дневник Нова Каледония и Вануату през Септември

[macf1an]

Ранно ставане, скоростно стягане на багажа, лека разправия за сметката, понеже ме бяха таксували двойно за стаята, отбиване от цената на последния тур, заради ранното прибиране, и последно друсливо возене до летището. С джентълмена от снощи щяхме да летим заедно, че и ни се паднаха места един до друг, та успях най-накрая да се сдобия с място до прозореца, което той ми отстъпи. Както очаквах, на летището беше и тя. Французойката. Извинения, обяснения, закъснели поздравления за рождения ден ... и съставяне на мисловен план за ново рандеву. Литнахме, а Филип започна да разказва най-страшните си преживявания със самолети, за ужас на близкостоящите около нас. Човекът беше с МНОГО авиационен опит, но перлата в колекцията му е, че е сред тримата спасили се от катастрофа в Етиопия, когато армията заставя пилота да лети с повреден самолет, чието крило се откъсва малко след излитането. Респект. Най-накрая успях да пощракам Вануату отгоре:

Докато чакахме багажа, планът ми да дам нов шанс на българо-френската дружба сработи по ноти. Девойката с радост прие предложението да прекараме деня заедно, обикаляйки града, даже ми взе номера, че и го прозвъни за да е сигурна работата. Разбрахме се да ми се обади веднага щом се наспи, понеже беше ставала в 4 за да я докарат навреме за полета. Помогнах й да си намери транспорт до хотела и се отправих радостен към Мурингс, докато шофьорът ме обсипваше с поздравления за добрия избор на дамска компания Сигурно ми е направил някоя черна магия от яд, впоследствие .. Да, момата отново не се появи. Нито се обади, нито ми отговори ... Убих си сума ти ценни часове да я чакам и да се разхождам из скучната столица Порт Вила, докато накрая не скръцнах със зъби и я отписах. В протокола беше записано, като единствена допустима причина за подобно безочие, "Изядена от бяла мечка".

Градът наистина е скучен, хората са мрачни, навсякъде пълно с магазини за безмитна търговия и джунджурии. Откритият пазар е приятен, и най-странното беше, че с изключение на кореновите растения, и че всичко се продаваше в плетени от палми кошници, продаваха абсолютно същото като на нашите пазари. Домати, краставици, зеле, чушки, картофи, салати, лук .. И много банани Ето малко снимки от района:

 

Вечерта имахме кинопрожекция на "Отмъстителите", разбира се - свален от торент-сайтовете. С оглед скоростта на интернета на острова, сигурно се подготвят от няколко седмици за това събитие

 

Последният ден във Вануату беше отреден за обиколка на остров Ефате. Събраха ме, а в бусчето вече имаше симпатична двойка "кореняци" австралийци: турче и полякиня, доста отдавна емигрирали към мечтания континент. С комшуто веднага намерихме общ език, и почнахме да си пускаме лафове на българо-турски, за ужас на жена му. Това беше най-учудващият се човек, който бях срещал .. всичко беше "амейзинг", "ънбиливабъл", "уааауу" и подобни.Интересен начин за интеграция беше избрал в тамошното общество, присъщ предимно на руси подрастващи девойки Взехме и двама австралийски пенсионери, от току-що пристигнал круизен кораб, и тръгнахме към първата спирка - посещение на "автентично селище". Още на входа разбрах, че става въпрос за шоу-програма за баби и дядовци, с каквито и беше пълно:

 

 

Гола вода са им нестинарите, плюят си на краката разни предъвкани листа по 5 минути, преди да стъпят .. Да дойдат тука да видят как се прави..

