Обща активност

Ето, че дойде и третият ден от ангкорското ни приключение. По съвет на Джейн /нашия водач/, още в тъмна доба, четири часа сутринта, бяхме на път към Ангкор Ват. Искахме да заемем най-добрите места за посрещане на изгрева над кулите на храма. За такива, се считат бреговите ивици на изкуствените езерца пред него. Разположени са от двете страни на пътя към централния му вход. Пристигайки на място, се вляхме в неочаквано голям поток от светещи с фенерчета, забързани хора, устремили се, о ужас, към „нашите“ места за наблюдение. Успяхме да се настаним на брега на лявото езерце. Там, освен обикновенните зяпачи/аматьори като нас, приготвили мобилния си телефон за снимки, имаше и внушително число „профисионалисти“. Не липсваха камери, триноги, километрични обективи и какви ли още не приспособления, с които „ловците“ на кадри очакваха да хванат и запаметят момента. Въпреки ранния час, жегата вече се усещаше. Комбинирайте я с тълпи от бутащи се напред хора и висока влажност, и ще получите представа за обстановката. Всичко това обаче, не можеше, да помрачи настроението ми. Бях щастлива и заредена с трепетни очаквания. Започна да развиделява и във водата пред нас се очерта сянката на храма. Защракаха фотоапарати. Ние също, не останахме по-назад. Уникален, грандиозен, трудно е да се намери точната дума. Пред нас, на фона на просветляващото небе, се издигаха пет внушителни тъмни кули, всяка една оформена като лотосова пъпка. Счита се, че пресъздават планината Меру, дом на боговете и център на света, според индуиската митология. Хоризонтът порозовя и постепенно зад храма изплува слънчевият диск. Еуфорията от гледката беше голяма. А около нас, множество хора от всички краища на света, усмивки, възгласи и разбира се, непрестанно щракане на фотоапарати. Снимките, с които илюстрирам спомените си, не предават дори една стотна от атмосферата на мига в това магическо място, неговата енергия и аура. Щаслива съм, че бях там, за да я почуствам и да ѝ се насладя. Само тълпите от туристи разваляха малко атмосферата, но това няма как да се избегне. Angkor Wat Строен е в средата на 12-ти век, в продължение на цели 28 години, в тогавашната столица на кхмерската империя – Яшодхарапура. Две години след изграждането му, умира неговия създател - крал Суряварман II. Това спира довършителните работи по храма, което е видно от незавършените на места барелефи. След кончината на краля, идват тежки времена за кхмерската империя – загубите на бойното поле следват една след друга. Но само две десетилети по-късно, изгрява звездата на нов владетел – крал Джаяварман VII. Той премества столицата на империята в Ангкор Том /разгледахме го първия си ден тук/. А, за Ангкор Ват, започва време на трансформация. Първоначално създаден като индуиски храм, посветен на бог Вишну, той е превърнат в будиски. Както се казва – „нови владетели, нови порядки“. Днес Ангкор Ват, се счита за най-голямия, останал от древността религиозен комплекс в света. Той е меко казано огромен. Разположен е на площ от почти 163 хектара. За изграждането му са използвани няколко милиона каменни блока с тегло до тон и половина всеки. Транспортирани са от кариера отстояща на 40 км. от местоположението му. Комплексът е защитен с висока 4,5 м. каменна стена, оградена с дълъг повече от 5 км. и широк 190 м. ров. Главният вход, е от запад по минаващ над рова широк каменен мост, през три полуразрушени кули, свързани с богато украсена галерия. Всяка една от кулите представлява самостоятелен вход. От вътрешната страна на централната входна кула, към храма, е изграден повдигнат на 1,5 м. над земята каменен път, дълъг 350 м. Той е ограничен с перила оформени като тела на митичните змии „нага“. От двете страни на пътя, успоредно една на друга са изградени две сгради близнаци - библиотеките на комплекса. В тях надникнахме и ние. Петдесетина метра след библиотеките, между тях и храма, има две изкуствени езера. От брега на едното от тях, ние посрещнахме изгрева над Ангкор Ват. От там, се отправихме към входа на храма. Храмът е повдигнат над земята на три издигащи се стъпаловидно, едно над друго нива. На всяко едно ниво, е опасан от правоъгълна галерия. Общата дължина на галериите е близо 4 км., украсени са с точещи се безкрайно барелефи. Тук има всякакви сцени - от бита на древните кхмери, военни походи, сцени от индуистките епоси Рамаяна и