Последният филм, който гледах е...

[домосед]

Г-н Пип. Новозеландски филм за Меланезия. В края на 80-те правителството на Папуа Нова Гвинея на практика продава островите Бугенвил (физико-географски свързани повече със Соломоновите острови) на минни компании за голямо неудоволствие на местните меланезийци. Които нямат къде, а и не искат, да бягат на други острови или в Австралия. Вместо това избягват белите. От разразлия се сепаратистки въоръжен конфликт. Остава само един англичани, вързан заради болна жена меланезийка. И го хващат за учител. Защото друг няма. И той не е по призвание, но поне е чел Дикенс. И почва да занимава децата с четене и преразказване на „Големите надежди“ от Дикенс. И една от тинейджърките му се връзва. И ѝ се разпалва въображението по главния герой Пип и по други светове, ценности и начини на живот. Драма в историята идва по две линии. Майката, която много държи да не се мътят главите на децата с книги, различни от единствено правилната. И войниците, които тероризират островитяните под предлог, че ги подозират за бунтовници. И нямат естествени врагове, които да ги възпрат да упражняват, каквито си искат методи за контрол и поддържане на авторитета ... 

 

 

[П.Кръстев]

Южен Вятър

https://www.imdb.com/title/tt5207158/?ref_=nv_sr_1 

 

Сръбско-българско изпълнение, което ме изненада приятно. Става въпрос за сръбски автоджамбази, които крадат колата на неподходящия човек. От там се завърта цялата интрига във филма.

[Asterisk]

Светът на сънищата, разнищван в японска анимация - една тема, която отдавна ме вълнува, а тук  идеите граничат с фантастиката. Всъщност, на моменти  става токова объркано, че не е ясно  кое е реалността.  Далеч съм от мисълта, че е фенски, фешън, но пък има някаква оригиналност, вероятно поради културните различия.  Та, за любопитните, може пък и да има нещо вярно, откраднато от нечии проучвания:

 

(пп: при мен  имаше и допълнителна опция - устискай на желанието да заспиш преди да стигнеш до края 🙂 )

 

 

Редактирано 28 януари, 2019 от Asterisk

[AlexandraKo]

 

 

"Шест номинации за „Оскар“ по-късно Глен Клоуз се завръща с поредна абсолютно величествена роля – потресаваща в ролята на Джоан Касълман, придаваща на историята напълно неочаквана дълбочина.

Филмът „Съпругата“ е по едноименния роман на Мег Уолицър и разказва за брака на Джо и Джоан Касълман. Единият от тях е удивително талантлив и сладкодумен разказвач, автор на книги, които са го направили световноизвестен. И не, това не е той. Джоан Касълман е най-талантливата ученичка на мъжа си, негова дясна ръка, спътница и асистентка. Тя стои зад всяка негова дума – съвсем буквално. Джоан може да пише, но не знае как да живее с тази дарба. Джо е онзи, който може да приема овации, да бъде чаровен, обаятелен и прелъстителен, да приема наградите с достойнство.

Двамата са идеалният творчески и житейски дует.

„Зад всеки велик мъж стои още по-велика жена“, пише на плаката на филма..."

 

Цялата статия.

 

 

Специално, заради Глен Клоуз го изгледах. Еми, който го може, си го може..

 

"71-годишната актриса Глен Клоуз взе наградата на Гилдията на актьорите в категорията "Най-добра актриса" за ролята си във филма "Съпругата". Клоуз, която вече спечели “Златен глобус“ за ролята си в „Съпругата“, бе предпочетена пред Лейди Гага ("Роди се звезда“), Оливия Колман ("Фаворитката“). Мелиса Маккарти ("Можете ли да ми простите?") и Емили Блънт ("Мери Попинз се завръща). "

 

източник

[домосед]

Военна машина

 

На тоя филм пряко сили му давам 4 от 10. И то само защото е по истинска история, която ми се струва интересна. За някакъв генерал на мисия в Афганистан през 2010, който взел, че си хванал точно от Rolling Stone журналист да пише за него есе, а после се чудил откъде му е дошло. Иначе не можеш да разбереш какво са искали да кажат, а разбираш, че не са се разбрали как искат да го кажат. Против войната ли са? Противи политиците ли? Против талибаните ли? Против военните ли? Против демократите ли? Против немците и/или французите ли? Брат Пит е ужасен. Нито е добър, нито е лош, нито е умен, нито е тъп, нито е смешен, а най-малко прилича на генерал. Защо трябва Бен Кингсли да е комичен, а Тилда Суинтън - сериозна. Така че после всеки да го е срам, че участвал в такъв филм с другите

 

Имам една любима реплика обаче - когато обясняват, защо а Афганистан изборите не ставали, както американците очаквали да станат: 

- Хората не могат да разберат защо при жив президент, който си е на работа, трябва да се избира пак ?!?

