бутан

Бутан - скътан между Хималайските върхове: Ден втори.

Първият ми пътепис в Магеланци изобщо – от миналата година и за Бутан – се сблъска с видими с просто око несъвършенства, от технически характер - поради непознаване на сайта, а и времето ми беше малко, тръгвайки занякъде, за да огледам добре възможностите за постване.

Сега, преди да продължа с Втората част, прецизно редактирах първата част https://magelanci.com/patepisi/азия/южна-азия/simply-bhutan-щрихи-такъв-видях-бутан-първия-ден-r796/

 и вече всички снимки са видими и текстовете към тях по местата си. Така, че който търси информация за това „бутиково“ кралство в Азия, може да погледне и там, @Роми 

Централният площад  в столицата Тхимпху - Clock Tower Square.

Виждат се няколко поредици от по-малки молитвени барабани, които и аз завъртях, щом стъпих наплощада. От двете му страни е оформена чисто нова мини пешеходна зона с няколко магазина, в т.ч. за чайове и натурални козметични и др. продукти - сякаш главно за чуждестранни туристи. 

Тук е изходната ни точка за разглеждане на града – хотел Друк, естествено издържан в червено.

На главната улица за добрия ред са оформени  пешеходни пътеки, но няма нито един светофар. Ченчо, водачът ни, разказа, че светофари били поставени преди години, обаче не срещнали одобрението на жителите и били премахнати, тъй като ставали причина за повишен шум и натоварено движение... Обективно градът няма нужда нито от светофари, нито от регулировчици, тъй като няма особено движение; той наброява около  100 хил. жители, повечето от които се придвижват пеша – както са свикнали открай време. 

🙃 Тук се сещам за прочетено преди време, мисля, в "Омъжена за Бутан" беше, как когато по новопостроените с решаващата помощ на индийски специалисти шосета през 60-те години на миналото столетие преминавали едни от първите автомобили в страната, бутанците изтичвали да им подадат... сено..  🤣  Да, именно, да ги нахранят - във времето назад те не са виждали нещо друго освен жива сила, разбирай главно якове, да минава по пътища и пътеки на страната.

Кръгово - без особено движение (по нашите представи)

Съчетание на традиционна и модерна градска архитектура в центъра на града. При влизане в града откъм международното летище в Паро, в движение от буса.

Още едно кръгово – за разкош или по други височайши съображения - пред входа към армейска база или щаб квартира в началото на града. Снимано в движение от буса.

Единственото кръстовище с регулировчици и полагащата се живописна „кошаарка“

В Националния институт за изкуства (National Institute for Zorig Chusum) на хълм в края на града, или както го наричат тук „Рисувалното училище“, прекарахме предиобеда и се запознахме с 13-те изкуства на Бутан: рисуване, калиграфия, дърворезба, бродиране, металолеене, кожарство, изработка на изделия от бамбук , ковачество, зидарство, скулптура, керамика, изработка на сребърни и златни изделия и тъкане.

Композицията на сговорната дружина, илюстрираща будистката притча за четиримата верни другари, взаимопомощта и разбирателството ни посреща в двора. Изработена е и се поддържа от ученици и учители.

Посетихме няколко класа. Можахме да проследим как вглъбени и с умение създават изящно езотерично будистко изкуство, отдадени на стремежа към високо качество, непрекъснато усъвършенстване, предприемчивост, достоен труд и цялостност – изтъкнати като основа на обучението още в беседата в двора на училището.

На другата фасада пък с големи букви е написано: „Get skilled, be somebody! Be useful to yourself, Be useful to parents, Be useful to community, Be useful to tsa-wa-sum“. Последното значение трябваше да потърся - tsa-wa-sum означава буквално „краля, страната и народа“.

Оказва се обаче, че в най-широк смисъл всеки има свои представи за tsa-wa-sum, своя собствена перспектива, което ми звучи демократично и ме отказа да задълбая ненужно в разсъждения и в Бутанския закон, където е отделено специално внимание на този текст.

