Обща активност

Сърцето ми се свиваше при мисълта, че през следващите три дни ще имам възможността да видя и да се докосна до осмото чудо на света - Ангкор. Не знам дали ще мога да ви опиша величието, мащабите и красотата му, но ще положа усилия. Много бях чела за него, бях гледала снимки, но това, не е достатъчно. Реалното докосване, е това което ви дава истинското усещане, катализаторът, който отваря съзнанието за цялата красота и величие на едно много специално място. Това смятам, се отнася за всички забележителности по света. Предварително се извинявам, за качеството на снимките и тяхната оскъдност. Дължи се на факта, че по-голямата част от тях, бяха безвъзвратно изгубени още във втората половина на нашето пътешествие /в Тайланд/. Angkor Територия с площ повече от 200 кв.км., на която в продължение на седем века /IX-XV век/ са били изграждани столиците на Кхмерска империя. Някога цветущи милионни градове, сега от тях са останали само масивните каменни постройки /дворци и храмове/. Дори само тези останки от великите древни столици, поразяват със своите архитектура и размери. Открити са повече от 1 000 сгради. Те оформят огромен храмов комплекс, началото на който е на 7 км. от Сием Реап. Бяхме отделили 3 дни за разглеждането му, но ако питатате мен, това е недостатъчно. Има подготвени карти с маршрути, в които са включени основните храмове, т.н. Малък /20 км./ и Голям кръг /25 км./, всеки от които отнема по един ден. Първоначално и ние бяхме заложили на тази схема, която Джейн /водачът ни/ дообогати и разчупи. Последният ден оставихме за черешката на тортата – Анкор Ват. Потапянето ни в Ангкор започна от Южната порта на Ангкор Том. Angkor Thom В превод „Великия Ангкор“, е столицата на Кхмерската империя от началото на 13 век. Археолозите твърдят, че в нея са живели близо милион души, превръщайки я в огромен по-тогавашните мерки мегаполис. Днес от него са останали само каменните постройки в централната част на града, защитена от масивни осем метрови стени и 100 м. широк воден ров. За да се влезе в тази цитадела, дом на краля и приближените му, се е минавало по пет грандиозни моста, завършващи с богато украсени порти. През една от тях – Южната, минахме и ние, подминавайки един бавно крачещ слон. The South Gate of Angkor Thom /Tonle Om Gate/ Южната порта на Ангкор Том датира от 12-ти век. Тя е 20 м. висока, с изящно оформени каменни орнаменти. Към нея, води широк мост, от двете страни на който има каменни статуи на богове и демони, държащи в ръцете си тялото на „нага“ - митична седемглава змия. Отляво са усмихнатите дружелюбно богове, а отдясно са демоните с изкривени в зли гримаси лица. Сцената е алюзия на вечната борба между доброто и злото. Дори сега портата предизвиква възхита и респект, а какво ли е чуствал случайният пътник изправил се пред нея във времената на разцвет на Ангкор Том. Минавайки през Южната порта на града и продължавайки направо, след километър и половина стигнахме до сърцето на Ангкор Том - храмът Байон. Bayon Temple Някога наричан Джаягири - „Планината на Брахма“, храмът е построен в края на 12-ти век, на пресечната точка на главните алеи тръгващи от входните порти на Ангкор Том. Така всеки един човек, попаднал в столицата на кхмерската империя, неминуемо е стигъл до центъра на града и се е изправял пред този вдъхващ респект символ на власт и сила. Храмът е отделен от външния свят от две последователни, стъпаловидно построени една над друга галерии. Те му придават формата на квадрат. В тах са запазени интерсни барелефи от живота на кхмерите и индуиската митология. След вътрешната галерия, се стига до тераса, повдигната на още едно ниво. В центъра на терасата, се извисява 43 метрова кула/светилище, обградена от десетки по-ниски кули. На всяка една от тези кули са изваяни огромни, усмихнати каменни лица на бога Брахма. Те гледат в четирите посоки на света, готови да възпрат опасностите идващи към града. Предполага се, че лицата носят чертите на създателят на храма - крал Джаяварман VII. По този начин, монархът е увековечил лика си, отпечатвайки го върху камъка. Броят на лицата е повече от 200. От Bayon Temple продължихме пеша към близкия /на 200 м./ Baphyon Temple. В Ангкор, на всяка крачка се сблъквахме с някакви руини и малки полупресъхнали езерца и канали. Цялата тази огромна територия, някога е била блатиста местност, която кхмерите са засипали и върху нея са изградили своята