дневник Празнична разходка до Доминикана и Коста Рика

[wilks]

Снимки и нa "милия и усмихнaт екипaж" нa шезлонгите, aко беше постнaл, ценa нямaше дa имaш Ние сегa кaк дa вярвaме нa едни голи думи? Фaкти и докaзaтелствa си трябвaт зa тaзи рaботa

Aйде след толковa мъки, некa веселбaтa дa ти почвa вече и нa теб, че не остaнa време.

 

И дa не зaбрaвиш темaтa зa мaлко популярните летищa, че от когa те чaкaм и тaм дa се отчитaш

[macf1an]

С оглед последните развития, определено това пътешествие ще излезе странно..

Посрещна ме нашата резидентна карибка Ива, по- топло и от времето, и се отправих към издалаверения ИФА Вилас Баваро ол инклузив спа резорт. По неорганизирано посрещане на рецепция, на такъв ранг хотел, не е възможно да съществува. Ако бяха хванали две тарантули и ги метнат на клавиатурата - по-добре щяха да се оправят.. Измислихме занимания за идния ден и аз се отправих към най-важната задача: проверката на пощата в очакване на заветното послание, че имам хотел. Си, ама но. Решили да затворят, че празник.. Другаде в района Интернет няма.. И за капак: сутринта отварят след като излеза... Шах. Хич не ми беше леко на душата и за баланс изпих толкова много ром, че на следващото преброяване трябва да си сменя етническата принадлежност в картата.. Страшна шоу програма : 2 концерта, костюми, песни, все едно наградите на някой топ латино музикален канал. Сериозно се впечатлих, което е рядкост.

Сутринта ставам в 6, тъмно, криво ми е без вестта.. Реших да действам кардинално: 30 левов, 10 минутен разговор от симпатика, да ми проверят пощата, потвърди: имам хотел! Кротнах се временно и зачаках да ме вземат за мероприятията в 8.. Бре, 10 15 20 30 минути.. Няма никой? Усъмних се, че грешката е кардинална, и срам не срам-питах на рецепцията колко е часа. 7:30!

И ми светна.. Още от самолета, подведен от свръх ранното кацане, съм с един час напред погрешка.. Станал съм в 5, вместо 6, и съм си чакал... Срам...

Ще прескоча временно към събитията от преди 10 минути : с потвърден документално хотел, резервиран транспорт до него(това е голям проблем в района, защото такситата са с празнична тарифа) и даже тур в Панама резервиран, ми остана само да си почивам.. И поучавам мейл от хотела, след първите думи от който ми спря сърцето.. "стаята е двойно резервирана погрешка...... Решихме да ви настаним в апартамент. С балкон. Честита Коледа!"

 

Юхууу

ето и пейзаж от вчера:

Редактирано 27 декември, 2014 от macf1an

[macf1an]

На финалната отсечка нещата се оплескаха..

Една баба и стана много зле над Атлантика и стана голяма драма.. Не мога да намеря информация дали я спасиха.. Загубиха ми безследно багажа, а не им работи кол центъра да кажат как ще се компенсираме, и полетът до Мадрид закъснява застрашително.. Ще има да разказвам..

[mililia]

Хм, ти без приключения не минаваш.

Успешно завръщане.

[macf1an]

Даврандисах се аз, поскърцах със зъби, че тука по-топло няма да стане скоро, понакачулих снимки, и съм готов за раздумката относно топлите страни.

 

Да започнем разказа на нова страница...

Редактирано 7 януари, 2015 от macf1an

[macf1an]

Концепцията за мероприятие на Коледа  беше екскурзия с лодка до прехваления остров Саона.

Йок. По средата на пътя звъннаха и казаха, че се отменя за идните дни, което тотално размъти водата на моите планове. В крайна сметка се разходихме до пристанището в Баяибе (ударението е на И-то ), наслаждавайки се на фамозните им пътища.

Малко, спокойно селце, и първата ми среща с тамошните цветове на морето:

 

 

След нелека борба с ловките организатори, опитващи се да се изкарат по-невинни от Дева Мария, като е съобщила на Йосиф благата вест, точно 2014 години и 9 месеца по-рано, прецених, че е по-добре да разгледаме какво предлага района, а да лодкарствам идните дни.

Не съжалявам. Метнахме се до една от перлите в района, в границите на тузарски хотелски комплект, но иначе със свободен достъп. Плайа Бланка:

 

Вярно бял, много бял. Доста водораслест, според моите разбирания, но нищо не бях видял още ..

 

Опитахме местните коктейли и юруш към следващата перла, в рамките на дори още по-охраняван хотелски комплекс: Плайа Хуанийо

 

 

Тук вече се очерта, че имат колосален проблем с водораслите. Според експертът-екскурзовод Ива, това явление е с нетипично голяма проява за сезона. Личеше си колко неподготвени са за тази битка съдържателите на плажните заведения. Едва в последните дни забелязах някой, който да си прави труда да чисти. Ако не знаете, като се струпа такава стена гниещи треволяци, наред с това, че вони ужасно, се превръща в гигантски развъдник за насекоми.

Оттам се отправихме към атлантическото крайбрежие и уютния плаж Макао. По пътя минахме през първото "автентично" селище, в което дънеше латино чалга, тичаха голи циганета и общо взето - цареше карибска идилия. А, имаха си и огромна коледна елха от бирени бутилки. Забравихме да спрем за снимка...

 

 

Атмосферата беше "транкило", имаше сърфисти, кайтъри, пушелисти и всякаква друга празнуваща Рождеството паплач, усмихнати и доволни от слънцето и бриза. Макар визуално да е най-не екзотичен, ми хареса много точно заради това усещане на лежерност, което цареше.

 

Пътьом разгледах и района около Баваро. Наред с прекрасните пътища, бая беше строено. От магазини, през комплекси, курорти, дискотеки, молове.. абе каквото ти трябва - има го. Даже два пъти.

Вечерта премина в наслаждаване на фамозния коледен спектакъл, който изнесоха танцьорите на хотела. Ако не сте виждали черни Снежанки и Снежанковци - много им отива

Така се бях захласнал, че забравих да снимам .. което от мен си е голям комплимент. Остатъкът от вечерта прекарах в клуба на хотела, тактично опитвайки се да игнорирам острите напори на възпълната проститутка, която беше на смяна там, и явно беше на червено в оборота...