В час по дърворезба

Подсетиха  ни, че можем да питаме учениците за всичко, което ни интересува, на английски. И те видимо го очакваха с желание да упражнят в личен контакт с европейци чуждия език, който изучават отрано и говорят добре - потребност, която лекомислено и увлечени в наблюдаване на съсредоточената им работа, не дооценихме на място, за да я удовлетворим по-добре, а и да се докоснем до техния свят.

Учениците изработват маски. Разбира се, маски на дракон, на гръмотевичния дракон. В началото се работи по шаблон.

Този клас по скулптура има час по моделиране с глина.

На таблото се отразява успеваемостта на класа по скулптуриране, трети курс през настоящата учебна година.

Тъкачеството е древна семейна традиция в Бутан. Тъканите се създават почти изключително от жени от копринени, памучни и вълнени нишки, като могат да бъдат по-непретенциозни или със сложни, майсторски изработени мотиви. Предхожда се от продължителен процес на багрене на влакната с растителни материали. Най-добрите тъкачки са в Източен и Североизточен Бутан, село Khoma се счита за родина на традиционното тъкачеството, а най-пищните тъкани се наричат Kishuthara, те включват и техники с брокат. Ще съм щастлива да мога да наблюдавам това изкуство отблизо през септември 2024 г., за когато вече съм планирала второто си пътешествие из Бутан, този път и в източните части, по стъпките на Мишел Песел.

Всяка шарка и цветна комбинация имат свое име и мотивите имат символично значение.

Четиво по темата за най-любознателните:

http://www.ichcap.org/…/05.2.1.The Art of Weaving.pdf

Избрах и харесах тъкмо тази снимка от източник в интернет, за да я вмъкна на това място.

Тъкането е ритуал и много любов, навсякъде по света.

От изтъканите платове обучаващите се ушиват традиционните бутански облекла - гхо за мъжете и кира за дамите.

От 17 в. насам мъжете се обличат в гхо. То е от една част и прилича на нещо като халат с дължина до коленете. Прихлупва се отпред и се завързва отстрани, като част от плата се повдига, така че на гърба се оформя широка, добре стояща плоха, отгоре се пристяга с широк колан.

Най-голямото преимущество на дрехата според водача ни Ченчо е големият практичен вътрешен джоб, който се образува в зоната на корема при прихлупването на гхо-то. По време на пътуването той го пълнеше с 6-7 половинлитрови бутилки вода и раздаваше на жадните до последните седалки на буса. Върху ръкавите на своите гхо мъжете носят снежнобели подвижни 20-сантиметрови маншети (лаге). Обути са в дълги до коленете плътни чорапи, а през зимата и в студено време им е разрешено да добавят чорапогащници или клинове под тях.

Не ми минаваше през ума, че обличането на гхо-то може изобщо да не е толкова лесна работа. Докато не прочетох в постове на българи като@Worldismine , решили да отговорят с любезност на гостоприемството в Бутан – дори при неколкократно демонстриране всеки път им била нужна помощ да се пременят в него, беше споделил той.

Задължителен при влизане в храм, дзонг и в държавна сграда е мъжкият обреден шал от сурова коприна (кабне). Той е доста широк, увива се около тялото върху гхото и се премята през едното рамо – това Ченчо демонстрира в автобуса преди влизането ни в Мемориала Чортен, направо засукано действие. Обикновено мъжете слагат този шал около входа на институцията и го свалят след излизане от нея, понякога съпругата им помага, снимала съм го по време на Тшечу фестивала в Паро на следващия ден.

Церемониалните шалове са в различни цветове според положението в обществото – за обикновените хора той е кремаво бял, работещите в законодателната област носят к вабне син, съдиите в зелен, за членовете на Съвета на министрите е отреден оранжевият цвят, за членовете на кралското семейство - червеният. Логично, шафранeножълтият, златист цвят е запазен за краля и върховния лама.

 Женската тъкана дреха се нарича кира. Тя обгръща тялото и е дълга до глезените. Пристяга се на кръста с широк колан (кера), а на раменете се прихваща с брошки (кома). Под нея се облича блуза (уанджу), а отгоре свободен жакет да талията (тдего), също с понякога свалящи се за подмяна и отделно изпиране едноцветни маншети.

