дневник Нова Каледония и Вануату през Септември

[naTpuoT]

Ба×и цветовете! Уникално!

[AlexandraKo]

А и все французойки с медицинско образование, моля ви! Наздраве macf1an! . 

Тъй, тъй Знае си човекът, търси си нивото , а друго си е с доктор около теб. ;) А и

[Фил]

Теша с коктейли мъката от тенекията, вързана ми от прекрасната френска зъболекарка, която срещнах днес ...

Не се коси, дентистката утре сама ще дойде!

 

 

P.S. Надявам се не те боли зъб и става дума за rendez-vous d'amour

[AlexandraKo]

Не се коси, дентистката утре сама ще дойде!

 

 

P.S. Надявам се не те боли зъб и става дума за rendez-vous d'amour

Фичоооо, дентистката май се е явила, че Биг МаГ никакъв го няма. ;)

[macf1an]

Яви се. И пак ме върза. Нечувано.

 

Ето какво гледах на рождения си ден. Феноменално.

[AlexandraKo]

Яви се. И пак ме върза. Нечувано.

 

 

 

Ееее, ами как иначе ще ти поддържа интереса? Нали тя ще е сърничката, пък ти - ловецът, дето ще я гони. ;)

[macf1an]

Поокопитих се аз малко, та да взема да поразкажа..

 

По стара традиция опаковането на багажа беше оставено за последния момент, т.като пътувам с все по-намаляващо количество такъв, и не отнема дълго. Уви, този път сериозно подцених времето, необходимо да си опаковам "течностите". След острите забележки от последното пътуване, че използвам нестандартно голям плик, си бях навил на пръста да се впиша в "редовен" такъв - 20 и малко на 20 и малко .. Е да, ама не .. Отне ми около 20 опита да се събера в него.. Крайният резултат беше на ръба на еластичните способности на торбичката, получен около час преди излитането. Направих светкавично чекиране онлайн, като имах време само да си пратя картите на мп3-ката. Таксито получи инструкция "БЪРЗО!". Човекът явно отдавна си мечтаеше за такава ситуация), защото стигнахме за няма 10тина минути..

Отново имаше схема с багажа - чекиране до Токио, с надеждата там да изпрося да го пратят до Нумеа, въпреки двете резервации. Проверката на сигурност не оцени геройското ми постижение да напъхам 900 милилитра в еднолитров плик, барабар с капачките, и ми казаха, че "трябвало свободно да се движели контейнерите вътре, и ако имали проверка в момента, нямало да ме пуснат ..". Е, нямаше проверка, та минах метър. Едноминутна спирка в салон "Преслав" и вече ме викаха по уредбата да се качвам. Разбира се, мп3-ката се изложи с показването на бордната карта, та ми печатаха такава на почти затворения гейт, сумтейки "по-рано не можахте ли ..".

Във Виена се бях подготвил да ползвам Дайнърс привилегията за експресната лента за сигурност, но така и никой не ми поиска доказателство, че имам право да съм там, нито ми се заядоха за плика, който вече се разлепваше по шевовете. Седнах да почина в ложата, изненадващо оборудвана със собствена пушилня, и не след дълго бях в 777-цата за Токио. Седалките бяха учудващо удобни, може би най-приятните от всички дълги полети. Отново си правех експерименти с манджите, като пак заложих на кашер. Пълен неуспех.

Единственото, с което блестеше манджата, беше бруталният начин, по който беше опакована - няколко слоя термоустойчиво тиксо, които свалях около 10 минути. Не помня много от полета, но филмите бяха стари, а спането беше неуспешно. Нарита си е бая голямо летище, та имаше малко лутане докато си събера багажа и намеря къде да го съхраня. Шкафчетата приемат само монети по 100 йени, а в полузаспалото състояние, в което се намирах, изобщо не отразих, че има машинка за ресто встрани. Добре, че едни баба и дядо, японци, след като 2 минути търсиха къде да ми развалят парите, съзряха уреда и си видимо си отдъхнаха, че все пак е помислено и за това. Сигурно национален срам щеше да бъде, ако японската инженерна мисъл беше оставила такава пролука в обслужването на пътниците. На влаковата гара говорят приличен Английски, та лесно се сдобих с билет за "директния" до Асакуса, който спира само 5-6 пъти Приятно, комфортно, даже безжичен имат по спирките. Най-накрая цъфнах в облачно Токио, и започнах да щъкам в района на спирката:

Всичко хубаво, само дето човек няма къде една цигара да изпуши .. навсякъде знаци "не, та не".

За ориентация ползвах офлайн версията на maps.me приложението, което се оказа безценно (така и не се добрах до безжичен в целия град, при все регистрацията в сайта на Старбъкс за безплатен такъв).

Тук направих и първата грешка. Подцених разстоянието от Асакуса до Уено, и го тръгнах пеша.. Убих се от трамбоване.. Следваща спирка: Акихабара, и много важна мисия - да си купя усб запалка, хем ветроустойчива, хем разрешена по летищата в района. От метрото - директно в Йодабаши - Акиба. Огромен магазин за техника, където ми бяха подшушнали, че има. Много джаджа, много нещо ..