 

 

 

Редактирано 29 януари, 2019 от домосед

[iMari]

преди 5 часа, AlexandraKo каза:

 

 

Ролята е сякаш правена за Глен Клоуз.The wife ми хареса,но след първите десет минути се сетих,че вече съм гледала подобен филм,че и съм писала тук за него:

Мистър и Мисис Аделман е френската версия.Всъщност не съм сигурна,че е правен точно по книгата на Мег Уолицър,защото има известни различия в сюжетната линия,но развръзката е еднаква.Като фен на френското кино,май повече ми допада тази версия,защото дава повече детайли в разказа,разкрива повече от емоциите и мотивите в поведението на героите.

 

И като говорим за жени,които пишат за своите мъже,ето още един хубав филм:

 

Разказ за живота на скандалната писателка Сидони-Габриел Колет,която създава образа на плавата французойка Клодин,по която цял Париж лудва в края на 19в.Но славата пак се пада на съпругът,защото никой не вярва,че жена писател може да има подобен успех.Предразсъдък,който Колет успешно разбива на пух и прах със следващото си творчество.

 

Редактирано 29 януари, 2019 от Мари Николова

[домосед]

Изгледах един след друг три коренно различни филма и се замислих какво ги свързва.

И ... се изненадах, че отговор има!

И в трите хора на власт въздействат върху главния герой чрез заплахи за семейството му.

 

• В нигерийския агенти на федералното правителство се опитват да убедят поп-звезда да отмени обявения на пияна/напушена глава в социална мрежа антиправителствен протест (с конкретни искания от рода на "повишаване на доходите", "отмяна на корупцията", "подобрение на качеството на живот"
• В руския агенти на местния естаблишмънт (номенклтатура, арх.) се опитват да убедят авариен техник - задочник в строителен институт, да не вдига много шум около наблюдението си, че 9-етажно общежитие за 800+ души с нисък социален статус се е пропукало и ще се срути след по-малко от 24 часа
• В немско-френския Хитлер се опитва да убедни подчинения си генерал Дитрих фон Холтиц да изпълни заповедта на излизане от Париж през август 1944 да загаси лампите, пардон … да взриви мостовете, църквите, Айфеловата кула и операта

 

 

 

 

[домосед]

Внимание! Следващият коментар разказва почти целия филм и съдържа обидни квалификации, които трудно биха могли да бъдат заменени.

 

Братя Дарден, известни с много добри филми за хора от борещите се за оцеляване от най-нисък старт прослойки в Западна Европа (конкретно – Валония), тоя път поставят на изпитание социалната ми търпимост с избора си на герой. Добре, лош е капиталистът, дребен фабрикант, с путкински характер (няма по-добра дума, освен ако в Белгия така не е предписано в кодекса на труда), който вместо просто да уволни Сандра, прехвърля решението на колегите ѝ. Да упражнят „демокрация“ и да гласуват или тя да остане на работа, или те да вземат по 1000 евро бонус. За сравнение – подобен стил на другарски съдилища и настройване на хората един срещу друг беше симптоматично и за нашия соц, но едното нещо, което не можеше да ти се случи, беше да те оставят на улицата. Даже и да искаш. Сандра обаче не иска. И тръгва да им се моли. Един по един, обикаляйки ги по домовете през уикенда. Да гласуват за нея. Тоест – проси им по 1000 евро безвъзмездна помощ от всеки и то напълно съзнателно, макар и леко засрамено, поне докато мъжът ѝ не я убеди да си пусне пердето. В никакъв момент не използва аргументи от рода – аз съм добра в работата, помагам ви, на вас ще ви е по-лесно да си я поделяме. Единственият аргумент е – аз имам нужда от заплатата. Ако очакванията на братята Дарден са били да ни провокират срещу нея, бих ги признал за гениални. Ама тогава нямаше да изберат гениалната Марион Котияр за ролята. Очевидно се очаква да ѝ симпатизираме. Гласът ни да отиде за нея и да стискаме палци и мухльоватите ѝ колеги да решат толкова солидарно. А не гузно да ѝ отбягват погледа, да леят крокодилски сълзи или директно да ѝ налитат на бой. Аз никога не съм разбирал хората, които се натискат да бъдат „възстановени на работа“, ако трябва – и по съдебен ред, някъде, откъдето са ги изгонили. Независимо по какви причини – лични или професионални, законно или не. Как си представяш, че ще се чувстваш добре на място, където вече е счупено доверието. Освен ако не са пред пенсия. Но Сандра не е. Свършил ли е светът? И тя самата се усеща, че не е, ама чак когато е успяла да разстрои и донастрои един срещу друг всички останали. И шефът путка съвсем добронамерено предлага очаквания 2 дни и 1 нощ компромис между вълка и агнето. И тя да остане на работа, и бонусът да бъде раздаден. С цената на … уволнение на някой друг. Най-вероятно на негърчето, че му бил най-граждански договорът. Единственото, което няма да спойлна, е как реагира тя на компромиса.

 

 

 

[Радо]

Пред портите на вечността

 

Филм за живота и работата на Винсент Ван Гог. 

