дневник Домоседски (фото)дневник

[домосед]

На вниманието на претръпналите представям мюнхенското Старо южно гробище (Der Alte Südfriedhof)

Че който не знае гроба на Ома, да си ходи дома!

(поговорка на съсловието на гробарите със средно специално образование)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Закона на Ома продължава да е нагледно илюстриран с оптини установки за ученици и студенти в Немския музей (Das Deutsche Museum). Където направих почетно юбилейно посещение 30 години след първата ми визита. Със сигурност ме има в златната книга в аулата -  запленен от експонатите тийнейджър, който няколко дни не излиза от музея! Даже Мариенплац не бях видял, камо ли Старото южно гробище. Но туристическите вкусовете се рафинират и баласнират с годините. 

 

 

 

 

 

 

 

 

Пълният албум илюстрации: https://photos.app.goo.gl/gGAt9pxhwMYYNB7cA

 

За магеланския протокол - от LCY до MUC летях през BLL на крилете на авиокомпания Sun Air of Scandinavia (франчайз на British Airways) със самолети Dornier 328 (с перки) и Dornier 328JET (без перки).

За настаняването в Мюнхен съм коментирал вече тук.

[Duke]

Отпървом си рекох, как с чисто сърце да лайкна сводка от гробище (че дори не става дума за Пер Лашез), но после музейните експонати наклониха везните...

[домосед]

Отпървом си рекох, как с чисто сърце да лайкна сводка от гробище 

 

Готово! Имаш я: цък

[FlyTraveler]

Баси гъзарията - през 1985 г. си ходил в Западна Германия

[домосед]

Баси гъзарията - през 1985 г. си ходил в Западна Германия

 

Правилно си ги сметнал. 

Ходил съм и то с купонджийска ученическа група с чартърен вагон на Български държавни железници  

 

[FlyTraveler]

Правилно си ги сметнал. 

Ходил съм и то с купонджийска ученическа група с чартърен вагон на Български държавни железници  

 

 

Още по-голяма гъзария, въпреки, че и аз същата година ходих до Виена с ученическа група и със самолет само за нас (чартиран Ил-18 на БГА Балкан)

[dikrasteva]

Ха-ха. Харесва ми това надцакване и в този ред намисли, защо не пуснете някоя друга снимчица оттогава

[FlyTraveler]

Ха-ха. Харесва ми това надцакване и в този ред намисли, защо не пуснете някоя друга снимчица оттогава

 

А, аз се сетих за чартирания самолет като прочетох за чартирания вагон Снимки от тогава имам само черно-бели на хартия, които лично съм промивал на червена лампа в банята, та и качеството им едно... особено Поне ме подсети да ги потърся и да си ги разгледам. Първата стъпка "на Запад" си беше почти като полет до Луната по онези времена...

Редактирано 13 януари, 2016 от FlyTraveler

[Duke]

Първата стъпка "на Запад" си беше почти като полет до Луната по онези времена...

 

Първото ми помирисване "на Запад" реално беше на Бранденбургската врата през 1982 г. и далеч по-осезателно от въртящата се сладкарница на последния етаж на берлинската телевизионна кула пак тогава. Имам черно-бели снимки на сгради в Западен Берлин, включително една с емблемата на Мерцедес на покрива, с която бях ужасно горд после...

[домосед]

 

От Мюнхен бавно и спокойно се придвиждих до Шьонау ам Кьонигзее. По-бавно и по-спокойно, отколкото трябваше. Въпреки че познанията ми по немски са достатъчни да разчета едно разписание на рейсове през почивен ден, пропуснах малките буквички, че последният от Берхтесгаден до Шьонау в 19:15 вървял само в събота. А се падаше неделя. Преди това бях разпуснал два часа в градските минерални бани. И бях направил едно тегелче през историческия център, подкрепено с местното светло пиво (seit 1645). И вурст. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

(следва)

[Duke]

Ааа, такива да ги нямаме! Без снимка на вурстчето и бирата - ¡No pasarán!

[Childish]

Ааа, такива да ги нямаме! Без снимка на вурстчето и бирата - ¡No pasarán!

Я, Duke преговаря испанския за Куба 

[Фил]

Я, Duke преговаря испанския за Куба 

вместо да вкара рязко дойч, както подобава на темата 

[домосед]

Ааа, такива да ги нямаме! Без снимка на вурстчето и бирата - ¡No pasarán!

 

Venceremos!

 

 

Благодаря за забележката. Оказва се, че не съм пуснал нищо от немската и австрийската колекция в темата за бирата.