 

Търсенето (по снимка) отне около 20 минути обикаляне от етаж на етаж, но в крайна сметка беше успешно. Поцъках с език, поизточих лиги по ултра модерните неща, които продаваха, и продължих с тур на бегом в района на Акихабара:

 

 

Не смеех да се отдалечавам от метрото, че нещо ориентацията яко ми куцаше, бая е сложен на първо (и недоспало) четене тоя град. Появих се в Гинза, откъдето по неизвестни причини нямам пукната снимка. Може би защото заплющя един дъжд, и всички почнаха да си взимат от (май?) безплатните машинки за чадъри. Мушнах едни пържени картофи на крак и зазяпах: магазини, лукс, кич, лъснати хора и коли, и лека-полека взех, та се загубих. Гпс-ът сдаде багажа заради облаците... В крайна сметка, обиколих целия район 2 пъти, потроших сума ти време, но най-накрая хванах пътя за Императорския дворец. Е, стигнах само до парка Хибия, защото дъждът вече беше неприятен, но пък поне щракнах 2 пъти и там:

 

 

Оборката на оставащото време беше с остро неприятна рекапитулация, затова директно се отправих обратно към Асакуса, където вече бях разучил в колко е последният влак, преди да застраша хващането на самолета за Оуклънд. Уцелих го със затварящи се врати ...

На летището ме чакаше нова спънка. Не можело на две резервации да пречекират багажа, нищо, че и втория полет е уж на Новозеландските. Звъняха, питаха, не. Обясних им, че съм го правил х на брой пъти, и то точно с тях .. не .. Смених тактиката. Приревах, че имам много цигари в мен, и ако трябва да вляза в Нова Зеландия, ще ме одерат жестоко за мито. Ха, взе, че помогна! "Качете го с вас в самолета, няма да ви спираме". Цялото тъпчене на течностите в един плик беше точно с тази цел, ако трябва да взема куфарчето на борда с мен. Е, зорът се отплати..

Никакви проблеми на сигурността, нито за течностите, нито за останалите ми притежания, което щеше да се промени драстично на следващата ми спирка в Япония.. Кратка отбивка в постния Дайнърс салон, не получих обаждане от агент Лоугън на гейта, и хайде към Тихоокеания

Новозеландците бяха безупречни, а 787-цата - чудесна. Сигурно 200 пъти си "отворих" и "затворих" илюминатора с копчето за затъмняване Кашерът им (както и очаквах, при полет от Япония) беше ужасяващ, и още по-труден за отваряне. Въпреки това, екипажът пееше и танцуваше, докато работеше, та правеше всичко по-поносимо. Супер са, бе ! Шги изям!

Малко неща слагат усмивка на лицето ми, както кадрите от приближаващата се Нова Зеландия.. Не знам, има нещо специално в това място..само да не беше толкова 'ладно..

 

Охраната ме пусна почти без проверка през скенера, явно им се струвах благонадежден, с широката усмивка, че съм в страната на Киуитата.

Мисиите там: да си чекирам куфара на гейта, че вече бях с прекалено много багаж за идния полет, и да напазрувам Бушмен - репелент със слънчева защита, съдържащ 80% DEET, яката работа, трепе комари през 2 села, та в дерето, чак.

Пазаруването - лесно, съдраха ме 65 долара за 2 антикомарина, един дезодорант (Акс, да видя дали ще ме полазят като в рекламите...лъжци!), паста за зъби (нямаше място в торбата), и един 50ти фактор, за муцуна. Де-бе-ло, а уж дюти фри..

С багажа беше друга история: на трансферното гише не можеха да направят много, понеже полетът се изпълнявал от Еър Калан, а те били малко трудни за намиране, до последния момент преди полета В крайна сметка казаха "отидете на гейта, там ще ви чекират, там ще ви дадат бордна карта, но ги предупредете, че ще трябва да ви вкарат куфара в багажното по телефона .." Не ги намерих на дадения номер, ама реших да рискувам и да оставя всичко да се разреши от само себе си. Разплух се в Императорската ложа, и зачаках.

Излочих няколко джинджифилови швепса и хайде към островите. На гейта ме посрещнаха директно на френски. Коригирах ги и заобяснявах: тука чекиране, карта, багаж, ала-бала.. явно не им се занимаваше изобщо, та казаха "качвай го вътре, няма страшно". Пльоснах се да чакам и се загледах в бордната карта .. място до пътеката ?!?!?!

С лъвски скок рипнах да се разправям. Резервирането и потвърждаването на място до прозореца, съобразено с очаквания маршрут, както и специална манджа, ми беше отнело 4 мейла и едно обаждане. Изобщо не искаха и да чуят.. Ну дезоле това, ну дезоле онова, полетът бил пълен, семействата били с предимство, сложили ме на единственото възможно място.. местата не били гарантирани предварително .. Вадя мейли, показвам потвърждения - не. Теглих им една попържня и се отказах. Островни смотаняци. Да видят независимост га 29ти Февруари е Неделя, и има слънчево затъмнение..

Гейтът се задръсти от прииждащи из Френска Полинезия люде, по някаква странна схема с прекачване, заради която ги чекираха по някакъв специфичен начин, та ги издирваха по име сред тълпата. Самолетчето беше прилично, но аз бях възкисел и само дебнех дали ще ми сервират безглутеновата манджа, или и нея са оплескали. Писах им голяма червена точка, наистина беше добра:

 

Вече на предела на силите си се добрах до международното летището на Нова Каледония, където от преумора не можех и дума да кажа на френскоговорящия шофьор, щракнах една снимка, преглътнах фрапиращия студ (к'во ме чакаше .. леле) и заспах в буса.

 

Хилтън, възторжено посрещане, понеже съм златен член (благодарение на скорошната промоция), вана/джакузи, вечеря, разходка (още студ и леден вятър) и сън. Много сън.