столица. Труд, сравним с издигането на пирамидите. Разбира се, не липсваха и продавачи, предлагащи кокосови орехи, които често утоляваха жаждата ни. Baphyon Temple Наричан още „Златната планина“, този храм символизира митичната планина Меру, позната ни като Кайлаш, домът на бог Шива. Построен е върху изкуствен хълм в средата на 11 век, много преди основаването на Ангкор Том. От тук, след още 400 м. стигнахме до Phimeanakas. Phimeanakas Хиндуиски храм във формата на тристепенна пирамида. Построен е 10-ти век в центъра на столицата на крал Суряварман I. Бил е личният храм на краля, в който кралицата, нямала право да стъпва. Според легендата, в кулата на храма, живеел демон - митична змия „нага“. От нея зависило благоденствието на империята. Нощем, тя се превръщала в жена. За да я омилостиви, кралят бил длъжен, да прекарва първата част от ноща с нея. Едва след това, той отивал при кралицата. Каква грандиозна саможертва, за благоденствието на целия народ. Можела ли е, да възрази кралицата срещу това – не. Явно кхмерските крале, са били доста изобретателни в желанието си, да узаконят и легитимират редовните си изневери. След Phimeanakas се отправихме към Терасата на слоновете /Terrace of the Elephants/ Повдигната над земята каменна платформа с дължина от 350 м. Била е прикрепена към дворец, от който са останали само руини. Името ѝ идва от изваяните по южното ѝ стълбище слонове. През дъждовния сезон, когато терасата е заобиколена от вода, се получава усещането, че слоновете са потопили хоботи във водата и утоляват жаждата си. Някога терасата е изпълнявала функцията на огромна трибуна, от която кралят и приближените му са наблюдавали церемониите, извършвани на площада пред тях. Непосредствено до Терасата на слоновете, бе и Терасата на прокажения крал /Terrace of the Leper King/. Името ѝ идва от откритата тук скулптура на мъж от 8-ми век. Тялото му, на места е обезцветено и покрито с мъх, напомнящо по този начин на човек болен от проказа. 14 век, на статуята е изписано името Дхармараджа, другото име на Яма, индийския бог на смъртта. Това навежда учените на мисълта, че терасата е използвана за кремация на крале и членове на техните семейства. Тази терасата, е много по-малка от терасата на слоновете, но е по-висока - цели 8 м. плътно украсени с барелефи. Загадъчното е, че непосредствено зад първата стена, е открита втора, образуваща тесен коридор между стените, чието предназначение не е изяснено. Напуснахме Ангкор Том през портата на победата /Victory Gate/. Специално направената в крепостните стени пета порта, наричана още триумфална. През нея, са влизали в столицата кхмерските войски, след победоносна битка с враговете. Само на 500 м. вляво, след портата, спряхме за да разгледаме Thommanon Temple. Thommanon Temple Много стилен и красив храм, с изключително добре запазени резби. На повечето от тях, са изобразени пищно облечени женски фигури, изпълняващи с пръстите на ръцете си „девата мудра“. Храмът е построен 12-ти век и е посветен на Шива и Вишну. Макар и малък, не знам как, може би заради композицията и мястото, комбинирано с архитектурата и резбите му, създаде в мен усещането за нещо изключително. Точно срещу Thommanon Temple, от другата страна на пътя има още един подобен храм - Chau Say Tevoda. За съжаление той бе в много по-лошо състояние. След него се отправихме към Prasat Ta Keo. Prasat Ta Keo Храмова планина, чийто строеж започва 10-ти век от крал Джаяварман V. Поради кончината на краля и последвалите борби за власт, храмът остава недовършен до царуването на крал Суряварман I. Легендата твърди, че действителната причина за изоставянето на строежа, е бил удар от мълния, счетено за лоша поличба. Храмът представлява стъпаловидна пирамида, с пет кули на върха - символично изображение на планината Меру. Ограден е бил от ровове с размери 255 м. на 195 м. Първата тераса на храма е 122 м. на 106 м. Втората тераса е с 5,5 м по-висока. След нея следва трета повдигната тераса, а върхът е на 21,5 метра над земята. Към него водят четири непрекъснати, изключително стръмни стълби. По една от тях, се изкачих и аз, катерейки се нагоре, буквално на четири крака. Статуята на коленичил Нанди /бика на Шива/, показва на кого е бил посветен храма. Той е масивен и внушителен, въпреки очебийната липса на фрески и декорации по стените му. Така завърши първият ни ден в Ангкор, бяхме изморени но доволни. Следва продължение...

