Обща активност

- Някакви допълнителни въпроси? – попита съдържателят с тон на човек, който го прави десетки пъти на ден. Въпросният тъкмо беше приключил с регистрирането ни в малкият хостел „Ahoy” в Порто Ково – симпатична синьо-бяла къща в центъра на малкото градче. Макар че за населено място с подобни размери всяка къща е на практика в центъра... - Само един – отвърнах аз - утре в 9 трябва да хванем автобуса на “Rede” за Лисабон – от къде тръгва? - А-а-а – значи сте завършили Каминото! Именно в този момент ме осени. Да, наистина - стъпка по стъпка, кафе след кафе и залез след залез, някак неусетно бяхме извървели целият Fisherman’s Trail от пешеходния маршрут Rota Vicentina, или както го наричахме помежду си – Скумрийското камино...:) Trilho dos Pescadores – както пък е известно тук, в Португалия – следва стари рибарски пътеки покрай атлантическото крайбрежие на Алграве и Антележу: по скали, плажове и тесни пътеки, по които местните ходят до близките си места за риболов. Големи отсечки през пясък, който превръщаше наглед бързите 20 километра от планираната отсечка за деня в целодневно тътрене през дюните! Почти никаква сянка, постоянен океански бриз, понякога прерастващ в ураганен вятър, заплашващ да ни издуха в морето... Ето през това бяхме минали накратко, преди да се озовем в споменатия хостел след 230 километра пеша, разпределени между 11 дни. Смятайки показанията на крачкомера, бяхме извървели поне 345 хиляди и 906 крачки от началото. Един от любимите ми магнити, с истински пясък! Казвам „ние“, а не съм ви представил спътничката си в това начинание – македонска скумрия от Разлог на име Гергана, понастоящем базирана в столицата на царството. Представете си какъв път е изминала само, за да стигне до там – родена в пазвата на Рила, тя е скочила в река Язо и заплувала срещу течението към р. Изток, десен приток на Места; от там сигурно се е придвижила чак до Якоруда, преди да навлезе още по-дълбоко в планините по Бела Места. Тук тя е извършила малко чудо за една риба – някъде в района на Белмекен е излязла на сушата и е пресякла билото на планината, за да намери водите на Искър и облекчено да заплува, вече по течението, към Софийското поле, и по някоя от реките там да стигне до самият София-град, където е излязла окончателно на сушата, приела фигурата на мома. С този си произход на мен беше пределно ясно, че тя ще е идеалният избор за подобно пътуване, и наистина - когато чу предложението ми за дълго пътуване край океана, скумрийското й сърце бе спечелено на мига. За челите миналогодишният пътепис за прехода ни по Камино Примитиво – това е същата онази Гери от там! Още тогава тя беше започнала да ме нарича шеговито и напълно безпричинно скумрия, на което аз отговарям по същия начин - и от там името на целият преход и настоящият разказ. Още в Сантиаго де Компостела, под звуците на катедралните камбани се бяхме зарекли да се върнем възможно най-скоро за още – я Португалското камино, я за пресичане на Мадейра от-до... Аз съм малко влюбен в Португалия и бих правил каквото и да е, само да имам оправдание да прекарам повече време там:) Краката ми на плажа във Вила Нова де Милфонтес - аз си дойдох с хубав тен, но тук нещата ескалираха! А да се озовем в нощта на 14-ти срещу 15-ти септември в пристанищният град Лагош в Алграве до голяма степен беше виновен именно форумът на magelanci – при едно от редките ми влизания тук забелязах тема за евтини полети с хеликоптер между испанските Алхесирас и Сеута. Преди 3 години в едно селце на чешка Бохемия се запознах с две красиви испанки от Сеута – бялата като мляко Бланка и доста по-тъмната, красива като мароканска принцеса от приказка Хана. От тогава търсех повод да посетя града, което се връзваше само като част от по-голямо пътуване из района, а ще си призная – в Андалусия съм бил единствено в Малага и Кадиз – и нямах търпение да опозная романтичните, пропити с история градове във вътрешността! Ето че сега ми се отваряше свободно време през септември и въпреки опасенията ми, че там все още ще е много горещо (както се оказа – напълно неоснователни: времето беше перфектно, едва ли би могло да е по-хубаво...!) реших да спретна една бърза програма през историческите градове, чиято кулминация да са полетите с хеликоптер до Африка. Герчето, която много харесвам (макар да е малко нетипично за един дракон да се забърква с риби!) беше първи и единствен вариант за подобно пътуване, а тя изненадващо взе, че прие! Самотна ветроходна лодка на хоризонта. Но във въздуха все още висеше миналогодишното обещание за ново Камино... и тук се включиха социалните мрежи, които – надушили желанието ми за подобно приключение – услужливо започнаха да ме заливат с видеа от този нечут до тогава преход. Рибарското камино... Като сме тръгнали с признанията ще добавя и, че аз като моряк... не се впечатлявам особено много от крайбрежия и плажове – дай ми безкрайни полета, гори и планини