Последният филм, който гледах е...

[домосед]

Една позната снощи в киното се разочарова как южноафриканският филм "Аянда и механикът" не обяснявал защо африканците не мигрират към Южна Африка, ами към Европа. Темата за имиграните в Йоханесбург (квартал Йовил, по-точно), като африкански melting pot, я имаше във филма, но не беше основната. Единият механик беше нигериец, а другият - зимбабвиец. Имаше и романтика, и мечти, и перипетии да се развива и поддържа малък бизнес (автосервиз) във враждебна или апатична среда, и афро-хипстърска креатвиност, и мода, и класически (vintage) автомобили и township art. Единственият кусур беше, че от средата нататък доста засапуня. И че един от проблемите беше решен с безскрупулен корупционен акт в особено големи размери. Много дълго си обяснаваха отношенията и личните драми отпреди 8 години, когато било настъпило жизнеобръщащо събитие. За мене беше удоволсвие да го гледам - първият ми южноафрикански филм на кино в София след "Боговете сигурно са полудели" през 80-те. Ако аз бях министър на културата на Южна Африка, и аз този филм бих избрал да представи страната на София филм фест в Деня на човешките права 21 март (56-годишнина на Шарпвилското клане и 15-годишнина от моето пристигане в Южна Африка). Но за много от публиката и драмата, и културата на изразяване бяха чужди. Бяха дошли, защото беше безплатно и защото имаше почерпка с вино. Европеецът трудно си представя, че многословни патетични похвални или назидателни речи в ежедневен диалог между монтьор и перачка са възможни в реалния живот, но всъщност са си съвсем в реда на нещата. И се сместват езиците (зулу-коза-суту-английски) многократно в едно изказване, даже в рамикте на едно изречение. Преводът (субтитри) беше добър, но преводачът съвсем се беше оплел в цените и валутите. Наистина ставаше дума за повече от една, но bucks значи рандове, а не долари, а one-fifty значи 150, а не 1.50.

 

https://www.youtube.com/watch?v=Ey0zFRYNdno

 

 

 

 

P.S. За интересуващите се препоръчвам предишния филм на Сара Блечър Otelo Burning. И в него се разправя за алтернативни в средите на чернокожите общности мечти и разбирания за свобода. Примерно - да караш сърф като белите, вместо да чиракуваш за шофьор на маршрутка (taxi, южноафр,). Но действителността е много по-сурова, защото конфронтацията с малцинствения режим е в апогея си.

 

https://www.youtube.com/watch?v=gek4b3x0TTQ

Редактирано 22 март, 2016 от домосед

[FlyTraveler]

 

... но bucks значи рандове, а не долари...

 

 

"Bucks" си е "кинти" за каквато и валута да става въпрос, в случая просто е за рандове, но може да се каже и за левове или рупии примерно. Нямам предвид, че не знаеш това, просто да е по-ясно

 

Ще потърся и двата споменати от теб филма, биха ми били интересни, мерси за поста.

Редактирано 22 март, 2016 от FlyTraveler

[bay_kolio]

Аз да ви похваля "Бруклин". Готин майсторски романтичен любовен филм. Има и романтика. Преди 50 години ирландците са заселвали Бруклин, сега българите Чикаго. Няма как да не правя подобни аналогии. 
Чух един момък да казва , скучна работа не е моят филм. Та се замислих този филм не би подразнил никого, но явно има възрастов субективизъм.

http://www.imdb.com/title/tt2381111/?ref_=ext_shr_eml_vi#lb-vi1420866329

Заслужава си Оскарите

Редактирано 23 март, 2016 от bay_kolio

[bad kid]

И на мен ми хареса Бруклин, хубава история с приятни, непознати актьори.

Оскари обаче не спечели.

[домосед]

Три филма от категорията Големите награди на София Филм Фест

Аномалиса

САЩ, реж. Чарли Кауфман и Дюк Джонсън

Венеция'15 - Специалната голяма награда на журито

 

Чарли Кауфмановите психологически разработки и фантазии са придобит вкус. Някои от идеите му са гениални ("Да бъдеш Джон Малкович"), други са негледаеми ("Синекдоче, Ню Йорк"). Този е някъде по средата на скалата. Ако не беше куклена анимация, сигурно щеше да е от втората категория, защото половината сцени или нямаше да могат да бъдат показани на екран с живи хора (гол мъж на средна възраст излиза от банята да си търси хавлията, после с жената правят секс, без да се завиват), или щяха да са напълно банални (пият чай и коментират как пият чай). Те пак са банални, но с кукли е по-миличко. Главният герой (перфектно озвучен с отегчен поамериканчен британски акцент от Дейвид Тюлис) страда от синдром на Фреголи и всички околни му се струват един и същи човек с различна прическа, но с едно и също лице и един и същи глас, при това - мъжки. С кукли тоя номер става много лесно. Загубил е способността за емоционални връзки с когото и да било, а освен това са го пратили с най-банален полет, в най-банален хотел в най-банален град да чете лекция пред най-банални слушатели. Докато една с нищо незабележима сред баналните фенки, не му проговаря с женски глас. И той не пропуска случая да се порбва с нея. Да се изцери. След като японският бълващ сперма автоматон, който е купил на детето си от магазина  за нощни играчки не му е помагнал. Друг е въпросът дали му се получава и с нея изцерението. Не давам спойлери. Това, което ме накара да изпитам най-голямо професинално злорадство във филма, беше, че човекът е теоретик по обслужване на клиентите, а е подложен на една постоянна психоатаки точно от това, което проповядва - задължителни заучени фрази на гостоприемство и съчувствие от страна на напълно незаинтересован от личността ти служебно ухилен обслужващ персонал. В дизайна на CRM (Customer Relation Management) IT системи и бизнес процедури винаги съм поддържал спорната политика да не се прекалява в това отношение. И с тоя филм се чувствам напълно оправдан, веднъж и завинаги!
 