 

Следващата спирка беше едно от най-красивите места в района: Синята лагуна. Уникални цветове, топла вода, но прекалено развито и пренаселено с шумни дечурлига. Някак си не отиваше бетонни платформи на такава природа, ама островна му работа:

 

Почерпиха плодове и чипсове от местни зеленчуци и се отправихме към "културната" част на обиколката. Посещение на местно начално училище. Там ни чакаха банда дремещи деца, събрани на пожар от домовете си, където обядват. След като отвориха работа на ушните доктори в 3 континента с "пеенето си", ни разведоха из класните стаи, където ги дреси..ъъ, такова - обучават на човещина, четмо и писмо

 

Това последното е писмената форма на езика Бислама. Много е забавен За пореден път чухме колко е абсурден принципа на образователната система във Вануату. Платена е, чак до университета. Родителите дават огромни за стандарта си количества пари, за да бъдат допуснати дечурлигата до основни знания. Държавата не дава почти нищо, и не осигурява почти нищо, все пак - всичко на острова е частно.. Включват се чак ако някое дете изкласи до университет, който бива поеман изцяло, в замяна на години труд, когато младежите се приберат у дома.

 

Пътят криволичеше покрай страшни гледки на изкоренени гори, а историите на шофьора бяха доста тъжни. Той самият беше пострадал доста от ветровете, и още не можели да си стъпят на краката след циклона. Стигнахме почивката за обяд, в непретенциозно крайбрежно кръчме. Манджата беше гадничка, но пък гледките бяха много приятни при все, че дърветата бяха голи.

 

 

Ресторантьорите бяха хванали една костенурка и я държаха в естествен басейн, точно до масите ни. Изобщо не вдянаха намеците, че не е "природосъобразно" .. май трябваше да сме доволни, че не са ни я сервирали. Появиха се и местни музиканти, които издрънкаха няколко полинезийски песнички, с учудващ майсторлък. Поехме по пътя към следващият стоп, който така и не можахме да си обясним .. местен кукувелник, който събира счупени бутилки от кока кола, оставени от войниците през Втората световна война. И пари взима за посещенията ... без коментар.

 

 

Гидът ни разказваше доста интересни факти за миналото на острова, особено преди "независимостта". Островът е бил едновременно френска и английска колония, с мислена граница по средата, от което са страдали най-много местните. Както споменах в началото на разказа, за Вануату независимостта не е било най-доброто решение, както може да се види с просто око на всеки метър. Рязкото вдигане на западните ръце от тях ги е превърнало в "кокосова република", от която няма изгледи да изкласят. При всички техни съседи процесът е бил по-плавен, ако се е случвал изобщо, а и откъм ресурси, необходими за самоиздръжка, ги превъзхождат многократно.

Последната спирка беше за чай в крайбрежен бар, с приятен каменист плаж:

 

 

Там опънахме една здрава раздумка със спътниците, които се оказаха завидно попътували, въпреки отдалечеността на Австралия. Уви, това сближаване ми изигра лош номер, т.като бабата австралийка узурпира времето ми до края на пътуването, с постоянните си въпроси и бърборене. Прекалено беше мила за да я отсвиря, ама все пак пари бях давал за тоя тур .... Внимавайте с кого и кога другарувате..

Прибраха ни в късния следобед и аз спонтанно реших да се поглезя, като на изпроводняк. Точно срещу входа на хотела има студио за тайландски масажи, с прилични отзиви онлайн, та рекох да се пробвам. Като голям почитател на екзотичните масажи (а и разбирач по качеството им), тайландски ароматерапевтичен масаж във Вануату ми изглеждаше като пълна гавра, но в крайна сметка се оказаха съвсем прилични като ниво, истински тайландки, нов внос Успяха да разсеят всички възли и гнет, насадени от  несгодите и тежките пътища напоследък, и даже и отстъпка ми направиха, 'щото съм готин

Настъпи и последната вечер преди дългия път към дома, а мен хич не ми се тръгваше .. таман бях им свикнал на островитянстването ..