Махабхарата. Ако искате да ги разгледате обстойно, само за тях ви трябва ден. Ние им отделихме време, на излизане от храма. Галериите са пресечени с множество стълби и проходи. В центъра на храма е кулата светилище, а по периферията са разположени останалите четири кули. Обикновенните хора са имали достъп само до най-външната от тези три галерии. Тя е с размери 215 м. на 187 м. От външната си страна няма стена, а се крепи само на колони. Пресичайки най-външната галерия, попаднахме в кръстообразен будиски манастир - Preah Poan – „Хилядата Буди“. Той е свързващото звено към второто ниво на храма. Името на манастира идва от оставените през вековете от посетилите храма будиски поклонници хиляди фигурки на Буда. Сега, те са изнесени от храма. В рамките на манастира, са оформени четири двора/басейни, които някога са били пълни с вода. На първото ниво, извън стените на манастира, се простира широк двор, обграждащ отвсякъде второто ниво. Привлечени от неговите размери и пустота, ние се отклонихме от потока с туристи и се спуснахме в него. Разхождайки се в тишина и спокойствие из този огромен двор, обградени от внушителните стени на храма, бях завладяна от чувството за необятност. Мащабите и красотата на заобикалящите ни сгради, комбинирани с краткото уединение, което ни предложиха, сякаш ме пренесоха през времеви портал, в един друг, отдавна отминал свят. Попаднете ли тук, съветвам ви, направете като нас – отклонете се от потока и се насладете на уединението в задния двор на храма, изолирани от останалия свят. Изживяването определено си заслужава, а емоцията, която ми остана от тези мигове, е несравнима. Усамотението ни, не трая дълго. Пърово се появиха други търсачи на уединение, а след това и съвременните обитатели на храма – шайка макаци. Дойдете ли тук, пазете се от макаците. Тези на пръв поглед симпатични дребосъци, могат да бъдат изключително нагли и агресивни. Крадат всичко което могат да докопат. А усетят ли храна, за да се доберат до нея, вкарват в действие острите си зъби и нокти. Пред очите ни, стадо от тези малки бандити обгради група туристи, небрежно носещи в ръце найлонови пликчета с храна. Атака, беше като по команда и мълнееносна. Викове, писъци, разкъсани торбички, май имаше и ухапани. Попаднали в центъра на тази вакханалия, ние като по чудо, останахме незасегнати. Извършвайки пълен обход на двора, стигнахме и до намиращата се в предната му част библиотека. Те всъщност са две, разположени в челните ъгли, на първото ниво на храма. Изкачвайки се към второто ниво на храма, попаднахме отново в квадратна галерия със страни 115 м. на 100 м. Пресичайки я, слязохме няколко стъпала надолу, на каменна площадка, която обгръщаше от всички страни третото, най-високо ниво на храма. Така около цялото последно ниво се образува един голям каменен басейн. Предполага се, че той е бил запълнен с вода, за да се създаде алегория за океан около петте кули на храма, символизиращи свещенната планина Меру. Порази ме факта, че на всяко едно ниво, храмът е удивително добре запазен. Казват, че се дължи на това, че в него, винаги са живели будистки монаси. През вековете, Ангкор Ват е привличал като магнит неспиращ поток от религиозни поклонници. Не случайно, името му, в превод означава „Столицата на храмове“. Аз самата, идвайки и докосвайки се до тази най-чиста форма на древно величие, бях завладяна от магията на мястото. Усетих го с кожата си и с всяка фибра на тялото си. Изживяване, което ще остане с мен завинаги. Третото, последното ниво, е издигнато високо и представлява квадрат, ъглите на който преминават в извисяващи се към небето кули/светилища. Към всяка една от тях водят по два броя стръмни, каменни стълби. Освен тях, в средата на всяка една страна на нивото, е изградено стълбище, нагоре към четири централни входа. По едно от тези стълбища, водещи към най-свещенното място на храма, се качихме и ние. Попаднахме в квадратна галерия със страни 60 м. на 60 м. От множеството ѝ външни прозорци, се разкриваха красиви гледки към долните нива на храма и заобикалящата ги местност. Всяка следваща страна на галерията, ни предлагаше нова интересна гледка. В средата, на всяка една страна на галерията, от намиращите се там четири входа, тръгват напречни галерии, пресичащи се под формата на кръст в центъра на храма. Там е основното светилище на Ангкор Ват. То е с четири самостоятелни страни, напълно