Подготвяйки се за пътуването ни до Египет, попаднахме на информация за две уникални със своята природа места, част от голямата пустиня Сахара – Черната и Бялата пустини. Така в главите ни се зароди идеята, след като видим Луксор, да зарежем Хургада и да поемем навътре в пясъците на пустинята, към тези непознати за нас места. Оказа се обаче, че за да стигнем до тях, първо трябва, да отидем в намиращия се на 465 км. от Хургада, Кайро. Вариантът за икономия на време, беше нощен преход. Предупредихме екскурзоводът, отговорен за нас в Египет, че няма да ни има следващите два дни и ако не се върнем на третия, да ни пуска за издирване и поехме. От автогарата в Хургада, хванахме нощен автобус за Кайро и в 4 сутринта на следващия ден бяхме на някаква автогара, някъде в Кайро. Имахме един час на разположение, трябваше да ни вземат в 5. Времето си уплътнихме с египетско кафе, направено от малко момченце, в нещо като импровизирано кафене, на крак в автогарата, и две печени царевици, които един възрастен египтянин въртеше с не много чистите си ръце, на малка скара на вълища пред входа ѝ. Пазарлъкът за последните, ни отне почти толкова време, колкото ни беше неоходимо, да се справим с тях. Накрая, усмихнати и доволни, момчето ми и „уличният бизнесмен“ си стиснаха ръцете и аз получих своята жарена царевица. Чакахме си ние на гарата и обсъждахме вариант, какво да правим, в случай, че не дойдат да ни вземат. Да, съществуваше такава опция, в която можеше да „пием една студена вода“ и да се спасяваме. Та резервният вариант беше, да разгледаме Кайро, има какво да се види, и вечерта, да хванем обратно нощния автобус за Хургада. След час, в автогарата влезе мургав египтянин и започна да се оглежда наоколо. Оказа се „нашият човек“. Приятен млад мъж, с добри познания по английски. С него трябваше да изминем разстоянието до оазиса Бахария, намиращ се на 350 км. навътре в пустинята. Пътят в по-голямата си част, представляваше двулентова асвалтова ивица, движеща се сред море от пясъци, а ние като ракета летяхме по него. Направихме и малка почивка на нещо като междинна станция – очукана и пожълтяла сграда, в която отново опитах местното кафе. Bahariya Oasis В превод „Северния оазис“ - конгломерат от няколко земеделски села и разпръснати около тях ферми, с обща дължина от 94 км. и широчина от 42 км. В него, се намират над 400 минерални източника, нещо рядко срещано сред пясъците на пустинята. Населен е от потомците на бедуински племена /близо 30 000/, живеещи тук от хилядолетия. Наричат ги „уахати“, от арабската дума „уаха“ – „оазис“. След 4 часа път пристигнахме в Бахария, където „нашият човек“ ни предаде в ръцете на два бедуина /баща и син/, които трябваше да се погрижат за нас в следващите 2 дни и ни разкрият прелестите на пустинята. Остави ни, като ни каза, че когато приключим, ще ни чака на същото място, за да ни откара обратно в Кайро. Разказвайки за това приключение, реакцията на повечето хора е „вие луди ли сте, да тръгнете така“, но тогава изобщо не го мислехме по този начин. Качихме се в джипа на новите ни водачи, чиито познания по английски, за жалост бяха доста оскъдни и потеглихме към първото чудо на природата - Черната пустиня. Black Desert Пред нас, чак до хоризонта, се разкри море от черни хълмове, някои от тях с височина до 100 м. Не съм била на друга планета, но идвайки в Черната пустиня, получих усещането че съм напуснала земята и съм попаднала в някакъв друг, далечен и изгубен свят. Това беше един от най-странните пейзажи, които съм виждала. Представата ми за пустиня бе, да видя златни