на мен, това е вече приказка! Но Скумрията (като ще наричаме от тук нататък Гергана) милее за плажове, пикници край морето и снимки на фона на драматични пейзажи, а тези по Rota Vicentina се намираха в любимата Португалия - на мен не ми трябва повече:) Риболовецът почти се слива със силуета на скалата, но поне става ясно защо са нарекли този преход така. Традиционно, Рибарското камино се върви от север на юг (от Порто Ково към Лагош), но тъй като ние щяхме да сме в Андалусия и най-удобните маршрути за вкъщи тръгваха от Лисабон, и понеже преходът беше възможен и в двете посоки - решихме да вървим срещу течението, точно както скумрията по време на миграцията си от Разлог. Неусетно дойде началото на септември, и с последните закъснели ята щъркели, и ние с Гери полетяхме към по-топли страни. За първата ни лятна вечер по улиците на Рим и последвалите десет дни фламенко, мавърски крепости и начина, по който късното следобедно слънце осветяваше стените на катедралите в Севиля, Гранада и Кордоба няма да разказвам тук. Нито за двата дни в Сеута, пешеходната разходка до съседният марокански град Фнидек, полетите с хеликоптер над Гибралтарския проток, тичането за автобуси и влакове, или неочаквано интересните „открития“ под формата на градовете Антекера и Херез де ла Фронтера. За впечатлявящият мост в Ронда пък съвсем – там срещнахме най-много българска реч, явно е добре позната дестинация. С Герчето се бяхме обзаложили на чаша вода колко отделни български групи ще срещнем за пътуването и изненадващо завършихме на равно – общо 7 за всичките 24 дни, при 3 предположени от мен и 11 от нея:) С всичко това зад гърба си, но и в сърцата (ама че съм поетичен днес!), двамата слязохме на автогарата в Лагош в топлата привечер на 14-ти септември. Докато чаках Гергана да се върне от тоалетната (където тя се губеше при всяка възможност – до тук с поетичността!), се огледах и усетих как тя го прави отново – Португалия ми влизаше под кожата и започваше да изпълва душата ми с тиха радост заради това, че съм отново тук...! Скумрията се завърна и поехме по калдъръмените улички към хостела, запазен за вечерта. Крепостните стени на Лагош осветени през нощта. Настаняването за тази част от пътуването се оказа доста по-проблемно, от колкото очаквах (като под „проблемно“ разбирайте – „скъпо“). Над месец и половина по-рано, спокоен от вече закупените самолетни билети и от миналогодишният опит с Камино Примитиво, където спокойно се оправяхме и без резервации, аз все пак реших да проверя какви са опциите за нощуване по пътя... и това което видях не беше никак обнадеждаващо! Последваха няколко дни проучване, четене на мнения, сравняване на цени и локации, изчисляване на километри, сверяване на часове за настаняване, и т.н. Примирил съм се, че средната цена на човек на вечер в Европа вече не е 10 евро, но тук и очакваните 20 изглеждаха като мираж! След доброто начало с хостела в Лагош, още на първата вечер по пътя се сблъсках с проблем – най-евтината нощувка излизаше 91 евро, и то – в някакъв лагер на 20 минути от Салема (предлаганата първа спирка по маршрута). Със сигурност за много хора това може да се вижда смешно малко, но на тях ще кажа, че за бюджетните пътешественици това е малко състояние, сума граничеща с лудост! Какво тогава е нормално за мен ли? Давам пример с Виетнам и Лаос през януари тази година, където 27 нощувки са ми стрували 222 евро, или малко над 8 евро на вечер (и отново трябва да призная, че се глезих през половината време). Какво пък - нощувката беше в палатка стил индианско типи, което въодушеви Скумрията до небесата. Гери е завършила НАТФИЗ и явно беше прихванала нещо от актьорите покрай нея, защото се вживяваше в ролята на travelling princes, на каквато беше под нивото да се занимава с подобни досадни неща като логистика, пф! За беда се оказваше от тези принцеси, захвърлени някъде без пукнат грош, разчитащи на принц Чаровен да дойде на белият си кон, та да ги издърпа обратно в златните палати... Така че на мен се падна ролята на съвременен принц, който вместо кон - яхна 15 годишният си лаптоп, и вместо меч - беше препасал Револютската си дебитна карта. След доста труд и битки с демоните на капитализма, се сдобихме с 12 нощувки по маршрута и 1 преди полета за на връщане от Лисабон. Само три от тях бяха под 50 евро (общо за двамата) – първата в “Macarena Beach Hostel” в Лагош, „Recidencia do Parque“ в Odeceixe (само не питайте как се произнася това име) и тази в „HI Arrifana Destination Hostel“ в Арифана. Рекордът се взе от „Monte das Alpenduradas“ – почивен комплекс къщички на 2.2 км от Замбужейра до Мар, който със своите 108 евро на вечер не само бе най-изгодната опция в региона, но зае първото място за най-скъп хотел който съм плащал в живота си (на човек на ден), измествайки от върха малкия хотел в Кувейт, където ми взеха 50 евро на вечер! В този комплекс изненадващо срещнахме 20 годишно момиче от