 

[AlexandraKo]

Биг МаГ, страхотно, давай, моля, нататък! :yahoo: Големи преживелици, голям адвенчър! Ама тоя студ - верно ли беше студено в НЗ? Аз съм спретнала летни дрешки, дъл да вадя и овчия кожух? ;)

Редактирано 29 септември, 2015 от AlexandraKo

[macf1an]

Ама тоя студ - верно ли беше студено в НЗ? Аз съм спретнала летни дрешки, дъл да вадя и овчия кожух? ;)

В Нова Каледония беше студено. в Нова Зеландия само с летни дрехи не се ходи никога

[Двуцветко]

Ама тоя студ - верно ли беше студено в НЗ? Аз съм спретнала летни дрешки, дъл да вадя и овчия кожух? ;)

 Един местен ми разказаше, че от 15 години чака лятото да дойде и ахаааа тъкмо лятото се задава и излиза южняка (разбирай северняка) и настава една вечна прохладна влажна ветровита облачлива пролет/есен

[Veronika]

Наистина големи приключения! Чакаме с нетърпение продължението!   

 

 

Всичко хубаво, само дето човек няма къде една цигара да изпуши .. навсякъде знаци "не, та не".

Това ми е до болка познато!     И при мен беше голямо търсене къде да запаля една цигара. Но в Асакуса намерих 2 места-от двете страни на храма и доволно си попуших.

[gerido]

Стахотно начало Мак . Винаги е удоволствие да те чета. Физиономията ми се разкриви от усмивка при клетвата "Да видят независимост га 29ти Февруари е Неделя, и има слънчево затъмнение." Предстои им на островитяните след две години , а сега се прецакаха сами , а какво им костваше едно window seat.

[macf1an]

Сутринта ме посрещна с чудесно слънце, приказна гледка, и неочаквано силен и студен вятър .. Всякакви надежди, че няма да ми трябва яке по време на престоя, бяха отвяти. Имах няколко часа до вътрешния полет за остров Лифу, та рекох да се поразходя:

 

Хотелчето ми беше на пъпа на крайбрежната около Анс Вата, централния плаж на града. Мястото е доста култивирано, душове на всеки сто метра, пейки, десетина микробуса, от които си наемаш всякакви морски екипировки - кайтове, сърфове и т.н. Има магазини, ресторанти, абе всичко, необходимо да си прекараш деня безгрижно, вързан за някой по-тежък камък, да не те отвее вятъра.

Нумеа се оказа раят на ветрогоните. Всичко, дето за да става, трябва да му духа, вирее там. Виждаха се десетки ветрила, платна, и какво ли още не ветросъбирателно, които цепеха гладката лагуна наляво и надясно, с бясна скорост. Направих един бърз тегел до следващия залив, приятно изолиран от въпросните нагли и студени въздушни маси.

 

Вървейки, почнах да си изграждам и първото, а както и се оказа - напълно вярно мнение за местните: много учтиви, поздравяват с усмивка, но напълно незаинтересувани от твоето съществуване. Ако им хванеш погледа - ще получиш мило "Бонжур", ако не - ще бъдеш подминат бърже бърже. Разходих каквото разходих, и хайде в аквариума. Много приятен, със закрита и открита част, и бая животиняк, във всякакви форми и размери. Ето няколко от по-интересните:

 

 

Бърза спирка в хотела, да се разплатя, и хайде към Мажента - селското летище, в средата на града. Там се сблъсках и с първата културно-езикова бариера. Отне ми около 5 минути, на обичайните езици - английски, френски и жестомимичен, опитвайки се неуспешно да обясня въпроса "От коя страна на самолета е по-хубаво за снимки".. Просто не можеха да вдянат какво имам предвид .. Добре, че един от пътуващите островитяни ми обясни "просто питай стюардесата".

Така и направих:

 

Нумеа, след Австралия и Нова Зеландия, е най-развитото и цивилизовано място в тази част на света. Личи си и отвисоко. Хубави, нови сгради, архитектура, улици - всичко им е "западно".

 

Доближихме до Лифу, които се оказа доста странен на вид:

 

Като паница е плосък, едно хълмче не се видя, с много гъста, ярко зелена, абсолютно еднакво висока растителност. Все едно беше минат с гигантска косачка. Тук-там се виждаха красиви сини води, но островният опит ми подсказваше, че ще са с неизползваема температура.

Посрещна ме шофьорката, натоварихме се в една Дачия комби, и юруш към хотел Дреху Вилидж, който се оказа и единствен годен да се нарече така, на целия остров. Уви, и цените му бяха "веднъж" .. След 30-40 минути тътрузене по доста добри, но напълно безинтересни пътища, пристигнахме и в село We (Уей). Единственото що-годе цивилизовано място на целия остров. Имаха си супермаркети, аптека, бензиностанция, бинго .. Вече в хотела, на въпроса "Какво има за правене този следобед?" ми беше отговорено с кратко "Нищо, но барът е отворен" Разбрахме се за тур утре, и се впуснах в местни манджи и коктейли, с кратка разходка по плажа за десерт:

 

 

Тествах няколко неосветени нощни пътеки в района, да видя вярно ли е толкова безопасно, колкото твърдят. Факт. Тук-там се мяркат местни, които поздравяват и отминават. Даже кучетата не бяха заинтересовани от белоликата ми особа. Няма нужда да споменавам, че бях навлечен с яке и зинзиках през цялото време. Може би беше около 13-15 градуса, като прибавим ефекта от вятъра. Намръзнат, реших да се постопля в бунгалцето, ама нали съм тарикат - бях си взел такова само с вентилатор.. Климатик си имаше. но не работеше. Малко ровене по бушоните и се "само-ъпгрейднах"   При все, че бях прекарал почти целия ден свит от студ, няколкото часа на слънце бяха дали резултат - изгорял нос и мехур на врата .. 