Ще се старая!

[домосед]

 

 

 

 

В граничната хижа Хиршбихл, точно на превала между Австрия и Бавария от австрийската страна хапнах най-добрия леберкез с картофи на фурна ever! Според седящите на същата маса двойка германци от други федерални единици, оттатък Австрия и Бавария в леберкеза даже имало дроб. Нововъведение! В тукашния няма. 

 

 

 

 

 

Подобрявам си и регионалния немски. Бихл и бюел било едно и също и значело баир. А по капаците за ковчези, окачени по селските къщи да обозначат всички споминали се членове на семейството, от как се помни къщата, "баба" и "дядо" ги видях изписани като Gschosmutter и Gschosvater. 

 

 

 

Това екскурзионно летуване (за по-младите: трекче) си го имам като връщане към корените - алпийският туризъм, в частност - немскоезичният, върху който е моделиран българският още от Алеково време, но най-вече между войните. Когато са строени родните хижи и йодленето е влязо като стандарт в планинарската песен. Тук да йодли чух само хижаря на Летлалм. Онзи с кожените панталони, карирана риза, шапска с перо и вълнени чорапи в сандали. Готин чичка шегобиец (на австрийско балканджиско ниво, разбира се), чиято леля прави (разбирай - реже и маже) най-хубавите мезета от хляб, масло, кашкавал и пушен бекон (шпек), а хижата му обор дава най-хубава гелка за ранно-следобеден фон на портрерт на залцбургското светло пиво Щийгл. 

 

 

 

Къде дават хубаво каспрескньодлзупе е спорно, защото никъде не попаднахме на вкус толкова изтънчен, колкото подсказва думата. Хубава супа от броколи с нарязан кренвирш (по като за ценители с изтънчени небца) дават в хижа Б. край горната станция на седалковия лифт над Диентен. 

 

 

 

Връщането към корените на летния планински туризъм обаче показва и някои несъответсвия:

 

- Поговорката зиме без 

 

- Австрийците не знаят за какво служи мащерката. Не знаят даже как се казва на немски, а подсказката, че на английски е tyme връща цял род растения с различни аромати. 

 

- Австрийците си купуват вода. Нямали чешми в планината. Проверка на място показва, че чешми има, но местните не ги забелязват. 

 

- В австрийсите хижи не се внася храна отвън. Даже и да си поръчаш чайчето (цейлонско в хладка вода) при тях. Храната отвътре принципно е добра, колкото и да е семпла, най-малкото защото са я подправили с гледка. 

 

- Поговорката, че лятос в планината не се тръгва без аба (както зиме - без храна) не е винаги в сила. Случил съм на трекче в Алпите в условия на незапомнени юлски горещници. А мъкна пухенка!

 

 

 