Сливен, което от 19 години живее в Португалия, но ще стигнем и до там... Когато на 15-ти септември децата в България тръгваха на училище, ние с Гергана тръгнахме по Скумрийското камино. Целта за деня – Салема, едно от многото рибарско-туристически села по пътя, отстоящо на 24 км от Лагош. Станахме учудващо рано и поехме към морето където трябваше да влезем в официалният маркиран маршрут. Fisherman’s Trail-ът се означва със зелена и синя вертикални ивици, като маркировка имаше и в двете посоки. Маркировката като цяло беше добра, но на няколко места преминаваше в друга (най-често жълто-чевената на Historical Way), или се губеше напълно, принуждавайки ме да вадя навигацията си – специално изтегленото приложение “Fish Map”. Дори така на 2-3 пъти за целият преход се озовавахме в нищото, но като цяло имахме пред себе си добре обозначен път. Път за който изобщо не бързахме – едва излезли по улиците, пред нас се озова объркана полякиня, чийто GPS се въртеше като Гери пред камера: като пумпал. Жената търсеше едно конкретно кафене, и въпреки отклонението от 10 минути, предложих да я ескортираме. Изглежда беше изключително популярно място за закуска, защото въпреки късният час, отпред се виеше опашка от чакащи за маса, така че я оставихме да си чака, а ние закусихме сухи кроасани и кафе в съседно заведение, въртяно от доскорошни жители на индийския суб-континет. Когато най-накрая поехме официално по пътя, там ни чакаше нова изненада – в тази си част маршрута лъкатушеше по дървени пътеки, с множество разклонения водещи до различни точки за наблюдение – как се изпуска подобно нещо? Та тук бяха прословутите плажни пещери на Алграве! Една от споменатите гледки. Беше първи ден, ние - заредени с енергия и добро настроение, а Скумрията искаше фотосесия, последвана от видео как се върти като балерина край всеки крайпътен камък... така стигнахме до фара на скалите в южната част на града чак по пладне. Проверих и разстоянието от тук до хостела, от който тръгнахме беше 2 километра - с това темпо нямаше да стигнем до Салема не само до края на деня, ами до края на месеца! Увеличихме скоростта, но сега предстоеше да се сблъскаме с още една от неумолимите реалности по пътя – слънцето в обедните часове беше непоносимо горещо! Не щеш ли – от някъде изскочи знак, обещаваш пълно обедно меню за около 15 евро, от което се възползвахме и крихме цял час от слънцето, преди да поемем отново. Вече минаваше 3:30 следобед, когато слязохме от крайбрежните скали сред разпръснатите покрай брега и плажа бели къщи на село Луз. Кратка почивка за поемане на въздух, след като току-що сме се спуснали от ей онзи хълм на заден план. Доста по-късно разбрах, че това всъщност е един от препоръчваните етапи (Лагош-Луз), който аз с помощта на моят помощник при планирането – chatGPT – бяхме обединили високомерно със следващия! Така от възможна крайна дестинация, Луз се превърна в кратка спирка за освежаващи напитки от супермаркета, където се случи немислимото – към супермаркета имаше кафе с маси, всички празни по това време, на които седнахме да изпием соковете си, когато едно момиче дойде да ни изгони – масите били само за клиенти на кафенето! Не го очаквах, но ние тръгвахме и без това, така че ще простя на този млад индивид, още не напълно разбрал концепциите за гостоприемство и съобразителност. Селцата по пътя бяха толкова туристически, че във всяко се намираха пощенски картички, каквито често липсват дори в големи градове! На няколко километра по-нататък ни чакаше следващото село – Бургау. По снимките си виждам, че сме влезли в 17:30, а излезли час по-късно – виждате на къде отиват нещата, нали? Ако не - ще допълня, че залезът е в 19:30, а ние имахме още доста път! Бургау се оказа поредното село с бели къщи и заведения, препълнени от английски и немски пенсионери – но все пак се намери местенце за следобедно кафенце и презареждане на бутилките с вода. Аз пътувах с 1.5 литрова бутилка, която при всяка възможност допълвах/изпивах и заменях с нова, и не съм имал проблеми, освен когато два дни по-късно купих една за баснословните 3 евро и 10 цента, а не я отворих до края на деня... Но обратно в този ден първи, ние излязохме от Бургау и се озовахме на брулени от вятъра хълмове, обасли с ниски храсти. Слънцето вече клонеше към залез, а на места платото, по което вървяхме беше прерязвано от корита на реки, до които се налагаше да слезем и след това да се изкачим отново. Това означаваше потни дрехи, а с наближаването на залеза вятъра рязко застудя и температурите паднаха. Точно преди плажът Алмадена, изоставихме пътеката през шубраците в полза на близкото шосе, тъй като рискувахме да се помръкнем там (крайно нежелателно), и поехме по пуст асфалтов път, който правеше огромен обход, преди да се изкачи на поредният хълм, спускащ се вече в Салема. Тук ни завари здрача – звезди се пръснаха по небето, тънка бяла ивица на хоризонта ни даваше някакво