отделени една от друга, с различни статуи на Буда. Кръстообразните галерии образуват, помежду си открити квадратни пространства, оформени като басейни, към които водят спускащи се надолу стъпала. В центъра на кръста, над светилището се издига централната и най-висока кула на комплекса – цели 65 м. над земята. О, да не забравя и за хилядите барелефи на девати, които срещнахме тук. Не се шегувам, официално, те са близо 2 000. Със своите прически, отрупани сякаш със цветя, огромни обици, гривни и огърлици, странни облекла и загадъчни усмивки, те придават един неповторим чар на това място. Стигайки до центъра на храма, със съжаление осъзнах, че единственият път, по-който можехме да продължим, бе назад и надолу. Стараех се, да удължа колкото се може повече времето си в тази цитадела на стремежа към божественото. Има много написано за нея, но трябва да се види и усети. За мен Ангкор Ват, ще остане най-големия, най-хубавия и най-най-най, едно изживяване, което ще помня винаги. Ако попаднете един ден тук, оставете този храм за последният си ден. След като го видите, на фона на изгрева, другите храмове в Ангкор, колкото и да са хубави и големи /а те са/, няма да ви впечатлят толкова. Мястото наистина е приказно, мистично. Не случайно наричат Ангкор Ват визитната картичка на Камбоджа. Той дори е изобразен на националния флаг. Но, време бе да се сбогуваме с Ангкор и продължим напред, т.е. назад, обратно към Тайланд и неговата северна столица - Чианг Май. Следва продължение...

Отново сме в Истанбул. В предходния пътепис, посетихме основните забележителности на града, а сега, просто ще се разхождаме, зяпаме и пътуваме насам натам по суша и море. Разходката ни, ще започна от европейската част на града, със считаните в древноста за непревземаеми крепостни стени на Константинопол. Митът за тях е развенчан от създаденото по заповед на Мехмед II Завоевателя гигантско оръдие, способно да изстрелва двутонни гюлета. Именно тези гюлета, в далечната 1453 г., проправят пътя на османската армия през стените на Костантинопол. Създателят на фаталното за столицата на Византия оръдие, е унгарецът Мацар Орбан. Това, което виждате по-долу, е т.н. Теодосиева стена /V век/, изградена по времето на римския император Теодосий II. Днес тя е западната граница на истанбулския квартал Фатих, обхващащ историческите византийски райони на града. От крепостните стени, се насочваме към българската църква Свети Стефан. По пътя спираме, за да се полюбуваме на откриващите се от високата част на града красиви гледки към залива Златния рог. Под нас, са кварталите Балат и Фенер, известни със стръмните си улички и цветни сгради. Някога западащи, сега те са една от туристическите дестинации в града. Спускайки се надолу, излизаме на брега на Златния рог и българската църква Свети Стефан. Историята на църквата е свързана с една противоречива /по мое мнение/ личност – българина Стефан Богориди, внук на Софроний Врачански. Роден в Котел, в семейство на заможен търговец, той е кръстен Стойко. Богориди е прозвище, със спорен произход, което получава впоследствие. Вече пораснал, Стойко сменя кръщелното си име с гръцкото Стефан. Учи в гръцки колеж в Букорещ, а по-късно постъпва в османската флота като драгоман /преводач/посредник/. Изкачвайки се по административната стълбица на Османската империя, получава титлата бей и стига до съветник на султана. 1848 г., под влияние на проевропейските движения в империята, султанът разрешава свободното изповядване на религии различни от мюсолманската и изграждането на техни храмове. На следващата година, Стефан Богороди дарява на българската общност в Истанбул три къщи в квартала Фенер. Долният етаж на една от тях е превърнат в параклис. Тук се е помещавала създадената от екзарх Йосиф първа българска семинария. 