 

За късмет, една френска двойка също искаха да ходят на тур идния тен, та успяхме да ивзрънкаме да ни организират целодневен такъв, да покрием целия остров.

Южната част на Лифу има един единствен път, покрай океана, без много следи от живот и каквото и да е било интересно около него. Местните живеят на "трибу"-та - няколко разхвърляни къщурки и сламени колиби, без особени следи от цивилизация и модерни удобства. След кратка спирка при един пиян скулптор, който имаше страхотна гледка от съборетината си:

 

 

стигнахме и до най-голямата атракция в района: плажът на Луенгони. Приказен:

 

 

Толкова хубав пясък, като сол, отдавна не бях виждал. Пълна пустош, нямаше жива душа, нито една вода откъде да си купи човек.. Следващата спирка беше малко заливче, където се виждаха и типичните за района борове:

 

 

Стигнахме до края на острова, където освен едни скали, нямаше нищо особено, и тръгнахме обратно. Спряхме в залива Уадра:

 

 

Тази доста дебела стена е била пометена от цунами, преди сума ти години, и оттогава навсякъде имат строги правила за действие в подобни ситуации. За моя радост, имахме спирка на Луенгони отново, този път от южната му страна:

Не се залъгвайте от тропическите кадри, беше яко студено! Водата беше неприятно режеща, та си останах само със снимките .. Интересно впечатление правеше дебелият слой вулканична пемза, между пясъка и дърветата на всеки плаж. Обли, леки и трошливи сиви камъни, които се оказа, че са преплували океана чак от Вануату.

 

Освен плажовете, единственото интересно беше "вътрешната" страна на пътя. Някога, океанът е стигал дотам, и е оставил доста интересни издълбани скали, почти по цялото продължение на крайбрежната "магистрала":

 

Прибраха ни за обяд, след който ни посрещна вчерашната ни шофьорка, която щеше да ни показва северната част на острова. Тя се оказа още по-скучна, защото се кара далеч от морето, и освен дървета и "трибу" - та, просто няма нищо. Първата атракция беше колибата на вожда на североизточната част, която посетихме боси, през лявата врата (за гости):

 

 

Имат си три вожда на острова, няма по-по-вожд, и ако нещо трябва да се мисли - те го правят.

Ако не сте на хотел, може да спите в колиби като тези двете, последните. Не, мерси.

Продължихме към топ-мястото на севера. Скалите Жокин. Стовариха ни в началото на една възстръмна пътека, на края на която се откри не чак толкова впечатляващата гледка:

 

 

Там се потвърди и едно бавно зараждащо се впечатление за целия район. Изключително, извънредно, неприятно мръсно е. Явно културата на канаци-те не счита чистотата за необходимост, защото бяха изхвърляли купища боклуци точно до най-големите си атракции. От гуми, през кенчета, дрехи, обувки ... навсякъде. Французите цъкаха с език, а аз се подхилквах, че има и "по-зле" от нас Грозно беше, наистина. Единствено в Нумеа не беше така, но явно островната култура го толерира. Язък.

Натоварихме се, и след сума ти кандилкане по островните пътища, стигнахме до ботаническата градина на една скросострелно говореща бабка. Изобщо не отрази ограничените ми познания по френски (съдейки по акцента й, нейните бяха същите) и почна надълго и нашироко да обяснява за ванилията .. не на мен, моля Заснимах:

 

 

Последна спирка - местният Нотр-Дам, на върха на един хълм, с приказни гледки:

 

Долу, в ниското, спират и круизните кораби, и е топ (ама наистина много хвалено) място за шнорхелинг и дайвинг. Еквивалентно било на Френска Полинезия.

 

Прибраха ни, заръчах си да ми приготвят ранна закуска, още от вечерта, и се разплух пред телевизора, който изненадващо ме облъчваше с болезнено познат образ:

 

 

На сутринта дойде време за разплата, и десетина косъма от темето ми се самоизскубаха от ужас. Бях прекарал на острова около ден и половина, не бях преяждал, не бях препивал, а сметката, барабар с туровете, подпираше четирицифрена сума в лева. Една бърза ревизия (и няколко извинения) по-късно, успяхме да достигнем споразумение за известно занижение, поради доста нагло надписване (как точно аз ще изям два обяда, един след друг ..). Дори ранната закуска ми бяха таксували - 20 евро за 3 банана и 2 кисели млека, общо взето Това си остана островът с най-лошо съотношение цена качество. Уви, макар и островитяни, хотелиерите знаеха, че нямат никаква алтернатива, и колеха, и бесеха, и хоро те карат да играеш. Дачията комби отново ме очакваше, и след протяжно дълго и мълчаливо возене, цъфнах на гишето на свръх-неизвестните Еър Лойауте. Оказаха се съвсем свестни и всички притеснения бяха напразни.

DHC6-цата изненада със старт и след десетина секунди бяхме във въздуха:

.

 

 

 

[Фил]

... поради доста нагло надписване (как точно аз ще изям два обяда, един след друг ..). Дори ранната закуска ми бяха таксували - 20 евро за 3 банана и 2 кисели млека, общо взето

...