https://www.youtube.com/watch?v=DT6QJaS2a-U

 

Синът на Саул

Унгария, реж. Ласло Немеш

Кан'15 - Голямата награда; Оскар и Златен глобус за неанглоезичен филм

 

На втори опит субтирите не се дезинтегрираха по средата на филма и го изгледахме докрай. Много тежък филм за Холокоста, разгледан от една от най-нелицеприятните му и малко известни страни. Че черната работа по масовото унищожаване на хора - сваляне от камионите, наблъскване в бараките, събличане, вкарване в камерите, изкарване на труповете, поддържане на пещите за кремация, събиране на пепелта, изхвърляне в реката, класифициране и събиране на личните им вещи, миене, дезинфекциране - се е вършила също от концлагеристи. Зондеркомандо. Които са имали късмет да са физически здрави мъже и за тази си дейност да получат отсрочка за своето собствено унищожение. С цената на още по-тежък камък на съвестта. Който камък главният герой се опитва да отмести, като уреди почтително погребение на едно момче, обгазено на около 12 години. За която си идея не намира особена подкрепа у другарите си по съдба. Които се опитват с мъка да се разбират, доколкото успяват да си разменят изобщо приказки на глас на комбинация от езици и наречия от местата, от където са докарани. Маниерът на режисьора филмът да е сниман с камера на рамо, фокусиращо в едър план лицето на главния герой почти през цялото време не помага на зрителя да се почувства дори елементарен комфорт в ситуацията. Не, че дискомфортът на зрителя е сравним с дискомфорта на героите, разбира се.

https://www.youtube.com/watch?v=5azMcu4VQ7s

 

Такси Техеран

Иран, реж. Джафар Панахи

Берлин'15 - Златна мечка

 

Този филм, мисля, че ми става фаворит за целия фестивал!

Не помня да съм се хилил толкова на ирански филм. И тук като при Кауфман е добре да имаш малко познания за творчеството на автора. Джафар Панахи, откакто се помни, все е бил дисидент и от повече от 5 години му е напълно забранено да се занимава с кино, още по-малко да го изнася в чужбина или самият той да напуска страната. Въпреки това предпоследният му филм със заглавие "Това не е филм" е изнесен на флашка. За което има една препратка и тук. Как е изнесен тоя не съм съвсем сигурен. Последния му филм, който аз съм гледал, е "Засада". За едни момичета, които се опитват, преоблечени като момчета, да се вмъкнат на стадиона да гледат квалификационния мач Иран-Бахрейн за световното 2006. В Иран било забранено да влизат жени на мач, за да не слушали лош език сред мъжката публика. Тук темата, освен за неуодобството да си жена в Иран, е и за други абсурдни регулации в Иран - партийната линия и правилата на цензурата как да се правят "дистрибуцируем" филми в Иран, в които да няма "мрачен реализъм". Добрите герои трябвало задължително да са с мюсюлмански (а не традиционни персийски) имена и в никакъв случай да не носят вратовръзки. Пък оня чичко, дето спасил от затвор ограбителя си ... Направено е без никаква жлъч, ами с любов и към киното, и към хората. И с лека насмешка. Техниката му сама по себе си не е нова. Доку-фикшън с непрофесионални актьори в кола. Ефектът е отличен. Комфортът на зрителя е осигурен.

 

https://www.youtube.com/watch?v=eM2tblIkL4g

Редактирано 24 март, 2016 от домосед

[домосед]

Следващият филм провокира въпроса Дюк ле по-гомял фен на Пинк Флойд или аз на Нирвана.

 

Кърт Кобейн: Montage of Heck

САЩ, реж. Брет Морген

 

Организаторите на фестивала са се затруднили да преведат заглавието. Аз също. От интервю с режисьора става ясно, че това е надписът на една касетка с експериментални записи, работни и всякакви бележки и занимавки, а също и мотивационни, рекламни и пропагандни "кичозни" клипчета от радиото, която е открил в архивите на Кърт Кобейн. Някои от тези записи звучат във филма, макар и да не го осъзмаваш в реално време.

 

Филмът е музикално-биографичен за Кърт Кобейн и много добър. По няколко причини. За Кърт Кобейн може да е писано много, но повечето са медийни спекулации, защото самият той е избягвал срещи с публика освен чрез музиката на Нирвана. Цялостен биографичен филм не е правен. Гледал съм един игрален на Гъс ван Сант, Last Days, с докадки за последните му дни, който беше неприятен, клонящ към противност.

 

Тук, понеже идеята за филма произлиза от дъщеря му Франсис, са успели да стопят леда и да вкарат на екран всикчи оцелели близки в живота на Кърт, които биха имали съображения един срещу друг, ако инциативата беше на някой от тях. Тук са интервюирани и баща му, и майка му, и мащеха му, и сестра му, и Трейси, и Кортни, и Крист Новоселич (он че ми каже, че бил Новоселик). Дейв Грол не се появява в съвременни интервю, но името му е в челото на благодарностите за съдействие. Трето, режисьорът, не се опитва да възвеличае или оплюе Курт. Спечелил доверие, изтисква максимално искреност от интервютата и от материалите, които е намерил. Кортни му била дала ключа към склада с всички вещи и архиви на Кърт и го оставила да покаже на публиката каквото намери за добре и както намери за добре.

