Обща активност

В ранни зори пътувахме отново към Кайро, този път, за разлика от предходния /виж статията Бялата и Черната пустини/, бяхме с групата от България. Пътят се движеше успоредно на Червено море. Бреговата му ивица ту се появяваше, ту изчезваше вдясно от нас. След наколко часа път, навлязохме в Кайро. Kair Наричан от римляните Вавилон, от египтяните Миср, а от арабите Ал-Кахира, със своите над 22 000 000 млн. жители, Кайро е най-големият град в арабския свят и столица на Египет. Първата ни спирка тук бе Египетския музей, най-голямото хранилище на артефакти от древен Египет, над 120 000 експоната. Невъзможно е да се разгледа всичко в него за един ден, та дори и за седмица. Така че, за определеното ни време, решихме да не препускаме от зала в зала, а да отделим достатъчно време на това, което считаме за най-интересно. Естествено приоритет за нас бе залата с мумиите и тази посветена на фараона момче - Тутанкамон. За жалост снимането в нея бе забранено. След музея, пресякохме Нил и се отправихме към Гиза за да видим легендарните пирамиди - единственото оцеляло от Седемте чудеса на античния свят и разбира се загадъчния Сфинкс. Пирамидите в Гиза Трите най-големи пирамиди в Египет – Хеопсовата, на Хефрен и тази на Микерин. Внушителни и мистични, те са разположени в права линия на мястото, където се пресичат най-дългия меридиан и най-дългия паралел на Земята и са ориентирани с математическа точност към четирите посоки на света, отразявайки огледално подредбата на звездите от съзвездието Орион. Изписано е много за тях, с най-различни хипотези за изграждането и предназначението им. Дори има теории, че са създадени хилядолетия преди египетската цивилизация, незнайно от кого. Факт е, че са уникални и будят респект и възторг. Автобусът ни закара до пирамида на Хеопс, където слизайки от него, попаднахме на глутница египетски кучета, потомци на Анубис. Освен кучетата, тук е пълно с търговци на сувенири, водачи на камили, файтони, пишман гидове и всякакви други меракли, желаещи финансови облаги, за сметка на доверчивите туристи. Хванах здраво момчето си под ръка, за да покажа, че не съм сама и се отправихме към пирамидата. Great Pyramid of Giza Най-голямата от трите пирамиди в Гиза. Сега е с височина от 138 метра и дължина на основата от почти 231 метра. Официалното становище е, че датира от около 2 560 г. пр. Хр. Предполага се, че е строена най-малко 20 години, с не по-малко от 100 000 работници. А според изследването на италианския инженер Алберто Донини, по метода на относителната ерозия, издигането на Хеопсовата пирамида се датира между 23 000 и близо 37 000 г. пр.н.е. В нея са вградени повече от 2 300 000 гранитни блока, тежащи всеки между 2 и 50 тона. Температурата във вътрешноста на пирамидата е постоянно от порядъка на 20 градуса по Целзий. Четирите стени на пирамидата са прецизно вдлъбнати в средата им, превръщайки я от четири в единствената в света осемстенна пирамида. Този ефект се вижда само от въздуха и то при подходяща осветеност, на зазоряване и при залез, в пролетното и есенното равноденствие. Твърди се, че някога върхът на пирамидата, е представлявал златен блок, умалено нейно копие, който е блестял като фар под слънчевите лъчи. Кога и кой го е „приватизирал“, не се знае. Някога пирамидата е била покрита с полиран варовик, който е отразавал слънчевата светлина, превръщаки я в огромно искрящо огледало, което според учените, е можело да бъде видяно дори от космоса. Използваният при строежа ѝ разтвор е с неизвестен произход и до ден днешен не може да бъде възпроизведен. 