Обща активност

Ето, че дойде денят, в който си взехме довиждане с Ла Паз, и отлетяхме към древната столица на ацтеките Теночтитлан, днес Мексико сити. Със своите повече от 22 000 000 население, той е в топ три най-големи градове в двете Америки. Разположен е в самия център на страната, на 2 240 м. надморска височина, заобиколен от планини и вулкани. Кацнахме на добре познатото ни вече летище Бенито Хуарес. Но как кацнахме само. Времето не беше добро, имаше силна турболенция, самолетът пропадаше и се клатушкаше. Към пистата подходи с на пръв поглед лек наклон. Докосна я първо с единия колесник. Въпреки че, докосна, е меко казано, по скоро се удари силно, след което колесникът отскочи, самолетът рязко се наклони на другата страна и последва нов силен удар с другия колесник. Отново залитане в обратна посока и удар. Уплаших се не на шега, че може да изскочим от пистата. Стиснах ръката на другарчето, и инстиктивно се приведох и свих. Най-накрая пилотите успяха да се справят с това подскачане. Чух характерния при всяко кацане силен рев на двигателите и усетих рязкото забавяне на скороста. След секунди всичко беше отминало, но сърцето ми продължаваше да препуска. Е, има и такива моменти, рисковете на пътуването, но когато всичко свършва добре, остава само спомен. Въпреки това, дори и сега, разказвайки за случката, не ми е до смях... Метрото на Мексико сити Метрото е най-евтиният и удобен начин за придвижване от и до летището, а и в целия град. То е едно от най-натоварените в света, а на нас, за зла съдба, ни се наложи, да го ползваме в края на престоя си в Мексико сити, именно в час пик, на път за летището. Бяхме застанали на перона, сред солидно количество ентусиасти, като нас. Не ни се наложи да чакаме дълго. Когато видяхме, че се появява влакът, всички чакащи се скупчихме, готови за качване. Само, че нямаше къде и как да се качим. Беше меко казано претъпкано, „игла да хвърлиш, няма къде да падне“. Бързащите, силните и смелите се пробваха. Някои успяха. Ние не бяхме от тях и останахме да чакаме следващия влак. В мексиканското метро има и вагони само за жени. Разбрахме се с другарчето, да пробвам да се кача в такъв вагон, а той като по-якичък в общ, и да се чакаме на спирката. Но и във вагона за жени положението изглеждаше стряскащо, така че тази идея отпадна. Дойде следващият влак и ние, като по чудо, носени от тълпата се озовахме вътре. Стояхме до вратата. Секунди след като се качихме, чух идаващ някъде от нас, звук на разпарящ се плат. Връхлетя ме мисълта, че може да е куфарът ни. Щеше да е изключително неприятно, но за късмет, беше един джоб от раницата на момчето ми. На една от спирките половинката, с леко изнервен и напрегнат глас ме попита, защо се отдалечавам, а не стоя близо до вратата. Аз също бях под напрежение и му отговорих, че изобщо не мърдам, а потокът от влизащи хора ме мести. Чудихме се как ще слезем. Даже се уговорихме, ако той /тъй като негова отговорност бе не малкият ни куфар/ не успее да се измъкне от вагона преди да се затворят вратите му, а аз успея, да стоя и да го чакам на спирката, той ще дойде и ще ме вземе. Малко като по филмите, а?! Ето че дойде и нашата спирка, вратите се отвориха и ние напрегнахме всичките си сили за да се измъкнем от притискащата ни отвсякъде маса от хора и да пробием през навлизащия отвън поток. Както споменах преди мъничко, момчето ми е якичък и се справи, пробивайки си път и използвайки куфара ни като таран. Аз го последвах и също се справих, но ми се наложи да впрегна всичките си сили и мускули, които не са особено големи, и буквално с бутане, блъскане и лакти напред, успях да сляза. Помислих си, че в женския вагон, щеше да ми е по-лесно. Там силите щяха да са по равностойни. Беше си истински екшън. До тук с хоръра, да се върнем към хубавите моменти в пътешествието ни. Хотелът ни беше на пешеходно разстояние от историческия център на града и на две пресечки от небезизвестната Paseo de la Reforma. Хвърлихме багажа и се отправихме към Ricos Tacos Toluca – открито, улично заведение, по скоро лафка, но сочено в нета, като мястото, където правят най-добрите в Мексико сити такос с чоризо – наденички, червени /с чесън и чили/ и зелени с кисело сладък вкус /по–люти от червените/. Наистина бяха страхотни. Дори аз, която не си падам много по лютото, бях възхитена. Това място, се превърна в любимата ни спирка за похапване на такос, на крак. Тук ще обърна внимание и на уличната храна в Мексико сити. В този огромен град, храната е навсякъде по улиците. Привлича те с миризмата си, с външния си вид /понякога много странен/, а и каквото и да опиташ, няма да сбъркаш. Е, ако не внимаваш, може да захапеш погрешка някой такос с карантия или овнешко, както ми се случваше от време на време. За щастие, другарчето ми с охота ги