При правилно загръщане от дясната страна на кирата се образува гънка и така може по-лесно да се пристъпва. Явно младите момичета знаят как добре да загърнат кирата, защото уверено крачеха на високи токчета по неравния терен, пременени за големия празник Тшечу, който посетихме следващите два дни. Понеже коланът е много стегнат, в дрехата над талията също се образува гънка, нещо като джоб за дребни предмети (хемчху). При изкачване на стълби жените повдигаха полата на кира-та, за да избегнат спъване. Дрехата определено източва и подчертава фигурата.

 Благодаря на съпругата на Ченчо за предоставената нейна снимка с прекрасните им дъщерички 😍  Тя работи като гимназиална учителка и участва в разнообразни просветителски и социални дейности.

Първоначално деформираната ми от живот в тоталитарна действителност душица възропта. Облеклата неудържимо ми напомняха униформа, независимо, че само кройката беше идентична, а разнообразието в десени и шарки - голямо. Помислих, че бутанците са длъжни винаги да се обличат така. Или че дрехите имат подчертана социална функция. Всъщност традиционното облекло е задължително само при посещения на храмове и админстративни служби, както и когато са на работа. В останалите случаи е по собствен избор. И сякаш в социално огношение не дотам стабилните могат да си позволят да не се слагат в него.

Тези младежи не са позирали пред обектива ми 📸  Взаимствах отнякъде снимката, за да покажа традиционната мъжка дреха гхо; може би от стената на някой от бутанските ми приятели да беше.

Наблюдавайки и през следващите дни завършеността и елегантността на дрехите, достойнството, свободата и удоволствието, с които ги носеха, както и осанката на бутанските мъже и жени, многообразието в цветовете, материалите, десените и шарките, затвърдих впечатлението си от вродените им независим дух, национална гордост и вътрешен стремеж към красота и запазване на бутанската им идентичност.

Час по рисуване на на тханка

Красивата сграда, в която се помещава отделът по тханка живопис.

Тханките са будистки картини, обикновено върху платно и навити на руло. Самата дума от тибетски означава свитък. Обичайно те са живописвани или бродирани като гоблен. Счита се, че тибетската тханка живопис произхожда от непалското изкуство, внесено в Тибет през 6-7 век, и е повлияна от китайската изобразителна култура главно между 14 и 18 век. Рисуването на тханки е разпространено в Бутан, Непал, Тибет и Индия.

Първоначално тханка живописта става популярна сред пътуващите монаси, тъй като свитъците лесно се навивали на руло и пренасяли между манастирите. Картините илюстират живота на Буда, велики бодхисатви и важни лами, съдържат важни поучения/мантри и представляват практично и нагледно средство за обучение. Освен това те онагледяват и Буда аспектите в помощ на медитативната практика. Рисуваните фигури са утвърдени от многовековна традиция. Повечето тханки се съхраняват на свитък, така те могат да се съхраняват стотици години. Развиват се и се окачват, когато има повод, церемония или празник, за да бъдат показвани закратко.

Снимката е взаимствана от Уикипедиа.

Учителят на класа по тханка живопис.

6-9 години се изискват за овладяването на това изкуство. Изработването на една тханка отнема няколко месеца или година и като останалите изкуства на Бутан е акт на религиозно преклонение и медитация.

Преди да обучава ученици по тханка живопис, завършилият Рисувалното училище художник обикновено чиракува в продължение на десетина години в различни манастири, създавайки голям брой сложни изображения.

Последното, което художникът рисува върху платното, са очите на образа.

Размерите на тханките варират от А4 до огромни платна колкото фасада на главна манастирна сграда. Бутанците обикновено имат окачени тханки с различна сложност и художествена стойност в храмовата стая на жилището си - във всеки дом е обособена такава стая.

