ПОЕЗИЯ

[ruwenzogy 20138]

Когато си отива младостта,
кръжат в небето птици уморени –
тъгуват птиците по пролетта,
насред убийственото юлско време.
Когато си отива младостта,
по-кратки стават следващите нощи…
Не смогва да отвърне любовта
на всяко наше ненаситно „още“.
Когато си отива младостта,
животът не започва отначало,
но цялата му крехка красота
е видима дори през огледало:
застигайки ни бавно старостта,
насред убийственото юлско време,
когато си отива младостта,
ти все така оставаш част от мене.
Добромир Банев

[Kalina Ivanova 11564]

Август трябва да се отпива бавно, като скъп ликьор.

Налейте си в малка чашка, отпийте глътка и погледнете през чашата към слънцето...

Августовските нощи трябва да са изпълнени със светлини на свещи, чаши вино, мъркане на котка и песента на щурците.

 

Августовските дни трябва да бъдат сложени между страниците на любима книга, като отметки, така, че когато през мрачния ноември извадите тази книга от рафта, да ви лъхне горещината на тези дни...

И недейте да възклицавате: "О, вече е август, идва есента... " 
Не бързайте!
Спрете часовника!
Отпийте глътка...

Рей Бредбъри

[crazyhorse 6906]

Интересна тема-чак сега я намирам!

Ето и нещо от мен-страхотен текст на единствения и неповторим "Фактор" в българската музика...

 

"Три думи бих ти казал, но самотен ги сричам

и дълго в мен ги пазя - "Само теб обичам! ".

Три думи нежно скрити, в моя сън ги изричам.

Звънят над мен звездите - само теб обичам!

 

Ще отминеш ти

с хубавите дни,

всеки път нямам тази възможност

да кажа думи три,

да кажа думи три.

 

От болка тайна смазан в тъмнината бих тичал,

но ти веднъж ми каза "Само теб обичам! ".

И звезден миг настъпи, няма как да отричам

чух тези думи скъпи - само теб обичам!

 

С мен ще бъдеш ти

много, много дни

и дори ще забравим кой първи

прошепна думи три,

прошепна думи три.

 

У-у думи три...

 

С мен ще бъдеш ти

много, много дни

и дори ще забравим кой първи

прошепна думи три,

прошепна думи три.

Думи три..."

 

[iaia_mama 14633]

Днес се навършват шест години, откакто ни напусна големият български поет, сценарист, драматург и преводач Валери Пeтров. Ако беше жив сега щеше да е на 100 години.

Да си припомним малко от красивите му стихове:

 

Какво си, любов
Какво си, любов, ах, какво си, кажи!
Защо все край тебе човекът кръжи?
Защо ни изглежда животът по-нов,
щом твойта надежда ни лъхне, любов?

Тъй хвали те всеки, когато обича
и в майски пътеки сред розите тича,
но щом убоде ни бодилът суров,
крещим разгневени: "Какво си, любов?"

Какво си, любов, ах, какво си, кажи!
Защо все ловим се на твойте лъжи?
Защо момък млад и старик философ
еднакво си патят от тебе, любов?

Но тъкмо сме дали на себе си слово,
че вече едва ли ще любим отново,
отново долита познатият зов
и всеки те пита: "Какво си, любов?"

Какво си, любов, ах, какво си, кажи!
Защо твойта мъка тъй сладко тежи?
Защо, вкусил ада, човек е готов
отново да страда от тебе, любов?

 

Добрите писма

Толкова радост извика
писмото с добри новини!
Гледам клеймото на плика
и пътя му смятам във дни.

Мисля си: значи, когато
бях вчера така натъжен,
листчето с радост богато,
е вече летяло към мен.

Значи, така ни се струва
понякога черен светът.
Хора, недейте тъгува -
добрите писма са на път!

 

За хвърчащите хора

Те не идат от космоса,
те родени са тук,
но сърцата им просто са
по-кристални от звук.

И виж, ето ги, литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора,
и добре, че се срещат единици поне
от вида на хвърчащите хора!

А ний бутаме някак си
и жени ни влекат,
а ний пием коняка си
в битов някакъв кът,

и говорим за глупости, важно вирейки нос,
или с израз на снобска умора,
и изобщо стараем се да не става въпрос
за вида на хвърчащите хора.

И е вярно, че те не са
от реалния свят,
не се срещат на тениса,
нямат собствен „Фиат“,

но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от вида на хвърчащите хора?

[Niceday 2940]

 

преди 1 час, iaia_mama каза:

Днес се навършват шест години, откакто ни напусна големият български поет, сценарист, драматург и преводач Валери Пeтров. Ако беше жив сега щеше да е на 100 години.

Да си припомним малко от красивите му стихове:

Тъжно e ... Но повече ми е гордо, че съм живяла едновременно с този Човек! По-скоро... НЕЧОВЕК. Защото дори 94 години ми се виждат малко, за да подредиш така брилянтно милиони думи!  Отлетя един от „хвърчащите хора”, но ще бъде тук, докато го помним и четем.

[iMari 24539]

преди 3 часа, iaia_mama каза:

Днес се навършват шест години, откакто ни напусна големият български поет, сценарист, драматург и преводач Валери Пeтров. Ако беше жив сега щеше да е на 100 години.