Ден 1: от националния парк Берхтесгаден през прохода Хиршбихл, обяд и после надолу през каньона Сайзенбергклам. То е оформено с дървени мостчета като "екопътека". Съществувал вариант да се мине и на каньонинг, което би било много по-интересно, но не видях някой да го прави точно тоя ден. Слизане във Вайсбах, пия кафе и хващам предпоследния рейс до Саалфелден. Което не е село, е градче, но - оглушало. Или - най-вероятно - си е глухо по рожедние. 19 км. Качване 545 м. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Ден 2: Начало на трека - малко над Хинтермос. Оттам - пеша през прохода Марбаххьое до Диенетен, с кратко детурче до връх Клингшпитц, 1988 м. Който покорих, храбро прекосявайки потоци лава. Кафеви. С температура и аромат като на говежди фъшкии. Обяд в Летелалм (виж по-горе). Диентен е брънка във верига свързани с писти и лифтове скикурортчета. Облизани през лятото. Като куклички. И църква като за куклички. С паметни плочички на загинали войничета през войната 1939-45. За родината (Heimat, нем). А това като коя държава би трябвало да се тълкува? Общо качване за деня - 1100 м. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Ден 3: Панорамен преход по контурната пътека от южната страна на долината. По долния ръб на Скалното море. Срещу по-хрисимите бърда с пистите и влековете. Качване 500+ до Ерихова хижа (с връщане и допълнителна обиколка от около километър два заради свлачище; подкрепяне с кайсиево реване и чай (цейлонски в хладка вода). Два часа по-късно обяд със супата с кнедлите-сиренки на Четирите хижи и още два часа отегчително слизане към Мюлбах. Имах резерви, че хотелът е далеч от селото и няма нищо наоколо, но то си имало причина. Виж по-горе за топли юлски нощи. А Кристоф, хазяинът, беше много готин. И на много сладък английски ме разубеди в деня за почивка да правя екстремен преход от 1545 м (хижа Артурхаус) до 2940 (Хохкьониг), каквато мисъл ми се беше завъртяла. Било 7 часа в едната посока, а трябвало и да се връщам, а и не било сигурно дали няма да ми трябва една идея по-зимна екипировка за прекосяване на ледници или пресен (!) сняг. По-добре да съм се раходел да видя мармотите край съседната хижа. Едвам ме нави! Но все пак - как да не ме яд, като на по-хубаво време на това място надали ще попадна. Общо качване - около 550 м. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Ден 4: Почивен ден? Не ми е нужен цял. Стискам си ръцете на почивен следобед. Сутринта - 500 стръмно качване и 200 метра - полегато - с градски обувчици и без щеки от Диентен до Вестлхьое, 1750 м. Връх с трон на планински бог. Или горски дух. Или нещо такова. И връщане със седалков лифт. С петместни седалки, всичките 5 - за мене. Басейнче в Мьолбах. Изръсих се 4 евро, а стоях не повече от 20 минути, защото за да хвана следващия рейс, трябваше да кисна 2 часа и 20 минути, а нямах толкова нерви. Двата часа все пак успяха да отлетят ... в пощата и бакалията. Добре, че в северното полукълбо е сезонът на най-дългите дни! С местния пощенски служител направо се сприятелих покрай епопеята по закупуването на марка за презокеанска пощенска картичка. Усложняващо процедурата обстоятелство беше, че нямал презокеански марки от 1.70, а само местни от 0.80, което не е точен делител, че да купя няколко. А и били големи и нямало да се съберат. Трябвало да купя картичка, да я напиша и да ми я таксува диркетно през машината. Услужи ми с химикалка. В бакалията (SPAR, австр., има ги същите и в Южна Африка) най-дълго време отне процедурта по връщане на стъклена бутилка от газирана вода срещу 14 цента. Нарочната машината не я разпозна ни с капачка, ни без капачка, та се наложи да се вика Голям Началник да парафира ръчно връщането на сумата. Не вървеше просто да махна с ръка и да ги нагрубя с неуважение към грижите им за клиента. Вечеря с аромат на мушката и петунии на терасата на Алпенхоф с благодарност, че точно тук програмата ми подарява втора нощувка. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Ден 5: Вместо продължително, но сметка на това - мъчително, слизане към Верфен пеша, реших да си хвана транспорт. Защото във Верфен, освен че има замък, има и ледена пещера. А в такова не съм влизал никога. Та си устроих една вертикалната сауничка. В смисъл на излагане на тялото на големи температурни контрасти. Първо 650 метра денивелация в най-големия пек по изложена към слънцето скална стена и подхождащите към нея пътеки отдолу и отгоре на 35+ градуса температура на сянка. А после -още 150 метра във вътрешността на пещерата при температура около нулата. Ето къде влезе в употреба пухенката! Но за мъкненето на 4 (четири) чифта обувки в раницата си, още нямам оправдание. Добре че съм на слакпакинг, че раницата рядко се качва на раменете ми, а всяка вечер си я намирам да ме чака в следващия бивак. Ледената пещера се състои от няколко огромни по пещерните стандарти зали с огромни природни творения от лед в тях. Обяснението за леда е, че зиме през входа прониквал толкова студен вятър, че държи температурата под точката на замръзване цяла година. А ледът се променял по форма с времето. За разлика от ледниците, които отстъпват, пещерният лед настъпвал. И вече е обезформил образуванието слон, което било любимото и на туристите, и на екскурзоводите. Бялата мечка си се разпознава. А след края на туристически достъпната зона следвали още 42 километра пещерно развите, но без лед. Туристите виждат пещерата на живо по-зле осветена от на брошура. Защото за фотосесиите за брошурите са използвани повече от един бенгалски огньове за осветление. Докато с туристите водачът пали само по един на ключовите места. А на всеки четвърти от самите туристи се предоставя една розова газова лампа с мощност на църковно кандило, колкото да не си изпопреплетат краката по пътеката и изтръкулят по стълбите. Слизането, отнело час качване пеша, отне по-малко от две минути с лифта! Следваща спирка за подслон - хотел Златен вол в Гьолинг