22 години по-късно, султанът разрешава създаването на Българска Екзархия. С този акт, се възстановява самостоятелната Българска православна църква. Настоящата църква Свети Стефан, е построена на мястото на дарените от Стефан Богориди къщи. Осветена е на 08.09.1898 г. По случая, от Княжество България, е композиран специален влак /22 вагона/, който след тридневни перипети, преодолявайки множество както случайни, така и специално създадени пречки, най-накрая, на 09.09.1898 г. /ден след освещаването/, успява да пристигне в Истанбул. По решение на Българската Екзархия, в знак на уважение към стотиците закъснели българи, същият ден, е проведена тържествена литургия, отслужена от екзарх Йосиф I. Църквата, се нарича Желязната, защото е изградена от специални железни плоскости изработени във Виена. Теренът на който е построена, не е позволявал нормален градеж. Иконостасът и камбаните на църквата, са изработени в Русия, а иконите ѝ, са дело на руския живописец Лебедев. От Свети Стефан, тръгваме по брега на Златния рог към квартал Еминьоню. Предстои ни 2,5 км. разходка до моста Галата. По пътя си, минаваме покрай още два моста над Златния рог – моста на Ататюрк и метромоста Златен рог. Една есен, при спускането ни по този маршрут, задуха силен вятър, а небето се покри с черни, вещаещи дъжд облаци. Въпреки това, времето бе топло, а гледките прекрасни. Подгонени от преспективата да се измокрим, забързахме крачка. За наш късмет обаче, облаците се разсеяха така бързо, както се бяха и появили. Разбира се, на моста Галата, ни посрещнаха рибари. Тях, дори лошото време, не можа да уплаши. Разходка по Босфора Както споменахме в предходния пътепис, при моста Галата, от страната на Еминьоню, се намира най-големият транспортен възел по море в европейската част на Истанбул. Именно от тук, започва нашата разходка към Босфора. Корабчета има почти на всеки час. Ако не се ориентирате питайте, а дори и да не питате, викачите сами ще ви намерят. Но имайте предвид, че цените варират в зависимост от транспортната компания и нивото на услугата. За по бюджетно пътуване, може да се хване и корабче от обществения транспорт /с картата за градски транспорт - Istanbulkart/ до Анадолу Каваъ /Anadolu Kavağı/ - пристан на Босфора, близо до Черно море. И така, ето ни на борда на избраното от нас корабче, на път към Босфора. Зад гърба ни остават мостът Галата и заливът Златния рог. Пред нас, високо вдясно виждаме двореца Топкапъ, който посетихме в миналия пътепис. Вече сме на входа на пролива, свързващ Мраморно с Черно море. Завиваме наляво и се включваме в потока от кораби отправили се към Черно море. Морският трафик тук, винаги е натоварен. Разминаваме се с малки туристически корабчета и големи товарни кораби. Вдясно, на малко островче, на самия вход на пролива виждаме Момина кула. Името ѝ идва от легенда разкаваща за пророчество, вещаещо смърта на млада принцеса. За да я спаси, баща ѝ, я изолира на отдалечената от брега скала. Но Смърта, чрез ухапване на скрита в кошница с плодове змия, успява да достигне принцесата дори и там. Някогашен морски пост на Атина, Рим, а впоследствие и на Османската империя, днес Момина кула, е своеобразна атракция, с малък пристан, ресторант и реконструиран фар. Движейки се по пролива, вдясно на азиатския бряг, виждаме телекомуникационната и радио кула Çamlıca Tower. Тя е 49 етажна постройка с площадки за наблюдение и ресторанти. Издигната е на висок хълм в района Юскюдар. Това е най-високата структура в Истанбул, с обща височина, заедно с антената на върха ѝ, от 369 м. Ето го и Босфорския мост, най-стария /1973 г./ от трите висящи моста, прескачащи Босфора. Свързва кварталите Ортакьой /Европа/ и Бейлербей /Азия/. Мостът се издига на цели 64 м. над водата и е дълъг 1560 м. Продължаваме напред, към Черно море, движейки се по морската континентална граница между Азия и Европа. От двете ни страни, по брега на пролива, стигащ сякаш досами водата, се е разпростял Истанбул. Вляво, на европейския бряг, виждаме крепостта Румели Хисар. Някога е била наричана Boğazkesen, което в буквален превод означава Прерязано гърло. Построена е в най-тясната част на пролива, по заповед на султан Мехмед II Завоевателя /1452 г./, като част от плана му за обезсилване на византийската столица и последвалото ѝ превземане. Пред нас е мостът на Фатих Султан Мехмет. Това е края на нашето пътуване по Босфора. От тук, се връщаме назад, към Еминьоню и моста Галата. Преди повече от 8 000 години, водният път по който се разходихме, не е съществувал. На негово място е имало „тясна“ ивица земя, отделяща водите на Световния океан от едно сладководно езеро, обградено от плодородни низини. Откритията на археолозите сочат, че по бреговете на това езеро, е живял и се е развивал изключително цивилизационно напреднал за времето си народ. Със завършването на последната ледникова епоха /преди около 10 000 години/, започва постепенно покачване нивото на Световния океан. Макар и процесът, от гледна