 

П.с. Пропуснах този филм на Кинопанорамата, но вчера поправих тази грешка.

Филма е доста тежък, но пък за сметка на това си заслужава. Много при това!

[Radnev]

На 15.01.2019 г. в 11:16, Радо каза:

Зелена книга:

 Тони Валелонга (Виго Мортенсен), по прякор „Тони Лип“ (букв. превод: Тони устата, Тони арогантния) търси нова работа, след като нощният му клуб е затворен за ремонт. Тони попада на интервю за шофьор на прочутия пианист Дон Шърли „Док“ (Махершала Али), но първата им среща не протича особено добре, тъй като избухливото и некултивирано поведение на Тони се сблъсква с изискания и резервиран характер на Дон. Дон все пак наема Тони по препоръка на други хора, понеже има нужда от някой, който да му помогне да не се забърква в неприятности по време на 8-седмичното концертно турне из дълбокия Юг. Планът е да се завърнат у дома за Коледа.

Тони получава копие от Зелената книга на звукозаписното студио на Дон – ръководство за чернокожи пътешественици, които да намерят сигурни убежища, докато странстват из южните райони. Турнето започва в Средния запад, след което се отправя на юг. Тони и Дон имат проблеми по отношение на различията си, защото Тони се чувства некомфортно, когато е помолен да се държи учтиво, а в допълнение Дон е отвратен от навиците на Тони.

Тони в един момент е впечатлен от таланта на Дон и все повече се отвращава от дискриминационното отношение на местните към Дон, когато той не е на сцената. След като инцидент в един бар води до заплаха за живота на Дон от група бели мъже, Тони го спасява, насочвайки пистолет срещу тях и го инструктира да не излиза повече без него до края на турнето…

 

 

Един меко казано страхотен филм!!!

„Зелената книга“.

Много готин филм.👍

Виго Мортенсън и Махершала Али правят страхотни роли. Срещаме сблъсъка на две вселени – изтънченият, естетичен интелектуалец и глуповатият, оправящ се с мускули и чист тарикатлък, мачо от гетото. Оригиналното в случая е това, че ролите са обърнати, като изтънченият интелектуалец е черен, а „гетоменът“ е бял😁.

Филмът е супер свеж, като двамата герои постоянно изпадат в неловки ситуации, породени от крайната изтънченост на Дон Шърли (Али) и първичността на Тони „Устата“ (Мортенсен).

Като минуси мога да изтъкна следното: като кинопохвати и средства за израз, филмът е 100% американски, а героите са краен събирателен образ на определена категория хора. 

Най-печеливш от цялата ситуация, пък сигурно ще излезе Махершала Али, който има номинация за поддържаща роля (аз си мислех, че той е в главната ...😯). След подарения Оскар за поддържаща роля в "Лунна светлина", Али ще има уникалния шанс, без почти никаква сериозна филмография зад гърба си, да направи 2 Оскара, с което да се нареди до истинските киновеличия.

 

П.П. Ако този филм ви хареса (няма как да не ви хареса😆), бих препоръчал един друг филм, който също представя сблъсъка на две вселени. Там обаче белият си е бял, а черният си е черен. Това е „Недосегаемите“ или френското предложение за чуждоезичен филм в борбата за „Оскарите“ от 2012г.

Между другото сега излезе и американска версия на „Недосегаемите“, която освен всичко друго оглави и бокс-офис класациите, измествайки не кой да е, а самият „Аквамен“😅.

 

П.П. 2. Знам, че няма, но все пак да си кажа ........ някой да не вземе да се обърка с „Недосегаемите“ от 1987г.

Редактирано 3 февруари, 2019 от Radnev

[Емика]

Brokedown Palace / Дворец на илюзиите (1999)

 

https://www.imdb.com/title/tt0120620

 

 

Две американски момичета. Пътешествие в Банкок. "Случаен" благодетел, който ги кани на разходка до Хонг Конг. Наркотици в чантата. Арест на летището. Тайландски затвор. Вечната тема за приятелството.

Минуси - аз, като юрист, имах много въпроси, които трябваше да си зададат и на които да потърсят отговори адвокатите от правната кантора. В чисто криминалистичен аспект - среден 3, в пътешественически аспект - оценка 6 (защото не може да знаем милионите комбинации на престъпните умове).

и в замунда

 

[prozium]

Още един глас за Green Book, току що го гледахме на кино - много свежо филмче. Определено и двамата актьори играха отлично, получава се и химията между тях. Маршал Али доста бързо се изкатери по актьорската стълбица, до този момент прави и доста силна роля в новия сезон на True Detective 🙂  

[Goal & Boss]

Филми за раните в плътта и душите на два народа.

 

Чилийският:

 

 

Корейският:

 

 

Вторият филм е много въздействащ.

 

(източник: Reddit)

Ние тук нямаме рани нито в плътта, нито в душата си. Затова и нямаме подобни филми. По кабеларките се въртят „Дами канят“ и „Опасен чар“ и те така.