2-ри век, когато арабите унищожават Кайро, местните жители демонтират облицовката на пирамидата, използвайки я за строителен материал и така за нас остават голите, огромни блокове гранит. Заставайки до Хеопсовата пирамида, учудването и въпросите, сами започват да текат – защо, как, кога, кой, колко, с какво... В сравнение с колосалните ѝ размери, откритите в нея помещения и тунели, са учудащо малки и малко. Техните стени са примитивно груби, без орнаментите, фрески и йероглифи, така типични за всяка друга доказано потвърдена гробница на фараон, жрец или просто достатъчно богат египтянин. Този факт, въпреки официалното становище, силно ме усъмни в предназначението на пирамидата. Прииска ми се да имам машина на времето, която да ме пренесе хиляди години назад, за да узная истината и видя всичко тук в пълния му блясък и цвят. Пленени от мащабите ѝ, решихме да обиколим пирамидата, разглеждайки я от всички страни. В източния ѝ край има 3 малки пирамиди, за които се твърди, че са на членове, на семейството на Хеопс. Обръщайки гръб на пирамидата, пред нас, отвъд руините, се разкри интересна панорамна гледка към съвременна Гиза. Следващата пирамида към която се насочихме беше тази на Хефрен. По пътя попаднахме на няколко подходящи за снимка места, които се надявам, да оцените по достойнство. Pyramid of Khafre Втората по-големина от пирамидите в Гиза. Сега височината ѝ е 136,4 метра, а дължината на основата ѝ е 215,5 метра. Изградена е върху хълм, затова погледната отстрани изглежда по-висока от Хеопсовата пирамида. На върха на пирамида, частично е запазена нейната оригинална мраморна облицовка. Последна посетихме пирамидата на Микерин Pyramid of Menkaure Най-малката от трите пирамиди в Гиза. Сега височината ѝ е 61 метра, а дължината на основата ѝ е 108,5 метра. През 1196 г. султанът на Египет, заслепен от фанатична омраза, решава да разруши пирамидите, започвайки с най-малката - тази на Микерин. Опитите да бъде разрушена продължили 8 месеца. Резултатът от тях е голямата вертикална цепнатина по северната страна на пирамидата. След пирамидите, се насочихме към Сфинкса, гигантската статуя на лъв с човешка глава. Great Sphinx of Giza Древният защитник на пирамидите, с поглед вперен на изток, в очакване на изгрева на слънцето. Хилядолетия наред, предизвикващ мистичен ужас на дръзналите да се изправят пред него. Не случайно арабите са го наричали Абу Хол – „Баща на ужаса“. Дори и днес, със своите 73 метра дължина и малко над 20 метра височина, той е най-голямата каменна статуя в света. За възраста му се спори и до днес – от 4 500 до 800 000 години назад във времето. Редица древни источници говорят за съществуването му много преди фараона Хефрен, на когото консервативната египтология приписва създаването му. Един от тези източници, е древна стела, намираща се в египетския музей в Кайро. Текстът върху нея описва как Хеопс, бащата на спрягания за създател на Синкса Хефрен попаднал на заровената от хилядолетия в пясъка статуя. Хеопс я е разкопал и възстановил. 1988 г. японски професор използвайки ехолокатор доказва, че материала от който е направен Сфинксът е значително по-древен от този на пирамидите. Д-р Робърт Шох, американски геолог и геофизик, изучавайки ерозията по тялото на Свинкса предизвикана, познайте - от вода... твърди, че „това нещо“ е създадено не по-рано от 11 000 години пр. Хр. Теорията му е потвърдена от още 275 квалифицирани геолози. Но, какво пък, да не спираме до тук - двама украински учени, са автори на фантастична теза, отново свързана с ерозията предизвикана от вода, според която, Свинксът е създаден 800 000 г. пр. Хр. 80-те години на 20-ти век японски изследователи откриват подземен тунел, тръгващ от лявата лапа на Сфинкса. Проучванията им са спрени от египетското правителство. Какво са открили, не мога да кажа... При компютърна обработка на главата на Свинкса, се установява, че тя е несъразмерно малка спрямо тялото, нещо нехарактерно за реализма, който доминира в египетските статуи. Отделно от това, чертите на лицето не могат да се нарекат египетски. Стоях загледана в този криещ толкова много тайни, загадъчен пътешественик във времето, съхранил се незнайно от кога, за да мога и аз, да се срещна, макар и за кратко, с него. Свечеряваше се и трябваше да вървим. Наведох се напред и му дадох прощална целувка за сбогом, а може би довиждане... Време беше да се прибираме в хотела и да си приготвим багажа за обратния път към дома. Бяхме настанени в Гиза, близо до пирамидите. Възползвайки се от това, станахме рано за да ги видим отново, надявам се не за последно. С това, пътешествието ни в Египет завърши, надявам се да ви е било интересно с нас.