точка на един човешки живот, да е бил почти незабележим, в крайна сметка, е довел до фатална катастрофа. Идва моментът, в който под напора на водата, ивицата земя изчезва. Колосална маса солена вода нахлува в света на древния народ. Нивото на езерото се покачва драстично, залети са огромни територии. Придошлите солени води, убиват сладководната езерна флора и фауна, и всичко неуспяло навреме да избяга от прииждащите смъртоносни талази. Започват мащабни процеси на разлагане, довели до сероводородно отравяне на водите на новосъздаденото море. Дори и днес, живот в Черно море има максимум до 200 м. дълбочина. От там надолу, следва сероводородна зона, в която оцеляват само пригодилите се към нея бактерии. В опит да се спаси, народът живеещ по бреговете на някога гостоприемното езеро, се отправя в търсене на нов дом. Така, този грандиозен катаклизъм, изигравата ролята на катализатор, разпръснал семената на цивилазацията по света. Отзвукът от описаното, е достигнал и до нас, под формата на мита за всемирния потоп. Принцовите острови Отново сме на Еминьоню, в търсене на превоз към следващата ни дестинация – Принцовите острови. До тях, също може да се стигне с корабче от обществения транспорт и картата за градски транспорт – Istanbulkart. Ето ни, на борда на поредното корабче. Отблъскваме се от пристана и потегляме. Този път подминаваме входа на Босфора и се отправяме навътре в Мраморно море. Постепенно европейската част на Истанбул се изгубва някъде зад нас. Движим се успоредно на азиатската брегова линия, по която продължава и продължава, сякаш безкрайно градът. След почти два часа, достигаме първия остров, след него втория и третия. Архипелагът се състои от общо 9 острова, представляващи един от административните райони на Истанбул. От отдалечено място с лоша слава, където в древноста, са изпращани в заточение низвергнати Византийски императори, в началото на миналия век, островите се превръщат във вилна зона на богатите жители на Истанбул. Днес, те са интересна туристическа дестинация, предлагаща приятна, еднодневна разходка по море и суша. Наша цел е четвъртият остров – Бююк ада. Той е най-големият в архипелага. На него, на площ от близо 6 кв.км. живеят около 8 000 души. Когато посетихме Бююк ада, основната атракция на острова бе разходка с файтон. Наскоро прочетох, че файтоните са заменени с велосипеди и електрическо влакче. Това, лино аз определям, като положителна промяна, изчистваща въздуха от натрапчивата конска миризма, която ни съпровождаше при нашето идване на острова. Ние ще обиколим острова пеша. Това ни дава възможност, в пълна мяра, да се насладим на атмосферата, която създава. Излизайки от туристическата част, попадаме на приятни алеи. От двете им страни, се редуват старинни имения с красиво оформени със зеленина дворове. Разбира се, навсякъде срещаме охранени, самодоволни представители от рода котки. Последвали стопаните си тук, те са превърнали островите в свой нов дом. Алеята, по която вървим, навлиза в разредена борова горичка. Между дървета се виждат брегът и морето. Пътуването до Принцовите острови, е една чудесна разходка, която може да направите, ако отделите ден от програмата си. Кадъкьой При всяко от идванията ни в Истанбул, не пропускаме да посетим и азиатската му част. Правили сме го и с корабче по Босфора, и с метро, под Босфора. И двата варианта са чудесни. Единят, е по-красив, другият, по-бърз. Тъй като не бързаме за никъде, да се върнем на Еминьоню. Качваме се на поредното корабче от обществения транспорт на Истанбул. Този път, целта ни е Кадъкьой в азиатската част на града. В древността, самостоятелен град, основан в далечната 676 г. пр.н.е. под името Халкидон, днес Кадъкьой, е просто един от многото квартали на Истанбул. Отделяме се от пристана и потегляме. Ето я Момината кула, а зад нея са входът към Босфора и Босфорския мост. Подминаваме ги и продължаваме пътя си по море от Европа към Азия. Маршрутът вече ни е познат, но това не го прави по-малко интересен. Пресичането на пролива, всеки път е едно приятно изживяване за мен. Корабчето ни пори морската шир, разминавайки се с малки, големи и още по-големи плавателни съдове. Лек бриз, донася миризмата на море и гали лицата ни, а около нас прелитат гларуси и чайки. Достигаме азиатската част и навлизаме в пристанището на Кадъкьой – естествен вдлъбнат в материка залив, разграничен на отделни