усещане за сигурност, а всичко около нас беше притихнало – дори кола не минаваше! Може би трябваше да започна да се притеснявам, но аз се радвах безумно! Влязохме в Салема по тъмно, и малко преди последният селски магазин да затвори, успяхме да накупим разни неща за вечеря. Следваха последните 2 километра до лагера, които на места не бяха осветени – затова пък, добирайки се до портала на лагера в 9 вечера можахме да въздъхнем облекчено. Айфонът ми показа 41 хиляди крачки. В палатката се спеше отлично, особено след споменатите 40 хиляди крачки, но на сутринта нямахме време за излежаване – научили урока си от предния ден, за този трябваше да тръгнем възможно най-рано... Изглед от вътрешността на типито ни. Е, поне имахме доброто намерение! Предната вечер бяхме резервирали закуска на бюфет за 9 евро, а когато платя 9 евро за бюфет можете да се обзаложите, че ям поне двойно. Самотна жена ни покани на нейната маса и се заговорихме – оказа се холандка, вървяща в стандартната посока, т.е. оставаха й само два етапа – днес до Луз и на следващия ден до Лагош (т.е. това, което ние взехме за един ден... и нощ:). От лагера предлагаха безплатен трансфер до плажа, който щеше да ни спести 30 минути ходене извън маршрута, така че запазих места и се заех да оползотворявам спечеленото със снимане на кадри за кратко клипче, показващо как се стягаме за път – време беше да обявя на последователите си в Instagram къде съм и с какво съм се захванал. Така в крайна сметка поехме по пътя отново в 10:30 - също както и предния ден! Ако трябва да дам име на този етап, то би било „Денят на ураганните ветрове“. На места ставаше толкова студено, че Гуга си облече якето, а аз се замислих дали не трябваше да взема шапка! Отново започнаха да се редят стръмни слизания и изкачвания, тъй като платото от скали, по което вървяхме бе прорязвано на места от котловини, завършващи с малки и по-големи плажове. Добре, че вече бяхме загрели с предходните дни из градовете на Андалусия – мускулите на краката се справиха с натоварването, издържаха чак до края, когато в далечината се видяха къщите на последният град преди края на света – Сагреш – и постепенно нарастнаха до нормални размери, когато влязохме сред тях. Днес обядвахме предястие от морски дарове за двама, като опитах и местната craft бира “Vicentina” (хубава, но при 5.50 за бутилка нямаше да повторя). Третият ден ни зовеше със следващ 20 километров преход, който премина покрай фара на полуостров Сао Висенте, където обядвахме по един вурст от каравана, за който дори получихме сертификати, удостоверяващи на немски, че сме яли наденици тук на датата 17-ти септември. Аз си запазих сертификата и ще го държа при пилигримският си паспорт от Камино! Караваната се казваше „Последният братвурст преди Америка“, а това място се рекламираше като „Краят на света“. За мен краят на света дойде, когато купих картофки от съседната каравана, уж да им направя малко оборот и на тях, и когато за всеки случай реших да добавя бутилка вода, жената ми обяви цена от 3.10. Сърцето ме заболя, и сигурно дори спря за момент - това е като да ми искат 1 евро за тоалетна – срам нямат тези хора, не ги е страх от Бога! Покрусен от лошата сделка поех на север, и след много километри се добрах до Вила до Биспо. Тук също нямаше достъпни настанявания, затова пък само на 2 км, в съседното село Рапосейра се намери поносимо скъп сърф-хостел, където дори ни предложиха срещу 12 евро да се включим в общата вечеря, която приготвяли – португалска мусака с домашно вино. Така че във Вила до Биспо спряхме само за да изядем някакъв полски сладкиш, купен от селския ALDI; вечерята се оказа вкусна и засищаща, на масата си се заприказвахме с един унгарец и един чех, пътуващи самостоятелно в стандартната посока, и изпихме не само виното на масата, но и бутилката вино-верде, която предвидливо бях взел от магазина. Следващият етап обещаваше едни лесни и приятни 15 километра... само да не го започвахме на 2 километра от трасето, и само пътят да беше през равно поле...! През този ден нямаше и никакви възможности за храна и вода по пътя, така че сутринта се запасихме с малко закуски и плодове за обяд; така чаканото събитие по изяждането им се случи на брега на морето, където заварихме огромна скала с формата на слонски пенис. Защо слонски? Ами беше огромна! На малкия плаж непосредствено до нея намерихме малко сянка и завет под надвиснали отвесно скали и си изконсумирахме импровизираният обяд. Нататък - още изкачвания, спускания и плажове, след това отново изкачвания. Все пак няколкото километра по-малко и пренебрежимо кратките почивки си казаха думата и стигнахме крайната си цел – село Карапатейра – рекордно бързо: около 17 следобед. Достатъчно рано за отбиване през малкият местен магазин за по едно „тинто де верано“ точно преди да затвори. Тук първоначално бях резервирал много скъпа стая, но в последствие попаднах на място за настаняване, което