 

Ден пореден, ставане пак по нощите, защото екскурзията ми беше рано, и отново на път. Първи сблъсък с огромната англоезична туристическа маса, за която всичко е "Амейзинг!!", "Оу Май Гош", "Инкредибъл", и пр. възклицания за всеки камък, птица или гущер. Минахме през разни села и паланки, в които се видя не-туристическата Доминикана, в която да не ти се налага да попадаш сам. Мизерия и първобитни условия, едва на няколко километра от ултра ол инклузивите. Направо ми стана тъжно.. Направихме задължителна "почивка' в магазин за всякакви сувенири, от сорта магнити по 10 долара .. черпиха по едно доминиканско кафе и ни оставиха да се шляем, докато не направим договорения оборот със собственика (най-вероятно). Пред магазина - въоръжена охрана. Както се оказа в последствие, навсякъде имаше такава. Дори на лодката, с която се кандилкахме в последствие. Всички туристически обекти се пазеха зорко .. явно има защо.

 

Стигнахме Ла Романа, качиха ни на лодката, сипаха ни по една кола и надуха латино-чалгата, като почнаха демонстрации как се въртят тамошни гьобеци. Междувременно, показваха къщите на разни световни величия, точно на изхода от пристана..

 

Стихнахме остров Каталина и най-накрая се почувствах на морско пътешествие. Синьо, палми, бял пясък, ветрец.. Оказа се, че програмата ни е доста натоварена - возене на банани, шнорхелинг, обяд, анимация, томболи .. Мен само рибоците и хапването ме интересуваха, но не пропуснах да тествам 5те вида коктейли, които предлагаха на корем. Много добри. Ето и пейзажа:

 

 

Шнорхелингът беше пълно разочарование, а в крайна сметка се оказа и единствен за цялото пътиване. Един кафяв корал с 5 риби, които научихме поименно, 50 таралежа и някаква гад с неустановено ДНК. Реваншираха се с анимацията - неочаквано високо ниво. Песни, танци, игри с публиката (успешно комично-еротични), смях голям.

 

 

Нахранен, напит, наанимиран, остана да полегна малко на плажа, да се почувствам на почивка най-накрая:

 

 

Излезе един вятър, едни вълни, вална малко дъжд и едвам ни натовариха в лодката - то беше крякане, врякане - голяма истерия настана, а поради липсата на кей - беше и опасно. Потеглихме към Алтос Де Чавон - малкото кътче от Италия в Доминикана.

С две думи - абсолютно копие на средиземноморско село, барабар с амфитеатъра, фонтана, черквата и всичките му гевезлъци, на ръба на една скала, извисяваща се над реката, в която са снимани Апокалипсис сега, Рамбо, Джурасик Парк и т.н.. Ти да видиш красота ...

 

 

Всичко беше изпипано с феноменален детайл, а и много пари.

 

Прибраха ни по домовете, метнах една бърза вечеря в бюфет-ресторанта, защото за другия резервациите свършват в 10 сутринта, а ми писна да дъвча хамбургери в пицарията на басейна.. На ол инклузив съм, все пак!

Вече бях подготвен за предстоящото шоу и този път се въоръжих с няколко уникални коктейла, правилното място, зареден мп3 плеър, и желание за увековечаване на пърформънса. Респект за хореографа и танцьорките. И за родителите им

От средно разреден хотел в Европа, такова шоу не можеш да очакваш, дори на Коледа ..

 

 

Ето и малко видео:

 

 

 

В действителност беше много по-красиво и добре направено.

 

[macf1an]

Следващия ден беше отделен за посещение на столицата Санто Доминго - първият град на Америките. След доста цъкане с език по магистралата, заради странните им навици да ползват лявата лента за бавна, се добрахме до Алказар де Колон - къщата на сем. Колумб, кацнала на брега на реката. Всичко в нея беше запазено от време оно, даже и миризмата на мухъл

 

 

Комуто се нравят старотии, ще му хареса. Оттам - нагоре по първото стъргало, строено специално заради прищевките на дамите от едно време, да си разхождат чадърчетата, та в стария център.

 

 

Баш на площада на Колумб се извисява първата катедрала на Америките, която "блесна" най-вече с кичозните си китайски коледни лампички вътре ...

 

 

и с аромата на непроветрен моряшки сандък от кораба "Санта Мария"..

Видяхме първия форт, разходихме по тамошната Витошка, като имах удоволствието да дегустирам една от най-вкусните риби, задминаваща по качества дори Фиджийските:

 

 

Биричката им беше превъзходна, после я търсех чак в Коста Рика, ама няма ..

Оттам се запътихме към монумента на Колумб. Събрали се всичкото латиноамерикански нации, изтръскали си взаимно джобовете, и построили ето този огромен, грозноват, бетонен ковчег-кръст. Чак и папата навили да си остави старата бричка, за цвят .. Автокъщите в Дупница сигурно са проскърцали със зъби от яд, изпускайки шанса да я пуснат тука като "карана от дядо, само на празници, от вкъщи до църквата и обратно. Перфектна!"

 

 

На връщане спряхме в една от фабриките за пури. Нямаше жива душа и се чувствах като на ВИП тур, все едно ще купувам плантацията, барабар с привнесеното трудово население 

Който не знае - това Дънхил, това Монте Кристо, това какво ли не още кубинско - всичко се прави в Доминикана, ужким ето така:

 

 

Процесът е интересен, но доста монотонен, и на 2рата пура ти писва вовеки. Не знам как издържат да го правят по цял живот ..

На връщане се опитахме разрешим един неприятен проблем, който ме тормозеше откакто пристигнах. Т.като ползвам стар телефон, зарядното му е само за 220В. С триста зора намерих китайско, което да работи на 110 Волта, колкото е напрежението в Доминикана и Коста Рика. Адаптер си имах, от модерните на Скрос и тръгвам да си зареждам мобилката втората вечер .. светна. Вадя сутрнта - празно. Оказа се, че китайската зареждачка едвааам подкача на 110В, колкото да си мисли телефона, че го зареждат...ама реално - нищо.

За щастие, в банята имах контакт на 220В, с дупки, които не бях виждал никога: -- . -- , вместо | . | . Питах рецепцията за адаптер - казаха да търся в магазините, имало.... Дръжки!

Разорахме целия район, бутаха ми в ръцете стандартния американски преходник и настояваха, че е точно този. Този, моят, не го бяха чували и ме гледаха малко като неандерталец, като им обяснявах като на кроманьонци какво ми трябва. Питах по хотелските магазини, питах консиержа, питах техниците - няма. В крайна сметка, заредих мъничко батерията, и изкарах само на мтел спот (когато имаше безжичен интернет за мп3 плеъра) до края на пребиваването си там. 10 дена без ГСМ не бях преживявал от 1997ма, но оцелях. Горд съм.

Като се прибрах се разрових, и се оказа, че стандартът е с изключително подходящото име NEMA 6-15, (е нямаше, търсих!) и е за 220 Волта в Щатите .. където и да ги има ..