пясъци и дюни, а се оказах сред покрити със застинала черна вулканична магма хълмове. Някога, преди повече от 180 000 000 години, още в юрския период на земята, тук са изригвали вулкани, кратерите на които ясно си личат и днес. Навлизйки сред лабиринта от черни хълмове, изоставихме джипа и се отправихме да изследваме територията около нас. Вървяхме между хълмовете, катерихме се по тях под лъчите на палещото слънце или просто седяхме и се любувахме на заобикалящите ни картини. Погледнах назад към джипа, в който стояха нашите местни водачи бедуини. Запитах се, какво ли си мислят те, за които пейзажът наоколо, бе просто част от ежедневието им, за търчащите като малки деца между дюните "европейци". Само на стъпка извън оазиса Бахрия, вече бяхме поразени от красотата около нас. След Черната пустиня, продължихме към долината El Haize, където в малък пустинен заслон водачите ни приготвиха обяда. Заслонът беше изграден от грубо измазани тухли. Покривът му представляваше преплетени дървени греди, клони и тръстикови стебла. Подът бе покрит с разноцветни черги, възглавници за сядане и ниски масички. През средата на помещението преминаваше тесен канал с течаща в него вода, изпомпвана дълбоко от под земята. The Crystal Mountain Следващата ни спирка по пътя към Бялата пустиня, беше Кристалната планина. Намира се на малко повече от 100 км. от оазиса Бахрия и представлява група от хълмове изградени изцяло от редки /повече от 125 вида/ скъпоценни кристални скали, които я превръщат в една от най-ценните планини в света. Проучванията показват, че преди стотици милиони години, тук е имало пещера с огромни сталактити и сталагмити. След удар на голям метеорит, от високата температура, те са се превърнали в кристали. Опитах се, да се покатеря на изпречелия се на пътя ми искрящ хълм и да разгледам от високо околността. Изключително интересно място, а представата, че стоя върху планина, изградена от скъпоценни кристали, засилваше усещането за сюрреалистичната обстановка. За това способстваха и множеството причудливи образувания, които открихме тук. Беше време да продължим напред по маршрута. Движихме се през долината Агабат, портата към Бялата пустиня. Това място, наистина е магическо, сякаш попадаш в приказката за Аладин и 40-те разбойника. Спряхме, за да се полюбаваме на красотата му. Пред нас се разкри долината в пълния ѝ блясък – големи и малки бледо жълти скали, шлифовани от вятъра и времето в море от златист пясък. Накрая стигнахме и до нея – прочутата Бяла пустиня. The White Desert Защитена част от пустинята Сахара, обявена за национален парк. Намира се в падината Фарафра, на пътя между оазисите Бахрия и Фарафра. Обхваща площ от 300 кв. км. с един от най-редките ландшафти в света. Преди милиони години, тя е била морско дъно. След изчезването на морето, тук са останали само утаилите се калцирани останки от морските микроорганизми. Те са се вкаменили и превърнали в тебеширено бели, съставени от варовик и калций скали. Ерозията, пясъчните бури и времето, са изваяли от някогашното морско дъно, изумително красиви пейзажи с уникални скални форми. Водачите ни се захванаха с подготовката на лагера, а ние се впуснахме да изучаваме района. Ще се повторя, но отново се почуствах като на друга планета. Срещахме все нови и нови причудливи скали, чиито странни форми, даваха възможност на въображението ни да се развихри. Започна да се свечерява. Под лъчите на залязващото слънце, скалите и въздуха около нас сякащ промениха цвета си в златист. Изпратихме слънцето зад хоризонта с последните му играещи около нас лъчи и се