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Ден 6: 15 км с 1400 метра денивелация от Гьолинг в Австрия до връх Йенер в Германия с пресичане на границата в седловината при хижа Карл фон Щалхаус. Хижата е от австрийската страна. С кратки спирки за подкрепяне Преди това бяхме спирали за подкрепяне в долен (с курабийка и вода) и в горен (само с вода) Йоахималм. Връх Йенер, 1874 м, е едно добро място за селфита и гледки към Кьонигзее отвисоко. А слизането до езерото е с лифт с трогателни двуместни кабинки, обърнати на 90 градуса от посоката на движение. А сега накъде? Ще видим. Първо - да се изкъпя в езерото, да се поразходя по брега, да опитам францисканска бяла бира, и още една друга-светла, да излапам цяло свинско краче за награда за усилието ...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Снимките от трекчето: https://goo.gl/photos/Dezvbc7wYJS9Fn3Y8

 

 

 

(следва)

 

[домосед]

 

Нарамих раницата (тежка!) и се прехвърлих с рейс и влак в Бад Райхенхал. Вече не помня от кое литературно произведение ми се е набило в главата като привлекателна дестинация. Оставих раницата при лифтаджиите и се качих в най-стария кабинков лифт, съществуващ и опериращ в оригиналния си вид в света. С дванадесетоъгъли кабинки-барачки, модел 1928.


 

Ако беше самолет от 1928 на много малко хора би им минало през акъла да се качат. А защо тогава в лифта се наблъскваме като сардели на пълен капацитет? Няма логично обяснение. Градчето е балнеокурорт от XIX век. Има разни поточета студена вода покрай пешеходната зона, в които можеш да си джапаш. Има и просторен "курпарк" с чешмички с минерална вода, шезлонги на сянка в градината и дълги сенечести променади за разходки с бардучета. Но бардучета не видях. Надявам се поне в Карлови вари и Марианске лазне да не са отживели. Къпалнята е модерна с вътрешни и външни топли и хладни басейни, сауни, римски бани, бира в пластмасови чаши и морава за слънчеви бани. Не пропуснах. 

 

 

 

 

 

 

А вечерта продължих с влак към доминиращия целия регион град, намиращ се отвъд границата. Залцбург. Хотелчето ми се оказа на прилично пешеходно разстояние и от гарата, и от центъра, а денят - прилично дълъг, че да изчакам края му на стилна местна биричка с тост на брега на Залцах с гледка към замъка. Същия, който преди 30 години (виж предишни постинги за училищна екскурзия с чартърен вагон) директорката на гимназията, комунист от здравите сили, изрази огромно задоволство, че сами поискахме да посетим. Вместо примерно цумовете за парцалки (тогава сред тийнеждърите бяха на мода едни ризки с мрежички) или реповете за списание Bravo. И вечерта ѝ докладвахме въодушевено, че в замъка са изложени униформи и оръжия от нацистко време и че толкова пречупени кръстове на едно място не сме виждали. С което ѝ убихме въодушевлението да ни се похвали какви парцалки си е купила от цумовете.

 

 

Нямах повече работа в Залцбург тоя път. И нацистките униформи, и блузките с мрежички са свършили. Оставам си с нощната разходка. Хванах рейса в 11:15 за Бад Ишл. Което ми го бяха препоръчали като добра входна точка за областта Залцкамергут. В Бад Ишл последните Хапсбурги имали вила. Градината е отворена за посещение, но искат 19 евро вход. Толкова надута цена, че е напълно приемливо по моите морални стандарти да я заобиколиш. През двора на музикалното училище и стопанския вход на оранжерията - кафене. Навътре в парка на вилата има и вложена усамотена виличка на Сиси, свободлюбива дворцова неконформистка, добила слава на достойна героична императрица чак след смъртта си под ножа на италиански анархист в Геноа. От будене на подозрение, че и аз съм анархист, контрабандист или поне бракониер в кайзеровото имение ме спасиха кафеджийките на гарата, разрешавайки ми да си оставя раницата (търси по-горе думата "тежка")  до хладилника с безалкохолни напитки, докато се мотая из града. Официалните касетки за целта се преструваха на заети. Запознах се с местния лутерански пастор. Интерес събудиха не догматичните устои на религията му, а колата му, която гордо ми бе представена като Saab 96, модел 1962. Със сигурност по-привлекателна като туристическа атракция е късно-бароковата католическа църква Св.Николай, в която големият композитор Антон Брукнер от епохата на романтизма си бил изкарвал хляба, свирейки на орган на сватбите на царските дъщери. 