Тия май са те взели за турист

[Гост]

Наслада за душата си ми, Мак... Имаш уникален литературен талант, който ме кефи - признавам - повече от умението ти да намираш евтини билети

[luba_rizova]

Наслада за душата си ми, Мак... Имаш уникален литературен талант, който ме кефи - признавам - повече от умението ти да намираш евтини билети

И аз така, Рейни, и аз... Толкова се кефя,,докато чета,че чак не искам да свърши. А на всичкото отгоре ме помислиха за луда ,че седя в едно кафе, пийвам и се кикотя с глас. Маки, уникален си.

[AlexandraKo]

Само аз ли чакам да чуя, кога ще се видим отново с прекрасната френска зъболекарка ;)

[mitkobiker]

Много закъсняло включване... ама чак сега видях тази тема...

Ако някой е затръгвал към към Нова Каледония е хубаво да се цели в месеците между декември и април, когато на островите е тяхното лято- топъл и дъждовен сезон. През март 2011та бях в Нумеа и Ил де Пин и имахме прекрасно време- един ден дъжд, един ден разкъсани облаци, два дена тропическо слънце и после пак дъжд    Но при всички положения приятно топло и съвсем ОК за плуване и плаж.

Тази година има много силно изразен Ел Ниньо, което за онзи район означава по-суха и студена зима от нормалното... на което за съжаление се е натъкнал macf1an  

[Niceday]

Точно macf1an няма начин да се `натъкне` Според мен, съвсем целенасочено беше там точно тогава :D

* чакам с нетърпение продължението - с или без френска зъболекарка

[macf1an]

Беше планирано да е сухо, но не и да е толкова студено, на което самите местни се дивяха и загръщаха с дебели зимни пухенки.

[Добри]

Беше планирано да е сухо, но не и да е толкова студено, на което самите местни се дивяха и загръщаха с дебели зимни пухенки.

 

Точно това си говорехме с един мой приятел метеоролог. Ел Ниньо наистина е във вихъра на танца 2015. Изтегли се на запад (от което пострадахме като периферия чак в България) и се разшири на север и юг от екватора още повече. Възможно е да попадате е в този частичен контра-фронт в синьо долу. Таз година на стандартната гореща Kelvin Wave и сложиха епитет Monster Kelvin Wave. Изчезна студентото течение Ла Ниня, а цялата ос от Аляска до Огнена земя на западните крайбрежия на двете Америки се затопли. Който каквито и да е планове да си е правил за коя да е точка на света, времето не беше това, което се очакваше да е:

 Източник: http://robertscribbler.com/2015/04/09/onrush-of-second-monster-kelvin-wave-raises-specter-of-2015-super-el-nino/

[macf1an]

Няколко минути след началото на краткия полет, остров Увеа се появи под нас. Дълъг и тесен, с приятно зелена растителност и извънредно синя вода:

 

 

От хотел Бопре ме чакаха с едно новичко ванче, и докато се усетя, вече паркирахме там, на няколко метра от впечатляващото море. Определено бях изненадан от бунгалото, разположено в приятна градинка, с вдигнати дървени пътеки. Направо ненужно обширно и оборудвано с чисто нови домакински уреди, сякаш някой би останал седмици там.. Едва ли ..

 

 

Въпреки неочакваният начин, по който се сдобих с резервацията си, нямаше никакви проблеми. Веднага ангажирах персонала да ми търси екскурзия на място, след като опитът ми да го направя предварително беше неуспешен, заради "панаира". По стечение на обстоятелствата, точно по времето на моето пребиваване на Увеа, се провеждаше ежегодния "Агро-панаир на Лоялните острови". Благодарение на него успях да се докосна до същината на местния живот и да се нагледам, отблизо и отдалеч, на местните обичаи и порядки. От хотела не успяха да свършат особена работа, но казаха, че представителят на туристическия център ще дойде да ме вземе и да ми помогне. Дойде, закара ме с един Дъстър до панаира, едва на няколко минути пеша от мен, и почна да върти телефони на тур-операторите. Аз се впуснах в разходки и снимки на странното мероприятие около мен:

 

 

Накратко: една поляна, с плетени от палмови листа будки по края, в които цвърчаха местни скари, продаваха се плодове и зеленчуци от всичките острови в района, плетяха се шапки, правеха се дрехи и какви ли не още островни тарикатлъци. Прокламираха здравословен начин на живот, безопасно гнявене под палмите, как да си намерят работа и да не лежат на гърба на държавата и т.н. Имаше музика, дисководещият постоянно гълчеше участниците да си спазват часовете за различните събития, деца се търкаляха навсякъде, абе идилия. Разходих се (т.е. пресякох улицата) и до основната атракция: 22 километровият бял плаж, на който няма нищо и никои. Ама грам:

В крайна сметка, Пиер, уредникът на туристическия център, успя да ми запази екскурзия до  пещера Улуп, след 2-3 потвърждения и отменяния на други, по-интересни варианти. Панаирът беше обърнал острова с краката нагоре, та и на това бях доволен. Разходката до пещерата не блесна с нищо, освен, че след като ме стовариха с 3 поколения новокаледонки от полинезийски произход (баба, дъщеря и внучка) по средата на нищото, и ни накараха да чакаме около 40 минути да дойде гида. И трите говореха английски, но отказваха да го правят, и ме принудиха да проведа най-дългия си разговор на френски в живота - към 20 минути. Мъка голяма, заболяха ме ръцете да ръкомахам Дойде гидката, чийто дядо беше открил пещерата, преджапахме я за половин час, и хайде нови 40 минути чакане да ни вземат.