 

Ден последен в Доминикана. Отделен за Скейп парк -  огромно парче дивотия и камъняк, заградено и направено на център за развлечения в природата - въжени линии, бъгита, разходки и какво ли още не. Целта ми - Синята Дупка, воден басейн с невероятен цвят, намиращ се сред (ужким) гъста джунгла, пеперуди, игуани и други екзотични представители на местните мърдащи същества. В крайна сметка, ако не беше мини зоопарка при рецепцията, щях да си остана с 3 орхидеи на снимка - явно всички диви твари бяха командировка в Коста Рика по празниците. Поне дупката си струваше - наистина невероятен цвят, ама ми беше хладна и не се топнах:

 

 

Разходката беше полудневна, та най-накрая успях да стигна до плажа на хотела, по светло.

Жесток пясък, вода, палми, ползвателки, и ... проблем с водораслите. Направо не се траеше...

На места купчините бяха с метри високи и широки...

 

 

Както се вижда, първите няколко метра на водата са напълно непреодолими за средностатистическата руска гостенка (опитите бяха придружени с непредаваеми писмено възклицания), което ги караше да се скупчват на съскащи групички, сближени от общия ужас, че не могат да си направят фотките "А-ла русалка" за ВКонтакте-то (руския фейсбук) ..

Единственото що-годе почистено място беше пред Барселото, ама то с тия пари, които му искат, оставаше и да не е.

Трябва да се отбележи, че в мига, когато излезеш извън рамките на хотелския плаж, веднага те затрупват с оферти за "хаитянски масаж", кока, трева и всичко друго, което би могла да поиска една отпускарска душа.. даже и те гонят, да не би да не си ги чул или огледал.. Не, че се бях втурнал, но Ива така ме наплаши за местните схеми, които правят на туристите, че ги пръждосвах от една кокосова палма разстояние.

 

Хапване, коктейли, забавна програма, бледо подобие на "Комиците", багаж, 2 часа сън и ставане в 3, да гоня самолета в 6...

Редактирано 8 януари, 2015 от macf1an

[macf1an]

На чекина бях само аз, а така ми се щеше да има някой, който да сподели мъката ми ..

Бях се чекирал онлайн за следващия полет, за което в хотела ми взеха 1 долар за негодна разпечатка на бордната картата, а поради прекомерно кратката си връзка в Панама, трябваше обезателно да ми чекират багажа докрай, въпреки двата отделни билета. Все пак са на една компания полетите, остава и това да не могат ...

Представете си ужаса в очите ми, когато разбрах, че НИТО една от чекин агентките не говори английски.   Сумарно, всичките 4 имаха 10 думи. Махах с ръце, рисувах с пръсти, измислях испански думи, врях им бордната карта... в крайна сметка - разбрахме се. И почна мъката .. 5 минути кликаха, щракаха, викаха си, цъкаха с език, гледаха ме много лошо и клатеха глави. К'во е т'ва, да ги карат такива сложни работи в 5 сутринта..  Накрая викнаха някакъв зализан, който им се подсмихна на неуспехите, цъкна 3 пъти, изпринти ми нови бордни карти и ми лепна етикетчето за транзит на багажа. Каките посърнаха и забиха гузни погледи в земята. Охраната беше също толкова неадекватна, пулиха ми се на паспорти, бордни карти, драскаха нещо по тях, ама с една полупразна раница на гърба, какво да ми кажат .. пуснаха ме.

 

Някъде между борбата с чекина и сигурността разбрах, че най-правилната тактика е да се правя на тъп. Много тъп. И не добре говорещ английски. Явно това отключваше по-снизходителната им страна, или и аз не знам какво, но и на двете места, в момента в който спирах да се обяснявам кое какво къде как колко - нещата потръгваха .. Приех го като мото до края на престоя.

 

За разлика от екзотичния, полуоткрит терминал "Пристигащи", на който дори се пуши още като влезеш, заминаването е в скучна и стерилна сграда, с един магазин и няколко неработещи кафета.

Изгревът почти си струваше ранното ставане:

 

 

Панамското летище го прекосих за нула време и се заредих на гейта за Сан Хосе. Полетът беше кратък и занимателен, заради красотите, които се откриваха отдолу. Също така, най-вкусният микс за блъди мери евър!

 

 

За разлика от Доминикана, където ме изръсиха 10 долара входна такса, тук грам не ги интересуваше кой съм и откъде съм, питаха ме колко ще седя, кимнаха и ме поканиха да заповядам в страната. Докато чаках багажа реших да се отърва от останалите песо и да напазарувам малко колонес. Едва ли някъде в село Плайас дел Коко щяха да ми ги вземат, затова преглътнах очакваната брадва и отидох на чейнджа. Да обръщаш от една непозната валута в друга, още по-непозната, не е нещо, което да се прави без подготовка. Е, като теглих чертата в последствие, бяха ме одрусали 30% от стойността. Но пък имах колонес (колумби)!

Събрах си куфарчето и се запътих да търся къде ми е полета .. е, не беше там Оказа се, че вътрешният терминал на Санса е отвън, на около 200 метра наляво по улицата. За 30 те секунди, които се мотаех на входа, ме засипаха с поне 30 оферти за такси, дори до въпросния терминал. Сигурно щяха да ме прекарат поне през центъра, или през панорамния път край някой вулкан ..

Навсякъде табели да не се пуши, и аз избягах до най-близкото кръстовище, от което не се виждаха.. уви - тръгнах с цигарата обратно към входа, и без да се усетя ме наобиколиха трима представители на закона. Мъмрене, махане с пръст и кратка лекция, че в цялата зона на летището не се пуши. Гасене и демонстративно изхвърляне в кошчето, и "да не се повтаряло". К'во ви стана с транкилото, бе, амигос ?! Впоследствие се оказа, че тия хора наистина мразят пушенето, и много малко го практикуват, както и толерират.

На терминала ме премериха целия на кантара, с все ръчния багаж, за да не претоварим пърпоретката до Либерия. Бордната карта беше ламинирана табела "Либерия 1" (първи полет), и им я връщаш на изхода.. Проверката за сигурност е бутафорна и разчитат на честността ти, наред с ровенето по кьошетата на раницата. Имате ли запалка? Имам. Дайте я. Давам. Имате ли друга? Имам. Дайте и нея. Давам. Имате ли кибрит? Нямам. Благодаря, лек полет.