дояждаше, коментирайки като стар гурме специалист, моето невежество по отношение на изтънчените /по неговите думи/ вкусови качества на това, което категорично отказвах да изям. Лично на мен, страшно много ми хареса един конкретен вид тамалес – смес от варено на пара едро смляно и оцветено в ярко червено царевично брашно, шпиковано със сушени плодове, и всичко това, увито в листа от царевичен кочан. Ооо, няма как да не спомена и рибата, гарнирана с авокадо, пържени картофки и какво ли още не. Разбира се, полята обилно с мексиканска бира. Тук, е момента, да ви предупредя за арсенала от бутилки със сосове, който върви с поръчаните от вас ястия. Особенно внимавайте с тези на които са изобразени кръстосани чушки. Повярвайте ми, в Мексико измеренията на лютото, далеч надхвърлят възможностите на нашите вкусови рецептори. Но, да не забравям и плодовете. Виж тях опитвахме смело. Моят фаворит беше Мамей. Кафяв, с груба кора и големина на юмрук. А на вкус, няма да повярвате – печена сладка тиква, едно към едно. Затворите ли си очите, няма как да ги различите. Ново за мен беше и агавето – жълтеникава кора, прилича на маракуята, с приятен мирис и ясно изразен аромат. Тук опитах и едни огромни, изключително ароматни и сладки къпини. Palacio de Bellas Artes След като похапнахме такос и обиколихме близкия пазар, се отправихме към една от забележителностите на Мексико Сити - дворецът на изящните изкуства. Построен е изцяло от мрамор, на мястото на първия национален театър в страната. Явява се главния културен център на града, включва театър, художествена галерия и няколко музея. Известен е с огромните си фрески на прочути мексикански художници - Диего Ривера, Хосе Ороско и Давид Сикейрос. Точно до Palacio de Bellas Artes е централният парк - Alameda Central, в който е паметникът на Бенито Хуарес – мексикански президент от 1861 до 1872 и единственият чистокръвен индианец /сапотек/ заемал този пост. Паметникът е точно на самата улица. Заставайки с гръб към него и поглеждайки наляво, се открива чудесна гледка към небостъргача Torre Latinoamericana. А поглеждайки надясно, виждате в далечината паметника на революцията - Monumento a la Revolución. Той е на площада на Републиката. Място, където се провеждат митинги, паради и официални празници. Avenida Paseo de la Reforma Движейки се към паметника на революцията, излязохме на Avenida Paseo de la Reforma - главния булевард на Мексико Сити. Дължината му е 12 километра, а ние, с типичния си оптимизъм, решихме да го обходим пеша. Тук е бизнес сърцето на Мексико сити. От двете страни на булеварда не спират да се редуват небостъргачи и бизнес центрове. Но дори и тук не липсваше зеленина, а някакви нахални черни птици, подобни на свраки, които срещахме навсякъде в Мексико, се щураха напред назад между пешеходците. Основната атракция на булеварда е Паметникът на независимостта с бронзов позлатен ангел на върха - The Angel of Independence. Показват го във всeки филм свързан с Мексико сити. За жалост, когато бяхме там, паметникът беше в процес на реставрация /увит целия в метални стълби и тръби/. Bosque de Chapultepec Накрая, все пак, ходенето ни омръзна, качихме се на метрото и се отправихме към гората Чапултепек, в превод „хълмът на скакалеца“. Това е главният парк на Мексико Сити и е огромен. Има езеро, красив замък иии катерички. Сладките животинки са навсякъде, а усетят ли, че носиш храна, обграждат те и нагло атакуват. Катерят се по теб, опитвайки се да измъкнат нещичко. Най-обичат сурови, небелени фъстъци. Ние не бяхме подготвени с лакомства за тях, но един „услужлив“ мексиканец, сподели фастъчките си с мен. Край езерото в парка се натъкнахме на чапла, която нямаше нищо против вниманието ми. Там, животните и птиците нямаха страх от хората. Plaza de la Constitucion На следващият ден, започнахме разходката си с площада на Конституцията, известен още като Zocalo - главен площад и исторически център на града, един от най-големите площади в света. В средата му има гигантски пилон, с развяващо се мексиканско знаме. Размерите му наистина бяха внушителни, но за нещастие, по време на посещението ни, централната му част, около пилона, бе оградена и запълнена с някакви палатки и временни конструкции. Catedral Metropolitana На север, площадът граничи с Катедралата на Мексико - Catedral Metropolitana – кратка версия на испанското ѝ име, което означава "Метрополитанската катедрала на Успение на най-благословената Богородица в небето". Построена е 1813 г., с 16 параклиса, всеки от които е посветен на светец. Има две камбанарии с 25 камбани. Най-старата част на катедралата е сакралията, стените ѝ са покрити с картини като "Дева Мария", "Влизане в Йерусалим" и "Успение Богородично" на Хуан Кореа. В катедралата е „Олтара на прошката“ /El altar del perdon/, където