Сърцето ми се свиваше при мисълта, че през следващите три дни ще имам възможността да видя и да се докосна до осмото чудо на света - Ангкор. Не знам дали ще мога да ви опиша величието, мащабите и красотата му, но ще положа усилия. Много бях чела за него, бях гледала снимки, но това, не е достатъчно. Реалното докосване, е това което ви дава истинското усещане, катализаторът, който отваря съзнанието за цялата красота и величие на едно много специално място. Това смятам, се отнася за всички забележителности по света. Предварително се извинявам, за качеството на снимките и тяхната оскъдност. Дължи се на факта, че по-голямата част от тях, бяха безвъзвратно изгубени още във втората половина на нашето пътешествие /в Тайланд/. Angkor Територия с площ повече от 200 кв.км., на която в продължение на седем века /IX-XV век/ са били изграждани столиците на Кхмерска империя. Някога цветущи милионни градове, сега от тях са останали само масивните каменни постройки /дворци и храмове/. Дори само тези останки от великите древни столици, поразяват със своите архитектура и размери. Открити са повече от 1 000 сгради. Те оформят огромен храмов комплекс, началото на който е на 7 км. от Сием Реап. Бяхме отделили 3 дни за разглеждането му, но ако питатате мен, това е недостатъчно. Има подготвени карти с маршрути, в които са включени основните храмове, т.н. Малък /20 км./ и Голям кръг /25 км./, всеки от които отнема по един ден. Първоначално и ние бяхме заложили на тази схема, която Джейн /водачът ни/ дообогати и разчупи. Последният ден оставихме за черешката на тортата – Анкор Ват. Потапянето ни в Ангкор започна от Южната порта на Ангкор Том. Angkor Thom В превод „Великия Ангкор“, е столицата на Кхмерската империя от началото на 13 век. Археолозите твърдят, че в нея са живели близо милион души, превръщайки я в огромен по-тогавашните мерки мегаполис. Днес от него са останали само каменните постройки в централната част на града, защитена от масивни осем метрови стени и 100 м. широк воден ров. За да се влезе в тази цитадела, дом на краля и приближените му, се е минавало по пет грандиозни моста, завършващи с богато украсени порти. През една от тях – Южната, минахме и ние, подминавайки един бавно крачещ слон. The South Gate of Angkor Thom /Tonle Om Gate/ Южната порта на Ангкор Том датира от 12-ти век. Тя е 20 м. висока, с изящно оформени каменни орнаменти. Към нея, води широк мост, от двете страни на който има каменни статуи на богове и демони, държащи в ръцете си тялото на „нага“ - митична седемглава змия. Отляво са усмихнатите дружелюбно богове, а отдясно са демоните с изкривени в зли гримаси лица. Сцената е алюзия на вечната борба между доброто и злото. Дори сега портата предизвиква възхита и респект, а какво ли е чуствал случайният пътник изправил се пред нея във времената на разцвет на Ангкор Том. Минавайки през Южната порта на града и продължавайки направо, след километър и половина стигнахме до сърцето на Ангкор Том - храмът Байон. Bayon Temple Някога наричан Джаягири - „Планината на Брахма“, храмът е построен в края на 12-ти век, на пресечната точка на главните алеи тръгващи от входните порти на Ангкор Том. Така всеки един човек, попаднал в столицата на кхмерската империя, неминуемо е стигъл до центъра на града и се е изправял пред този вдъхващ респект символ на власт и сила. Храмът е отделен от външния свят от две последователни, стъпаловидно построени една над друга галерии. Те му придават формата на квадрат. В тах са запазени интерсни барелефи от живота на кхмерите и индуиската митология. След вътрешната галерия, се стига до тераса, повдигната на още едно ниво. В центъра на терасата, се извисява 43 метрова кула/светилище, обградена от десетки по-ниски кули. На всяка една от тези кули са изваяни огромни, усмихнати каменни лица на бога Брахма. Те гледат в четирите посоки на света, готови да възпрат опасностите идващи към града. Предполага се, че лицата носят чертите на създателят на храма - крал Джаяварман VII. По този начин, монархът е увековечил лика си, отпечатвайки го върху камъка. Броят на лицата е повече от 200. От Bayon Temple продължихме пеша към близкия /на 200 м./ Baphyon Temple. В Ангкор, на всяка крачка се сблъквахме с някакви руини и малки полупресъхнали езерца и канали. Цялата тази огромна територия, някога е била блатиста местност, която кхмерите са засипали и върху нея са изградили своята