 

 

В крайна сметка, звъннаха на Пиер и той дойде та свърши и тази работа, да е жив и здрав, добра снаха щеше да стане от него

Вечерната програма на панаира включваше песни и танци, но беше такъв студ, че не успях да дочакам всичко. Поне успях да изградя впечатление за местния народ, къде хубаво, къде не чак толкова. Мръсотията, която видях на Лифу, съществуваше и тук, с разликата, че всички си окачват алуминиевите кенчета в големи сини торби край пътя, за да им ги събират. Останалото се хвърля на поразия в горичката до плажа. Всяка островна баба, независимо от възраст, размери и степен на цивилизация, разполага с огромен смартфон, на който се цъка постоянно. Чак беше смешно. Всички, с изключения на малките дечица, са изключително начумерени, направо страшни. Особено тинейджърите. Въпреки това, ако ги приближиш, винаги ще получиш бодро бонжур/бонсоар, придружено с усмивка.. Криви, но учтиви, с други думи Дечицата им са просто приказни, наистина много симпатични, сополиви, мръсни, ама нахилени до ушите и много дружелюбни. Тичат, скачат, въргалят се, ядат каквото изпуснат на земята .. а майките и бабите изобщо не се притесняват за нещата, за които се психясват тукашните родители. Просто не можех да направя връзка как тези препечени ангелчета се превръщат в тази страховита тийн агитка, която обикаляше на тумби района. Айде, не всички, но 80% от момичетата имаха мустаци, на които би завидял средностатистически военен, но едва след като поцъка с език на почти паралелепипедната им форма. За цялото време по островите там (Нумеа не я броим), видях едно (е-д-н-о) стройно момиче. Сигурно я сочат с пръст, горката.. "Мара 'убавата" за тях е "Мара улавата"..Това може би обяснява свръх-сърдития вид на момчетата от тази възрастова група .. Всички сякаш излезли от гангстерски видео клип, с черни качулки, смъкнати къси гащи, псевдо ланци и странни походки. Ако срещна такава група на друго място, сериозно бих се замислил за сигурността си, но при тях беше просто поза. Разхождайки се напред-назад по неосветената (и единствена) крайбрежна улица, няколко пъти се случи да подмина такива индивиди, подпрени на някой пън, напълно сливащи се с мрака. Единственото светлината на смартфоните, на които се цъка нещо постоянно, ги издава, но само ако се вгледаш. Обикновено разбираш за непосредственото им присъствие по стряскащото "бонсоар, са ва", с което всеки един те поздравява. Странни 'ора. Но вежливи.

На сутринта бяха отменили едната ми екскурзия, но се намери заместител - полудневна разходка с лодка до Южните Плеяди. Уви, вятърът беше в най-студената си и силна фаза, та ми беше ясно, че във вода няма да се стигне да вляза. Събраха ни, закараха ни в южната част на острова, и с кански усилия (сериозно!) успях да направя няколко снимки на стартовата точка, защото духаше толкова силно, че мп3-ката се тресеше и огъваше ръцете ми постоянно:

 

Няколко неприятни минути по-късно се скрихме на завет зад един от островите в Плеядата и няколко се престрашиха да се направят на моржове-шнорхелисти. Аз си се поклащах на лодката и снимах не чак толкова впечатляващия пейзаж:

 

 

Определено там блестяха водните занимания, защото измръзналата плувна група беше много ентусиазирана от видяното. Заперкахме по вълните обратно, като дори набримченият двигател на лодката не заглушаваше псувните, които отнсяше леденият дъжд, набиван със страшна сила в закопчаното ми като за полярна експедиция яке. Морето беше доста бурно, та капитанът смени ъгъла на атака, и от панорамна, разходката се превърна в опит за прибиране без използване на спасителните жилетки. Лепнахме се до брега, понеже беше най-завет, и успях да щракна няколко снимки на единственото нещо, построено върху плажа Мули (реално е на отделен остров, ама са свързани с мост). Прескъпият хотел Паради д'Увеа:

300 евра на вечер, и то в градината, на плажа е по-скъпо. Поне си имаш джакузи на верандата, ако не ти се влиза в морето

 

За следобед единствената опция беше пенсионерски тур на острова, и то с гид местна, не говореща английски бабка. От тия цъкащите на смартфоните. По-добре беше от нищо, а както се оказа впоследствие,  направо си беше късмет. Един от другите уредници на туристическия център видя потенциалните езикови проблеми: бабката беше местна и говореше френски с много тежък акцент, нищо не и разбирах, а май и останалите.., та прикотка една друга бабка, от своите колежки, да дойде на тура с мен. Речено-сторено. Вече се познавахме с нея, понеже ми помагаше за туровете, и в крайна сметка се изяви като частен гид, само за мен. Турнахме още две бабели в колата (едната беше бабата от пещерата) и тръгнахме на "тур д'Увеа".

Северната част на острова не блести с нищо особено, освен няколко "сини дупки", в които щъкат костенурки:

Покрай едната щъкаха и други работи, на гости от Нумеа, силно впечатлени от произхода ми, но не колкото аз от отличаващия им се външен вид, на фона на гореописаните представителки на местното население .. Уви, не се намерихме после на мегдана, какъвто беше планът .. Явно оттам ми тръгна накриво..