насочихме към лагера. Водачите ни приготвяха вечеря, приятната миризма на която усетихме още приближавайки се към лагера. Между две метални скари, поставени върху разпалени въглища се печаха пилешки бутчета. Беше вкусно. Останахме до късно около малкия лагерен огън, сред тишината и причудливите форми на Бялата пустиня. С настъпването на ноща, над нас надвисна купол от хиляди блещукащи звезди, последен красив щрих, на този незабравим ден, преминал в пътуване сред чудесата на Сахара. Бедуините ни предложиха, да спим по бедуински, на открито, но ние предпочетохме палатката. Притеснявах се от пустинните лисици, които идват нощно време да търсят остатъци от храна. А и щом бедуините щяха да спят в палатка, защо аз да се правя на нещо, което не съм. Нощем температурите в пустинята падат под нулата. Бях екипирана с два чифта вълнени чорапи, вълнен потник, блуза, яке с качулка, под нея шапка, клин, панталон и спален чувал. През ноща усетих, че ми е студено на челото. Сложих си и лента, така само носът ми остана открит и успях да поспя. На другия ден, станахме преди зазоряване и се впуснахме отново в обиколка на околността. Постепенно хоризонта порозовя, и ето, че се появиха първите слънчеви лъчи, а след тях изгря и огнения диск на слънцето. По всяко време на деня, гледките тук са невероятни, но залезите и изгревите са наистина специални. Бяхме сами на това уникално място и на където и да погледнехме, виждахме безкрайна красота. Вероятно заради студа, който ясно се усещаше в тези ранни часове на деня, се чуствах, сякаш съм попаднала някъде на полюсите, а около мен всичко е покрито с бял сняг, от който непознат амбициозен художник бе изваял странни футуристични статуи. Връщайки се назад, край лагера, непосредствено до палатките, открихме следите на нощен посетител. Вероятно пустинна лисица. В лагера ни чакаше закуска и чаша горещо кафе. После събрахме багажа и потеглихме за още гледки, срещайки все нови и нови огромни скулптури, оформяли се хиляди, а може би и милиони години наред. Вглеждахме се в тях и търсихме формите на нещо познато. Ето заек, а това е пиле застанало до дърво, сфинкс, човешко лице, гъба под шапката, на която мога да се скрия и какво ли още не. Разхождахме се сред тази галерия на открито часове наред, без да усещаме умора. Не ни се тръгваше, но времето ни тук изтече. Сбогувахме се с Бялата пустиня и потеглихме назад към оазиса Бахария. Вече в Бахария, обядвахме в дома на водачите ни, където ни намери и „нашият човек“. Взехме си довиждане с досегашните си водачи и потеглихме към Кайро. По пътя имаше „лека“ пясъчна буря. Шофьорът ни каза, че така изглежда, защото сме в колата, ако бяхме навън, друго щяхме да мислим. Но в защитена обстановка, беше интересно да видим, как по асвалта на пътя пред нас, вилнеят златистите пясъци на заобикалящата ни от двете страни, безкрайна пустиня. Бяхме само трима души, движещи се в единствената кола на черен, асвалтов път, пресичащ огромен бледо-жълт килим. Сами сред нищото. И така, стигнахме до Кайро. Многомилионен град, със сериозен трафик. Както се помайтапи водачът, за да пресичаш тук, трябва да имаш „смело сърце“. На автогарата се качихме на нощния автобус за Хургада и на другата сутрин бяхме в хотела. В последвалия ден, се отдадохме на разходки по плажа, релакс и дегустация на храна. Имаше голям избор от вкусотии. Веднага се сещам за апетитните печени гълъби и сочните пресни фурми, накиснати в сладък сироп. На следващия ден ни, предстоеше отново да изминем дългия път до Кайро за среща с пирамидите в Гиза и Сфинкса. Следва продължение...