столица. Труд, сравним с издигането на пирамидите. Разбира се, не липсваха и продавачи, предлагащи кокосови орехи, които често утоляваха жаждата ни. Baphyon Temple Наричан още „Златната планина“, този храм символизира митичната планина Меру, позната ни като Кайлаш, домът на бог Шива. Построен е върху изкуствен хълм в средата на 11 век, много преди основаването на Ангкор Том. От тук, след още 400 м. стигнахме до Phimeanakas. Phimeanakas Хиндуиски храм във формата на тристепенна пирамида. Построен е 10-ти век в центъра на столицата на крал Суряварман I. Бил е личният храм на краля, в който кралицата, нямала право да стъпва. Според легендата, в кулата на храма, живеел демон - митична змия „нага“. От нея зависило благоденствието на империята. Нощем, тя се превръщала в жена. За да я омилостиви, кралят бил длъжен, да прекарва първата част от ноща с нея. Едва след това, той отивал при кралицата. Каква грандиозна саможертва, за благоденствието на целия народ. Можела ли е, да възрази кралицата срещу това – не. Явно кхмерските крале, са били доста изобретателни в желанието си, да узаконят и легитимират редовните си изневери. След Phimeanakas се отправихме към Терасата на слоновете /Terrace of the Elephants/ Повдигната над земята каменна платформа с дължина от 350 м. Била е прикрепена към дворец, от който са останали само руини. Името ѝ идва от изваяните по южното ѝ стълбище слонове. През дъждовния сезон, когато терасата е заобиколена от вода, се получава усещането, че слоновете са потопили хоботи във водата и утоляват жаждата си. Някога терасата е изпълнявала функцията на огромна трибуна, от която кралят и приближените му са наблюдавали церемониите, извършвани на площада пред тях. Непосредствено до Терасата на слоновете, бе и Терасата на прокажения крал /Terrace of the Leper King/. Името ѝ идва от откритата тук скулптура на мъж от 8-ми век. Тялото му, на места е обезцветено и покрито с мъх, напомнящо по този начин на човек болен от проказа. 14 век, на статуята е изписано името Дхармараджа, другото име на Яма, индийския бог на смъртта. Това навежда учените на мисълта, че терасата е използвана за кремация на крале и членове на техните семейства. Тази терасата, е много по-малка от терасата на слоновете, но е по-висока - цели 8 м. плътно украсени с барелефи. Загадъчното е, че непосредствено зад първата стена, е открита втора, образуваща тесен коридор между стените, чието предназначение не е изяснено. Напуснахме Ангкор Том през портата на победата /Victory Gate/. Специално направената в крепостните стени пета порта, наричана още триумфална. През нея, са влизали в столицата кхмерските войски, след победоносна битка с враговете. Само на 500 м. вляво, след портата, спряхме за да разгледаме Thommanon Temple. Thommanon Temple Много стилен и красив храм, с изключително добре запазени резби. На повечето от тях, са изобразени пищно облечени женски фигури, изпълняващи с пръстите на ръцете си „девата мудра“. Храмът е построен 12-ти век и е посветен на Шива и Вишну. Макар и малък, не знам как, може би заради композицията и мястото, комбинирано с архитектурата и резбите му, създаде в мен усещането за нещо изключително. Точно срещу Thommanon Temple, от другата страна на пътя има още един подобен храм - Chau Say Tevoda. За съжаление той бе в много по-лошо състояние. След него се отправихме към Prasat Ta Keo. Prasat Ta Keo Храмова планина, чийто строеж започва 10-ти век от крал Джаяварман V. Поради кончината на краля и последвалите борби за власт, храмът остава недовършен до царуването на крал Суряварман I. Легендата твърди, че действителната причина за изоставянето на строежа, е бил удар от мълния, счетено за лоша поличба. Храмът представлява стъпаловидна пирамида, с пет кули на върха - символично изображение на планината Меру. Ограден е бил от ровове с размери 255 м. на 195 м. Първата тераса на храма е 122 м. на 106 м. Втората тераса е с 5,5 м по-висока. След нея следва трета повдигната тераса, а върхът е на 21,5 метра над земята. Към него водят четири непрекъснати, изключително стръмни стълби. По една от тях, се изкачих и аз, катерейки се нагоре, буквално на четири крака. Статуята на коленичил Нанди /бика на Шива/, показва на кого е бил посветен храма. Той е масивен и внушителен, въпреки очебийната липса на фрески и декорации по стените му. Така завърши първият ни ден в Ангкор, бяхме изморени но доволни. Следва продължение...