 

Заводът за сапун - затворен, кеят за круизни кораби - затворен, катедралата - затворена. Яко на уволнение го бяха ударили. Най-интересната част от острова, заради която изобщо някой знае за него, забранена дори да се доближиш до нея. Минахме по крайбрежната, покрай панаира, и стигнахме до споменатия мост, който свързва двете части на острова. Там е и най-красивата част от плажа, личаща си дори и при ужасното време в момента. Уви, повечето снимки бяха много криви заради вятъра, та само това става:

 

 

Гидката ми прекарваше повече време да си говори с другите бабоци, защото се оказа, че са рода, та екскурзията си беше предимно возене. Стигнахме края на пътя и седнахме на кафе в скъпия хотел, където се разхортувахме сериозно.

 

Едната дама се оказа с доста добър английски, защото беше следвала счетоводство във Фиджи .. от там едни приказки, едни разкази .. Обсъдихме политиката, туризма, времето, няколко манджи и тръгнахме да си ходим, че даже ме и почерпиха, за приятната компания. Фиджийката най-безцеремонно си взе цялата чиния с разядки (ужасни мариновани маслини) и никой нищо не й каза, явно е нормално да се краднат чинии от хотелските ресторанти

 

Стоварихме се пак на панаира, където вече не издържах и опитах местната храна, облъчваща ме с божествено ухание вече втори ден. Най-хубавата, която бях ял, откакто бях стъпил в района .. Шишчета от риба тон с пикантен сос .. фантазия ... май беше към 2 лв. В хотела бяха 20. Позяпах малко местни танци и изтрамбовах пътя за последно:

 

На сутринта дойде и поредната приятна изненада .. хотелиерката нещо се обърка и си мислеше, че съм платил на агенцията. В крайна сметка ми таксува стаята на цената, на която я продаваха на тях ... 50% по-ниска от обявената към мен    Този хотел, заедно с предния, който ми съдра 2 кожи от гърба, са на един собственик, затова реших да си замълча, с замръзнала на лицето усмивка, аха-аха да се изроди в победна гримаса

На летището ни чакаше полинезийската група от панаира, които ни озвучаваха и вън, и в самолета. Там срещнах пак и бабата от Фиджи, която жално се помоли да се снима с мен .. 'щото никога не била виждала и чувала за България и българи. Е, изредиха се с цялата рода, по 10 пози със всякакви чупки в кръста и пръстите, и след малко отлетяхме под звуците на укулелето, с което подрънкваха в дъното на кабината.

 

Имах няколко часа между полетите, та реших да се отбия до близкия до летището зоопарк. Оставих си багажа в краката на информаторката, понеже няма друго място за съхранение, и закрачих. Разбира се, точно тогава вятърът спря, и по целия 20 минутен баир нагоре ме пече класическо тихоокеанско слънце. Няма нужда да казвам, че плувнах в литри пот, и точно тогава задуха леден студ отново ... :

Зоопаркът е на върха на хълм, предлагащ едни от най-яките гледки към Нумеа и лагуната. Има и панорамна пътека, рай за фотографи, до която не ми стигна времето да се добера, че си е бая обикаляне. Иначе, 90% птици, няколко маймуни и гущери.. Като за убиване на времето - ставаше:

 

 

Дългоочакваният полет над тази част от най-голямата лагуна в света си заслужи репутацията. Просто смайващи красоти се виждаха отгоре:

 

Стигнах и до перлата на Нова Каледония - Ил де Пан - Oстровът на боровете.

Редактирано 4 октомври, 2015 от macf1an

[Гост]

...та кога викаш, се появява зъбодокторката?   

[macf1an]

Още при снижаването, гледката към познатата растителност изтика едно познато стихче в главата ми: "Бор до бора, гъста гора. Няма къде да ...". Стана ми едно мило, родно .. :

 

 

Шегата настрана, наистина е много красиво, и отгоре, и отдолу, а морето им е ... абе ще видите по-нататък. Наистина е Перла (но не 05) цялата ситуация.

Поредната бабка със смартфон ме докара до хотел-къмпинг Натайуач. Страшно готино място. Класически колиби и съвременни бунгалца, насред гора, на по 1 минута от двата плажа. Даже с айПади в стаите! Разбира се, турове толкова късно нямаше, но резервирах целодневен такъв за идния ден. Още тогава почнах да обмислям дали да не удължа престоя, защото нещо ми подсказваше, че времето там няма да ми е достатъчно..

 

 

На сутринта ме подхвана "женския отбор" на Мана Наутик, местна фирма за морски екскурзии. Жена шофьор, жена касиер, жена готвач, и за първи път - жена шкипер. С нас щеше да пътува приятно френско семейство с една малка кандидат-мореплавателка. Обиколихме залива Сен Жозеф и тръгнахме към първата атракция - залива Упи, с големите камъни.

.

 

 

Предизвикателство към по-наблюдателните ... може ли да видите какъв морски обитател се е маскирал някъде на последната снимка ?