[Radnev]

В този пост искам да отдам дължимото на един наистина култов филм.

Бе далечната 1999г. Бях на 18. Първи курс студентче👨‍🎓. Учех право, а баба ми и дядо ми бяха най-гордите хора на света😀. 

София не мязаше на нищо, но за момче дошло от град като Раднево, всичко бе много яко.

Кино Арена още не бе измислено, мобифоните тип малка тухла току-що навлизаха, а Мерцедес 124-ка бе най-яката кола на света🚗.

В тези странни, но интересни времена, една обемна групичка от момчета, включая и мен, отидоха да гледат един филм с много якото име "Боен клуб". Киното дори не си го и спомням🤨.

В последния момент към тях се бяха присеъдинили и няколко моми. Филмът се оказа някаква малоумна история, в която разни мъже, незнаещи какво да правят с  живота си, решават да се размазват от бой.

После възниква дълга и широка дискусия става ли този филм или не??? Само по себе си, това говори достатъчно за качеството на всеки филм, но в случая не това е важното.

Това не е женски филм. Момите са ясни. В знак на протест, две от тях си тръгват още преди филмът да е свършил. 

Спорът се води между момчетата. На някои не им харесва, други го определят от култ до легенда.

20 години по-късно се връщам в миналото, виждайки всички вътрешни взаимозависимости, пречупени през призмата на бъдещето и си давам ясна сметка, че тези, които не са харесали филма са станали успешни адвокати, съдии, предприемачи и прочие.

А останалите ............ останалите станахме мъже.

И ако преди съм твърдял, че филмът е култов, вече се отричам от твърденията си. Този филм е пророчество. 

 

****

Не искам да коментирам самия филм. Поствам една статия. Взета от сайта на webcafe.bg

Ето и линка: https://www.webcafe.bg/filmcafe/kino/id_725310717_20_godini_Boen_klub_-_shedyovar_vchera_fashizam_dnes?utm_source=arena&utm_medium=banner&utm_campaign=webcafe

 

С някои от твърденията на автора не съм съгласен, но това няма значение. Важен е цялостният дух на филма.

Преди 20 години една екранизация си проправи път в кината с шут, заби юмрук в очакванията на публиката, разкърти челюстта на доброто възпитание, изгаври се едновременно с простолюдието и снобите, а за десерт си осигури място в пантеона на най-противоречивите и влиятелни филми в историята.

"Боен клуб" на Дейвид Финчър, по едноименния трансгресивен литературен шедьовър на Чък Паланюк, маркира с кръв края на постмодерната, мета естетика на 90-те, и отвори с ритник вратата към художествения хаос на новия век. Нашият XXI век.

В края на неговото второто десетилетие "Боен клуб" все повече прилича на реликва от една мъртва, подривна епоха и на тревожно предсказание за идеологическите бесове на съвремието.

Романът и филмът са невъзможни днес. Млади и предимно бели мъже от западния свят, които се включват в таен боен клуб, за да избягат от корпоративния конформизъм и да освободят опитомения тестостерон през древния ритуал на насилието? Отгледани от жени мъже, които нямат своята "голяма война", получават всичко освен най-важното наготово и лишени от възможността за изява на мъжеството, решават да тръгнат срещу обществото като се обединят около енигматичен тотем на примитивната агресия? История за отприщената от кастриращата модерност мъжка енергия, която парадоксално еволюира в организираната анархия?

Забравете за подобно произведение в днешния културен климат, доминиран от догмата на политическата коректност, наранените чувства и вечно търсещите обида "сошъл джъстис уориъри". В епохата на новата реклама на "Жилет" и движението #MeToo произведение като "Боен клуб" ще бъде брандирано като опасна фашистка фантазия.

Още през 1999-а набъбващите идеолози на модерната западна левица се опитаха да убият "Боен клуб" с обвинения в крайнодясна естетика и възхваляване на "бялото, мъжко насилие". Ала тогава по-силни и жилави умове успяха да обяснят, че книгата и филмът не са някаква пропаганда, а сатира.

Писателят Чък Паланюк и режисьорът Дейвид Финчър показват докъде може да стигне спиралата на бунта срещу всичко и как отхвърлянето на едни конформизъм се изражда в още по-страшен колективен кошмар. Черният хумор е по-наситен от рукналата алена кръв. Гаврата с очакванията и преобръщането на клишетата са зрелищни и акробатични, а нихилизмът и насилието са превъзходно балансирани от палавите мета намигвания и релефното усещане за самоирония.

Да дадеш точно на Брад Пит от края на 90-те да произнесе квазиреволюционна реч за депресията на незначителните и незабележими мъже по света е върховен акт на осъзнат автосаботаж. "Боен клуб" флиртува с пародията и постоянно издърпва килима изпод краката ни.