Подготвяйки се за пътуването ни до Египет, попаднахме на информация за две уникални със своята природа места, част от голямата пустиня Сахара – Черната и Бялата пустини. Така в главите ни се зароди идеята, след като видим Луксор, да зарежем Хургада и да поемем навътре в пясъците на пустинята, към тези непознати за нас места. Оказа се обаче, че за да стигнем до тях, първо трябва, да отидем в намиращия се на 465 км. от Хургада, Кайро. Вариантът за икономия на време, беше нощен преход. Предупредихме екскурзоводът, отговорен за нас в Египет, че няма да ни има следващите два дни и ако не се върнем на третия, да ни пуска за издирване и поехме. От автогарата в Хургада, хванахме нощен автобус за Кайро и в 4 сутринта на следващия ден бяхме на някаква автогара, някъде в Кайро. Имахме един час на разположение, трябваше да ни вземат в 5. Времето си уплътнихме с египетско кафе, направено от малко момченце, в нещо като импровизирано кафене, на крак в автогарата, и две печени царевици, които един възрастен египтянин въртеше с не много чистите си ръце, на малка скара на вълища пред входа ѝ. Пазарлъкът за последните, ни отне почти толкова време, колкото ни беше неоходимо, да се справим с тях. Накрая, усмихнати и доволни, момчето ми и „уличният бизнесмен“ си стиснаха ръцете и аз получих своята жарена царевица. Чакахме си ние на гарата и обсъждахме вариант, какво да правим, в случай, че не дойдат да ни вземат. Да, съществуваше такава опция, в която можеше да „пием една студена вода“ и да се спасяваме. Та резервният вариант беше, да разгледаме Кайро, има какво да се види, и вечерта, да хванем обратно нощния автобус за Хургада. След час, в автогарата влезе мургав египтянин и започна да се оглежда наоколо. Оказа се „нашият човек“. Приятен млад мъж, с добри познания по английски. С него трябваше да изминем разстоянието до оазиса Бахария, намиращ се на 350 км. навътре в пустинята. Пътят в по-голямата си част, представляваше двулентова асвалтова ивица, движеща се сред море от пясъци, а ние като ракета летяхме по него. Направихме и малка почивка на нещо като междинна станция – очукана и пожълтяла сграда, в която отново опитах местното кафе. Bahariya Oasis В превод „Северния оазис“ - конгломерат от няколко земеделски села и разпръснати около тях ферми, с обща дължина от 94 км. и широчина от 42 км. В него, се намират над 400 минерални източника, нещо рядко срещано сред пясъците на пустинята. Населен е от потомците на бедуински племена /близо 30 000/, живеещи тук от хилядолетия. Наричат ги „уахати“, от арабската дума „уаха“ – „оазис“. След 4 часа път пристигнахме в Бахария, където „нашият човек“ ни предаде в ръцете на два бедуина /баща и син/, които трябваше да се погрижат за нас в следващите 2 дни и ни разкрият прелестите на пустинята. Остави ни, като ни каза, че когато приключим, ще ни чака на същото място, за да ни откара обратно в Кайро. Разказвайки за това приключение, реакцията на повечето хора е „вие луди ли сте, да тръгнете така“, но тогава изобщо не го мислехме по този начин. Качихме се в джипа на новите ни водачи, чиито познания по английски, за жалост бяха доста оскъдни и потеглихме към първото чудо на природата - Черната пустиня. Black Desert Пред нас, чак до хоризонта, се разкри море от черни хълмове, някои от тях с височина до 100 м. Не съм била на друга планета, но идвайки в Черната пустиня, получих усещането че съм напуснала земята и съм попаднала в някакъв друг, далечен и изгубен свят. Това беше един от най-странните пейзажи, които съм виждала. Представата ми за пустиня бе, да видя златни