 

И той е намерил добре! И като материал и като артистични решения как да го покаже. Освен, че звучи музиката на Нирвана във всевъзможни ремикси, на екран в анимация оживяват рисунки от тетрадките на Курт, някои ключови моменти в живота му са пресъздадени с друг стил анимация, сцени с кукли са монтирани между едрозърнести кадри от домашни филмови и видеокамери. Интервютата са монтирано така, че да се получи цялостен, логичен и разбираем портрет на една от най-големите икони на 90-те, на рокенрола, и на поп-културата като цяло. 

 

https://www.youtube.com/watch?v=4kUK-5mbuK0

[Duke]

Следващият филм провокира въпроса Дюк ле по-гомял фен на Пинк Флойд или аз на Нирвана.

 

 

За целите на анализа, веднага открих паркърова препратка на 0:35 в трейлъра...

[домосед]

За целите на анализа, веднага открих паркърова препратка на 0:35 в трейлъра...

 

Браво! Добра аналитична наблюдателност.

 

Режисьорът в интервюто си казва в прав текст, че основно вдъхновение как да се правят музикално-документални филми му е получил от Стената на Паркър

[Hesoss]

последния филм който гледах беше римейк на Точка на пречуване с Патрик Суейзи ...филма се казва Критична точка и е гола вода от към сюжет наблегнали са на екстримните спортове но без почти никаква връзка по между им ....доста бях разочарован но ... шанс това е киното

[iMari]

"The Lady in the van". Домосед беше представил този филм по-нагоре в темата.

https://www.youtube.com/watch?v=OA8tMziteZM

Пълнокръвно британско кино,много ми хареса.Повече комедия, отколкото драма. А Маги Смит е толкова добра в ролята си на клошарка,че ако не беше така популярна,щях да реша,че са я взели от улицата.

 

И като стана въпрос за възрастни дами:

https://www.youtube.com/watch?v=I0hJ7NHDglU

Свежа комедия за шашава баба-гей- бунтарка с проблем с агресията,опитваща се да помогне на внучка си да събере пари за аборт.Двете обикалят близки и познати за съпорт.Цялата тази разходка, всъщност е ретроспекция на сложните  отношенията на бабата към близки и приятели.Въпреки,че изглежда като лека комедия,филма изследва  взаимоотношенията между хората и чуствата,които често остават скрити.

 

П.п Най-накрая гледах Завръщането.Противно на очакванията ,филма ми хареса и беше интересен до край.Може да е по действителен случай,за мен си беше фантасмагория,може би и затова не  ми беше депресиращ.

От една страна,жалко е актьор с толкова колоритни роли, да вземе Оскар за пет реплики и то от прости изречения.Но от друга,филма е снимат при тежки условия,студ ,плуване в ледени води и т.н.,за което се иска и подготовка и издръжливост и отдаденост.Може би Академията да е оценила точно това.Надявам се поне сцените с мечката да са монтаж и да са му спестили мъките.

[Edem]

Последно гледах "Нощен влак към Лисабон", екранизация на роман станал сензация. Не съм го чел, но по описание е това:

 

Неочаквано учителят по древни езици Раймунд Грегориус напуска своя установен начин на живот в Берн, за да се впусне по дирите на един мистериозен португалски писател. Героят все повече се заплита в текстовете и живота на Амадеу де Прадо, като от един момент нататък пътуването към него се превръща в пътуване към самия себе си. В Лисабон Грегориус ще се натъкне на изключително напрегнатия и драматичен живот на Прадо, ще научи за съпротивата по време на диктатурата на Салазар и ще се завърне в своя Берн не само преоткрил себе си, но и носещ на плевите си товара от страха пред нещо предстоящо.

„Нощен влак за Лисабон" е третият роман на родения в Берн професор по философия Паскал Мерсие и безспорно най-успешният му. Той се задържа с месеци в топ 20 на най-продаваните книги в Германия и е посрещнат изключително добре от критиката - нещо не чак толкова често срещано.
Гунтер Никел пише в „Ди Велт": Тук четенето се превръща в преживяване. Този роман е написан от един талантлив писател и брилянтен философ. Книгата се чете на един дъх и човек не може да я остави.

Едно фантастично пътуване с влак навътре, което може да се схване като метафора за пътуването на живота. Ото А. Бъомер в „Ди Цайт"

 

Трейлър:

 

За мен лично филма беше объркан, хаотичен и много плосък. Нито атмосферата на Португалия беше показана по завладяващ начин, нито пък актьорската игра беше особено добра - повечето се опитваха просто да си кажат репликите на разбираем английски. Може би проблема е в мен, но очаквах повече.

[домосед]

След като видяхме българите и поляците как воюват в Ирак, на последната избрана от мене прожекция на СФФ дойде ред да видим и датчаните в Афганистан. Ситуациите са подобни - негостоприемна среда, културен шок, абсолютно различни етични норми на воюване, противоречиви заповеди, нисък мотавация, патрул, засада, ранени, разследване ...  

 

Но за разлика от полско-българския филм, в който идеята беше, че и при такава ситуация, може да се извърши нещо добро, етично, геройско и полезно, тук идеята е точно обратната - че не може. Датчаните в Афганистан не само не могат да изпълнят основното си (на теория) задължение - да защитават цивилното население от талибаните - ами направо сеят смърт сред него, за да спасят своята кожа (за да е по-силен ефектът - раненият, чиято кожа трябва да бъде спасена, не е Мат Деймън, ами лигльото ревльо на ротата). И после разследват и търсят справедливост за посяната смърт по собствените си извисени правила на цивилизовано правосъдие на хиляди километри от мястото на действието, без оцелелите сънародници на жертвите хабер да си имат, че някой някому търси сметка. И с малки изключения обществото лицемерно се съгласява, че станалото - станало, датският живот и датските деца са по-ценни от афганистанските.