Редактирано 11 октомври, 2015 от macf1an

[macf1an]

По изгрев слънце започна подготовката за над двата дни път, които ме чакаха към дома. На рецепцията ме зарадваха с това, че забравиха да ме таксуват за първата серия трансфери, с което реших да се самокомпенсирам за отвратителния интернет

Дойде бусчето и кого да видя вътре? Анабел и Барт, отлитащи със същия полет за Оукланд, но с далеч по приятна дестинация - Тонга и Фиджи .. гадове. На летището ме чакаше важна мисия: да си уредя чекиране на багажа до Нагоя, въпреки отделните резервации. Е такъв шок не бяха очаквали да им причиня ... 30 минути по часовник сновяха напред назад, звъняха телефони, четоха инструкции, тракаха по клавиатури, пуфтяха и се потиха. Голямо предизвикателство се оказа желанието ми, но в крайна сметка успяха да сътворят нещо, макар с неуспешен резултат, както се оказа впоследствие. Полетът очевидно закъсняваше, но въпреки това ни натовариха вътре, защото на летището няма климатици, а в самолета поне духа хлад. След около 20тина минути изчакване се появи капитана и поднесе най-сърдечното и забавно извинение, на което съм бил свидетел. Видите ли, главният инженер се бил затрил някъде, не си вдигал телефона, и най-вероятно е препил с кава последната вечер, та сами трябвало да извършат много от проверките, което ни забавило. Сервираха го с доста шеги и закачки, за да разбулят всякакви съмнения относно сигурността на полета. Страхотни са тия Еър Ню Зийланд Ето и малко авио-пейзажи:

 

 

При все че на всички билети пишеше, че няма манжда, сервираха доста прилична такава, като за безглутенова. Полетът не е дълъг, та едвам успях да прокарам един филм от не много богатата им колекция. Снижавахме се над най-северната част от Нова Зеландия, богата на приказни пейзажи, макар покрита с доста облаци:

 

 

Пустата ми усмивка, която не мога да премахна всеки път когато наближа тая държава ... хич не е на добре тая работа ..   Няколкото часа на летището прекарах в Дайнърс ложата, усилено проучващ какво да правя в Шанхай, за малкото време там. Реших го - ще пребродя Нанши, където са останките от "Стария Шанхай". Взех си бордна карта от гишето, където предизвиках доста учудване с факта, че във Вануату са успели да ми чекират багажа чак до Нагоя. Нищо не казаха на въпреки, а както се оказа - трябвало е. Тук дойде и един от по-неприятните моменти.

Полетът до Шанхай.  При все цялата положителна енергия, с която подхожда тази авиокомпания към работата си, просто няма справяне с китайците, когато летят към дома .. а и не само. Усмихнатите лица на стюардесите вече бяха в гримаса, едва няколко минути след качването ни. Крещене, викане, блъскане, обиди, цапане, разхвърляне, мъкнене на огромни багажи в кабината  .. това представлява обстановката в пълен с китайци самолет   Полетът беше нормален, макар по неизвестна причина да бяха блокирали затъмняването на илюминаторите чак до сутринта, та изгревът ни изпече като кебапчета. Малкото време в Шанхай беше съкратено още повече от гигантска опашка на имиграция. Поне час си откарах там, заедно с няколко стотин иностранци, а китайците най-невъзмутимо си минаваха през десетината работещи само за тях гишета. Първата задача беше да си взема бордна карта, че да не се редя с тълпата по-късно. Там дойде и първата изненада. Девойката на гишето отвори очи като палачинки, когато видя етикета на багажа ми. Почна да звъни телефони, да шушука с колежки .. и накрая ми обясни: пълно невежество от страна и на тия във Вануату (очаквано), и на тия в Оукланд (неочаквано). Задължително се пречекира багажа в Шанхай (както поискаха да направя и миналата година, след същата грешка на нашите агенти). Било "специално" в Китай и не можело да мине транзитно багажа. Вдигнах рамене, извиних се, и питах "Кво праим?", понеже нямаше как да се върна да си го чакам на лентата .. Още телефони, още шушукане, и мацката пое личен ангажимент да го намери и закара ръчно до самолета. Брях ?! Потвърдих, че има само дрехи вътре, снима си с телефона номера на лепенката, даде ми бордни карти чак до Софето и ми пожела приятна разходка. Евалата