В Бутан традиционните рисунки се изработват с минерални бои върху платно, по-рядко върху коприна и много рядко върху кожа, които се подлагат на специална предварителна обработка. Те се рисуват съгласно строго определени канони по отношение на формата на тялото, облеклото и стойката на изобразяваните. Изображенията са силно стилизирани, със строги геометрични пропорции.

Обучаващите се художници съсредоточено и с голямо старание правеха детайлни рисунки върху предварително разграфена хартия.

На излизане срещнахме баба и внуче, сигурно изчакваха по-голям брат сред учениците. На външен вид децата в Бутан, както и другаде в Азия, изглеждат по-малки от действителната си възраст. Момченцето непринудено контактуваше с нас, чужденците, като искаше да ни покаже какво е научило на нашия език - английския.

Едва в София и то на по-дребния кадър от срещата с малкия Нима можах да видя, че класът по текстил е излязъл на балкона да ни изпрати, без да вдига шум, по бутански сдържано и приветливо. А не се бяхме сетили да погледнем нататък и помахаме за поздрав.

В изложбената зала можахме да си изберем различни художествени творби с отлично качество, прецизно изработени от учениците. Естествено, с приходите от продажбите се подпомага училището, къдито в продължение на средно 6 години се обучават ученици между 8- до 23-годишна възраст в традиционните занаяти на Бутан.

Възможно беше и разплащане с КК, в т.ч. DC, индийски рупии - ресто връщаха в бутански нгултруми: изключително красиви банкноти, от които не запазих нито една; следващия път непременно, през септември догодина.. Непременно ще ида и но централната поща в столицата, на една крачка от Druk Hotel, за да разгледам изуминелните колекции от пощенски марки и др.

След предиобеда, прекаран в Рисувалното училище в столицата, се отправихме към дзонга на Тхимпху, Tashichho Dzong, „Крепостта на славната религия“. Той беше първият от грандиозните средновековни тибетски манастири, зад чиито стени бяхме поканени. В този градеж от дървен материал, тибетски цимент (трамбована глина) и камък по традиция не е бил употребен нито един гвоздей. Оцелявал и възстановяван след пожари и земетресение, Ташичо Дзонг е бил лятната столица на монашеството до 1962 г., когато столицата на Бутан се премества от Пунакха в Тхимпху. От векове през юни монасите напускали дзонга в Пунакха, където зимата е мека, слизали пеша по долината, прекарвали нощта в малък манастир по пътя и прекосявайки високия хималайски хребет, изпълвали дзонга за няколко месеца. Приблизително дотогава целият живот на Тхимпху, както и другаде в Бутан, е бил съсредоточен в манастира-крепост. През 60-години на изминалото столетие днешната столица наброявала 4000 жители, като 3000 от тях живеели в пределите на крепостта. Тогава, както през средните векове градове и селища в познатия ни смисъл просто нямало, те се свеждали само до дзонговете, имало малко пръснати къщи вън от крепостните зидове.

Най-ниският ред прозорци отстои на десетина метра от земята – крепостта не предлага особен шанс за нежелано проникване.

Понастоящем в Бутан има 22 крепости (позовавам се на информацията от Ченчо, нашия местен водач, тъй като срещнах и различаващи се данни), които си приличат по замисъл и архитектура, но и много се отличават една от друга. Повечето са строени около 18 век, някои датират от 16 в., а стилът им се отнася към 10-12 в. Тези впечатляващи, хармонични и едновременно изящни строежи са градени без архитектурни планове. Строителството започвало под ръководството на висш лама, който установявал всички размери чрез духовно вдъхновение. Били издигани с неплатен труд, прилаган като вид данък за домакинствата. Всяко семейство трябвало да предостави или наеме определен брой работници, които да работят няколко месеца по време на „мъртвите“ за селскостопанска дейност периоди. Покривите са масивни, от твърдо дърво и бамбук и са резбовани и цветно украсени по стрехите. Традиционно в строежа им не се използвали гвоздеи, гредите се привързвали една за друга с въжета за по-голяма гъвкавост. Крепостните зидове от тухли и камъни са наклонени навътре и са боядисани в бяло, покривите са червени, храмовите – в златисто.