пясъци и дюни, а се оказах сред покрити със застинала черна вулканична магма хълмове. Някога, преди повече от 180 000 000 години, още в юрския период на земята, тук са изригвали вулкани, кратерите на които ясно си личат и днес. Навлизйки сред лабиринта от черни хълмове, изоставихме джипа и се отправихме да изследваме територията около нас. Вървяхме между хълмовете, катерихме се по тях под лъчите на палещото слънце или просто седяхме и се любувахме на заобикалящите ни картини. Погледнах назад към джипа, в който стояха нашите местни водачи бедуини. Запитах се, какво ли си мислят те, за които пейзажът наоколо, бе просто част от ежедневието им, за търчащите като малки деца между дюните "европейци". Само на стъпка извън оазиса Бахрия, вече бяхме поразени от красотата около нас. След Черната пустиня, продължихме към долината El Haize, където в малък пустинен заслон водачите ни приготвиха обяда. Заслонът беше изграден от грубо измазани тухли. Покривът му представляваше преплетени дървени греди, клони и тръстикови стебла. Подът бе покрит с разноцветни черги, възглавници за сядане и ниски масички. През средата на помещението преминаваше тесен канал с течаща в него вода, изпомпвана дълбоко от под земята. The Crystal Mountain Следващата ни спирка по пътя към Бялата пустиня, беше Кристалната планина. Намира се на малко повече от 100 км. от оазиса Бахрия и представлява група от хълмове изградени изцяло от редки /повече от 125 вида/ скъпоценни кристални скали, които я превръщат в една от най-ценните планини в света. Проучванията показват, че преди стотици милиони години, тук е имало пещера с огромни сталактити и сталагмити. След удар на голям метеорит, от високата температура, те са се превърнали в кристали. Опитах се, да се покатеря на изпречелия се на пътя ми искрящ хълм и да разгледам от високо околността. Изключително интересно място, а представата, че стоя върху планина, изградена от скъпоценни кристали, засилваше усещането за сюрреалистичната обстановка. За това способстваха и множеството причудливи образувания, които открихме тук. Беше време да продължим напред по маршрута. Движихме се през долината Агабат, портата към Бялата пустиня. Това място, наистина е магическо, сякаш попадаш в приказката за Аладин и 40-те разбойника. Спряхме, за да се полюбаваме на красотата му. Пред нас се разкри долината в пълния ѝ блясък – големи и малки бледо жълти скали, шлифовани от вятъра и времето в море от златист пясък. Накрая стигнахме и до нея – прочутата Бяла пустиня. The White Desert Защитена част от пустинята Сахара, обявена за национален парк. Намира се в падината Фарафра, на пътя между оазисите Бахрия и Фарафра. Обхваща площ от 300 кв. км. с един от най-редките ландшафти в света. Преди милиони години, тя е била морско дъно. След изчезването на морето, тук са останали само утаилите се калцирани останки от морските микроорганизми. Те са се вкаменили и превърнали в тебеширено бели, съставени от варовик и калций скали. Ерозията, пясъчните бури и времето, са изваяли от някогашното морско дъно, изумително красиви пейзажи с уникални скални форми. Водачите ни се захванаха с подготовката на лагера, а ние се впуснахме да изучаваме района. Ще се повторя, но отново се почуствах като на друга планета. Срещахме все нови и нови причудливи скали, чиито странни форми, даваха възможност на въображението ни да се развихри. Започна да се свечерява. Под лъчите на залязващото слънце, скалите и въздуха около нас сякащ промениха цвета си в златист. Изпратихме слънцето зад хоризонта с последните му играещи около нас лъчи и се