пристани от навлизащи в морето каменни вълноломи. Ето я и внушителната сграда на фериботното пристанище Хайдарпаша. Точно зад нея е и жп гара Хайдарпаша. Досами пристана, водата сякаш променя цвета си. Вглеждам се в нея и очакванията ми за пореден път не са излъгани – виждам силуетите на плаващи близо до повърхноста кефали. Често срещана тук гледка. Слизаме на фериботния терминал и пробивайки си път между потоците от хора, излизаме на Rıhtım Caddesi. Пресичаме я и тръгваме нагоре по Söğütlü Çeşme Caddesi. Завивайки, в която и да е от пресечките вдясно, попадаме в лабиринта на уличен пазар, сергия след сергия риба, плодове и какво ли още не. При едно от идванията ни в Истанбул, именно тук, имах късмета, да се насладя на най-вкусната турска дондурма /сладолед/ с топъл тахан, която съм опитвала някога. Един съвет: Загубвайки се в тесните уличките на азиатски Истанбул, спрете се и отделете време, за по едно турско кафе, приготвено на дървени въглища, в някое от уличните кафенета по пътя ви. Не гарантирам разлика в познатия ви вкус, но със сигурност, ще усетите разликата в съпровождащата пиенето на кафето атмосфера. Тук, в уличките от двете страни на Söğütlü Çeşme Caddesi, има и множество малки ресторантчета, където може да утолите глада си. Ние винаги се ориентираме по предпочитанията на местните жители, които знаят, къде се предлага най-добрата храна. Бостанджъ При последното си идване в Истанбул, се отправихме към един от по-отдалечените квартали на азиатската му част – Бостанджъ. За целта използвахме бързата метро линия Marmaray, преминавайки по дъното на Босфора. Бяхме прочели много суперлативи за започващия от този квартал булевард Багдат. Не бяхме впечатлени. Жилищни сгради, магазини и ресторанти. Толкоз. Ноооо, от там се спуснахме до Мраморно море за кратка разходка, която накрая стана доста дълга. Стигайки до брега и виждайки простиращата се водната шир и чудесната брегова ивица, нямаше сила, която да ни накара да се върнем и да се качим на метрото. Беше топъл есенен ден, а морето спокойно, искрящо под слънчевите лъчи и плоско като тава. В далечината се виждаха очертанията на Принцовите острови, една прекрасна картина, от която е трудно да откъснеш очи. Вървяхме покрай морето, съпътствани от множество чайки и гларуси, сини простори от едната ни страна, а от другата, чисти, зелени алеи. Бяхме приятно изненадани от видяното - азиатската част на Истанбул, със суперевропейска визия. Покрай нас тичаха хора за здраве и физическа форма, а на тревните площи си играеха деца. Мен ме грабнаха, участъците крайбрежна ивица, обособени в малки плажчета. На тях, поставили досами водата сгъваеми столчета, седяха хора четейки книги или просто препичайки се на есенните слънчеви лъчи, а само на няколко десетки метра, градът не спираше ежедневния си ритъм. На места в импровизираните вълноломи, бяха изградени стъпала, които слизаха надолу, право в кристално чистата, прозрачна вода, осеяна с обрасли с водорасли скални късове. В едно от заливчетата по пътя ни, погледът ми привлякоха бетонните основи на разрушено малко мостче. Те навлизаха навътре в морето, превръщайки се в част от една своеобразна картина. О, да не забравяме и котките. Те бяха навсякъде, разхождаха се достолепно по алеите или се препичаха по камъните. За тях, имаше направени къщички по целото крайбрежие. И сега се усмихвам гледайки снимката на един охранен котарак, който изплезил език спеше върху котешката си къщичка. Нищо, дори фотосеията с него, не можа да наруши спокойният му сън. Толкова беше приятна разходката ни край морето, че не усетихме кога сме изминали 10 км. стигайки до познатия ни Кадъкьой. Зарекохме се, при следващото си идване, да повторим разходката, че и да я удължи, тръгвайки от по-далечна точка. И ето ни отново на корабче, на път за европейската част на Истанбул. През цялото плаване ни съпровождаха гларуси, реейки се отстрани в непосредствена близост до нас. Подготвените за тях пасажери им подхвърляха малки късчета хляб, които морските птици умело хващаха, пикирайки във въздуха. Пред нас, се появиха Еминьоню, мостът и кулата Галата и краят на нашето пътуване. Ще се радвам, ако ви е било интересно и надявам се, да пътешествате отново с мен по страниците на следващите ми пътеписи. Имам още много какво да ви разкажа за интересни, далечни и близки места по света и у нас. Засега толкоз от мен и до четене...