не беше сред опциите в буукинг. Изпратих им имейл със запитване и от там ми отговориха, че можем да считаме, че имаме резервация за 55 евро – без предплащане и без гаранция освен тяхната дума, така че тук бях в готовност да се окажем на улицата, защото отмених първоначалната скъпа резервация... Озовахме се в Pensao das Dunas – едно от, ако не най-хубавите ни места – китна синьо-бяла ферма с жълти прозорци, палми и много зеленина, чудесно оформено дворче и уютна стая с щъркел в полет на стената! Скумрията беше обещала 5 минутен масаж като отплата за непрекъснатите кифленски фотосесии които й правя, а след разни търговски сделки го бях увеличил до 7 минути (засичахме с хронометър!). После ме боля гърба 2 дни, но си струваше. Вечеряхме в най-вървежната местна кръчма, специализирана в авторски бургери – доста вкусно! А вечерта пред вратата ни запя неочакван гост – сиво-черен котарак, който влезе забързано сякаш търси нещо на пожар, поогледа си и се настани на леглото все едно си е у тях, ни лук ял, ни лук мирисал! Гергана му се радва, радва – и накрая го изгони (за мое съжаление). Котака се върна сутринта с песен на уста за още ласки, като не изглеждаше да е много обиден. Споменатата котка, доволно мъркаща на леглото ни все едно е у тях се, а не на гости Ето че вече напредвахме стабилно на север в петият ни пореден ден път – този започна с огромен плаж, който трябваше да прекосим по дължина. В началото му се бяха строили сърфисти в редица, и минавайки покрай тях не се сдържах и им козирувах шеговито. Малко по-нататък срещнахме странни малки птички, които се движеха на група, правейки изключително бързи ситни крачки, следвайки движението на вълните докато кълвяха нещо по пясъка. След плажа стигнахме гора от изсъхнали дървета, издигащи се над пясъка, с малки островчета зеленина, все още борейки се за живот между тях. След това се изгубихме – ако следвахме маркировката, тя изглежда се връщаше по шосето в Карапатейра, и затова се опитах да следвам пътят в приложението, който съвпадаше с жълто-червената маркировка... но скоро и тя изчезна и се движехме по обикновен път с насипан чакъл за около час, преди да видим каквато и да е маркировка. За това пък точно след това ни чакаше малко заведение, пълно с такива като нас, където нямаха готвена храна, но спретнаха по един приличен сандвич; в допълнение с кафето изпих чаша бира (истинско разточителство предвид цените), а после и коктейл Аперол Шприц (доста бохемски от моя страна). Останалата част от пътя беше сравнително еднообразна, така че за първи път извадих тежката артилерия – телефонът си с музика. Слушахме предимно българска музика и вдъхновен от котката снощи – пях с пълен глас по празните прашни пътища. Ще ме прощават чайките, но от вътре ми дойде да тичам към тях. Отново се добрахме до мястото за настаняване – споменатият по-рано като една от най-бюджетните опции хостел в Арифана. Добре измислен, защото наоколо нямаше нищо друго и ни взеха пари веднъж с няколко напитки след пристигане, втори път за хамбургери на вечеря, и отново на следващата сутрин със закуска-бюфет, само за 9 евро (в Pensao das Dunas също се предлагаше закуска, но срещу 12.5 евро и то изглеждаше по-бедна; вместо това попитах само за кафе и собственичката, която всеки път ме заговаряше на холандски, защото акцентът ми й се струвал холандски (...!), ми връчи 2 чаши безплатно:). На следващата сутрин ни предстоеше да тръгнем към Алжезур, или сърцето на Costa Vicentina (както обявяваше гордо голям надпис в центъра на града). Преходът до там – стандартен и изморителен, с няколко от типичните диви плажа, заобиколени от стръмни скали, по върха на които минавахме. Отново точно на обяд се озовахме в малко село с хубав плаж, окупиран от летовници, и дори два ресторанта – съдържателите на първия бяха от португалските колонии в южна Азия, а ресторанта полу-празен, затова се насочихме към вторият, където пък нямаше свободни маси! За късмет – една се освободи и с Гери я заехме веднага, но служители изскочиха и ни помолиха да освободим, че я пазели за някого. С накърнено его все пак седнах на малка маса в задната част на ресторанта и – тъй като бяхме още сити от закуска – поръчахме само по една супа на деня. Донесоха ни безвкусна чорба в купички с размера на чаши, и това за 3.50 евро. Добре че не се налагаше да обядвам тук. Много не-особено запомнящи се километри по-късно, които ме накараха да се замисля колко по-добре би било някои участъци просто да се пропускат в името на така нужната ни почивка, зад билото на един хълм се показа долината на река, а пред нея друг хълм с руините на каменно укрепление и развяващ се над него португалски флаг – това беше нашия Алжезур! Ако се вгледате в центъра се различават контурите на крепост. Нормално не би пропуснал, но днес изкачването до горе изобщо не ме поблазни. Бях резервирал стая в квартал Нова Църква от другата страна на реката - квартал