Днес ще започна разказа за първото ни пътуване до далечната тогава за нас Азия. Исках да видя Ангкор в Камбоджа, а половинката ми предпочиташе Тайланд. Спореше се, не на шега и всеки настояваше за своето. Накрая стигнахме до компромисния вариант, да посетим и двете страни. Речено, сторено. Полетът ни беше с прекачване в Дубай. Тръгнахме вечерта от София, а в Банкок бяхме чак на следващия ден по обяд. С визи се бяхме снабдили в България, митницата минахме без проблеми. Бързо открихме спирката на метрото и поехме към столицата на Тайланд. Летището е на тридесетина километра от центъра на града и смятам, че метрото е най-удобният начин за придвижване. Настанихме се в хотел, взехме си по един душ, след който се почуствах отново човек и се гмурнахме в новия и непознат за нас свят. Трудно е да опиша усешанията си при този първи допир с Азия. Бях изгледала и прочела много, но въпреки това, се оказах неподготвена. Всичко беше абсолютно непознато и ново за мен - хората, миризмите, растенията, храната. А, като казах храната, тя е това, което първоначално ме докара до отчаяние. След дългия преход, бяхме изгладнели и тръгнахме към намиращия се наблизо пазар, с идеята да хапнем нещо местно. Избрахме си едно от препълнените заведения на открито и си поръчахме /по думите на собственичката/ местния специалитет. Донесоха ни две големи купи, от които се вдигаше пара. Наведох се над моята, в ноздрите ми блъсна непозната миризма. В гъст бульон, плаваха неизвестни за мен съставки и зеленчуци, примесени с юфка, а отгоре, бе посипано с настъргана сушена риба. Гребнах с лъжицата, в нея се оказа голямо парче дроб... Дори не опитах. Погледнах момчето си, той се престраши, но след две лъжици от специалитета, се намръщи и демостративно отбутна купата си напред. Платихме, и под учудените погледи на сърбащите и мляскащи около нас азиатци, напуснахме безславно заведението. На тръгване, собственичката разочаровано заяви, че ние, сме направили „невъзможното“. Явно много се гордееше със специалитета си и нашата реакция, бе шок за нея. От този момент нататък, разходката ни се превърна в обикаляне и търсене на подходяща храна. Не ме разбирайте погрешно, не сме претенциозни, просто се оказахме неподготвени при нашия първи фронтален сблъсък с тайландската кухня. Иначе в Тайланд съм имала много приятни вкусови изживявания. Дори сега, си спомням превъзходния сладолед с ориз който опитах в Банкок, както и вкуса на забърканите в сладък сироп плодове с всякакви семена, между които боб и парченца желе. Не мога да забравя и плодовете, на които така и не можех да се наситя. Разнообразни и непознати, те превърнаха уличните пазари на Азия, в любимо за мен място. Пазарите ме привличаха като магнит и с километричните си сергии, отрупани с какво ли не, и малките улични заведения, които впоследствие /след като преодоляхме първия стрес/ станаха „нашето място“ за похапване. Там имаше и нещо много екзотично за мен, което винаги привличаше погледа ми, но така и не се престраших да опитам – всевъзможни пържени бубулечки и ларви. След като заситихме глада си, разходката ни се превърна по-скоро в безцелно обикаляне в близките около хотела ни квартали. Вечерта, легнахме рано. Дългият полет и умората си казаха своето – спах като къпана. На следващата сутрин, след като закусихме, се отправихме към намиращата се буквално срещу хотела ни жп гара, от която трябваше да хванем влак до второто по големина летище в Банкок - Don Muang, отправна точка на полета ни към Сием Реап, Камбоджа. Бяхме се подготвяли дълго и старателно за пътешествието си и не мислихме, че нещо може да се обърка, но както се казва „човек предполага, а господ разполага“. Влакове в нашата посока имаше често и ние хванахме първия тръгващ след няма и 10 минути. Бегом изкочихме на перона и горди от бързата си реакция, се качихме на влака. Потеглихме, бавно..., но какво пък, трябваше да изминем само някакви си 20-тина километра. На седалките срещу нас се настаниха възрастни мъж и жена /тайландци/. Разделяше ни масичка, на която те започнаха да вадят вързопчета от бананови листа /тяхната закуска/, основното съдържание на които бе снежно бял ориз. Любезно ни предложиха, а ние също толкова любезно отказахме. Завърза се разговор, в който, между другото ни попитаха за къде пътуваме. Отговорихме им, а те се спогледаха учудено и мъжът отбеляза, че по-добре е било да тръгнем пеша. Репликата му, възприехме като шега, но се оказа, че не е... В бързината, недоглеждайки, бяхме хванали пътнически влак, който се движеше сякаш единствено по инерция – тръгваше и още преди да засили, след няма и минута/две