Но днес нюансите, сатирата, иронията и многопластовите образи и послания са пречка пред всепоглъщащата машина на политическата коректност. Днес Тайлър Дърдън - алтер-егото на безименния протагонист – щеше да бъде осъден от прогресивните медии като алт-райт бял супремасист и избирател на Доналд Тръмп. Дърдън беше гласуван като един от най-великите филмови персонажи в историята на киното преди около десетилетие, а "Боен клуб", оглави престижен списък на "Емпайър" за най-влиятелните филмови произведения по същото време.

Но сега филмовите журналисти и анализатори се отричат от "култа към "Боен клуб" и в редица издания вече излизат материали за "токсичното мъжество" на филма. Време е за идеологическо преосмисляне на произведението.

Най-вкусната ирония е, че именно "Боен клуб" предсказа епохата на политическата коректност и роди една от най-ярките обиди за съвременните емоционални радикали – специална снежинка. Монологът на Тайлър Дърдън за "the special snowflakes" е по-силен удар от всеки нокаут в безбройните кървави боеве по време на филма.

Може само да си пожелаем, че след още 20 години тази странна епоха ще е отминала, а "Боен клуб" ще е издържал теста на времето и патологията на бесовете, които толкова точно назова през 90-те.

Редактирано 4 февруари, 2019 от Radnev

[Емика]

преди 2 часа, Radnev каза:

В този пост искам да отдам дължимото на един наистина култов филм.

 

преди 2 часа, Radnev каза:

Не искам да коментирам самия филм. Поствам една статия.

Аз от тази статия не приемам нито един ред. Би било добре да се коментира книгата, а не филма, но в тази тема говорим за филми.

Филмът не може да се изчерпи с един коментар. Или с едно гледане. Както и факта, че всеки човек би имал различен коментар. Моят кратък коментар: Отчаянието намира утеха в смелостта. Създава се Боен клуб - клуб на мъжката агресия,  кървава реалност в синтетичната матрица, клуб на анархисти, чийто господар е един - ИДЕЯТА на Тайлър Дърдън света да бъде завладян... История за себеотрицание, заблуда, добро и зло, за борба между азовете в човека. Разказвачът осъзнава: "Свободата идва тогава, когато изгубиш всичко, дори надеждата" , т.е. аз го разбирам така: да се размени надежда срещу свобода. От този момент нататък на последователите се предоставя този избор - да се откажат от всичко онова, което са смятали, че им осигурява сигурност, утеха и подкрепа, за да получат едно единствено нещо в замяна, само едно безценно благо - правото да правят всичко, което пожелаят и да пожелават всичко, за което се сетят, без да се тревожат, че някой ще ги накаже, ако сбъркат. Те ще бъдат свободни да вземат каквото желаят, свободни да живеят, свободни да грешат, свободни да унищожат, пренебрегнат или задоволяват тялото си, свободни да носят последиците от желанията и грешките си. Ако се погледне по-внимателно става ясно, че тази свобода няма нищо общо да речем с освобождаването на духа или ума. Това освобождаване по-скоро прилича на анархия и хаос. Според Тайлър човешката цивилизация и наложеният от нея ред всъщност са поробили човека. Ето защо той не предлага някаква нова система от правила и мерки, а липса на каквато и да било такава. Мога и по още десет начина да опиша впечатленията си и те да не съвпадат с горното.

Ще спра дотук. Защото за мен филма не е произвел насока в живота ми, за да му отделям толкова време

Ще допълня само информацията, че писателят Чък Паланюк говори за продължение на романа "Боен клуб", което да бъде през 2015-та, този път във вид на комикс. Не знам дали е излязло, пиша само какво казва писателят за него. Продължението ще разказва за юмруци, кръв и криза на средната възраст и се развива 10 години след събитията от първата част. Героят на Едуард Нортън - Джак, и неговата любима Марла (Хелена Бонам Картър) са се оженили, отглеждат син и живеят скучния живот на градската средна класа. Тогава внезапно в съдбините им нахлува дивото алтер его Джак - бунтарят Тайлър Дърдън, който отвлича сина на Джак и Марла и ги въвлича насила в любимия си хаос. По думите на писателя, ако първият "Боен клуб" изследва бесовете на младостта, вторият рови в кризата на средната възраст. "Ти си все така нещастен, но по различни причини. Мисълта, която те мъчи, е: може би изгубената дива, творческа част от теб - частта "Тайлър Дърдън" - всъщност е твоята по-добра половина? Животът ти е стабилен и безопасен, но дали е по-хубав от преди?", разкрива замисъла си Паланюк.

Ами, отказвам да бъда манипулирана от някакъв човек-писател с филмирана книга.

[akair]

Един доста силен ливански филм:

 

Носител на голямата награда на журито от фестивала в Кан.