 

Обаче като те попита твоето собствено датско дете дали си убивал деца, какво отговаряш?
 

https://www.youtube.com/watch?v=qRkE5ZrPzs0

[Asterisk]

 И с малки изключения обществото лицемерно се съгласява, че станалото - станало, датският живот и датските деца са по-ценни от афганистанските.

Повече хора - повече разлики във впечатленията. За мен беше много по-истински военен филм, без  многочислените битки и масови  убийства, но  по-въздействащ. За човек, който  не е присъствал пряко ми се стори много реалистичен, както на полето, така и във военния съд. С единствена забележка – всички мисионери бяха по-културни от завършващи студенти. Не помня никакъв жаргон. По-напрегнатата ситуация ми се стори в съда.А децата – не мисля, че му беше безразлично. Но какво може да направи сам човек срещу цяла система, начин на мислене и реализация  - единствено да избяга, където и както намери за добре, или да стане като тях, да ги задмине, придобивайки власт и контрол и да изгуби тотално себе си. Ако  има  възможност.

 

Първо трябва да ни убият, документален

 

 

Режисъорът Джоана Шуорц изпуснала полети -  необичайно за нея. Това от човекът, обявил филмът.

 

Филмът разказва за джихадисткото нашествие на ислямски групировки в Мали и отцепването на областта Азауат под формата на откъслячни разкази  на няколко души – музиканти. Някъде в  началото се появява кадър как режат ръката на крадец –брутално (с  малък тъп нож), защото шериатът го изисква. Закон, при това не лош според тях, справедлив, но насилствено наложен. Някои от артистите/участниците (?) бяха особено убедителни, но една от най-пострадалите, лежала 6 месеца в затвор, изглеждаше по-скоро равнодушна.  Джихадистите налагат забрана за слушането на музика и въобще всякакви музикални прояви. А музиката изглежда е нещото, без което малийците не могат и ще загинат. След френската подкрепа, музикантите и 2 певици решават да изнесат концерт в Тимбукту (с допитване до няколко високопоставени лица). Текстовете им са директни. Още в началото  се  пееше в песен, че трябвало да се гласува.  През цялото време имах усещането , че малийците са безделници с повърхностен и примитивен живот, с изключение на перачките. Друга група музиканти замина за Лондон при съвместен проект с тамошни продуценти. Хареса им   този „друг свят”. А  те работят за обединението на нацията, за завръщането на избягалите в търсене на спасение и защото първо трябва да ги убият.

Въздействащ.

 

Да плуваш с акули, ’94 (не е от СФФ)

На този попаднах случайно. Млад новопостъпил асистент на известен продуцент бива унижаван, тъпкан и мачкан безогледно и брутално. От продуцентът. В края момчето вече е на висока позиция, но посрещна новия си млад асистент със същите думи, с които бяха посрещнали и него.  И  ако филмът е предназначен за определена възрастова група  (коментирано в него), то у нас не би трябвало да има каквито и да било ограничения. Защото подобни „асистенти”  никога не напредват, дори напротив, за да бъдат максимално закотвени и „полезни” остават едни начинаещи, тъпчени и мачкани до край.  И така развитието спира, умишлено, и за всички. За това е актуален.

 

Прегръдката на змията, 2015

 

 

Пътуване в личния свят и обичаите на някои племена в Южна Америка. Двама изследователи с една цел. Първият  търси цветето, лекуващо всички болести, за да се излекува самият той.  През 1909.  Вторият върви по неговите стъпки през 1940. А шаманът им помага и напътства.  Наред с пейзажите и представянето на начинът на живот на племената, върви диалог, в който изпъкват вижданията за светът на местните. Думите звучат така, че да бъдат директно приети от зрителя, а в същото време  отразяват индианските виждания и начин на мислене (доколкото можем  да ги разберем). Има намеса и в паранормалното, особено в светът на сънищата: как двама души могат да сънуват едно и също нещо, което не знаят какво е?

(Нашата църква ги отрича, обявявайки , че  трябва да бъдат забравени , защото сънищата са от дявола. Не ми се проучва.)

Християнството е намесено  във филма, но представено като религия, караща хората да подлудеят,  и опустошаваща  природното „аз” на местните. Които така или иначе са изчезнали вече племена, споменато към края. А това не е нищо ново, отчитайки, че човекът е животно.

В това отношение - паралел между обичаи, вярвания и човешка природа, смесвайки неизвестното  и известното, филмът е много смислен, същностен и богат.Бих го гледала няколко пъти, но няма да ми стане любим  - прекалено черноглед ми се вижда.

 

 

Братя Грим, 2005

 

 

Не можах да му хвана отначало нишката. Най-общо са представени приказки на Братя Грим, миксирани до неузнаваемост, с „уникални” ефекти, всевъзможни чудовища, отрязани глави, коне, гълтащи деца, вещици, паяци, и много кал, и мрак. Селцата ми приличаха на декор за театър. Артистите – пародия (търсен и нарочен  ефект), трудна за гледане. Посланията – директни, а цялата лудница буди разни асоциации, предполагам различни за всеки. По интересното: ползвал ли е режисьорът помощни вещества, за да генерира подобни визуални гениалности?В началото мислех да си тръгнем, особено след като малкият заяви: „Това съм го гледал по ТВ и на български миналата година”. Добре, че каза, че е гледал само 5 минути та да останем. По-нататък стана по-интересно, но само защото се чудех какво ли щеше да е аз да съм Terry Gilliam и да правя такъв филм.