 

Ето го и звярът:

 

 

Ако не сте се возили с такъв самолет - много по-тясно е от кола. Клечи се, въртиш се настрани да минаваш през седалките и е доста неудобно. Коланите са като за кола. Най-нагло изпреварих всички на пистата и се напъхах най-отпред, да зяпам копчета и джаджи

Е, видях как се кара самолета, и най-вече как се каца, както и позяпах интересния терен отдолу:

 

 

Кацане в Либерия, връчиха ни куфарите още на пистата и ни пратиха по някакви коридори до изхода. Доживях някой да ме чака с табелка с името Пичовете от Либерия Еърпорт Таксис се оказаха точни и евтини. Взеха ми наполовина по-малко от останалите изнудвачи, и то за "частен" трансфер. 40 Долара. Качиха ме в новичка кола, и газ към Коко. Шофьорът се оказа, че не знае Английски, което в последствие се оказа изключение. За цялото време там, срещнах само 3ма души, който казаха "Ай но спик инглиш": двама шофьори и една продавачка. Както разбрахме впоследствие, правителството поетапно е въвело задължителното изучаване на езика - първо в про-гимназията, после в предучилищната подготовка, а понастоящем - от детската градина са двуезични. Евала. Реално, всеки под 35 би трябвало да го знае, ако е местен.

 

Стигнахме до "хотелския комплекс" Коко Палмс, който отвън далеч не вдъхваше доверие .. Усмивката на рецепционистката уби всякакви съмнения - просто нямаше как такава прелест да работи в кофти хотел, и се оказах прав. Показаха ми кое къде е - заведоха ме до стаята и зацъках с език за късмета си:

 

 

Видях и копторите, за които си бях платил да спя ... Дано все така ме ъпгрейдват!

Следвайки мотото на пътуването, се помотах още няколко пъти около рецепцията за всевъзможни щуротии, и след като си изпросих от хермоситката да ми търси екскурзии, докато се разхождам, дръпнах един 30 секунден тeгел до "плажа". Мдам.. нямаше да се седи на него, явно, но пък тук се сблъсках с ежедневните мероприятия на местните - лежане, дремване и чилване във всичките му форми и степени:

 

 

После, след още 30 секунди бях на главната (толкова е малко това село), където намерих и единствената тур-агенция: Ел Коко незнам си какво си, в която (използвайки мотото) скоро се сдобих с програмата на туровете и прилично намалени цени. Докато се разхождах, определено си пролича, че мястото е населено е над капацитета си, заради празниците. Десетки коли на улица за 2, хиляди хора, на тротоари за 50 .. но всички усмихнати, кимат ти и общо взето цареше видима предпразнична атмосфера. Дори кандидат-бабаитчетата ти правят път..

Пих един гигантски коктейл в хотела (към литър ги правят в района) и приключих курса, започнал в 3 сутринта.

 

 

[macf1an]

Дойде време за същинската Коста Рика.

Тргъваме сутринта към Еликониас - хотел-ресторант и "дъждовна гора", с висящи мостове.

В бусчето ме чакаха две американки, видели доста свят, с които разпрердашихме такъв лаф, че чак на екскурзовода му стана интересно.

Събраха ни в един по-голям бус с още малко англоговорящта паплач и ни закандилкаха към първата спирка по пътя - прилично изглеждащ и прохладен водопад. Ланос де Кортес:

 

 

Тук се сблъсках за сефте с местния валутен пазар и кулинария, вкупом. Купих си свинско шишче, в царевичен хляб (палачинка), и увито с голямо листо от другото дърво. 2 долара. Ин колонес? 1000.

Хм. Официално, един долар е 540 колонес. Навсякъде, когато ти кажат цена в долари, можеш да им дадеш по 500 песо за долар. Когато ти кажат цена в колони, и плащаш с долари, мързеливите го смятат с елка на 530, още по-мързеливите го закръгляват на око, пак на 500. Ресто се връща само в колонес, на 500:1.

С други думи - плащането в колонес е най-изгодно, но винаги можеш да дадеш и долари, срещу 8% комисионна.

Навсякъде в цената беше включен и "задължителен", според техния закон, 10% бакшиш.

Шишчето беше страшна вкусотия, а и миришеше обилно слюноотделящо..

 

Оттам, покрай новостроящата се магистрала, към центъра за спасени диви животни. Всякакви гадинки, които са били домашни любимци на този и онзи бабаит.

 

 

Папагали, маймуни, игуани, 3-5 вида диви котки, свине, сърни - много добитък имаше. Поснимахме, пихме по една студена вода, и нагоре към вулкана Тенорио. Видхяме един ленивец, кацнал на едно дърво, и се паркирахме да обядваме, докато навън плющеше най-силния дъжд, който бях виждал. Без да преувеличавам. 5 метра видимост точно. Понаплашихме се как ще джапаме в джунглата на тая вода, ама нали за приключения сме дошли....

Яденето - каквото и навсякъде, та чак ми втръсна.Касадо. Националното ястие на Коста Рика.

Варен ориз, черен боб, салатка и месо по избор. Дадоха по едно смрадилво пончо с качулка (срещу 1000 колонес, гадове) и тръгнахме из силно разкаляния гъсталак, просечен с висящи мостове над 60-70 метрови пропасти:

 

Джунглата беше интересна, разходката беше лека и приятна, научихме много за този бурен и онзи храст и т.н., но най-важното - не ни заваля онзи страшен дъжд отново, което ни гнетеше през целия път. На връщане, едната американка ме използваше най-безцеремонно за транскрипционен речник. Видите ли, работела в алкохолния бизнес (и много се смя на шегата, че и аз - като манекен на винпром), и трябвало да научи как  се произнасят имената на винарските районите във Гранция, Италия, Германия и ... Гърция. За мое учудване, в доста лъскавата книжка, която зубреше, за България не бяха и споменали. Тя също не знаеше, че правим вино ... мисирка с мисирка..

 

Вечерта ми донесе първата среща с нощния живот в Коко. Странна работа:

 

 

Модата е следната. Седиш по средата на улицата, между двата клуба с най-силна музика (които дори са без вход), и пиеш бира от магазина. Също така, дундуркаш колички с бебета, които неизвестно как, но спят на цялата тая дандания. Ако огладнееш, не се мърдаш на повече от метър-два, защото през отмерени разстояния в тълпата има импровизирани барбекюта, на които цвърчат гореупоменатите свински шишчета. Идилия.

 

 

 

[macf1an]

Последният ден от годината беше и най-интересен от цялата разходка.

След като предната вечер бях се възползвал от убеждението на турагента, че съм простичък като средностатистически американец, успях да си резервирам още три екскурзии с прилична отстъпка. Накратко, след като се поинтересувах няколкократно от всяка поотделно, и поисках отстъпка една по една, го накарах да ми даде пакетна цена с отстъпка за 3 от тях, която той сбърка и ми отби с още 20 долара. Спазарих го за още малко надолу и си стиснахме ръцете на сериозна далавера в моя полза, за която той привидно не се усети.