 

 

 

 

 

 

Хванах последния рейс нагоре по реката към Бад Гойсерн, където си бях намерил подслон на прилична цена. А не в Халщат, който е туристическият фокус на долината, а на картата дава вид, че се състои от няколко къщички, едва хванали се на съвсем тясна равна площадка на западния бряг на езерото. Хотелчето го управляваше тоя ден небрежен тийнейджър. Дядо му на бара не смееше да му се меси в задълженията на рецепцията. Шумът от шосето се компенсираше с едва ли не частно ползване на басейнчето и сауната. Но не и на ресторантчето, където се беше събрал да пие бира и да яде текс-мекс скандинавски мъжки отбор по някакъв спорт, изискващ високо телосложение. Нямаха вид да са тук за европейския събор на планинското колоездене, който се готвеше да се състои в долината идния уикенд. 

 

 

Следваше още един ден в австрийските Алпи на прелестно ясно време. Благодат! 

С първия рейс хванах първия лифт и се качих до края на втората секция край връх Крипенщайн, 2108 м. Личен височинен рекорд за сезона. В Алпите, а по-нисък от Резньовете на Витоша. Не, че нещо. Достатъчно ми беше, че се откриват гледки и към Хох Дахщайн през прилежащите му ледници на юг, и към цялото Халщатско езеро на север. Има една площадка за смелчаци Петте пръста, на които пръсти, като стъпиш, си над бездната, и ужким е страшно, ама не е. Във всеки случай е по-малко страшно от возене в кабинков лифт, модел 1928, като вчера. Дахщайнксите кабинкови лифтове са значително по-съвременни. Последната секция слиза леко надолу до хижа Гядалм, която ми се беше въртяла като опция за преспиване. Но само пих чай (цейлонски в гореща вода) с ябълков щдрудел (горещ със сметана). И се качих обратно към средната станция по обиколната пътека по карството плато през котата с Хайлбронския кръст. Кръстът е в памет на трагедията на група от трима учители и десет ученици от немския град Хайлброн, намерили смъртта си в снежна буря на Велики четвъртък 1954. На тихо слънчево време разходката ми отне не повече от два часа (при заявени по табелите три и половина), хем последния етап го минах не по утъпканата пътека, а по маркираното трасе напреки на карствите препятсвтия. Хижата я държат (или поне - обслужват) чехи и там владее бирата Pilsner Urquell. Чудя се дали е стигнала дотук новината за разпадането на Австро-Унгария. 

 

 

 

 

 

 

На връщане мислех да спра за час в Халщат, но щеше да ми изгори билетът за Бад Гойсерн, а и жадувах да си хвърля планинските обувки. Затова се прибрах в хотела и отделих късния следобед и вечерта именно на Бад Гойсерн. Все едно съм се смалил и попаднал в селце от табиетлийски построен модел на влакче сред немски (австрийски, whatever) пейзаж! Общинският термометър показваше 36 градуса на сянка към 7 вечерта! А чичкото холандец на мъничкото площадче с масичките и чадърчетата зад църквичката сервира най-хубавата Пица Дяволо от тая страна на Алпите. На Алпите си купих за сувенир една нагледна постер-перспектива от една леличка, която ме надуши за клиент през прозореца си клюкарник и тайно, специално за мене, си отвори книжарницата извън работно време, като обеща да чукне касовата бележка на другия ден. Че, ако ѝ усетят инспекторите по труда следите във фискалната памет, ще я разнищят по профсъюзна линия на църква в неделя.

 

 

 

 

На сутринта ме смъдна, че е би било грехота съвсем пък да не се отбия и в Халщат. Ей, го къде е. А и на гарата пише, че за там има влак. Макар че ми се беше сторило, че железницата минава по другия бряг на езерето, а богатството от добива на сол да е било чак толкова голямо, че да построят подезерен тунел, ми се струва отвъд нормалното въображение. 

 

 

Правилно ми се е сторило. От гарата до селото се пътува с моторница. За билетите си има ценораспис:

1 посока - 2.50 евро, 

2 посоки - 5 евро, 

2 души 1 посока - 5 евро, 

2 души 2 посоки - 10 евро. 

Точно и ясно по всички правила на аритметиката. Плюс 2 евро да изпият един чай, че са ти пазили раницата (търси по-горе думата "тежка") в бараката за билетите. 