Не са пропуснали да вметнат язвителни реплики в стил „не понасям италианци”.И все пак изненадата дойде накрая, като си разрових чантата за един текст, неглижиран неволево от мен, въпреки усилията, желанието и упорството ми. Текст, който мисля залага идеята на филма, извън посланията.

Извадка:

„Живели някога в Германия двама братя, които обичали хубавите истории – с магии и опасности, с кралски особи и подлеци. В  училище те срещнали мъдър човек, който ги отвел до съкровище – библиотека със стари книги, пълни с приказки, по-очарователни от всичко, което били чували някога. Вдъхновени, братята започнали да събират своя собствена колекция с истории, слушайки преданията, разказвани от сънародниците им. Скоро те вече имали свое съкровище – книга с приказки, която очаровала милиони хора по далечни земи поколения наред. Двамата братя, Якоб и Вилхелм, я нарекли „Children`s and Household Tales" и я публикували в Германия през 1812. Сбирката била преведена на повече от 160 езика, от  Inupiat на Арктика до Swahili в Африка. Феномен, който се конкурира с Библията. Такава слава би шокирала  двамата братя. По тяхно време били продадени малко копия в Германия. Ранните издания дори не били предназначени за деца.

Якоб и Вилхелм се считали за патриотични студенти по фолклор.  Те започнали да творят, когато Германия била окупирана от Наполеоновите войски на Франция. Новите управляващи потискали местната култура. Братята започнали работа по създаването на сборник приказки с цел да спасят традицията на разказване на истории, застрашена по онова време.

Много преди времето на братята Грим, разказването на истории процъфтявало в кръчми, барове и домовете на селянките.  През зимните вечери, предейки вълна, жените си правели компания и се забавлявали с истории за приключения, романси и магии. Всичко на всичко 40 такива разказвачи предоставили  своите истории на братята Грим, много  от тях идвайки до къщата им в Kassel.`Marie` им поверила едни от най-известните – Little Red Riding Hood, Snow White и Sleeping beauty. Но те не били от част от немските традиции. Marie имала френска бавачка, която и разказвала истории, които братята били чели в сборник, писан от Шарл Перо през 1697, Tales of My Mother Goose. Въпреки, че се стараели да запазят оригиналните истории, Вилхелм продължил да ги усъвършенства до издаването на финално издание през 1857. С цел да ги направи по-достъпни за децата и техните родители, той наблегнал на моралът и половите роли.  Според братята сборникът служел като „наръчник  за поведение”.

На какво се дължи тази популярност? Според някои причината е, че героите винаги жадуват за щастие. Но истината вероятно се крие в произходът им (на приказките). Приказките на Грим са създадени без да бъдат задържани от граници като  възраст и култура. Техните умения се свеждали до това да ги пресъздадат в универсален за разбиране стил, който изглежда отразява настроенията  и интересите ни, докато ги четем. „

 

Дали френските войници са се страхували, разхождайки се в омагьосаните гори на немския фолклор?

 

Поуката си е моя: свеждане на детските филми към 0; второ – следващият път, когато изскочи някой с ново и позитивно внушение или идеологии, обясняващ как не можело да имаме всичко, но за това пък можело да променим отношението си  към настоящето, променяйки си нагласата към него, ще трябва да му предложа от специалитетите, които предлагат в movie-то с думите „яж и си представи, че е френско гурме – руло от патица със сос от екологично чисти боровинки” .

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Редактирано 1 април, 2016 от Asterisk

[Duke]

 

 

Братя Грим, 2005

 

 

Не можах да му хвана отначало нишката. Най-общо са представени приказки на Братя Грим, миксирани до неузнаваемост, с „уникални” ефекти, всевъзможни чудовища, отрязани глави, коне, гълтащи деца, вещици, паяци, и много кал, и мрак. Селцата ми приличаха на декор за театър. Артистите – пародия (търсен и нарочен  ефект), трудна за гледане. Посланията – директни, а цялата лудница буди разни асоциации, предполагам различни за всеки. По интересното: ползвал ли е режисьорът помощни вещества, за да генерира подобни визуални гениалности?В началото мислех да си тръгнем, особено след като малкият заяви: „Това съм го гледал по ТВ и на български миналата година”. Добре, че каза, че е гледал само 5 минути та да останем. По-нататък стана по-интересно, но само защото се чудех какво ли щеше да е аз да съм Terry Gilliam и да правя такъв филм.

Не са пропуснали да вметнат язвителни реплики в стил „не понасям италианци”.И все пак изненадата дойде накрая, като си разрових чантата за един текст, неглижиран неволево от мен, въпреки усилията, желанието и упорството ми. Текст, който мисля залага идеята на филма, извън посланията.

Извадка:

„Живели някога в Германия двама братя, които обичали хубавите истории – с магии и опасности, с кралски особи и подлеци. В  училище те срещнали мъдър човек, който ги отвел до съкровище – библиотека със стари книги, пълни с приказки, по-очарователни от всичко, което били чували някога. Вдъхновени, братята започнали да събират своя собствена колекция с истории, слушайки преданията, разказвани от сънародниците им. Скоро те вече имали свое съкровище – книга с приказки, която очаровала милиони хора по далечни земи поколения наред. Двамата братя, Якоб и Вилхелм, я нарекли „Children`s and Household Tales" и я публикували в Германия през 1812. Сбирката била преведена на повече от 160 езика, от  Inupiat на Арктика до Swahili в Африка. Феномен, който се конкурира с Библията. Такава слава би шокирала  двамата братя. По тяхно време били продадени малко копия в Германия. Ранните издания дори не били предназначени за деца.