Сутринта на 21ви тръгнахме за Гуачипелин - ранчо в подножието на Ринкон де ла Виеха, национален парк с вулкан и какво ли още не. Първа точка в програмата - зип лайнинг, или с други думи, пързаляне по метални въжета, над пропасти. Кеф ти нормално, кеф ти надолу с главата. Между тях вмъкнат рапелинг, тарзанова люлка през каньон, скално катерене..

Инструктиране и юруш на бананите. Ей, страшен кеф и фамозна организация:

 

 

Всичко беше свръх обезопасено и достъпно както за опитни, така и за пълни аматьори.

 

След това дойде ред за едночасова езда до реката с бързеите. Кон бях виждал само отдалеч, та както се очакваше, останах много доволен и обилно насинен отзад. Паднал ми се беше такъв с развалени амортисьори и дефектен автопилот - два пъти се връща в обора преди да тръгне да догонва групата..

 

 

Още малко на коня и ни натовариха на стар училищен автобус, от тия жълтите, американските, и ни изсипаха нейде нагоре по реката за най-яката част от деня - спускане с гуми по бързеи 2 и 3 категория. Най-якият един час в студена вода, който съм прекарвал някога.. Всички искахме да се върнем за още едно пускане..

 

 

Извозиха ни до хасиендата отново, нагостиха ни богато и ни ни подсетиха тактично да ходим да си видим снимките, ако искаме да ги закупим. Опънали едни компютри, въртят ми ти се едни клипове, едни слайд-шоута ..  Oрганизацията им беше безупречна: фотографите знаеха кой с кого е в комплект (бяхме стотици!) и бяха сортирали снимките в папки, със съответните имена. Аз бях "Сеньор Азул"

Искаха 40 долара на диск, но т.като бях сам, ми го дадоха за 30. Шофьорът потропваше нервно, че се бяхме позабавили, иначе и за 10 щях да го спазаря..

Дойде време за последната спирка - релакс в 40 градусови естествени минерални извори, пълни с кристално чиста, немиришеща вода. Кеф...

 

 

Който прегрее, или влиза в преливните басейни, където се оттича леко охладената вода, или директно се бухва в реката, течаща буквално на метър отстрани .. За желаещите, имаше и кална баня, подмладяваща кожата.

 

Вечерта беше отделена за новогодишна фиеста. Бях се разбрал с персонала от хотела да ходим в най-силния клуб и да ми покажат как се купонясва по костарикански. Е, явно за тях това значи да дойдат с 2 часа закъснение и да отидат във випа, за където нямах лентичка Иначе - купонът беше грандиозен. В клуба бяха едни тоалети, едни пози .. Впрочем, тук е моментът да спомена, че всички предубеждения, които съм имал за външния вид на латиноамериканките, бяха унищожени в Коста Рика. Много рядко можеше да видиш момиче, коeто да е с видим кусур. Направо да ахне човек..

Та, гигантската тълпа отпред почти заглушаваше музиката, всички облечени страхотно, пияни, усмихнати, дъвчат свински шишчета и пият бира от магазина, танцувайки впечатляващо в ритъма на смесващите се реге и поп от двете топ-заведения на стъргалото:

 

 

Най-неочаквано, в 2:30 музиката спря, лампите светнаха, и се забелязаха проблясващите светлини на полицейските автомобили отвън. "Довиждане, до нови срещи, честита нова година."

Няма празник, няма делник, в 2:30 полицията идва и затваря всички открити дискотеки ..

 

[macf1an]

Сутринта на 1ви Януари беше единствената, за 2те седмици път, в която станах след 6 заранта. Умората се понатрупваше и си бях планирал лежерна следобедна екскурзия, която щеше да ме доближи и до забележителния морски чар на Коста Рика.

Колко жестоко се лъжех...

 

След като удивих една представителка на канадската флота, приличаща на скандинавски модел, с чудотворното въздействие на Фервекса върху тропическите настинки, поех краткия път през селото да се кача на катамарана "Вижън". Видите ли, той щял да ни отведе на бленувано морско приключение .. но аз повече на такива реклами не се хващам.

Селото и плажа бяха претъпкани от хора, които продължаваха празника от снощи. Някои се бяха прибирали, други бяха спали на плажа, но настроението беше празнично навсякъде :

 

 

Тук е моментът да спомена, че последните няколко дни се появиха изключително силни пориви на вятъра, които дори според старите обитатели на района, не бяха нормални. Почти урагани! Духат, обръщат, чупят, спрат. Единственото ми притеснение беше, че идния ден трябва да летя с малко самолетче близо час, а такива подухвания биха се отразили драстично на комфорта и сигурността на полета ..

 

Още по недомислиците с извозването ни на борда ми стана ясно, че на тези хора организацията им куца стабилно .. Отдалеч се виждаше колко е къдрава водата навътре в Пасифика, но мен от кандилкане не ме (беше) е страх, и директно се инсталирах на горната палуба. В момента, когато излязохме от залива, ни запра свиреп вятър, фронтално. Движехме се с може би 2-3 възела, което далеч не се връзваше с обещаната вълнуваща екскурзия за шнорхелинг, а се оказа просто един плаващ бар - солариум, с латино чалга, от гадната, и много много много силен климатик. Признавам, коктейлите бяха много добри, но далеч не компенсираха пълната скука, която видимо цареше на борда. Заради голямото вълнение сума ти народ падаше, ставаше, разливаше, мажеше, а океанът събираше поредната си колекция шапки и кърпи, изхвърчащи за миг при всеки нов порив .. Стиснал здраво мп3-ката, поне поснимах това, което се оказа най-нелицеприятната част от Коста Рика: Северното крайбрежие. Според моите разбирания - меко казано грозно:

 

Сиво, кафяво и тук там бледо зелено се редуваха, докато се люшкахме юнашки, а мен ме крепеше само надеждата за подобряване на пейзажа и срещата с морските обитатели на района.

Стигнахме "спирката". Сив, пуст плаж, с кална вода и "пещера".

 

 

Какъв шнорхелинг бълнуваха тези, тук, не можех да разбера .. и така и си останах, когато беше обявено, че нямат маски за повече от половината желаещи. Яростта ми беше бързо уталожена, когато видях какво представляваше "зоната за потапяне"... периметър от 2 метра, около остри скали, при постоянно вълнение в тяхна посока ....

Подсмихнах се на "късмета си" и прекарах 30те минути до надуването на тромбата за обяд, в снимане на хилядите малки черупчести, които тичаха напред назад по сивия пясък.

 

Наред с маските, някой в камбуза беше сбъркал драстично и с порциите . С очите си видях как капитанът, който играеше роля и на сервитьор, перна едно дете с черпака през ръцете, защото понечи да си вземе 2 парченца суши, вместо едно. Наред с това, сипваха точно по една лъжичка от всичко, и ако случайно ти я разсипят извън чинийката, втора нямаше. Иначе, коктейли сипваха и по 4, ако искаш Явно на това разчитаха ...