 

 

 

 

Халщат, бидейки сърцето на ЮНЕСКО-зоната, гъмжи от азиатски туристи. Но аз ги изпреварих всичките на най-интересното място - костницата. Защото заложих, че някой ще дойде да отвори 5 минути преди началото на работното време. И спечелих 5 минути цялата костница само за себе си. Гробището било толкова тясно, че се рециклирало, като 13 години след смъртта на починалия, скелетът се изравял, костите - трупали на камари, а черепът - внимателно надписван с име, години на раждане и смърт. И после - подреждан сред другите. Практиката продължавала до 90-те години на XX век, а на теория при наличие на изрично заврещание можела да се прилага и до ден днешен.

 

 

 

Снимките от Бад Райхенхал: https://photos.app.goo.gl/xac5A5Tyk31VNJyH9

 

Снимките от Залцкамергут: https://photos.app.goo.gl/FU2aJho8MM2XEjMU8

 

(следва)

[samuraika]

Още по-голяма гъзария, въпреки, че и аз същата година ходих до Виена с ученическа група и със самолет само за нас (чартиран Ил-18 на БГА Балкан)

Аз съм ходила до Берлин през 1987ма - с цветиста група труженици - багеристи, кранистки, готвачки на предприятия....мама беше организатор по линия на нАучно техническите съюзи. Бях на 15 и на какво ми се наслушаха ушите и нагледаха очите - не е истина.   А през 1990 бях на ученическа екскурзия по повод завършване на гимназия в СССР - Москва, Пет...пардон - Ленинград и Минск (днешна Белорус). На отиване с влак, а вътрешните дестинации - със самолет! Имах дънкова риза и пластмасов часовник в зелено (върхЪТ на гъзарията в онези диско години) - щяха да ме съблекат в Москва на един пазар...

 

Сори, рекох и аз мало да се разходя по memory lane...

 

Страхотно Домосед! Не чета, а попивам (и лиги, включително)!

[AlexandraKo]

Домоседко, страхотни снимки, както обикновено от много красиви места. Тази на банята я имам едно към едно , само че, от тази в Карлови Вари, даже в първия момент си помислих, че е от там.

Благодаря ти, много ми беше приятно и четенето, и гледането

[домосед]

 

Влак. Виена. Отметнах Шонбрун тоя път. Преди 30 години, когато ни го бяха предложили като алтернатива на Пратера, беше отпаднал единодушно. Барокова императорска резиденция, доживяла без сериозни префасонирания до края на империята. Оставаш с впечатлението, че Франц Йосиф е бил император аскет, който си е ползвал апартамента едва ли не като офицерска стая в казарма. И че Мария Тереза век и нещо по-рано не е можела да си преброи децата, та им е кичила портрети на различни възрасти навсякъде. И Наполеон се е отбивал насам в ролята си на окупатор с мисия да оправи света. И по стечение на обстоятелствата точно тук е оставил пряк наследник от мъжки пол. На когото не му е провървяло в живота да наследи никаква империя. 

 

Наполеон може леко да е прекалил с агресивния нюанс в публичния си образ, но не съм сигурен защо австрийците се гордеят, че конгресът, който е успял да реставрира възможно най-много от пред-наполеоновите и предпросвещенските порядки в Европа се е състоял точно в тяхната столица преди 200 година. Град, през който Наполеон е минавал "на танке", както биха се изразили съвременните руснаци, поне два пъти. Набутах се във федералната канцелария да разгледам нарочната изложба и да се запозная с участниците. Дипломатите, решавали съдбините на света за десетилетия напред. 

 

Останалото беше - разходки из града и срещу със стари приятели и колеги, които не бях виждал на живо повече от 10 години. Не чак 30. Минах пеша по градоустройственият шлагер на XIX век - Рингвег - с операта, кметството, музеите, новата част на Хофбург, парламента. Само на мене ли ми се струва, че нации, които по-трудно си го намират идентитетот, са по-склонни да издигат споменици на древногръцки герои и звезди около парламентите си?

 

Утвърдих традицията от 2002 пред кметството във Виена да се консумира джудже-кебап (пилешки шишчета, фарс.). А после до среднощ мръзнах на мокрите импровизирани трибуни на лятното кино за летния кинофестивал да изгледам до край отдалата последна предсмъртна почит на Австро-Унгария безсмъртна оперета на Имре/Емерих Калман* "Царицата на чардаша". Заснета на живо от един летен фестивал край езеро преди десетина години. Още един чичко издаяни до края на трето действие след полунощ. 36-те градуса от Бад Гойсерн не знам къде бяха се бяха спотаили тая вечер. А героите на пиесата, взеха, че заминаха за хепи енд в Америка. Което не съм сигурен, че е каноничната версия на либретото, която се играе в софийския музикален театър.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още на първата бира на гарата, откъдето се хваща S-банът за летището виенските колела ми се привидяха две!