Спринт към скорострелния влак, леко загубване докато намеря как се влиза в спирката на метрото, понеже бяха блокирали познатия ми вход, още една смяна на метро и цъфнах на спирката край Градинaтa Ю. Веднага си пролича, че мястото е "различно". Класическите китайски покриви, орнаменти, дракони, статуи .. абе, "Чайна, майна"

 

 

С нос забоден в ГПСа обиколих района и видях, че времето ми стига само за кратък спринт около Храма на Градския Бог. Имало и някакъв пазар около него, та таман щях да разгледам шарении. Не след дълго го открих, най-вече по миризмата и глъчката:

 

Културният шок, след толкова време по изолирани острови, беше прекалено голям. Тълпи, смрад от десетките яденета, които се правеха и продаваха, крякане, врякане, хиляди селфита, в които влязох погрешка .. Най-много ме подразниха десетките тарикати, които ме дърпаха и искаха да ми продават телефони и часовници, да ме водят на чаени церемонии, да ме женят за братчедките си и какви ли не други поводи да ми забавят бързохода. Ако го нямаше всичко това, мястото щеше още доста да ми допадне, но просто бях отвикнал от цивилизацията в такива натрапчиви форми. Пощраках още малко и почти на бегом, прекъснат от неуспешен опит за схемата с "Ще ни направиш ли снимка", се втурнах обратно в метрото.

Успокоих се чак като седнах в маглева, който щеше да ме стовари на летището само след 7 минути. С неохота бях установил, че въпреки всичките си опити, няма да уцеля графика му за най-високата скорост, и трябваше да се задоволя отново с жалките 300 км/ч. Заредих гпс-а да му запиша ускорението и се разплух, все едно ще се лашкам с Икарус..  100...200...250...300 .. и точно като очаквах скоростомера да спре .... 320 ... 350 ...380 .... Направо извиках от кеф! Подскочих и едвам се задръжах на крака, понеже беше почнал да се клати доста сериозно. Най-накрая бях успял:

 

Това е резултат от поне 10 снимки, всички други размазани поради неочакването тресене и клатушкане на купето. Признавам, страшничко е малко, особено като се размине с насрещния влак, което се чува все едно ти стрелят с пистолет до ухото.. Взехме един вираж с 390 и "бавно" намалихме до достигане на летището. Там се оказа, че съм бързал с пълно право.. опашката на сигурността беше километрична. Минимум час си откарах, та вътре имах време само за едно бързо хапване в ложата и вече трябваше да тичам към гейта. Както очаквах, услужливата агентка ме търсеше с поглед отдалеч. Показа ми снимка на куфара, която беше щракнала с личния си телефон, потвърдих че е моят, и тя ми посочи търбуха на самолета: "Вътре е вече". Щях да я цуна, направо

Японците от АНА направо се престараваха.. толкова прекомерно уважително обслужване от стюардеси не си бях представял .. Да чукам на дърво, ако трябва да ни евакуират .. Ще има: "Гайджин сан, бихте ли бил така добър да напуснете мястото си, ако не ви притеснявам, понеже самолетът гори, и искаме да ви предпазим от тежки увреждания или смърт? Също така, ако позволите да допълня, бихте ли позволили да ви асистирам, ако това не представлява проблем за Вас.."   Горе-долу така биха звучали .. и то с най-пискливите аниме-гласчета, които може да си представите Заради задръстване на въздушното пространство леко се забавихме, за което поне 3 литра сълзи изреваха по микрофоните, сакън някой да не остане неразбрал, че съжаляват. Страшни са!