[Радо]

Проект Гутенберг:

 

 

[Asterisk]

 

 

Обичам спонтанното кино,  мързи те,  мързи те,  докато един ден си казваш "ще е", ровиш за няма и 5 мин, бързаш,  защото все се оказва,  че си на ръба да закъснееш и се изстрелваш. Няма трейлъри,  няма синопсиси,  снимка,  час и заглавие 🙂 А удоволствието да се потопиш в магията,  да те грабне без предварителна настройка - несравнимо!  С този ти остава време,  да поразмишляваш,  да покритикуваш,  къде режисьор,  къде актьор,  да правиш сравнения със себе си,  но идва моментът, когато мозъкът ти тотално изключва (за 2ч и половина няма как да не дойде 🙂  ) , тотално забравяш кой си,  къде си и се взираш вцепенен в изумителните 3D ефекти, докато копията са почти в корема ти,  а седалките се тресат от звук.  Пълно изключване. Отдавна не ми се беше случвало и най-малко го очаквах от този жанр,  в който идеалът за мъж е в първа фаза на трансформация: естествените биологични дадености са епилирани и избродирани с люспички на земноводно.  Не ми хареса и гримът на очите. 

  Според мен има и магелански фактор: много голям,  клонящ към безкрайност поради липса на доказателства,  започващ с ключовата дума някъде

 

 

🙂 

Редактирано 5 февруари, 2019 от Asterisk

[AlexandraKo]

На 3.02.2019 г. в 18:15, Емика каза:

Brokedown Palace / Дворец на илюзиите (1999)

 

https://www.imdb.com/title/tt0120620

 

 

Две американски момичета. Пътешествие в Банкок. "Случаен" благодетел, който ги кани на разходка до Хонг Конг. Наркотици в чантата. Арест на летището. Тайландски затвор. Вечната тема за приятелството.

Минуси - аз, като юрист, имах много въпроси, които трябваше да си зададат и на които да потърсят отговори адвокатите от правната кантора. В чисто криминалистичен аспект - среден 3, в пътешественически аспект - оценка 6 (защото не може да знаем милионите комбинации на престъпните умове).

и в замунда

 

Според мен, този филм, трябва да го изгледат  всички, които за първи път отиват в Азия.

Не че, по другите места из широкия свят, не е възможно подобно нещо да се случи.

 

 

[Емика]

преди 2 часа, AlexandraKo каза:

Според мен, този филм, трябва да го изгледат  всички, които за първи път отиват в Азия.

Не че, по другите места из широкия свят, не е възможно подобно нещо да се случи.

 

 

Нали! И колко невинно започва всичко, с едно къпане в басейн, трансформирало се в 33 години затвор.

[AlexandraKo]

 

След като 16-годишната дъщеря на Дейвид Ким (Джон Чо) изчезва, започва местно разследване и случаят се възлага на детектив от полицията. Но 37 часа по-късно, все още няма никакви резултати. Дейвид решава да претърси едно място, което все още никой не е гледал, където се пазят всички тайни: лаптопа на дъщеря му. В този хипер-модерен трилър, разказан чрез технологичните устройства, които използваме всеки ден, за да общуваме, Дейвид трябва да проследи цифровите следи на дъщеря си, преди тя да изчезне завинаги.

Филм за това, на какво сме способни за децата си.

Форматът Screen Life също е интересен, напълно, в духа на днешното време:(

[AlexandraKo]

L'amant double

 

 

"Двуличен любовник" или "Другият любовник", срещам го и в двата варианта на български.

 

 

 

Клое е красива млада дама, която се намира в труден момент от живота си. Тя тръгва на сеанси при привлекателния и мистериозен психолог Пол. Платените им разговори водят до неизбежна връзка и няколко месеца по-късно Клое е влюбена и живее с новия си партньор. Въпреки че стабилният живот ѝ носи отдавна забравеното щастие, тя все повече започва да се съмнява, че любимият ѝ не е точно мъжът, за когото тя го мисли.

 

Франсоа Озон, „лошото момче“ на френското кино, се връща към „лудите“ си филми с "Другият любовник", чиято премиера е в Кан. В този филм, с участието на Марин Вакт и Жереми Рение, Озон безспирно ни очарова, работейки с прочутото си естетическо чувство, за да режисира този сложен и провокативен филм за идентичността, доверието, любовта и страстта.
„С Другият любовник исках да създам сексуален трилър със силно психологическо напрежение. Идеята не беше да шокирам, а по-скоро да представя сложността на сексуалното привличане. Определено е различен от Франц, който е по-семпъл – двамата основни персонажи не направиха нищо повече от това да разменят една целувка.“

Франсоа Озон

Френски режисьор, роден през 1967 г. в Париж. Завършил кино в престижното парижко филмово училище ФЕМИС. Късометражните му филми са показвани на много кинофестивали по целия свят. През 1998 г. снима пълнометражния си дебют Ситком, показан в „Седмицата на критиката” в Кан. Следващите му два филма също участват в престижни фестивали – Престъпни любовници във Венеция през 1999 г., а Капки вода върху горещи камъни в Берлин през 2000 г. През 2002 г. триумфира на „Берлинале” с 8 жени. Басейнът е в конкурсната програма в Кан през 2003 г.