 

Всички снимки: https://photos.app.goo.gl/CBwQuLyocwjMikx89

 

 

*по рождение Копщайн - виж. "Събирачът на дневници", Леа Коен, 2014.

 

(Край на юнско-юлския етап. Следва)

 

[Фил]

Eххххххххха, големи красоти пак.!!!!
Филен данк!

Кога ли ще намеря време/възможност за някоя по-длъжка разходка в района на Алпите?   
И как ли ще успея да си направя подходяща организация  и маршрути ...
Колко взимаш за гид? 

 

 

 

 

Тук гледам и българска следа.   

 

 

Добре че съм на слакпакинг, че раницата рядко се качва на раменете ми, а всяка вечер си я намирам да ме чака в следващия бивак. 

Би ли дал пояснение за лаици като мен какво е това "слакпакинг"   ?

[домосед]

 

Би ли дал пояснение за лаици като мен какво е това "слакпакинг"   ?

 

 

Слакпакингът е кашкаваленият брат на бакпакинга. Когато правиш планински преходи, но спиш на места, до които има достъп с транспорт, и всяка вечер заварваш раницата си да те чака на следващото.

 

Междувременно сводките от Берлин и Дания се прибраха у дома в блога:

 

Берлин

 

Дания

[домосед]

Чудех се дали да започна нова тема за 2016, но понеже не съм приключил още и със сводките от 2015, просто ще продължа по тази. Разбъркано, както обикновено. Модераторите, ако искат, могат да включат "2016" в заглавието. Очаквайте включване ...

[домосед]

Франция, май 2016

• Фонтенбло

 

 

 

 

 

 

 

 

 

В чест на 30-годинишнината от първия ми неуспешен опит да посетя двореца Фонтенбло, направих втори опит, който се оказа успешен. Първият опит, помня, че беше пропаднал по причини от бюджетен (разполагаемата валута по второ направление покриваше само карти за метро за централен Париж и то през ден) и предразсъдъчен (няма начин да ми хареса, ако вече съм видял Версай) характер. Което през годините се беше развило до алегорическото заключение, че гроздето във фонтенбонските лозя е толкова кисело, че и фрацузите ги е срам да правят вино от него. Чак сега проверка на място установи, че не било лозе, а било гора, и повечето крале и императори от Франсоа I до Наполеон III са я ползвали по предназначение (лов). А всички кралици и императрици от Катерина Медичи (съпруга на Анри II; баща му Франсоа I бил настанил само любовницата си в тоя замък) до доня Мария Еухения Игнасия Аугустина де Палафокс де Гусман Портокареро и Къркпатрик (съпруга на Наполеон III) са ползвали спалнята на кралицата по предназначение (любов). Замъкът се асоциира предимно с Наполеон I, който е изявил скрупули да се нанесе в символа на безогледното дореволюционно кралско разточителство - Версай, но е намерил държавническа приемственост в резиденцията на първия прогледнал сериозно за ренесанса френски крал Франсоа I. Любопитен факт е, че докато в замъка е киснал в домашен арест сред свила и коприна цял римски папа (по-нататък в темата ще да стане дума и за неримски папии), самият Наполеон е прекарал много повече време на бойното поле (на поле он). А когато се е връщал от дъжд на вятър, от всички дворцови апартаменти е предпочитал да спи в кабинета, дизайнерски решен в стил "ампир на марсово поле"

 

 

 

 

 

Втората снимка е на музеен експонат, разбира се. Даже и на Муамар Кадафи не би му хрумнало да си разпъне шатрата под покрива на ренесансов дворец. Виж - на открито в бароков парк - би могло. Барков парк около двореца, разбира се, има. Иначе нямаше да е френски кралски дворец. Бедуински, берберски, балкански и прочие шатри край Фонтенбло не видях (напомнете ми когато стане дума за Шан-сюр-Марнския лес и площада на Републиката да направя сравнение). Паркът е запазен за полихромна фотография на сватбени тържества от средите на полихромните етнически, религиозни и социални прослойки в съвременната френска република. При някои от тях най-ярките цветове са запазени за булката, при други - за сватята, а при трети - за автомобилите на шуробаджанаците. Любопитна културна особеност е, че тези които вдигат най-голяма клаксонофония, за да бъдат забелязани от скучната туристическа публика, после мърморят (с тембър и сила на звука, асоцииращи се с танци с боксове и бухалки), че не трябвало без пермисион да се документира забелязването с камера.