 

Прибирането се оказа най-интересната част от цялата разходка. Когато се върнахме в открито море, вятърът стана наистина притеснително силен, и всички се изпоприбраха по ниските етажи ..  Уви, катамаранът беше отворен отвсякъде, и спасение нямаше. Слънцето понечи да залязва, и почна голямата забава ...

 

 

Горната палуба беше опасана от парапет, а покрай него бяха наредени дървени кресла и канапета, покрити с доста големи квадратни възглавници. Първо започнаха да паднат жертва възглавниците, когато 2-3 по резки порива изпратиха няколко по главите и питиетата на останалите късметлии. Силата, с която летяха, събаряше възрастен мъж без никакъв проблем ..

Като останаха едва 2-3 на цялата палуба, а останалите ни махаха за последно сбогом от океана, вятърът подхвана дървенията, поолекнала от досегашния си товар.. Въпросните канапета, по 2 метра дълги и метър широки, поне по 25 килограма всяко, започнаха буквално да излитат от подветрената страна, разбивайки се в краката на лежашите срещуположно пасажери. Няколко хора паднаха жертви на неравната борба и закуцукаха по стълбите надолу, а аз, барикадирал се здраво, продължих да гледам сеира. Ситуацията се повтори общо 4-5 пъти, като дори помощник капитанът се качи и се опита да ги върже, защото щетите ставаха вече сериозни .. Вятърът изобщо и не се впечатли и продължи да ги разпердушинва като топки за билярд по гладката палуба. Когато креслото до мен се втурна да премазва краката на симпатичната двойка, сгушила се под хавлиите си, и неблагоразумно подала крайници навън, ужким геройския ми плонж да го хвана ме запозна отблизо колко силно духаше. С две ръце, и цялата си (неголяма) сила, едвам успях да го удържа да не продължи, а съумях да го върна обратно чак когато поривът спря. И така - 3 пъти. Имах чувството, че дърпам заинатено магаре, а не прост дървен стол... макар да със сходно количество интелект и логическа мисъл.

Заради проблемите с времето закъсняхме, изхвърлиха ни по тъмно, като под изхвърлиха имам предвид точно това - спуснаха мостика и казаха - скачайте. Водата беше до чатала. Ледена. В пълен мрак.

Готина екскурзия

Редактирано 12 януари, 2015 от macf1an

[stefanrusev]

      

[Гост]

    

[macf1an]

Последният ден сякаш беше най-екзотичен.

Рано сутринта (отново) се наредих пред хотела да чакам транспорта към Пало Верде - национален парк с река, хабитат на де-що тропическа гад има в района.

Чакам, чакам .. 15, 30, 45 минути .. никой. Часовникът ми беше верен, и явно проблемът беше друг. Приревах на собствениците да звъннем на тоя харпун, който ми продаде екскурзията, че нещо телефонната им централа не го отразяваше като абонат.

Явно го събудих, защото пелтечеше и си беше забравил английския, но каза, че ще провери и ще се обади. Е, не се обади, но след 20тина минути отпред се появи такси, което след още десет минути неразбории се оказа, че е за мен. От агенцията-майка (Коста Рика Юник, препоръчвам ги) ми го пратили да настигнем автобуса .. за тяхна сметка, разбира се.

 

По пътя ни показаха как, понеже са супер еко, вадят пясък от същата тази река...ръчно. И го теглят с волски каруци.

Стигнахме "пристана" и се почна поредното зверско чакане, защото бяхме закъснели, и сме си изпуснали слота за лодката .. Следващата пролука беше след час. Мен почна да ми отеснява около врата, защото гонех самолетчето следобеда, а и багаж имах за стягане, ама каквото - такова. Това да накараш костариакнец да бърза е меко казано нереалистично..

Качихме се в една коруба, която се клатеше повече и от вчерашната, и ни инструктираха изключително сериозно - пазете баланса на лодката, и не си подавайте крайниците навън. Бре..

Запърпорихме надолу по мътилката, и почнахме да се взираме във всяка трънка и глогинка, в очакване да излезе някой звяр. Бебета крокодилчета, игуанки и игуанища, прилепи - комароядци, разни птици шарени, всичките подробно описани до трето коляно от екскурзовода.

 

 

Стигнахме и до главната атракция, както и за нас, така и за местните обитатели на джунглата. Спирка "Белолика маймунка". Инструктираха ни да не държим храна, да не правим резки движения и да не ги пипаме, защото са диви и агресивни. Озъртаме се ние, чудим се за кого говорят, и като почнаха да тупуркат по покрива, видяхме ...

 

 

Поради ключовата си позиция точно до колоната, бях безцеремонно възседнат и използван за наблюдателница. Чувството беше откровено напрягащо, когато са те инструктирали толкова строго, но после доста ме хвана яд, че не си направих едно селфи с братчеда .. Поседя, повъртя се върху раменете ми, слезе ми по гърба, разочарова се от семплия набор джапанки по пода, където обикновено намират по някое парче чипс или сникърс, тегли ни по един тихоокеански остров, и се върна да си маймунства на спокойствие.

Някъде сигурно имам снимки от останалите в групата, ама здраве да е ..

 

Покандилкахме се нагоре надолу, видяхме няколко по-сериозни крокодила, заради които не трябваше да си топим крайниците в тинестата вода, а на връщане видяхме и баш депутата от района:

 

На връщане ни показаха как индианец прави грънци, което се оказа впечатляващо пипкав процес, но аз така се бях втренчил в часовника, че дори не го снимах. Сипаха по една касада, отново, и поехме за финал към хотелчето. Разбира се, избраха да ме оставят последен, и ни прекараха по най-дългия маршрут, но поне огледах целия район на плажовете Хермоса, Панама и Коко. Имат дадености, признавам.

Светкавично стягане на багажа, освобождаване на стая, плащане на сметка (60 долара за 1 закуска, 1 обяд, 3 вечери и 5-6 коктейла ..), сбогуване с персонала, и за пореден път се наредих да чакам пред хотела. 5 минути, 10 минути ... няма го буса за летището, а вече официално влизах в червеното за изпускане на полета. Звъннах от спот-а на агенцията, които набързо установиха, че са го пратили на другия край на селото, в хотел със сходно име. След 5 минути вече бях вътре (добре, че всичко беше наблизо) и газ към аеропуертото. Чекиране, леко мъмрене, защото "отваряли гейта след 1 минута, къде съм се бавил" .. а това костариканка да ти го каже, значи вярно си бил на косъм, отново ламинирана бордна карта, но този път минаване през истинска проверка за сигурност. Тук дойде и неочакваният сблъсък с интерпретацията им на правилата за безопасност. Запалката предвидливо си бях извадил, но тараша и конфискацията на всички запалими течности, при все малките контейнери, не очаквах. Разфилософствах се аз, как цял свят съм минал с тях, как дори съм дошъл с тях от Сан Хосе, но с каменна усмивка ми беше посочено малкото пламъче на етикетите и демостративно бяха отстранени.