[Radnev]

На 5.02.2019 г. в 1:04, Емика каза:

 

Аз от тази статия не приемам нито един ред. Би било добре да се коментира книгата, а не филма, но в тази тема говорим за филми.

Филмът не може да се изчерпи с един коментар. Или с едно гледане. Както и факта, че всеки човек би имал различен коментар. Моят кратък коментар: Отчаянието намира утеха в смелостта. Създава се Боен клуб - клуб на мъжката агресия,  кървава реалност в синтетичната матрица, клуб на анархисти, чийто господар е един - ИДЕЯТА на Тайлър Дърдън света да бъде завладян... История за себеотрицание, заблуда, добро и зло, за борба между азовете в човека. Разказвачът осъзнава: "Свободата идва тогава, когато изгубиш всичко, дори надеждата" , т.е. аз го разбирам така: да се размени надежда срещу свобода. От този момент нататък на последователите се предоставя този избор - да се откажат от всичко онова, което са смятали, че им осигурява сигурност, утеха и подкрепа, за да получат едно единствено нещо в замяна, само едно безценно благо - правото да правят всичко, което пожелаят и да пожелават всичко, за което се сетят, без да се тревожат, че някой ще ги накаже, ако сбъркат. Те ще бъдат свободни да вземат каквото желаят, свободни да живеят, свободни да грешат, свободни да унищожат, пренебрегнат или задоволяват тялото си, свободни да носят последиците от желанията и грешките си. Ако се погледне по-внимателно става ясно, че тази свобода няма нищо общо да речем с освобождаването на духа или ума. Това освобождаване по-скоро прилича на анархия и хаос. Според Тайлър човешката цивилизация и наложеният от нея ред всъщност са поробили човека. Ето защо той не предлага някаква нова система от правила и мерки, а липса на каквато и да било такава. Мога и по още десет начина да опиша впечатленията си и те да не съвпадат с горното.

Ще спра дотук. Защото за мен филма не е произвел насока в живота ми, за да му отделям толкова време

Ще допълня само информацията, че писателят Чък Паланюк говори за продължение на романа "Боен клуб", което да бъде през 2015-та, този път във вид на комикс. Не знам дали е излязло, пиша само какво казва писателят за него. Продължението ще разказва за юмруци, кръв и криза на средната възраст и се развива 10 години след събитията от първата част. Героят на Едуард Нортън - Джак, и неговата любима Марла (Хелена Бонам Картър) са се оженили, отглеждат син и живеят скучния живот на градската средна класа. Тогава внезапно в съдбините им нахлува дивото алтер его Джак - бунтарят Тайлър Дърдън, който отвлича сина на Джак и Марла и ги въвлича насила в любимия си хаос. По думите на писателя, ако първият "Боен клуб" изследва бесовете на младостта, вторият рови в кризата на средната възраст. "Ти си все така нещастен, но по различни причини. Мисълта, която те мъчи, е: може би изгубената дива, творческа част от теб - частта "Тайлър Дърдън" - всъщност е твоята по-добра половина? Животът ти е стабилен и безопасен, но дали е по-хубав от преди?", разкрива замисъла си Паланюк.

Ами, отказвам да бъда манипулирана от някакъв човек-писател с филмирана книга.

Aко знаеш само колко много ти се радвам. Написала си го прекрасно. Просто не мога да повярвам....🌹

 

Статията за „Боен клуб“, както и самият филм са много противоречиви. Това е филм, който създава противоречия. Той носи в себе си (директно или не) всички грехове на съвременното общество: – сексизъм, расизъм, хомофобия и т.н.

Филм, който може да бъде определен от култов, до скандален, деструктивен и дори безмислен.

 

Най-точното определение за този филм е мъжки филм. Филмът е една дисекция на мъжкото подсъзнание. На това, за което всеки истински мъж дълбоко жадува на съзнателно или подсъзнателно ниво. Филмът е едно ровичкане, предизвикване на първичната мъжка душевност.

 

За целта ще се върна назад в човешката история. Древните общества са били общества на войни. Мъже, които са се доказвали в битка, a начинът, по който ще умрат е бил сред най-важните ценности в живота им.

В древните общества (дори и в най-развитите, като Древна Гърция например), истински свободните мъже е следвало да се занимават с изкуство и война. Всичко останало е било недостойно, следователно е оставяно на жените и на робите.

В този смисъл, филм като „Боен клуб“, ни връща към най-ранното и първично мъжко начало. Това, което всеки един от нас мъжете иска да бъде, но най-вероятно никога няма да стане. Поради простата причина, че древните войни, сега играят ролята на съвременните роби.

Ти си жена и си контрапункта на това, което е Тайлър Дърдън. Може би това е и причината да опишеш всичко по перфектен начин, но да смениш знака на заключенията си в последния момент.

Всъщност идеята е, че анархията, хаоса и липсата на правила могат да доведат до така желаното себеосъзнаване на мъжа и от там до освобождаването и дори възвисяването на духа му. На пръв поглед това звучи абсурдно, но такива същества сме ние мъжете 😉.