доминиран от бялата църква издигаща се в центъра между заобикалящите я сгради, като пастор сред стадото си с овце! В къщата се даваха 4 стаи, всичките резервирани, и понеже беше от най-скъпите решихме да спестим пари като пуснем едно пране (за това нямахме избор - и двамата носехме последното си чисто бельо) и си сготвим – напазарувахме куп продукти и направих такива такоси, че да си оближеш пръстите, гарнирани с толкова коктейли Аперол, че не остана нито от него, нито от там каквото бях взел вместо Просеко. Всичко това – докато Скумрията си миеше люспите на любимото си място (банята)! Споменатата църква в квартал Нова Игрежа. Ето че започна ден-пореден, а ние пробиваме през полята към село Рогил. Минахме през красива иглолистна горичка, където вървяхме по пясък, посипан с иглички, пихме кафе с тортичка в Рогил, и напазарувахме неща за пикник, който си спретнахме на първото що-годе прилично място край морето, което не беше покрито изцяло от използвана тоалетна хартия. Угощението ни се състоеше от 3 вида зрели местни сирена, самун страхотен истински хляб, бутилка червено вино от вече приближаващият съседен район Алентежу, две ябълки и бутилка от любимата на Скумрията Гери напитка – гуарана. Гергана – гуарана – така трябваше да й викам, защото педпочиташе да се налива с тези захаросни гадости, вместо с местните вина – скумрийска й работа! Казват, че една снимка казва повече от хиляда думи. Следваха още скали, още плажове, още гледки и естествено – много море. Вече вървяхме изцяло по пясък, което забавяше напредъка ни и ни измаряше доста повече от нормалния път. Гергана вървеше суркайки краката си по земята, в резултат на което обувките й вечно бяха препълнени с пясък, но отказа да направи усилие и да си повдига краката малко като ходи (знаете – скумрии!). В късният следобед достигнахме устието на река Seixe, служеща за граница межу Алграве и Алентежу. Това беше последният ни ден в най-южната португалска провинция с нейните специфични коминчета, английско-германски колонисти и ужасно надути туристически цени! От там за под час (и под 10 фотосесии!), пристигнахме в Odeseixe, което сега осъзнавам е свързано по някакъв начин с името на реката! Окъпано в златната светлина на залязващото слънце, това градче ми приличаше на Ел Дорадо, и даже се оказа пълно с индианци – ама от тези дето идват от Индия. Те явно владееха голяма част от селото и бизнесите в него, защото се виждаха да сервират по ресторантите, да продават в магазините или да обикалят улиците на типичните си групички. Не знам дали на тях го дължим, но апартаментчето ни надмина всички очаквания – две сокчета за добре дошли в хладилника, хладилник!, безупречна баня, вентилатор на тавана, балконче с масичка (и гледка към стена, но все пак!). През нощта умряхме от жега, понеже не успяхме да намерим от къде се пуска вентилатора, но и на двамата мястото ни хареса много. От известно време насам търсехме да хапнем пържола от риба тон, каквато Герито не бе опитвала (единствената риба тон за нея беше тази от консервите!), а аз бях ял феноменална такава във Фуншал преди време... но вместо това попаднахме на азиатски ресторант, където можеше да поръчваш неограничено суши и разни готвени неща от менюто срещу 17 евро на човек, или да вземеш отделни неща от менюто. Това беше първата ни среща с “DONG JING SUSHI” – верига ресторанти, в които не подозирахме, че ни предстои да вечеряме през следващите 3 дни до степен, в която никой от нас няма да иска да чуе за суши, поне в близко бъдеще:) Купа с пюре от сладък картоф и ядки за закуска - всички продукти от местни фермери. Следващият ден бе 22-ри септември – Денят на Независимостта! В 9:54 на този ден аз пресякох моста над река Seixe, оставяйки Алграве с приветливите му надписи „Добре дошли! Заповядайте!“ зад гърба си. Гледка като че ли от последния ден, която качих тук погрешка, но понеже обработвам пътеписа на телефона и качването на снимки е много сложно - просто ще я оставя тук:) Новата провинция ни посрещна с... още от същото. Тук се одрах до кръв на някакви бодили, и макар да беше само драскотина – накарах Герганка да ми промие раната и сложи лепенка, само и само да почувства, че има за какво да си носи тази аптечка в и без това голямата раница. Да, тя пътуваше с голям салонен багаж и значително по-обемна раница, уж за да побирала вътре полите за градските си носии. За сравнение, аз вървях с една новичка раница “Osprey”, със система за вентилация на гърба, в която се побираха 7 тениски, 8 чифта чорапи, 8 чифта бельо, втори къси панталони, бански, хавлия и несесер с минимална козметика. На ден можеше да преминем покрай десетина подобни плажа. В 6 следобед стигнахме до Замбужейра до Мар, където не щеш ли – попаднахме на същият суши ресторант като снощи! Понеже снощи вечерята ни беше вкусна, решихме този път да опитаме all-you-can eat опцията (която тук беше с 1 евро по-скъпа от вчера!), и се нахранихме културно, т.