Кратък полет, учудващо приятно и обилно хапване, като за продължителността и дистанцията, и летището на изкуствения остров се появи:

Още на вратата на самолета ме чакаше голяма табела с моето име. Дъра-бъра, за багажа да ми кажели. Обясних, че съм наясно, ама не - те да ми кажат, че трябва да си го взема от лентата, понеже така ми бил записан в системата. Пак обяснявам, че съм наясно, ама отвътре ми гот, че такова глезене ми удрят. Ако му бях казал да ми го донесе до хотела, сигурно щеше да се съгласи Има причина това летище да държи рекорди по най-малко загубени и забавени багажи. Направо са фанатици по темата, както разбрах по трудния начин на следващата сутрин.

Събрах драгоценния багаж и разбира се - точно мен избраха за митническа проверка, заради нестандартния маршрут. Ама що сте тука, ама какво ще правите, ама какво носите, ама това, ама онова .. накрая не издържаха и поискаха да надникнат. Разбира се, първо им предоставих възможност да ми опипат мръсните гащи и чорапи

Напазарих билет за първия влак до централната станция в Нагоя, че имах безплатна маршрутка да гоня. Разбира се, продадоха ми първа класа, без да ме питат искам ли. Влакчето им беше безупречно, а и най-тихото, в което се бях возил.. направо по въздух все едно вървеше, да не казвам като по друго, че ще ми се намуси нежната половина от читателките Прекосих го го още в движение и се изстрелях към северния изход, където беше спирката на трансфера за Хилтън. Нагоя се оказа много красив и приятен град, въпреки дъжда. Уви, това е единствената ми снимка, като изключим тези от хотелската стая:

 

 

В хотела ме посрещнаха като Крал Джордж 5ти, че даже и пратиха една учудващо хубава япончица, с наклепано а-ла гейша лице, да ми носи куфара до стаята. Бях напълно скапан от пътя, мръсен, потен, но все пак исках да пощъкам малко навън - сега ми беше паднала тая Нагоя.

Реших да видя какво ми предоставяше златния статус на етажа за вип-гости, и както си бях от вратата, се провлачих до специалната рецепция пред ложата. Там ме посрещна с критичен поглед и обрано държание някакъв европеец с неустановим акцент. Питах го съвсем дружелюбно и учтиво какво предлагат в ложата за хапване и пийване, на което ми беше отговорено общо взето - "Ами, предлагаме храна и напитки, но тук имат достъп само "специалните ни клиенти"", като натърти на последните няколко думи. К'о речи ?!?   Прекалено бях уморен, за да кипна бързовара, затова с бавно и отмерено движение си разтворих пликчето с ключа от стаята, точно както агент от ФБР си отваря значката, и му го поднесох под носа. Моментът, в който погледът му разпозна печат "Златен статус - ВИП достъп", и физиономията, която за миг направи, осъзнал дръзката си грешка, бяха потресаващо смешни   Няма нужда да обяснявам, че се почнаха едни обяснения какви видове ориз имат, колко вида шардоне са докарали, на колко камъка са точили ножовете, и как цялата му рода би си го вписала в годишника, ако му направя честта да вляза  С победоносна физиономия се фръцнах и през рамо казах, че когато се освежа и почуствам отново "като специален гост", ще се върна. Мухльо.

Докато се наиграя с копчетата на тоалетната и душа с 100 настройки, то си стана бая късно, и едвам хванах последните поръчки в един от ресторантите, след като въпросният етаж го бяха обърнали само на кръчма. Понеже ми се беше разминало да хапна Коби бийф в Токио, директно питах дали имат такъв, без да гледам меню и цени .. е, добре че се коригирах бързо За малко да отлетят 120 лв за някаква крава, която дори дори не беше френска .. Задоволих се с обикновен пепър стек, който направо щях да схрупам с чинията, брутален беше.

Умората и пътят надделяха, особено като трябваше да ставам в 5, когато щяха да ми донесат ранната закуска. Теглих една на разходката в Нагоя, щракнах един красив фотос на гледката и откъртих.