Летището, макар и лъскаво, е пълна пародия: по екраните пише грешна информация, няма кого да питаш за нищо, общо взето седиш и дебнеш да видиш накъде вървят хората.

За мой огромен кеф, когато излязохме на пистата, вятърът беше изчезнал.

 

Полетът до Сан Хосе беше приятен, друсаше поносимо, и след около час посрещачът на вътрешния терминал вече ме извозваше към хотел Адвенчър Ин. Резервирах го през http://hotel.info, подразделение на http://hotel.de, с приличен 8.4% кешбек от http://topcashback.co.uk.

Най-забележителното, което мога да спомена за него, е феноменалното писмо за потвърждение, което ми изпратиха. Имаха си всичко, което може да му трябва на човек - безплатен транспорт от/до летището, закуска, интернет, фитнес, басейн, бизнес център... абе - тука си пише.

Който ходи в Коста Рика - въпросното писмо би му помогнало доста, според мен.

Редактирано 12 януари, 2015 от macf1an

[miroslava]

Това писмо е цял ферман о.0 

[Костов]

 

macf1an, що не се снима с роднината бе човек? Ако се беше снимал щях да сваля снимката на телефона и да казвам че тук са мнайстия ми брат'чед и едно магеланско другарче. Не не, човека е магеланско другарче,  брат'чеда е другия Иначе без коментар за пътешествието и това което правиш. Велик си! Пожелавам ти хубаво изкарване и успешно завръщане у дома.

 

[macf1an]

Благодаря, а аз съм си тук от седмица

Редактирано 12 януари, 2015 от macf1an

[Цвете]

Смея се с глас по нощите! Велик си, човече! Трябва да издадеш книга! Благодаря! (щях да го напиша на костарикански, ама като не знам как е!? Грацие?)

[Гост]

Уникат. Достави ми огромно удоволствие. И имаш страхотен писателски талант  

[macf1an]

Разбира се, най-големите премеждия отново бяха по време на дългия път към дома..

 

Натовариха ни на буса за летището и след 10тина минути вече бях на гишето за плащане на изходната такса за Коста Рика.

29 долара, кеш. С карта е по-скъпо и ти се таксува като теглене от банкомат. От 3ти Декември би трябвало да е включена в цената на самолетните билети, но не всички авиокомпании са се хванали на това хоро, та трябва да се провери изрично.

Прередих народа от икономичната опашка на чекина и се бацнах на бизнес гишето. Ей, все едно емира на ОАЕ обслужваха, такова мазнене падна.

Поисках багажът да ми бъде чекиран само до Лисабон, под претекста, че климатът е друг и трябва да се преоблека. Дори ми се извиниха, че там е по-студено! Издадоха ми бордни карти чааак до Мадрид, биха едно печатче "приоритетен" и се втурнах, през специалния коридор за сигурност, към бизнес ложата. Оказа се доста прилична:

 

Уви, стипците дадоха само един ваучер за напитка, която веднага бе разменена за "Уна сервеса, порфавор". Учудващо, но повечето неща в менюто бяха срещу заплащане, и то прилично.

Помотах се, побраузвах, хапнах, пийнах, направих един тур на дюти фри-тата и се настаних в кожените кресла на класа "Ехекутива". Особено впечатление ми направи с какъв интерес ме изследваха всички "икономични", влизащи в самолета . От обувките, през липсващия часовник на ръката, та чак до перчема .. Като жребец на търг малко се чувствах..

Литнахме, гостиха ни подобаващо, и се отдадох на пейзажите отдолу:

 

Влизането в Панама е малко претенциозно: опашки, пръстови отпечатъци, снимки, въпроси .. Поне тълпата беше организирана и след 15тина минути вече вървях с гида към чисто новото му бусче. ЖЕГА. За разлика от топлия климат по бреговете на Коста Рика, или жестокият студ, който ме дра предната вечер в Сан Хосе, в Панама беше направо мор. Влага и слънце в неочаквани количества, 35 градуса на сянка. Аз - облечен за презокеански полет ... с дълги гащи и блуза...

Поне Стивън ми беше донесъл един фреш от диня, да не бера душа по пътя.

Летището е встрани от града, но пък магистралата им е идеална и не се усеща. Разбира се, първата спирка беше Мирафлорес - шлюзовете на Панамския канал.

 

 

Видях как "минаваааа, големият кораб минаваааа", повъртях се около огромната, многолика тълпа от посетители, и след като взех акъла на една позната девойка, която засякох там (също върнала се от Коста Рика), се отправих почти на бегом към климатика в буса. Следващата спирка трябваше да е резерватът Анкон, кацнал на един хълм със страшна гледка към града. Уви, имаше много коли, а пеша на тоя пек не ни се вървеше, та по взаимно съгласие тръгнахме на "обяд".

За целта се смъкнахме до рибния пазар, точно срещу входа на стария град Каско Виехо. Бесни ритми, народ, аромати и евтиния. Обядът беше една чашка севиче - сурови морски деликатеси, мариновани в лук и кокос. Долар и 25 цента. Вместо хляб - бисквити. След третата хапка се чудех къде да го изхвърля, да не обидя "домакина"...(който всъщност беше дошъл от Венецуела преди 6 месеца).

 

 

Каско Виехо си остана любимата ми част от престоя там. Страхотна красота. Половината сгради обновени, другата - пред срутване, а тук-там вече паднали. Входовете на луксозни ресторанти, хостели и хотели се редуваха с тези на коптори, от които те гледат голи деца и навъсени лица. Едно от нещата, за което най-много ме е яд, е че от 50тината снимки - само няколко ставаха за нещо .. От прекаленото бързане бях размазал всичко Има катедрала, индиански пазар, тесни улички, музей, магазини за панамски шапки... абе страхотно. Да се види!

 

 

Оттам се отправихме към Амадор - тузарско островче с марина и гледка към небостъргачите. Веднага си пролича разликата в стандарта, особено след като ме одраха 2 долара за малка вода, а пък точно тогава бях решил да черпя водача... прецакня пълна

Иначе, съществува валута Панамскa балбоа, но малко хора са я чували и виждали. Фиксирана е 1:1 със щатския долар, който се ползва навсякъде.

 

 

Оставащото време до полета запълнихме с обиколка на небостъргачите, по доста спокойните и качествени пътища в града.