Якоб и Вилхелм се считали за патриотични студенти по фолклор.  Те започнали да творят, когато Германия била окупирана от Наполеоновите войски на Франция. Новите управляващи потискали местната култура. Братята започнали работа по създаването на сборник приказки с цел да спасят традицията на разказване на истории, застрашена по онова време.

Много преди времето на братята Грим, разказването на истории процъфтявало в кръчми, барове и домовете на селянките.  През зимните вечери, предейки вълна, жените си правели компания и се забавлявали с истории за приключения, романси и магии. Всичко на всичко 40 такива разказвачи предоставили  своите истории на братята Грим, много  от тях идвайки до къщата им в Kassel.`Marie` им поверила едни от най-известните – Little Red Riding Hood, Snow White и Sleeping beauty. Но те не били от част от немските традиции. Marie имала френска бавачка, която и разказвала истории, които братята били чели в сборник, писан от Шарл Перо през 1697, Tales of My Mother Goose. Въпреки, че се стараели да запазят оригиналните истории, Вилхелм продължил да ги усъвършенства до издаването на финално издание през 1857. С цел да ги направи по-достъпни за децата и техните родители, той наблегнал на моралът и половите роли.  Според братята сборникът служел като „наръчник  за поведение”.

На какво се дължи тази популярност? Според някои причината е, че героите винаги жадуват за щастие. Но истината вероятно се крие в произходът им (на приказките). Приказките на Грим са създадени без да бъдат задържани от граници като  възраст и култура. Техните умения се свеждали до това да ги пресъздадат в универсален за разбиране стил, който изглежда отразява настроенията  и интересите ни, докато ги четем. „

 

Дали френските войници са се страхували, разхождайки се в омагьосаните гори на немския фолклор?

 

Поуката си е моя: свеждане на детските филми към 0; второ – следващият път, когато изскочи някой с ново и позитивно внушение или идеологии, обясняващ как не можело да имаме всичко, но за това пък можело да променим отношението си  към настоящето, променяйки си нагласата към него, ще трябва да му предложа от специалитетите, които предлагат в movie-то с думите „яж и си представи, че е френско гурме – руло от патица със сос от екологично чисти боровинки” .

 

 

 

Нямам идея доколко си запозната с творчеството на Тери Гилиъм, но за пълноценно усещане на спецификата на повествованието в неговите филми, поне според мен е добре предварително да прочетеш (или още по-добре да погледнеш) повече за работата му в комедийната група "Монти Пайтън", защото кучето е заровено още някъде там през 70-те...

[Asterisk]

Нямам идея доколко си запозната с творчеството на Тери Гилиъм, но за пълноценно усещане на спецификата на повествованието в неговите филми, поне според мен е добре предварително да прочетеш (или още по-добре да погледнеш) повече за работата му в комедийната група "Монти Пайтън", защото кучето е заровено още някъде там през 70-те...

Кучето не мога да намеря Не ги понасям, и стилът им, и хилежът. Нека си е гениален. А филмите ги избирам както падне и интересът за четенето много рядко се появява предварително.

Редактирано 1 април, 2016 от Asterisk

[bad kid]

 

Не е нито  от добрите, нито от смешните филми на Коенови, нещо не са във форма братята 

[Duke]

Не само че не са във форма, ами направо ме загубиха като ревностен техен фен в последно време. Така е като се сменят приоритетите и вместо за братство започне да се говори за сестринство...

[домосед]

Продължавам на скандинавска вълна.

 

По-шумно от бомби

реж. Йоаким Трие, 2015

 

Продукцията е норвежка, историята - американска, Изабел Юпер играе французойка. Военен фотограф. Добър. Прекарва времето си по горещите точки на света, а не с мъжа си учител и двамата си сина в Америка. Загинала е в автомобилна катастрофа още преди началото на филма, но това не ѝ пречи да играе главната женска роля почти през цялото време - в ретроспекции, реминисценции, нощни и дневни сънища на тримата мъже с главни мъжки роли. И един - с поддържаща. Които не могат да се разберат нито помежду си, нито в отношението си към нея и мястото ѝ в живота им.

Трудно ми е да взема страната на който и да е от четиримата.

 

https://www.youtube.com/watch?v=1-Yw5clD4yU

 

 

Угощението на Бабет

реж. Габриел Аксел, 1987

 

Този филм, няма никакво логично обяснение, защо не съм го гледал досега. Излезе на една от първите световни кинопанорами в София още по соца, когато се формирахме като неизлечими киномани. И е взел оскар! И е за ядене! И е по Карен Бликсен, а Карен Бликсен е колкото датска, толкова и африканска икона! Пък аз и Африка ... (е, точно в тая история няма нищо африканско освен, може би, костенурката, завалията) А съм го пропуснал. И е трябвало да изчакам още 29 години да излезе на български сборник с новели на Карен Бликсен, на чиято премиера в кино Одеон да покажат и филма. С оригиналните субтитри от 80-те. И с прекъсвания, кръпки и прескачания съвсем като по времето, когато киното се казваше Дружба. 

Филмът влиза моментално в любими! 