е. можеше и още. Но точно навреме за залеза, който изгледахме край параклис на скалите в края на града. От тук до настаняването ни имаше още над 2 километра, и то по шосе, така че започнах да се оглеждам и – джакпот – попаднах на некриминално изглеждащ таксиметров шофьор! Взе ни 6 евро, нищожна цена за това, което ни спести като вървене. И да – къщичката ни беше ужасно скъпа, но за сметка на това... съвсем обикновена! Нищо по-специално нямаше нито в стаята, нито в банята, нито в гледката – но пък сутринта ни оставиха огромна кошница с храна за закуска, в която се открояваше чинийка с божествени къпини! На излизане, докато се оглеждахме за рецепцията, неочаквано някой ни поздрави с „Добро утро!“ – на български! Заговорихме се с момичето, но нямахме излишно време, а и тя беше на работа, иначе с удоволствие бих я поканил на кафе или още по-добре - бутилка вино, за да разкаже за живота си тук:) Споменатата кошница със закуска - вътре има пресни кроасани, палачинки, прясно сирене, кисели млека, кафе и какво ли още не! Двата километра обратно до Замбужейра изминахме отново с такси – този път дори по-евтино - и отново бяхме по пътя. Предстоеше да минем през едни от най-красивите места за снимки – ярко оранжеви пясъчни дюни контрастираха ярко със сивите скали, бялата пяна и тъмно синьото на морето. В средата на етапа този път се намираше фар, и маршрута следваше крайбрежните скали около него до близкото село, но реших да ги прескочим и да се отправим напряко към селото – от една страна заради умората и припека, от друга – защото бързахме за автобуса. Когато преди месец и половина прегледах опициите за настаняване, това село изглеждаше като едно от най-лесните – само една опция, младежки хостел с отлични отзиви. Стигайки до резервацията обаче ударих греда – имаха свободни само 4 легла в мъжка спалня! Изпратих им запитване дали не могат да направят изключение, ако доведа женска скумрия, но до ден днешен отговор не съм получил. Холандката, която срещнахме в онзи лагер в Салема каза, че е направила същото и са я приели, така че може би е била работа на Съдбата – всички останали настанявания бяха 250+ евро на вечер, т.е. на практика нямаше други варианти... и след като почаках няколко дни, само с тази ненаправена резервация висяща във въздуха – резервирах нощувка в следващото градче. Оказваше се, че има редовен транспорт между двете, и сега бързахме към последният автобус за деня – алтернативата беше още 15 километров преход по пясък, т.е. нямаше алтернатива, трябваше да успеем. Още от гледките, които ще заварите по пътя. В селцето до фара спряхме за почивка в селска кръчма, пръскаща се по шевовете от раничари – явно тук се засичаха идващите и от двете посоки! Чакаше се на опашка за поръчка, но и жените зад бара не си даваха много зор. Когато ми дойде реда, вече и двамата с Гери бяхме минали през банята, а аз се бях преоблякъл, че тръгнах облечен с бяло и след това се въргалях по земята в опит да се скрия под малката сянка на крайпътен храст (не се отрази добре на дрехите ми). Поръчах 2 сока, кафе и шот гинджа и издърпах 10 еврова банкнота – ама че наивно – бабата сметна на ум 15 евро. Без касова бележка, без нищо – ама как да спориш с португалска или каква да е по националност баба? Стиснах зъби и платих. Портокаловите сокове поне бяха огромни – най-големите, които съм виждал. В резултат на бързането и подсилен от кафето и ударната доза витамин Ц, стигнахме заветното Алмограве навреме даже за предпоследният автобус, и когато той се появи, шофьорът ни изненада с обявлението, че не продава билети... но да сме се качили! Наистина ставаше въпрос за 15 минути до следващата спирка, но каква човещина прояви! Тук отварям скоби за едно негативно сравнение с Испания: на връщане от Сеута трябваше да се придвижим привечер до Херез де ла Фронтера, като единствената опция изглежда бяха автобусите на компания “Monbus”. Поне час съм си блъскал главата с бъгавите им сайт и приложение, докато успея да се регистрирам, само за да разбера, че билетите се пускат няколко дни предварително (стигнах до този извод дедуктивно, защото билети нямаше за септември:). Вече в Испания, успях да купя два билета, но те не се показваха в приложението, и не получих имейл както трябваше – единствено успях да направя скрийншотове на потвърждението за покупка от сайта им, които показах на шофьора. Чичака обаче заяви, че това не са билети, и трябваше да си купим повторно от него на място. Едни съвсем не евтини билети впрочем... Автобусът на Rede Expresos, малко след като ми остави във Вила Нова. Успяхме да стигнем до квартирата в центъра точно 5 минути преди 18:00 (официалният последен час за настаняване) и индийката-рецепционистка ни въведе в поредната приятна стая, с прозорец гледащ към вътрешният двор. Излязохме на разходка и какво да видим – ресторант „DONG JING“! Началото на задаваща се food coma. Захвърлих бирата, която пийвах