спираше на поредната спирка. Очакваните 30 мин. с влака, се превърнаха в два дъъълги часа. Но съдбата, сама ни подаде ръка – вече на летището, разбрахме, че полетът ни закаснява с час и половина. Отдъхнахме си и се отправихме към граничния контрол, за да оформим Re-Entry визи за повторно влизане в Тайланд. Всичко стана много бързо, тъй като, още от България се бяхме подготвили с предварително попълнени формуляри и снимки. Платихме си таксата и ни удариха печатите, с които на връщане, щяхме повторно да влезем в Тайланд. За беда обаче, закъснението от час и половина стана три, а после и четири часа. Самият полет продължи час. Камбоджански визи ни издадоха при пристигането. И ето ни на изхода на терминала. Тук, с широка усмивка и табелка, на която беше изписано името ми, ни чакаше Джейн, водач на „тук-тук“ /аналог на такси в азиатски вариант – рикша дърпана от мотор/ и гид. Винаги навреме, усмихнат, всеки път с нова риза и пълна със студена минерална вода хладилна чанта, в следващите дни, той стана неделима част от нашето камбоджанско приключение. Siem Reap С население от около 200 000, това е вторият по-големина град в кралство Камбоджа. Разрастнал се е до сегашните си размери, благодарение на намиращия се в близост Ангкор Ват – перлата в короната на Камбоджа. Разстоянието от летището до града е около 7 км. Настанихме се и въпреки, че се беше стъмнило, се впуснахме да изследваме центъра на града. Оказа се, че сме оцелили правилното време – животът тук започва след залез слънце, когато по улиците нахлуват тълпи от туристи. Аромата на улична храна подразни рецепторите ни и ние, привлечени от рекламните пана, седнахме в заведение, в което се предлагаха крокодил, кенгуру, жаби, щраус и някаква шарена риба. Приготвянето на храната беше директно на масата пред нас. На другия ден, се отправихме към билетния център на Ангкор Ват, от където си купихме три дневни входни карти за храмовия комплекс. След като изпълнихме тази важна задача, се насочихме към намиращото се на около 16 км. от града езеро Tonle Sap. То е най-голямото сладководно езеро в Югоизточна Азия, известно с плаващите си села от рибари. Обявено е за биосферен резерват от ЮНЕСКО. Годишно в него се ловят над 400 000 тона риба. Преди да тръгнем, Джейн ни раздаде маски. Учудих се, но прилежно, по примера на водача ни, си сложих маската на лицето. Оказа се, че е имало защо. Пътят до езерото бе черен, а прахът, който се вдигаше беше жесток. Само след няколко километра, челата ни станаха тъмно жълти. Можеше с пръст да се пише върху тях. Маските и очилата, все пак свършиха някаква работа. По пътя, видях реалния живот в Камбоджа. Извън туристическата зона, всичко драстично се променя. Взехме си лодка, с която бавно започнахме да се придвижваме по сравнително тесен воден канал към езерото. Двата бряга на канала, представляваха изпечени от слънцето кални склонове, а водата беше мътно кафява. Помислих си, че за нищо на света не бих влязла в нея, и в този момент видях плуващи деца, които ловяха риба... Пред нас, по брега на канала, се появи гора от примитивни жилищни постройки, издигнати върху няколко метрови колове високо над земята. Движехме се бавно през лабиринт от залепени едно за друго наколни жилища, от двете страни на канала. Видях как от дупката в пода на едно от тях, се стича течност и нещо пада. В първия момент не осъзнах какво виждам. Оказа се, че тоалетната на този дом, бе просто дупка в пода. Какво да кажа - Голяма мизерия. Разбира се, това няма да го прочетете във въодушевените реклами на туристическите агенции. От май до октомври тук е дъждовният сезон, когато нивото на водата в езерото се покачва с до 10 м. Ние бяхме там март, в края на сухия сезон, когато водата на езерото беше спаднала до най-ниските си нива. Най-накрая излязохме от канала и навлязохме в самото езеро. Цвета на водата стана значително по-нормален. Минахме край няколко плаващи платформи с изградени върху тях постройки. Спряхме на една от тях, която се оказа местния ресторант за туристи. Там също предлагаха специалитети с месо от крокодил, а бъдещият обяд стоеше на показ в своеобразни клетки в пода. На нас обаче, нещо не ни се ядеше. Така че, се върнахме на лодката и поехме обратно към брега. Пътят назад към Сием Реап, натрупа върху нас нов слой жълтеникав прах. Върнахме се направо в хотела, за да отмием от телата си истинския кален и прашен живот на Камбоджа. Ако дойдете тук и решите да посетите Тонле Сап, не го правете с „тук-тук“. Е, до тук с тъмните краски. Предстояха ни три вълнуващи дни в Ангкор Ват – най-големия храмов комплекс в сета. Следва продължение...