Както с носталгия към старите кина, така и с носталгия към доброто старо кино отпреди Догмите. И датската Догма'95 на ултрареалистично кино, и съвремнните догми на самоцензуриране (под страх от разгром в социалните мрежи), които няма да позволят на екран да се свари супа от гигантска морска костенурка, даже и историята да е от XIX век. За една французойка, бежанка от войната 1871, която попада в пуританската протестантска община на затънтено датско село и години прислужва само срещу подслон и храна на две стари моми, поддържащи паството на починалия си баща. Всяка от които на младини е жертвала личните си мечти за духовната мисия на баща си. От благодарност (а и неудовлетвореност от местната кулинарна традиция, която включва две ястия - рибена  супа и хлебно-бирена каша), след като печели на лотарията, Бабет решава тя да им приготви вечерята за 100-годишнината от рождението на пастора. По френски!

И на трапезата се срещат два свята и два светогледа, които не воюват един с друг, но не са имали и нямат истински допирни точки. Разминаването е на множество нива - религия, език, етика, матриализъм, хедонизъм, романтика, въздържание, пропуснати възможности, търсене на място в живота (и след смъртта). Но (според мене) най-голямата пропаст е между тези, за които работата на майстора готвач е изкуство и тези, за които творенията на майстора готвач са изкушение в греховния смисъл.

Тук ми е много лесно да взема страна!

 

https://www.youtube.com/watch?v=SvNifgj_dv4

[FlyTraveler]

Угощението на Бабет

реж. Габриел Аксел, 1987

 

Този филм, няма никакво логично обяснение, защо не съм го гледал досега. Излезе на една от първите световни кинопанорами в София още по соца, когато се формирахме като неизлечими киномани. И е взел оскар! И е за ядене! И е по Карен Бликсен, а Карен Бликсен е колкото датска, толкова и африканска икона! Пък аз и Африка ... (е, точно в тая история няма нищо африканско освен, може би, костенурката, завалията) А съм го пропуснал. И е трябвало да изчакам още 29 години да излезе на български сборник с новели на Карен Бликсен, на чиято премиера в кино Одеон да покажат и филма. С оригиналните субтитри от 80-те. И с прекъсвания, кръпки и прескачания съвсем като по времето, когато киното се казваше Дружба. 

 

С този филм ме върна към първата кинопанорама в София, когато за мен просто света буквално се отвори - скока беше прекалено голям - от две години казарма и тайно четене на кинокритики в списание "Лик" до гледане на голям екран "на живо" на топ световните филми от тази (1987) и предните години. Прибавяме и факта, че това беше още по време на соца. Няколко дни висях по опашки и не ходих на лекции и гледах почти всичко от основната (в НДК) и съпътстващата програма (по разните кина - това бяха наградените филми от предни години).

 

"Угощението на Бабет", да си призная, гледах по препоръка и заедно с тогавашното си гадже. По това време нито знаех коя е Карен Бликсен, нито, че някой ден ще се влюбя в Африка, ще отседна в предградието на Найроби, кръстено на нея и ще посетя къщата и - музей. Нито бях гледал даже биографичния (за Карен) филм "Out of Africa" на Сидни Полак (баси датския акцент дето го извади Мерил Стрийп). Не мога да твърдя, че филма ("Угощението на Бабет") тогава го разбрах напълно, но като цяло схванах идеята за двете диаметрално противоположни схващания за живота. Много ми хареса и играта на Стефан Одран в главнята роля, кефех се да видя на екран (а не само да чета за нея) и една Бергманова актриса - Биби Андерсон.

 

Не знаех, че и любимото ми филмотечно кино (бившо "Дружба") продължава да съществува и там да прожектират от така наречените "авторски филми". Нещо доста съм изостанал...

 

Не знам дали ще тръгна да търся отново "Угощението на Бабет", но "По-шумно от бомби" с Изабел Юпер ще се опитам да го издиря.

 

Благодаря за поста!

Редактирано 15 април, 2016 от FlyTraveler

[Asterisk]

Салвадор, реж. и сценарист  Оливър Стоун,  сценарист и гл.м.р. Джеймс Уудс

 

https://www.youtube.com/watch?v=5e3na-7QZtA   

 

Гражданска война в Салвадор (действието е през 1980-1981) - местното управление, упражняващо насилие срещу населението и партизански отряди, борещи се срещу репресиите.  Американският журналист Ричард  Бойл заминава за Салвадор. Препоръчвам

Редактирано 16 април, 2016 от Asterisk

[FlyTraveler]

След като видяхме българите и поляците как воюват в Ирак, на последната избрана от мене прожекция на СФФ дойде ред да видим и датчаните в Афганистан. Ситуациите са подобни - негостоприемна среда, културен шок, абсолютно различни етични норми на воюване, противоречиви заповеди, нисък мотавация, патрул, засада, ранени, разследване ...  

 

Гледах ги и двата филма, един след друг. И двата ми харесаха. Изключиелно добре снимани бойни (военни) сцени за полско-български филм, Христо Шопов ми е любимец още от едно време.

 

Изводите ти си ги описал - за пореден път си мисля какъв к@р е войната, включително и така наречените мироопазващи мисии. При две супер сили в света, каквото и да разправят, такива мисии де факто защитават техните гео-стратегически интереси и носят изключително високи печалби на определени кръгове. Хайде, там грозно не-грозно, ползи поне има (за самите супер сили, не за местните).

 

Още по-кофти е когато в такива мисии се замисват и държавички, които го правят с една-единствена цел - да угодят на "големите началници" т. е. нито постигат някакви национални цели, нито помагат на местните хора или пък за разрешаването на конфликт. Всъщност помагат да се разреши конфликта в полза на тези, които са ги извикали.