В четирите ъгъла на внушителните съоръжения са разположени двуетажни и триетажни кули, а във вътрешността има голяма централна кула. Масивните входни порти са от дърво и желязо и често до тях се стига по подвижни мостове над река с отбранителни кули в двата им края. Широка червена лента опасва стените на сградите в горната част, понякога е придружавана или прекъсвана от големи златни или бели кръгове и преплетени тибетски свастики. Откъм широките стрехи стените са отворени за проветряване на помещенията.

Когато от Тибет и Монголия се спускали нашественици, народът се укривал в дзонговете. В тях има подземни хранилища, които съдържали достатъчно продоволствия за изхранването на хиляди жители от околността месеци, дори години. Някои са построени върху водохранилища, по протежението на река и препречват входа към плодородните долини, за които е имало стълкновения и между самите бутански крепости. Обичайно се издигат на най-високото място в района. В действителност цял Бутан е устоявал на каквото и да било физическо и морално завладяване.

Великолепно описание на бутанските дзонгове отвън, отвътре, както и на реда и заеманите служби и изпълнявани отговорности в тях, се среща при Мишел Песел в неговите "Пътешествия по Бутан" от 60-те години, размътили главите на безчет пътешественици от разни националности и накарали ги да се впуснат към Мустанг и Бутан.

Tashichho Dzong е основно реконструиран в днешния си вид за 5 години и бутанците се гордеят с това постижение и красотата на крепостта. Неотдавна е отбелязано 50-илетието от освещаването му.

Понастоящем тук се помещават седалището на бутанския лама, секретариатът на Съвета на министрите, 2 министерства - на външните работи и на финансите, Златната тронна зала и офиси на кралската администрация.

Тъй като е и религиозен център, тук живеят много духовници и монаси. Отворен е за туристи ежедневно, без входна такса, в късния следобед след края на работното време на администрацията. От минали времена в дзонговете често се провеждат религиозни и Тшечу фестивали, продължаващи по 3 дни, за които и в трите дне се стичат семейства и цели родове от близки и далечни краища на Бутан. Такъв посетихме в Паро в 2 поредни дни. 

Планираното за септември 2024 г. пътешествиие из Бутан, второ за мен, е съобразено с графика на религиозните фестивали и в програмата е включен фестивалът в дзонга на Тхимпху, своебразна кулминация - за догодина ламите са насрочили фестивала в Ташичо дзонг тъкмо за есента, през септември.

Край входа се разминахме с министъра на финансите, беше приключил работния си ден. Разпознава се отдалече на стъпалата - по цветния церемониален шал върху традиционното гхо. Оранжев е цветът за членовете на правителството. На тази снимка ме има и мен, с Ченчо и част от групата.

Служейки като религиозни, военни, административни и обществени центрове на съответния район, крепостите и днес са разделени на две части – сектор, предназначен за монасите, включващ повечето им килии, големи светилища и огромни зали за събирания, - и част за светските хора, в която се намирали жилищата на господаря на закона и на главния интендант, техни частни параклиси, подземни складове, продоволствени и оръжейни, кухни, а и килии за военнопленници.

За бутанците дзонгът е символ на властта и седалище на всеки авторитет в страната. Не е разрешено жени да живеят в пределите на дзонговете. Когато докарвали зърнени храни за кралските хамбари (допреди около 100 години всичко в Бутан е било собственост на краля) или идвали по друга причина, им се разрешавало да влязат само в гражданската част. Обикновено властимащите оставяли жена си вкъщи и живеели като ергени в дзонга. Ако ли пък били предпочели семейното съжителство, обитавали малка къщичка в близост до входа на крепостта, за да съчетават административните задължения със съпружеския живот.

Религиозният център на крепостта, храмът Utse - наред със сградата за събирания най-старата постройка в комплекса, (1870 г.) - се издига подобно на кула в средата на двора.

В Ташичо Дзонг в различни вътрешни дворове и на различни нива се намират 30 храма, параклиса и олтари.