 

 

 

 

 

Най-голямото достойнство на двореца отвътре е разнообразието на автентични и клонящи към атентичност стилове в обазвеждането, постигнато за 500 години от царствени и републикански стопани, някои от които са преобразявали по модния вкус на времето си, други са реставрирали или са си представяли, че реставрират или поне уподобяват оригиналите, а трети са рушили цели крила. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Всички снимки от Фонтенбло: цък

 

(следва)

[Desi75]

Чудно разказано и прекрасни снимки ......

[домосед]

• Барбизон

 

На път за Фонтенбло с д-р Ветков бяхме поспрели в небезизвестното художническо гнездо Барбизон. То е небезизвестно с Барбизонската школа пейзажисти, възприемани/ли/щи се за реалисти в противовес на романтиците през XIX век. И до ден днешен е притегателно за парижки туристи с къщите-музеи на главните действащи леца от епохата (Теодор Русо например), къщите-галерии и магазините-галерии. Ние обаче, като ценители и на Бретонската кулинарна школа, открихме нейно представителство (креперия) на главната улица. Чрез моя избор на палачинка думата андуйет старира кампанията си за мото на етапа Северна Франция от текущата обиколка (tour, фр.)

 

 

Tози барбизонски кибик на обиколката нито е Версенжеторикс, нито е 3D комикс-герой от поредицата за Астерикс, Обеликс, Идефикс и  Панорамикс. Ами е Незнайният галски воин от ... Първата световна война. Жалко само, че не му светят очите.

 

• Море-сюр-Лоен

 

На около 10 км от Фонтенбло се намира това градче, включено в класацията 100-те най-красиви градчета във Франция, според едно от издателствата на настилни книги (coffee table book, англ.) с фотографии от най-красиви градчета във Франция. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

А според споменатия в предишния постинг Наполеон, градчето е включено в класацията на 1000-те най-удобни легла в които е спал.

 

 

Доколкото имам да разказвам истории от това място, те пак са на кулинарна тема, но засягат и явлението мигновена карма. Напомням, че с д-р Ветков проучваме Франция и нейните сирена поне от 2002-ра година (Архивни сводки: цък, цък).  И ето - след цял ден, пренаситен с визуални възприятия на духовни теми, попаднахме в храма на Небцето - градската фромажерия. Всъщност - само аз попаднах. Д-р Ветков, след като двореца Фонтенбло беше избрал да го възпроизведе с акварел, гледан откъм парка, в Море се залиса да снима старините от статив (аз нямам нерви за тази фотографска техника) и да проучва местния музей на Ферментацията на ръжта (или нещо подобно беше). Във фромажерията имаше приличен за Франция избор от няколко десетки различни вида сирене, от които един - черно бри - беше изваден на промоция с дегустация. Проявих интерес към дегустацията и ми беше отрязана люспичка, колкото нокътя на кутрето на тримесечен човек. Точно в тоя момент клиентът след мене също прояви интерес към дегустация и ... стопанинът фромажор с отмерено ловко движение разцепи моята люспичка на две. При което клиентът се почувства зле, изчерви се, извини ми се и си търгна, без да напазарува. Но това бе само половината от мигновената карма. Другата половина беше, че когато плащах на касата избраните от мене две сирена (нито едно от които не беше черно бри) и бутилка вино фромажорът от разсеяност пропусна да ми таксува едното. Не му направих забележка.

 

А в съседната на фромажерията буланжерия успях само с един въпрос да излекувам кривогледството на сладкарката. Почти забравил, че имам рожден ден, а Веткови са приготвили гощавка в моя чест и ме чакат на трапезата, се оказах в абсолютен цайтнот за купуването на торта. И, въпреки че оставаха само 5 минути до затварянето и нямах план Бе, реших да се направя на претенциозен клиент, който не дава да го минават. Измрънках, че черешите върху тортата форе-ноар (црна гора, срб.) не ми се виждат достатъчно пресни.

 

- Ама, господине, - отговори шокирано сладкарката, втренчена и с двете си не вярващи очи в мене -  та те са пияни! 

 

И после си го върна на Републиката, като не ми издаде касова бележка.

А тортата беше единодушно оценена за отлично.

И сиренето - също.

И виното. Което не беше от лозето на Фонтенбло.