 

В повечето случаи участието в умиротворителни мисии на държавички, които "не пеят сами по себе си"  се прави не толкова заради приноса в самата бойна дейност, ами за да изглежда чуждото военно присъствие международно (тогава се вкарва термина "международни умиротворителни сили") и някак си всичко изглежда изглежда по-легитимно и приемливо в очите на 'орицата по света, а и пред местните. Военните изкарват по някой долар (рубладжиите поне за момента нямат "сателити", които да вкарват в такива схеми). 

 

Изобщо не споменавам за директните опасности за самите "не-пеещи" (или пеещи само хорови back vocals) държави при участие в подобни идиотщини - атентатите на гарата в Мадрид са прекрасен пример.

 

Хубави филми, само да ги гледат и най-вече тълкуват правилно повече хора.

 

Благодаря за поста и насочването на вниманието ми към тези два филма!

Редактирано 16 април, 2016 от FlyTraveler

[Asterisk]

Гледах ги и двата филма, един след друг. И двата ми харесаха. Изключиелно добре снимани бойни (военни) сцени за полско-български филм, Христо Шопов ми е любимец още от едно време.

 

Изводите ти си ги описал - за пореден път си мисля какъв к@р е войната, включително и така наречените мироопазващи мисии. При две супер сили в света, каквото и да разправят, такива мисии де факто защитават техните гео-стратегически интереси и носят изключително високи печалби на определени кръгове. Хайде, там грозно не-грозно, ползи поне има (за самите супер сили, не за местните).

 

Още по-кофти е когато в такива мисии се замисват и държавички, които го правят с една-единствена цел - да угодят на "големите началници" т. е. нито постигат някакви национални цели, нито помагат на местните хора или пък за разрешаването на конфликт. Всъщност помагат да се разреши конфликта в полза на тези, които са ги извикали.

 

В повечето случаи участието в умиротворителни мисии на държавички, които "не пеят сами по себе си"  се прави не толкова заради приноса в самата бойна дейност, ами за да изглежда чуждото военно присъствие международно (тогава се вкарва термина "международни умиротворителни сили") и някак си всичко изглежда изглежда по-легитимно и приемливо в очите на 'орицата по света, а и пред местните. Военните изкарват по някой долар (рубладжиите поне за момента нямат "сателити", които да вкарват в такива схеми). 

 

Изобщо не споменавам за директните опасности за самите "не-пеещи" (или пеещи само хорови back vocals) държави при участие в подобни идиотщини - атентатите на гарата в Мадрид са прекрасен пример.

 

Хубави филми, само да ги гледат и най-вече тълкуват правилно повече хора.

 

Благодаря за поста и насочването на вниманието ми към тези два филма!

Какво значи правилно и кой знае кое е правилно като всеки пречупва нещата през собствения си светоглед. И всеки може да види нещо, което някой друг е пропуснал. Повечето информация винаги дава предимство стига да можеш да се добереш до нея и да я анализираш. [Вече съжалявам, че не съм станала журналист, географ или нещо такова, знам ли какво...]

За войната - кое е по-малкото зло: да умреш от раз от 1 куршум или да умираш бавно от глад в продължение на десетилетия в името на чуждите интереси...

 

 

Добре, че има такива теми и кой да пише, че определено ни отварят очите. Благодаря!

Редактирано 17 април, 2016 от Asterisk

[FlyTraveler]

Повечето информация винаги дава предимство стига да можеш да се добереш до нея и да я анализираш. [Вече съжалявам, че не съм станала журналист, географ или нещо такова, знам ли какво...]

За войната - кое е по-малкото зло: да умреш от раз от 1 куршум или да умираш бавно от глад в продължение на десетилетия в името на чуждите интереси...

 

 

Добре, че има такива теми и кой да пише, че определено ни отварят очите. Благодаря!

 

Не винаги, не трябва да бъркаме информацията с познанието... В днешно време информация да искаш, не можеш избяга от нея даже :) Може да имаме хиляди точки, но да не знаем как да ги свържем, а може да свържем 5 и картината да ни е горе-долу ясна :) Ако умеем да "свързваме точките", ДЕЗинформацията която ни се  хвърля, хваща по-малко дикиш или в по-добрия случай се научаваме как да я "превеждаме" и тълкуваме. Темата е за кино, но то също е много важен елемент на познанието и пропагандата.

 

Иначе според мен по-малкото зло е да умираш от глад с десетилетия, защото не знаеш какво може да ти се случи през това време - може да спреш да умираш, може да си смениш държавата, може да забогатееш и какво ли още не, докато при поразяване с куршум отведнъж, филма (или поне познатата му за всички нас част) свършва. :)

[Asterisk]

Не винаги, не трябва да бъркаме информацията с познанието... В днешно време информация да искаш, не можеш избяга от нея даже :) Може да имаме хиляди точки, но да не знаем как да ги свържем, а може да свържем 5 и картината да ни е горе-долу ясна :) Ако умеем да "свързваме точките", ДЕЗинформацията която ни се  хвърля, хваща по-малко дикиш или в по-добрия случай се научаваме как да я "превеждаме" и тълкуваме. Темата е за кино, но то също е много важен елемент на познанието и пропагандата.

 

 

Точно в дезинформацията е проблемът.

Останалото историята го е доказала.

За това и най ми допада намекът тук, доколкото  и както го разбирам, само в контекста на филма:

 („Ако” = не знае => не се налага да правя нищо, считано от Него/някой, както за правилно, така и за неправилно => …)

 

 

Главният герой определено знае как  „да се измуши между капките”  и може да е още по-добър. Мисля, че е много добър пример

Редактирано 18 април, 2016 от Asterisk

[T.E.Lawrence]

Крилете на Кирин. За феновете на японското кино.