 

 

Стигнах овреме на летището и се отправих отново към бизнес гишето, да питам трябва ли ми трябва ваучер за салона. Това ми беше грешката... Взеха ми документите, и като се започна едно цъкане, щракане, тюхкане .. пратиха ме на икономичното гише, и там борбата с неизвестната вятърна мелница продължи. Аз настойчиво повтарях, че само питам дели ми трябва ваучер за салона, чекиран съм, багажът ми е чекиран, място си имам, но те не ме отразяваха изобщо .. В един момент почнах да долавям, че проблемът си е изцяло техен .. едната агентка спореше с другата дали Авианка е в Стар Алайънс и имам право на бизнес ложа, втората и репликираше, че са заедно с Копа, а нито една от двете не се вдяваше, че следващият полет ми е с ТАП, зад чието гише седят, а кой ми е издал бордните карти, и с кого съм долетял, няма никакво значение ... В крайна сметка - оплескаха нещо, издадоха ми нова бордна карта, питаха ме 5 пъти, много уплашено, дали съм наясно, че багажът ми е само до Лисабон, и ми издадоха нова лепенка за куфара, който дори не беше на сцената на театрото. Според мен, точно там оакаха нещата и ми го затриха.. просто си представям как някоя от тях е ходила да рови в багажното да сменя стикера...и то с грешен.. патки с патки!

Снимките от ложата също станаха много размазани, но беше с огромен панорамен прозорец към пистата. Ядене, пиене, интернет, и таман се зачудих дали да не си взема душ, когато ме повикаха спешно по интеркома. Имаше час до излитането, което значеше, че има друг проблем, та се постреснах (справка - китайската история). На гишето просто помолиха да отивам на гейта веднага, защото само мен чакали да приключат с бординга.. Нищо такова нямаше - никой не беше влязъл в самолета, дори..

 

Уви, полетът далеч не беше от безпроблемните..

Редактирано 13 януари, 2015 от macf1an

[Childish]

Мда, сложи едно предупреждение да не се чете на работа, че по тресенето на бюрото, придружено с цвилене, меко казано се издаваш, че не работиш.

 

[Polina]

Оооо, аз вече знам и се научих да запазвам самообладание..

[Iva_a]

Сладкодумен е, спор няма!

[stefanrusev]

Било скучно в Централна Америка, а !?!?! .... Айде ,не остана     

[macf1an]

Екипажът ни посрещна подобава, с чаша шампанско, и хвръкнахме към зимна Европа.

Прекарах първите 30 минути от полета ровейки по всички копчета, ръчки, контакти и джаджи, който бяха разхвърляли по седалката и около мен, и докато се усетя - почна пиршеството.

 

Разядка:

 

Салатка:

 

Основно, което беше "специално меню", и се бяха престарали дотолкова, че нямаше вкус на нищо:

 

Поисках друго. Смениха го безропотно, с извинения, въпреки, че го бях разчепкал цялото, с това:

 

Десерт:

 

Пробвах общо 4 вида вино, 2 порто, 1 бяло и 1 червено, и бяха кое от кое по-вкусни. Разбира се, сипват колкото поискаш, че даже ти и намигат кое с кое върви

 

Цъкнах копчето "спанье", седалката се опъна на легло (само където не ме и зави), и половин филм по-късно, вече практикувах най-качествения самолетен сън, който съм имал досега. Определено помогнаха и феноменалните слушалки, които раздадоха ... слагаш и самолетът изчезва напълно. Все едно си в безветрена пустиня..

 

Събудиха ни с това:

Малко след закуската дойде и краят на идилията. Чу се прословутото "Има ли доктор в самолета"... След малко се обърнах и видях възрастна жена, която бяха сложили на една от свободните седалки, опъната на легло. Около нея се въртяха няколко души от екипажа и вече я бяха оборудвали с кислороден апарат, мереха и показателите, и си говореха тихо, но видимо нервно. Нещата се влошиха. Появиха се няколко доктори и/или сестри, които бяха в самолета, и не след дълго се разшумяха рязко и се наложи да я дефибрилират, и то на няколко пъти. Пилотите започнаха да излизат един по един и да се опитват да помагат, колкото могат. В последствие видях, че са и били разни спринцовки, които мисля, че бяха адреналин, но явно без голям успех. В един момент допуснаха близките и, което напрегна много нещата.. рев, вайкане, викане.. очакваното.

Малко по-късно ситуацията стигна критична точка и 5-6 човека вдигнаха бабата на ръце, след което я сложиха на импровизирано легло, на пода в кухнята. Почнаха да и правят сърдечен масаж на смени, по време на цялото снижаване, търкалянето по рульожката, та чак докато спряхме на ръкава. Заради факта, че поне 5 човека клечаха в кухнята, неопасани с колани, пилотите направиха впечатляващо гладко кацане ...

Изнервените до краен предел стюардеси буквално ни заповядаха да не си мърдаме от местата, докато не дойдат медици за жената. Така и не разбрах дали са успели да я спасят. Питах на 3 места на летището, никой не знаеше. Неприятна история ..

С доста неприятни мисли остава човек, след такава ситуация, на метри от него, та ми се беше поизпарил ентусиазмът, с който исках да се разходя из Лисабон. Едночасовото чакане на лентата за багажа напълно го доуби. Багажът го нямаше. На гишето за багажите си теглиш номерче от една машинка и чакаш да ти дойде реда, на съответното гише. Провериха, и се оказа, че си нямат представа къде е.. изобщо не се бил мяркал. Дадоха бумаги, обещаха, че понеже съм бизнес пътник, ще ми се обаждат редовно и ще ме държат в течение (дрън дрън) , и в мига, когато го открият, ще ми бъде доставен до дома. Компенсацията трябвало да уточня по телефона с ТАП, което се оказа по-трудно от очакваното..

 

Отправих се към туристическия център, в залата за пристигащи, в който набързо ми надраскаха на една карта как да стигна до Океанариума, порадвах се на обедното слънце, което учудващо много топлеше, и се отправих да видя някакви рибоци, най-накрая. Егати и морската почивка...

 

Лисабон ми грабна сърцето за миг, красив град, макар да видях 5 улици от него. Спокойствие, чар, хубаво време, море ... точно колкото да се поразсеят черните облаци в главата.

 

Океанариумът беше страшен. В Гваделупа имат подобен, но може би една десета от размера.

Всякаква плуваща, плацикаща се, климбучкаща се, и прочие странни форми на движение, водна гад - имаха я. Снимах много, нищо не излезе, затова отидете и ги вижте.

 

 

Тук-там с гордост разпознавах далечни роднини на немалко рибоци, с които съм плувал на живо, по далечните морета, а майките с децата само ахкаха и охкаха ... Потомци на Магелан ми били те, квартални туристи такива

 

Отправих се с видимо нежелание обратно към аеропорта, където ме чакаше поредната неприятна изненада...