и се нахвърлихме върху сушито, като този път се надценихме жестоко – поръчахме толкова много суши, че и двамата със скумрията решихме че не можем повече и ще платим каквото и да трябва за неизядените около 20 парчета – за късмет обаче не ни таксуваха нищо! Това съм аз - купувам си шапка с тялото, което ми се искаше да имам, но вместо това бях дебел - да кажем че заради бирата, на която не мога да устоя през лятото... И... ето че се бяхме озовали във Вила Нова де Милфонтес – предпоследното градче преди финала! Доста голямо по размери, пълно с индийци и туристи, и със собствена крепост, пазеща устието на река Мира, която се вливаше тук в океана. За идният ден пред нас се откриваха 3 варианта – хващаме корабчето през река Мира до съседния бряг (5 евро) и вървим обратно към Алмограве – 15 км през вездесъщите пясъци, а ОТ Алмограве се прибираме със същият автобус; хващаме автобус ДО Алмограве и от там вървим обратно към Вила Нова; или си припомняме, че това не е Ел Камино, дошли сме да се забавляваме и можем да минем без един ден пясъчно ходене, но пък така и не сме се топвали в океана – никога не оставаше време – така че можем да си направим почивен ден тук! Познайте на коя се спряхме? Скумрия в естественият си хабитат. Почивният ни ден мина толкова бързо, че дори не знам какво толкова сме правили. Заменихме квартирата с още по-симпатична стая, от която се излизаше в просторен собствен двор! Но вместо да го ползваме, отидохме на плаж, където посрещнахме залеза... и настъпилият студ (зъбите и на двамата тракаха). Вечеряхме стек от риба тон – най-накрая – като макар за Скумрията Гери това беше един вид канибализъм, тя остана изумена, че риба тон може да е толкова по-различна на вкус от консервите й:) Имам си нова шапка и ще позирам с нея. Именно така стигнахме и до последният ни ден преход... Аз подхвърлих идеята просто да вземем автобуса и да се насладим на още един спокоен ден блаженство, но Герка държеше да продължим да вървим - така че вървяхме. Понеже тя се носи край мен в пълно неведение къде отиваме, от къде ще минем и изобщо – интересува се само от фотосесиите си, аз трябваше да бъда лош и да я пришпорвам да и да я бия с въображаем камшик от време на време та да се разбърза. Кадър от неизлъчваният филм “Вечно закъсняващите”. Но този ден ми беше все едно, така че след като се наспахме, закусихме спокойно при една добра баба, която правеше чудесно „абътенадо“ (дълго кафе), и поехме по пътя супер късно, дори по-късно от повечето дни! Един от феномените на това да вървиш Рибарското камино в тази посока е, че се разминаваш с тълпи от хора, запътили се в обратната – на този ден решихме да ги броим, но към 50-тия човек се отказах. Тук на картата не ми даваше никакви места за провизии по пътя, а сутринта щяхме съвсем да окъснеем, ако бяхме минали през магазин, затова когато попаднахме на каравана, в която негър продаваше бира и малки сандвичи с риба тон (от консерва!) – едва не подскочих от радост! През този ден също пътеката изчезна и се залутахме между пясъчни дюни, докато аз припявах на Гергана тематичното „Циганин как страдааа, щом остане саааам!“ на Дует Ритон. И през този ден срещнахме чудни гледки, минахме покрай стар форт срещу който стоеше остров с крепост още от римско време, и рано привечер, след 7 вечерта, влязохме в Порто Ково, точно навреме за залеза. Това щеше да е последният ни залез през Скумрийското Камино... Че беше хубаво - беше, но снимката е с високият клас сапунерка на Герчето. - Някакви допълнителни въпроси? – попита съдържателят с тон на човек, който го прави десетки пъти на ден. Е, май нямахме други. Някак си просто така се бяхме озовали на финала. Онази лятна нощ в която пристигнахме в Лагош беше като вчера и като през миналият век едновременно. Краката на Гери приличаха на печени наденички, които си забравил твърде дълго на скарата – а беше сравнително бяла като тръгна! Бяхме използвали 2 туби слънцезащитен крем. Аз имах необичайна пришка на един от средните пръсти на десния крак. Новите ми бели маратонки изглеждаха така, сякаш са преживели двете световни войни. Раницата ми се пръскаше от картички и магнити, а галерията на телефоните – от видеа на вълни, скали и скумрия. Ранна сутрин в Порто Ково. На следващата сутрин с автобуса в 9 и 5 заминахме за Лисабон – любим мой град, на който още не мога да се наситя – идвах тук за втори път само тази година. На следващият ден полетяхме за Париж, където по стечение на обстоятелствата (променени дати на полет на Уиз и една резервация през kiwi, от където си силно ограничен при такива случаи) Гери имаше време едва до следобед, а аз щях да остана един допълнителен ден. На нея това й беше първо идване в Париж, така че можете да си представите как се чувства една скумрия когато се озове на лодка по Сена и види Айфеловата кула от близо за първи път – влюби се в града... Но това е вече друга история, а нашата завършва... точно тук.