 

Като по часовник, в 5:00 на вратата ми се почука и внесоха огромен поднос вкусотии. Насметох каквото можах, стегнах куфара, тракнах една снимка на същия пейзаж през деня и излязох да си чакам "лимузината" за летището, която всъщност е приличен автобус. На паркинга поточих лиги и по най-модерната Тесла С, 4*4 вариант, голямата батерия.. бяха я паркирали най-встрани, да не засенчва разните му ролсове и японски лимузини, чийто марки не познавах:

След няколко кръгчета из града и около час по перфектни магистрали, стигнах отново летището.

Пратих багажа до родния град и се наредих за проверка на ръчния. Там дойде и неприятната изненада. След кратко суетене ме помолиха да си извадя връзката ключове, която подрънква в раницата. Редом с тях стоеше и миниатюрното ми джобно ножче, около 2 сантиметра дълго, верен мой другар от над двадесет години. Охранителят ме помоли да го откача и го отнесе нанякъде, под невярващия ми поглед. Завърна се и каза неочакваното "Не може". Как не може бе ?!? Минало е проверка в десетки страни, включително в Токио, гледали са го, връщали са ми го безропотно, тоя ми вика, че не може?! Младокът изобщо не се трогна. Започнах да доказвам, че е по-тъпо от на кофата дупето, като демонстративно не можах да си прережа вените с него, нито да се набода. Взе го отново, отнесе го някъде, върна се и с каменно лице повтори, че не може. Тръшках се, врънках: не и не. Частица от живота ми беше запокитена в кофата, а мен ми се скапа настроението за дни напред Минах през още една Дайнърс ложа, пих едно пиене да си кротна нервата, и се наредих пред гейта за Франкфурт.  Самолетчето беше модерно, с интернет и гсм-мрежа, а стюардесите бяха по японски вежливи, макар чисти немкини. Единствено не бях доволен от храната, която беше просто гнусна. Не го очаквах от Луфтханза:

 

Във Франкфурт ми направиха впечатление хилядите походни легла, които бяха навсякъде, според едни - за бежанците, според други - в случаи на забавени полети. Един мухъл на вратата за бизнес ложата ме излъга, че нямало Дайнърс такава от тази страна на сигурността, та си откарах цялото чакане пред гейта, борейки се с безумно тъпата им система за безжичен Интернет. Още ме държеше киселината от загубата, та дори родната реч, която се дочуваше около мен, не ме трогваше. Вече във въздуха, изврънках от стюардесите да ми донесат плодове, понеже не исках да им ям сандвичите, които раздаваха за закуска. За разлика от представителките на една друга авиокомпания по този маршрут, тези се съгласиха веднага, и след малко вече си имах продукти за цяла плодова салата, като само алкохолната заливка бях забравил да поръчам. Полумъртъв от умора, с голямо неудоволствие посрещнах светлините на София, защото усещах неизбежното. Пътешествието приключва.

Разбира се, след всичките премеждия, точно моят куфар го нямаше на лентата. Таман ме приближаваха момчетата от отдела за багажите, когато карузелът се завъртя още веднъж и изстрадалото ми куфарче се появи последно, за всеобща радост на всички присъстващи

 

Само ден след прибирането ми, след като бях оревал цялата рода за пустата му чекийка, майчицата ме шокира с изненадващ подарък. Преди 20тина години, когато ми бяха подарили въпросното ножле, същото такова бяха дали и на баща ми, който го беше оставил на нея за отговорно пазене. Същото това ножче, в оригиналната му опаковка и форма, ми беше връчено с почести, и вече прави компания на временно осиротелите ми ключове, да се надявам за поне още 20 години

 

НААА, Нагоя

 

Fin.

[Desi75]

Без думи! Macf1an, жив и здрав все така да обикаляш света и след това да ни разказваш! В общи линии шапка ти свалям на умението да разказваш!    