Красиво украсената храмова фасада

Задната страна на централната кула на дзонга

Никак не беше трудно да се увлека и нагазя в забранената за посетители зона, не чух да са казали докъде бива да се разхождаме, а и нямаше никакви ограждения или знаци към отредената за административни цели част на крепостта.

Министерството на финансите. 

Преди да затворя намисленото кръгче около централната кула на дзонга, любезно и без много шум ме върнаха в правия път, при туристите.

Главният храм е отворен за посещения мисля, до залез слънце. 

Пищна e храмовата украса отвън и отвътре. 

Храмът Lhakhang Sarp (Новият храм) от 1907 г. e една от трите запазени от минало време сгради в пределите на манастира-крепост.

Богато украсена е фасадата -  с цветни дърворезбени елементи.

Вътрешните дворове на дзонговете обикновено са настлани с камъни и са на по-високо ниво от външния терен. Те са на различни нива и един спрямо друг, към тях водят масивни стълбища и тесни отбранителни входове с големи дървени порти. Всички врати имат прагове, за да предотвратят влизането на духове. Храмовете обикновено са строени на по-високо от нивото на дворовете и имат допълнителни стълби, водещи към входа им. При нападение по-ниските стълби били премахвани.

Към изхода ни преведоха през богато украсени галерии и стълбища. Насреща е изобразено често срещаното тук гневно превъплъщение на Падмасамбхава (почитан тук като Гуру Ринпоче, "Скъпоценния учител"), известно като „диамантена същност“. 

На излизане от Ташичо Дзонг Ченчо ни показа сградата на Парламента и резиденцията на кралското семейство, те се намират недалече от крепостта, срещу дзонговия комплекс.

Настоящият, пети крал на Бутан, Джигме Хесар Намгиал Вангчук се е родил тук през 1980 г. Резиденцията вече не се обитава от семейството му, а служи главно за настаняване на индийски делегации. С Индия Бутан поддържа близки приятелски отношения от десетилетия, индийски инженери са построили шосетата, с индийски рупии може да се плаща навсякъде, а индийските туристи са единствените чужденци, освободени от задължителната дневна такса за пребиваване и от забраната да се движат из страната без местен придружител. Да, за Бутан Индия е big sister..

Разглеждането на града продължи с друго, знаково за бутанците място. На поклонение тук се стичат хора от къде ли не. Националният мемориален чортен е построен през 1974 г. в памет на почитания трети крал от династията Вангчук, (тя управлява Страната на гръмотевичния дракон от 1907 г. насам) Джигме Дорджи Вангчук (1928-1972), от неговата майка. Представлява ступа, а ступите тук, в Мустанг и в Тибет наричат чортени - с тибетската дума за храм или параклис.

Будистите строят ступи на важни места – в началото за съхранение на реликви (мощи, дхарма текстове и др.), а по-късно само като обект на религиозен култ и с цел отнемане на негативната енергия. За разлика от други религиозни обекти в основата на Мемориалния чортен не е поставена будистка реликва, а е изложена само фотографията на краля, наричан „бащата на съвременен Бутан“. В годините на неговото управление (1952–1972) са ограничени привилегиите на ламите, направени са радикални промени във феодалните порядки и крепостничеството, а през 1971 г. държавата става член на ООН.

Като местните поклонници  и ние завъртяхме молитвените барабани и на влизане в комплекса, и на излизане.

Счита се, че участието в изграждане на ступа, тук чортен, обикалянето и медитирането около нея, дори и самото фокусиране на ума върху нея носят благословия и са част от будистката практика. Поклонниците обикалят чортена най-малко три пъти, задължително в посока на часовниковата стрелка, така е съгласно будистката традиция. По традицията бон, предшественик на будизма в Тибет, кóрата е обратно на часовника.

Някои се задържаха за молитва, често изпълняваха и прострации, и медитация.

Край най-стария параклис в комплекса две жени сръчно почистваха светилниците, традиционно пълнени с масло от як и горящи непрекъснато в продължение на 3-4 денонощия. На някои места вече ги пълнят с растително масло.

Лице из пъстрото множеството, стичащо се от близки и далечни краища на Бутан, където придвижването все още става предимно пеша..