 

Направихме няколко кръгчета около камъняка и тръгнахме да търсим редовните обитатели на района - гигантските морски костенурки. Месните ги знаеха по име, и скоро дръпнахме ръчната в двора на една от тях. Капитанката стисна зъби и се метна в ледената вода да ни запознава официално:

 

 

 

Здрависахме се, поснимахме се за спомен и хайде към кулминацията - атолът Нокахуй

Разбира се, заплющя ни един дъжд, сякаш  от ледени висулки, запердашиха ни едни вълни, понеже излязохме от лагуната, и цялата красота на пейзажа аха да бъде заличена, докато изведнъж изплувахме отвъд облаците, пред тази гледка:

 

 

Стовариха ни, казаха "като сготвим, ще ви вземем", и отпръскаха към съседен остров. Приказна гледка, на равна нога с топ-местата в целия Южен Пасифик:

 

 

При все цялата екзотика, някакъв дълбоко вроден инстикнт се събуди в мен, и за пръв път откакто бях тръгнал по островите, започнах да се вглеждам внимателно във всяко камъче и сянка .. Просто някъде някой включи лампата "Внимание, змии" в главата ми .. С нетренирано око прерових де-щото можах от островчето и не намерих нищо .. и таман да си отдъхна, се обърнах. Гадта беше на точно 30 сантиметра от крака ми. Подскочих, запсувах като обран каруцар, комуто е умрял последният кон, а жена му си е хванала любовник от съседното село, и скок-подскок избягах почти във водата (а те точно оттам идват .. балък). Веднъж свикнал със специфичната им окраска и как (едвам) се откроява от пейзажа, започнах да ги виждам ...

 

 

Наброих 5-6, снимах няколко, и изтичах да предупредя франсетата, най-вече заради малката, която съвсем безцеремонно се ровеше по храсталаците. Шкиперката дойде, събра ни и изобщо не реагира на новините "колко много змии има там". Сигурно и тя ги знае по име .. братчедките ..

Следващата спирка беше единственото място с топла вода, до което имах късмета да се добера в района. Голям коралов риф, където нагрятата от слънцето тъмна вода прехвърляше, и още не се беше охладила. Уви, вятърът беше грозно силен и студен, та само татко франсе се метна да поплува, сред рибоци и костенурки. Даже и акулка видял. Дойде време за манджа и ни стовариха на остров-ресторанта. Леко грозничък, и както се оказа впоследствие - любимо място на безкраките дами от предния остров. От манджата най-впечатляващото беше печен кокос. Нещо страшно, не мога да повярвам, че досега не бях попадал ..

 

 

Имахме доста време за разходки, та се подредихме в индийска нишка и започнахме да опипваме камъни и дърве с поглед, преди всяка крачка. Резултатите бяха плашещи: бяха препречили единствената пътека към плажа, но като видяхме, че ги касаем колкото миналогодишното тото, пренесохме жените и децата и се отправихме на експедиция. Резултатите: към 50 змии, 2-3 снимки и подбити от грубите парчета корал по плажа крака:

 

 

В един момент толкова им свикнах на гадините, че даже започнах да ги опознавам лично. Попаднах на една особа, която категорично не беше почитател на чалгата от зората на демокрацията. За това си заключение съдя от начина, по който скорострелно се изсули във водата, когато я запознах с възстановка на класическата "Камъните падат", в акомпанимент на няколко по-едри буци корал. Да си ходи да си слуша шансони и тарамбуки, фръцла

 

Прибрахме се живи и здрави, без ухапвания, а и доста по-смели. Мога да твърдя, че за тези няколко часа, видях повече змия отколкото за цял живот, включително по Дискавъри. Продължавам да не съм им фен, и ще наблягам повечко на "безопасните" острови.

Имах време за бърз тегел, таман за залеза над залива Канумера:

 

 

Рано сутринта ме стовариха на летището и ми стана ясно, че определено съм сбъркал с разпределението на дните между островите. Ил де Пан ми е много на сърце, и ако се връщам някой ден, със сигурност ще му отделя доста повече време. Стройни борчета, бял пясък и кристално синя водя. Какво повече да иска човек ? Хубаво време, може би ..

 

Няколко нереално сини картини по-късно, вече кацахме в Нумеа за последно:

 

 

в Хилтъна ме посрещнаха вече по име, и ме сложиха в най-хубаво миришещият апартамент, в който някога съм влизал. Ако ароматизаторът им беше жена, направо й слагах халката.. убих сигурно 2 часа да влизам от стая в стая да душа .. Ухаеше като бизнес ложата, в която чакаш да те извикат за самолета към Седмото небе .... Еххх.

За остатъка от деня избрах най-тъпата възможна дейност. Разходка с водно такси до Острова на Патките, явно кръстен на тези, които се излъжат да отидат до него. Проскубан, с мъничък плаж, и опасан целия с въжета и надписи да не влизаш, защото някакви мисирки мътят. Пфу. Поне коктейлите им бяха на ниво, а персоналът беше наистина дружелюбен, за разлика от обикновената учтивост навсякъде другаде. Странното е, че това микро-островче си имаше собствено списание, и то безплатно, че и доста качествено направено. Тоалетната блестеше с доста изразителни указания кой-къде :

 

Ако имате път натам - отидете на острова с фара, оставете ги тия да си мътят там на спокойствие.

При все цялото ми привеждане във вид, студът навън за пореден път ми попречи да изследвам нощния живот в района, за което малко си ме е яд. Пиша го в тефтера за другия път.

Багаж, ставане в 4 и хайде към летището, на път за Вануату, с всичките му диваци, вулкани, зъболекарки и други премеждия ..

[Фил]

 IMG_20150914_093757.jpg.

 

 

Предизвикателство към по-наблюдателните ... може ли да видите какъв морски обитател се е маскирал някъде на последната снимка ?

(Поне) една от любимките ти с раздвоено езиче се забелязва на скалата

 

Ти май беше споменавал някъде нещо по въпроса, ама тази порода много ли са опасни?