[macf1an]

Ето и обещаните видео изрезки, сглобени в клипче:

 

 

Да видим дали ще познаете местата

[Veronika]

Да чукам на дърво, ако трябва да ни евакуират .. Ще има: "Гайджин сан, бихте ли бил така добър да напуснете мястото си, ако не ви притеснявам, понеже самолетът гори, и искаме да ви предпазим от тежки увреждания или смърт? Също така, ако позволите да допълня, бихте ли позволили да ви асистирам, ако това не представлява проблем за Вас.."

....

Заради задръстване на въздушното пространство леко се забавихме, за което поне 3 литра сълзи изреваха по микрофоните, сакън някой да не остане неразбрал, че съжаляват. Страшни са!

....

Разбира се, първо им предоставих възможност да ми опипат мръсните гащи и чорапи

....

 

Плача от смях! :rofl: Пишеш уникално забавно, Macf1an! Много смях, много нещо. Благодаря ти, че сподели с нас невероятното си пътешествие, описано с толкова много чувство за хумор и така страхотно представено! Чакаме с нетърпение следващото ти пътешествие и разкази. Благодаря ти!

[bay_kolio]

Браво Мак. Много забавно и леко за четене. Сега като се посмяхме безплатно, аз като комерсиална личност да ти препоръчам да го предложиш на някое и друго посолство, издателство или списание, че да финансираш следващото приключение. Местата които си посетил са си екзотика и интерес за всички и за тях има малко информация. Имам приятел който като като посети някоя държава после прави фото изложба като я финансира от еди кое си посолство, че му рекламира страната. 

Та благодаря за съпреживяването и успех

[macf1an]

• Три дни обикаляне на красоти и дивотии, последвани от потегляне в посока остров Тана, за посрещане на рождения ми ден За да избегна утра-рисково прекачване от 30 минути в ден, когато има само един полет натам, реших да тръгна по-рано, и да посрещна празника в Порт Вила. Ще разчитам на гостоприемство от Moorings Hotel.

За резервацията ползвах Експедия, с надежда да получа 50 долара компенсация, че съм намерил по-евтина цена от тяхната. Уви, измислиха си абсурдно правило, че не можело да се стига до по-евтината цена през мета-търсачка (http://room77.com)?! Яд ме е, при условие, че за същите пари можех да резервирам + да получа бонус от 2300 мили към Flying Blue, от настоящата промоция в pointshound.com. Алтернативно, можех да спестя 12% чрез промото тук. Сега намазвам само 6% от befrugal.com .. Е, не винаги печелим..

 

Току-що получих пост-ваканционен подарък ... 2 месеца след покупката, за която ми отказаха приравняване към по-евтина цена и компенсация, една сърцераздирателна жалба и едно лошо ревю по-късно, от Експедия се разкаяха и ми върнаха погрешно (в моя полза) изчислена разликата в цените + ми дадоха 50 долара да си харча

 

Определено ги признавам за благотворително дружество на годината

Редактирано 14 октомври, 2015 от macf1an

[gerido]

Mac , за пореден път ме забавляваш, радваш ,усмихваш. В момента съм в състояние, при което очаквам с по-голямо нетърпение следващото ти пътуване и записки , отколкото моите спорадични отскачания до старата Европа.  И признай си - това французойче е художествен образ, не може да "отпише" пътешественик обаятел ,като теб

[macf1an]

Съвсем реална си е ... колкото и тезата  й за "Геометричната морфометрика при зъбната палеоантропология"

Редактирано 14 октомври, 2015 от macf1an

[tougherty]

Едно голямо БРАВО (с френско ударение) и от мен, Maк! Виртуоз си - както на пътешествията, така и на късия разказ. Изчетох всичко на един дъх и страшно много се изкефих. Шедьовър! Вече нямам търпение да тръгнеш пак нанякъде

[ivooo]

     Разкошнотия !!!

 

    Какъв кеф че съм го пропуснал !

   Тъкмо ще си го прочета още 1-2 пъти 🙂 . 

   Сърдечно благодаря @macf1an !!!

 

  

  За останалите късметлии , които са го изпуснали . Прескочете първата част с организацията , да не се комплексирате безвъзвратно 🙂 .