Всеки мъж дълбоко в себе си жадува да бъде Бог и никой, и нищо да не стои над него. Този мотив е застъпен и в Библията: „И сътвори Бог човека по свой образ и подобие...“. А после от реброто му направи и Ева😀. И ролята на Ева е именно контрапункта на мъжа, който някъде дълбоко в себе си се опива от разрухата и унищожението.

Идеята за унищожението е заложена във всички древни войнски култове.

Богинята на войната в Гърция е Атина, но преди битка войниците са се молели и са принасяли жертви на бог Арес, символ на коварната, жестока и брутална война.

Сред римските легионери е бил широко застъпен култа към бог Митра-Бикоубиецът, който пък се е зародил много преди Рим, някъде на изток.

А най-силно идеята за унищожението е застъпена сред схващанията на викингите, за които всеки знае що за войни са били. Всеки викинг жадувал за отвъдния свят Валхала, където мъжете прекарвали дните си в битки по между си, а нощите в пируване, където раните чудодейно зараствали и така докато не дойдел рагнарьок или битката за края на света.

Можем да продължим със зараждането на рицарството в земите на дивите немски племена, съществуването на бойните монашески ордени през Средновековието и т.н.

Въобще все една и съща идея за войни, битки, хаос и разушения, съществувала през всички времена и епохи. Идея свързана с най-върховното и пълно доказване на мъжествеността ... идеята на „Боен клуб“.

Редактирано 7 февруари, 2019 от Radnev

[гост]

"Lo que escondian sus ojos"

 

https://www.imdb.com/title/tt5156892/

 

 

 

 

[Asterisk]

На 7.02.2019 г. в 23:06, Radnev каза:

Aко знаеш само колко много ти се радвам. Написала си го прекрасно. Просто не мога да повярвам....🌹

 

Статията за „Боен клуб“, както и самият филм са много противоречиви. Това е филм, който създава противоречия. Той носи в себе си (директно или не) всички грехове на съвременното общество: – сексизъм, расизъм, хомофобия и т.н.

Филм, който може да бъде определен от култов, до скандален, деструктивен и дори безмислен.

 

Най-точното определение за този филм е мъжки филм. Филмът е една дисекция на мъжкото подсъзнание. На това, за което всеки истински мъж дълбоко жадува на съзнателно или подсъзнателно ниво. Филмът е едно ровичкане, предизвикване на първичната мъжка душевност.

 

За целта ще се върна назад в човешката история. Древните общества са били общества на войни. Мъже, които са се доказвали в битка, a начинът, по който ще умрат е бил сред най-важните ценности в живота им.

В древните общества (дори и в най-развитите, като Древна Гърция например), истински свободните мъже е следвало да се занимават с изкуство и война. Всичко останало е било недостойно, следователно е оставяно на жените и на робите.

В този смисъл, филм като „Боен клуб“, ни връща към най-ранното и първично мъжко начало. Това, което всеки един от нас мъжете иска да бъде, но най-вероятно никога няма да стане. Поради простата причина, че древните войни, сега играят ролята на съвременните роби.

Ти си жена и си контрапункта на това, което е Тайлър Дърдън. Може би това е и причината да опишеш всичко по перфектен начин, но да смениш знака на заключенията си в последния момент.

Всъщност идеята е, че анархията, хаоса и липсата на правила могат да доведат до така желаното себеосъзнаване на мъжа и от там до освобождаването и дори възвисяването на духа му. На пръв поглед това звучи абсурдно, но такива същества сме ние мъжете 😉.

Всеки мъж дълбоко в себе си жадува да бъде Бог и никой, и нищо да не стои над него. Този мотив е застъпен и в Библията: „И сътвори Бог човека по свой образ и подобие...“. А после от реброто му направи и Ева😀. И ролята на Ева е именно контрапункта на мъжа, който някъде дълбоко в себе си се опива от разрухата и унищожението.

Идеята за унищожението е заложена във всички древни войнски култове.

Богинята на войната в Гърция е Атина, но преди битка войниците са се молели и са принасяли жертви на бог Арес, символ на коварната, жестока и брутална война.

Сред римските легионери е бил широко застъпен култа към бог Митра-Бикоубиецът, който пък се е зародил много преди Рим, някъде на изток.

А най-силно идеята за унищожението е застъпена сред схващанията на викингите, за които всеки знае що за войни са били. Всеки викинг жадувал за отвъдния свят Валхала, където мъжете прекарвали дните си в битки по между си, а нощите в пируване, където раните чудодейно зараствали и така докато не дойдел рагнарьок или битката за края на света.

Можем да продължим със зараждането на рицарството в земите на дивите немски племена, съществуването на бойните монашески ордени през Средновековието и т.н.

Въобще все една и съща идея за войни, битки, хаос и разушения, съществувала през всички времена и епохи. Идея свързана с най-върховното и пълно доказване на мъжествеността ... идеята на „Боен клуб“.

Раднев,  май не си гледал КунгФу Панда 🙂