се намира разпятието на черния Исус Христос. Снимането му е забранено. Мексиканците го наричат Бога на отровата. Легенда разказва за човек, поставил върху краката на разпятието отрова, за да умъртви набожният си враг, който често се молел на разпятието и целувал краката му. Но разпятието спасило живота на праведника, като поело отровата от която Исус Христос променил цвета си в черен. Отстрани на катедралата, могат да се видят част от руините на Темпло Майор - главният ацтекски храм от времето на древната столица Теночтитлан. Palacio Nacional На изток от площада е Националния дворец, който е отворен за посещения, но не трябва да носите вода и големи чанти. Построен е от Кортес през 1529 г. и е известен със стенописите на Диего Ривера, нарисувани между 1929 и 1950 г. Те разказват историята на Мексико – живота на ацтеките, легендата за Кетцалкоатъл, завоюването на страната от Кортес, инквизицията и революцията. Съдържат и образи на изтъкнати личности от онова време като Карл Маркс, Рокфелер, Ленин и др. Дворецът е доста голям, с вътрешна градина и по-малки сгради. Разходихме се и по близките на централния площад улици. И тук, както навсякъде другаде по света, няма как да не попаднете на китайски квартал, или поне на китайска улица. Basilica of Our Lady of Guadalupe Следващата точка в маршрута ни бе Basilica of Our Lady of Guadalupe, в която се съхранява оригиналната плащеница с Девата от Гваделупа. Историята ѝ е интересна, и меко казано шокираща. Затова няма да я коментирам, само ще разкажа това, което е стигнало до мен, а преценката му оставям на вас. На 9-ти декември 1531 г. по пътя към църква в околността на Гуаделупа, мексиканският индианец Хуан Диего получава видение – явява му се Дева Мария, която му заръчва да построи параклис на това място. Диего не знаел как да убеди местния епископ за автентичността на видението, затова Девата създава отпечатък от образа си върху наметалото на индианеца. Този отпечатък е в цял ръст и оттогава, своеобразната икона е поставена на олтара, на построената в Гваделупа базилика, а сега се намира в специално построената за това базилика в Мексико сити. Това събитие, църквата признава за едно от десетте религиозни чудеса. Още през 1948 г., църквата разрешава изследвания върху наметалото. При последвалите такива, са установени следните официално признати от науката факти: 1. Наметалото е изработено от грубо растително влакно с максимално възможен живот не повече от 30 години, след което плата се разпада. В случая обаче, то е на близо 500 години, като през първите 116, е било свободно изложено, без защитно стъкло, на прах, влага и дим от свещи. 2. Инфрачервеният анализ, направен от учени от НАСА установява, че върху плата няма предварителна скица, грундиране или защитен лак, които задължително се използват в живописта. Боята е директно поета от влакната. 3. 20-и век д-р Хосе Тонсман изследва зениците на Девата под 2500 пъти увеличение и открива феномена Пуркиние-Сансон /отражение, характерно само за живо човешко око/. В ирисите на Девата, са запечатани миниатюрни силуети на около 13 души, част от които, като епископ Зумарага /от негова запазила се до днес рисунка/, са разпознати. 4. Чрез компютърен анализ е установено, че звездите върху наметало на Девата съответстват на точната конфигурация на съзвездията в небето над Мексико на датата 12.12.1531 г. – датата на последното явяване на Девата. Отделно от казаното до тук, необяснимо е чудодейното оцеляване на артефакта при два тежки инцидента: - 1785 г. по време на почистване на рамката, работник случайно излива азотна киселина върху голяма част от платното, но платът се самовъзстановява без поражения; - 1921 г. пред олтара избухва бомба, която разрушава мраморните стъпала и огъва тежък метален кръст, но стъклото и наметалото остават абсолютно недокоснати. Както казах, без коментар, само снимките по-долу. Самата сграда на базиликата е доста модернистична, и е направена да побира огромен брой поклонници. Край базиликата има 4-ри храма. Този на площада до нея е старата базилика, в която се е съхранявала плащеницата, преди построяването на новата. Мълвата говори, че площадът пред базиликата, е мястото, където трябва да си пожелаеш нещо. А когато желанието ти се сбъдне, трябва да се върнеш отново на площада и да го пресечеш на колене, в знак на благодарност. Честно казано, докато бяхме там, не видяхме някой да пълзи на колене през площада. Пресичайки площада, изкачихме стълбите до Cаpilla del Cerrito. Намира се в парка над базиликата. От тук се откриват чудесни гледки към площада. Накрая, приключи и този ден. Запътихме се към хотела, в очакване на следващия. Предстоеше ни да изминем пътя на мъртвите към пирамидата на луната в Теотиуакан, загадъчният град на боговете. Следва продължение...