насочихме към лагера. Водачите ни приготвяха вечеря, приятната миризма на която усетихме още приближавайки се към лагера. Между две метални скари, поставени върху разпалени въглища се печаха пилешки бутчета. Беше вкусно. Останахме до късно около малкия лагерен огън, сред тишината и причудливите форми на Бялата пустиня. С настъпването на ноща, над нас надвисна купол от хиляди блещукащи звезди, последен красив щрих, на този незабравим ден, преминал в пътуване сред чудесата на Сахара. Бедуините ни предложиха, да спим по бедуински, на открито, но ние предпочетохме палатката. Притеснявах се от пустинните лисици, които идват нощно време да търсят остатъци от храна. А и щом бедуините щяха да спят в палатка, защо аз да се правя на нещо, което не съм. Нощем температурите в пустинята падат под нулата. Бях екипирана с два чифта вълнени чорапи, вълнен потник, блуза, яке с качулка, под нея шапка, клин, панталон и спален чувал. През ноща усетих, че ми е студено на челото. Сложих си и лента, така само носът ми остана открит и успях да поспя. На другия ден, станахме преди зазоряване и се впуснахме отново в обиколка на околността. Постепенно хоризонта порозовя, и ето, че се появиха първите слънчеви лъчи, а след тях изгря и огнения диск на слънцето. По всяко време на деня, гледките тук са невероятни, но залезите и изгревите са наистина специални. Бяхме сами на това уникално място и на където и да погледнехме, виждахме безкрайна красота. Вероятно заради студа, който ясно се усещаше в тези ранни часове на деня, се чуствах, сякаш съм попаднала някъде на полюсите, а около мен всичко е покрито с бял сняг, от който непознат амбициозен художник бе изваял странни футуристични статуи. Връщайки се назад, край лагера, непосредствено до палатките, открихме следите на нощен посетител. Вероятно пустинна лисица. В лагера ни чакаше закуска и чаша горещо кафе. После събрахме багажа и потеглихме за още гледки, срещайки все нови и нови огромни скулптури, оформяли се хиляди, а може би и милиони години наред. Вглеждахме се в тях и търсихме формите на нещо познато. Ето заек, а това е пиле застанало до дърво, сфинкс, човешко лице, гъба под шапката, на която мога да се скрия и какво ли още не. Разхождахме се сред тази галерия на открито часове наред, без да усещаме умора. Не ни се тръгваше, но времето ни тук изтече. Сбогувахме се с Бялата пустиня и потеглихме назад към оазиса Бахария. Вече в Бахария, обядвахме в дома на водачите ни, където ни намери и „нашият човек“. Взехме си довиждане с досегашните си водачи и потеглихме към Кайро. По пътя имаше „лека“ пясъчна буря. Шофьорът ни каза, че така изглежда, защото сме в колата, ако бяхме навън, друго щяхме да мислим. Но в защитена обстановка, беше интересно да видим, как по асвалта на пътя пред нас, вилнеят златистите пясъци на заобикалящата ни от двете страни, безкрайна пустиня. Бяхме само трима души, движещи се в единствената кола на черен, асвалтов път, пресичащ огромен бледо-жълт килим. Сами сред нищото. И така, стигнахме до Кайро. Многомилионен град, със сериозен трафик. Както се помайтапи водачът, за да пресичаш тук, трябва да имаш „смело сърце“. На автогарата се качихме на нощния автобус за Хургада и на другата сутрин бяхме в хотела. В последвалия ден, се отдадохме на разходки по плажа, релакс и дегустация на храна. Имаше голям избор от вкусотии. Веднага се сещам за апетитните печени гълъби и сочните пресни фурми, накиснати в сладък сироп. На следващия ден ни, предстоеше отново да изминем дългия път до Кайро за среща с пирамидите в Гиза и Сфинкса. Следва продължение...