Из пъстрото множеството срещаме хора, дошли от близки и далечни краища на страната. Населението на Бутан е около 1 млн. при площ от 38 кв.км.

Колоритни лица на Бутан край молитвените барабани, които всеки завърта и на влизане, и на излизане от комплекса.

Възрастният човек отправя молитви (мантри в източната духовна традиция), като ги отброява с помощта на броеницата мала. Тя се состои от 108 зърна - 108 е свещено число в източните култури.

Из пъстрото множеството, прииждащо от близки и далечни краища на Бутан.

Стичащите се бутанци обикалят чортена поне три пъти. Денят не е празничен.

Нямам представа защо младежът носи маска през пролетта на 2019 - тук въздухът е кристално чист, далеч по-различен от строителния прахоляк на Катманду или индустриалния смог на Пекин. Може да е просто аксесоар, допълващ чувството му за идентичност..

Поклонник, незнайно откъде в Бутан, пред най-старата храмова част. Насочил се е към мястото за молитви и прострации.

В пъстрото множеството от близки и далечни краища са млади и стари. Ченчо ни беше казал, че ако искаме да видим представители на бутанското население от различни части в страната, тук е най-доброто място. Следващото, разбира се, е Тшечу фестивал в дзонг.

Ние напускаме комплекса, следващи посетители прекрачват прага в буквалния смисъл - той е висок. Върволицата не секва нито за миг.

От входна такса за туристически обекти са освободени деца до 5 години и чужденци, заплатили държавно регламентираната дневна такса от тогава, през 2019 г. 250 $ за пълния пакет туристически услуги, а учениците заплащат половината от таксата за възрастен посетител. 

Продължаваме с бусчето по програмата за деня, вече извън столицата. Пътуваме около 40 минути.

С наближаването на „Буда поинт“, както е популярен комплексът на хълма над Тхимпху на езика на гидовете и туристите, срещаме дълги редици молитвени флагчета, обичайно бележещи близостта на свято място.

Може да не е най-внушителната статуя на Буда в света, но вероятно е разположената на най-голяма надморска височина (2500 м). Любопитен факт е, че е издигната на хълм южно от столицата в изпълнение на древни пророчества, потвърдили се 3 пъти - в промеждутъци от по няколко столетия е предсказано, че между Паро и Вонг ще се издига символ на мира и хармонията в целия свят.

Гигантското изображение на Шакямуни Буда е изработено от позлатен бронз. Фигурата е висока 54 м и е осветена през 2015 г. Финансирането в размер на над 100 млн. щ.д. е поделено между бутанската държава и частно лице от бутански произход, живеещо в Сингапур. Под трона-лотос на Буда Дорденма са разположени няколко храма и голяма медитационна зала, нататък видях да се запъти многобройна индийска група, след като резгледа комплекса.

Най-ценното обаче остава невидимо за очите - вложените във вътрешността на статуята фигурки на Буда – 125000 на брой, с височина 20 и 30 см, всяка излята от бронз, със златно покритие.

Женските фигури около статуята на Буда, бодхисатви, символизират 18-те дхату (измерения) в тибетската будистка традиция.

Детайл от подножието на статуята; индийка е приседнала в съзерцание. по същото време в комплекса пребиваваше и многочислена група от Индия. Те се насочиха към залата за медитация на горния етаж.

Безспорно впечатляващ обект е Buddha Point; официалното му наименование е Buddha Dordenma, но някакси не ме грабна. Не зная с него ли замениха предвиденото по програма посещение на Националния музей на Бутан в дзонга в Паро, който определено представлява интерес със съхраняваните артефакти от тибетския регион, датиращи от древни времена – на въпросите ни водачът от БГ агенция замълча, а идването до Буда Поинт нарече бонус.. Интересният музей остава за следващото ми посещение през септември 2024 г., този път самоорганизирано.

На тази снимка слизам по стълбите, зад нас е гигантската статуя на Буда Шакямуни. 

Бусчето ни очаква на изхода, за да ни отведе в Druk Hotel за втората нощувка.