и дълбоко дере, но вече по-уверен, защото все пак собственоръчно бях оправил веригата. Още на третия метър, изправен върху контрата, се чу отново зловещото "клинк".. и отново бях без никакви спирачки.. Успях да заора с крака чак в най-ниското. Вече беше сигурно - трошката се опитваше да ме убие умишлено. Оцених рисковете да продължавам така, а и вече беше почти залез слънце, та набързо я стегнах и забутах нагоре по баира, обратно към хотелчето. На първото дере дори не се и пробвах, а направо го засилих да ме чака долу. Вулканът не ме уби, пък то ще се пробва ...Пфу.

Стигнах в хотела точно навреме за тази красота:

Вечерта се оказа неочаквано интересна. Засякох се с единия от джентълмените от вулкана, баш по време на хепи-аъура. И като се почна една раздумка и една черпавка .. Безусловно най-интересният събеседник, които бях срещал на път. 55 годишен британец, женен за ливанка, родена в Гамбията, а той самият роден в Уганда. Професията му беше напълно необяснима с прости думи, дори за него самия, та ще я сумаризирам така: консултант по развитието на страни от третия свят. Откакто се помни, понеже и баща му е правил почти същото, обикалят от остров на остров, от държава в държава, и живеят между 6 месеца и 2 години, за да натрупат опит какъв е животът на местните, и след това консултират международни организации, правителства и т.н. как да го подобрят. Разбира се, същите плащат и сметката за живеенето му, от-до. И така в поне 30-40 държави около екватора, като той самият призна, че не знае общия брой места, където е живял, пък камо ли посещавал ... Абе, навсякъде, общо взето. И какви истории разказваше ... Само в Нова Каледония не беше ходил, та успях да блесна и аз с акъл за там

 

 

[Mary]

...

С други думи, вече съм нещо като кралско величие. Моля за съответното уважение

...

Ваше Величество, ако позволите да спомена ... много хубаво разказвате!

 

macf1an, от сърце ти благодаря за това, че споделяш пътуванията си с нас! Истински се наслаждавам на всяко едно от тях! 

Идва ми да извадя лист и да си водя записки ...и ... не, не по плана на  пътуването, а за невероятно живописния език, който използваш! Поздравления!