 

Преди 1 час, Niceday каза:

 

Тъжно e ... Но повече ми е гордо, че съм живяла едновременно с този Човек! По-скоро... НЕЧОВЕК. Защото дори 94 години ми се виждат малко, за да подредиш така брилянтно милиони думи!  Отлетя един от „хвърчащите хора”, но ще бъде тук, докато го помним и четем.

Преди време обединявах в една наследствените библиотеки и попаднах на една стихосбирка "100те шедьоври на Европейската любовна лирика на 20ти век", където наред с много други преводачи Валери Петров беше превел няколко стихотворения. Тези стихове, макар от различни автори, се отличаваха с изключителна напевност, ритъм и рима. Няма как да го обясня, но и не е необходимо да си литературовед, за да усетиш, че майсторството на този човек улавя неуловимото 🙂

 

[crazyhorse 6906]

ТОВА,КОЕТО БЯХ

 

Бях подробност от пейзажа

неподвижен в своя ъгъл!

Вече мога да разкажа

колко дълго съм се лъгал!

 

Бях небрежно нарисуван

от фантазията твоя!

Но отново ще пътувам

позамаян от престоя!

 

В мене дълго ще отеква

спомена за чужда воля!

Но затова не те упреквам –

Сам избрах си тази роля!

 

Явно бил съм доста смешен

Пътя докато намеря!

Гледам твоя спътник

нежен както себе си– до вчера!

 

Без теб – и тъгата ще приема, щом е моя!

Без теб – неочаквано огромен е света!

теб – моята истина не спира до завоя!

Без теб – продължава надалече моя път!

 

Искаше да ми докажеш, че животът се повтаря!

И че любовта ми даже е Позната стара ария!

Слушах те известно време и се чувствах непотребен!

Все пак, дявол да го вземе – Някак тъжно е без тебе!

 

 

[Kalina Ivanova 11564]

Дали не може Бог - твореца,
да попроточи есента?

Не много -
колкото щуреца
да си допее песента..

"Сиромашко лято"
Борислав Геронтиев

[Бръмбар 4575]

Още нещо от Валери Петров и в духа на отиващото си лято 🙂

 

Сбогуване с морето

Сбогом, мое море, сбогом, мое море!
Още топло е, още е лято,
но от час там над нас се върти, без да спре,
вече първото щърково ято.

То се сбира, разрежда, дълго се вий
на различни въздушни етажи.
Сбогом, мое море! Дойде време и ний
да събираме вече багажи.

А пък колко обичам те: нейде встрани,
не летовищно - диво и степно,
мое синьо море от детинските дни
до задъхване великолепно:

със чаршафа опънат, с дома от камъш,
със заритите в пясъка котви,
със варела ръждясал, със младия мъж,
който риба на спиртника готви,

и с момичето русо, което лежи
или иде във весела блуза
и вода във кесийка от найлон държи
като жива прозрачна медуза.

Сбогом, мое море! Не е весел тоз час.
Даже просто ми иде да плача.
Този мъж не съм аз, този мъж не съм аз -
аз съм само зад тях минувача!

Боже мой, боже мой! Сбогом, мое море!
Дни, години - какво ни остава?
Както твоята пяна във шепата мре,
чезнат зависти, страсти и слава.

И защо ни са те? Своя земен живот
ний тъй бързо хабим в суетене.
Дъх на сол, водорасли, черупки и йод,
влей от свойто спокойствие в мене!

Стига този ламтеж! Не съм вече момче
и в часовника вечен на Хронос
твоят пясък, море, все по-бързо тече
от добрия във лошия конус.

А пред тебе какво е животът ни? Миг.
Тъкмо почнал, и ей го, изтече.
И не сбогом е туй, а панически вик
и какво, че познат е той вече,

че безброй преди мен в своя път един ден
са изплаквали винаги тая
своя жажда и скръб през простора зелен,
виолетов и син до безкрая!

Ти, което си люлка на всеки живот,
на сновенето наше нестройно,
дай ми - вечно подвижно - нелюшкащ се под,
върху който да стъпя спокойно!

Отучи ме от нервност! Стори ме ти цял!
Дай ми мъдрост и трезвост, и верност!
Стига вън съм блестял, стига вътре звънтял
като хвърлен на плажа ти термос.

Укрепи ме, море, укроти ме, море,
над пространство и време разлято!
На въздушни етажи кръжи, без да спре,
вече първото щърково ято

и в мъглата - уу-уу! - като горестен зов
се дочува на кораби воя...
Сбогом, мое море! Сбогом, моя любов!
Сбогом, вечност жадувана моя!

[jungfraujoch 16096]

Ухание на Ноември

Ухае на Ноември. И на пъстра есен.
На мека топлина, на дом, на тишина.
Приготвям се да ги посрещам лесно,
по - трудно ми е да ги задържа...

Те идват и си тръгват после бързо,
сменяват месеците своите места.
Разделят се, а всъщност бързо свързват,
на хората студените измръзнали сърца.

Ухае ми и на вкусна топла тиква,
поръсена с канела, орехи и мед...
Там нейде тя от печката надниква,
а после бързо свършва, ред по ред.

На чаша чай ухае, билков, ароматен.
На вкусни курабийки с мляко (и кафе).
Камината е с пламък топъл, златен...
Той стопля ни ръцете, вплетени по две.

Ухае ми на свещи, на червено вино.
Романтика... Пиано... Ре минор.
Обичам в есента любов да има...
Обичам красотата в есенния двор.

Такъв да е ноември като дойде. Нека!
Аз тук го чакам. С обич. С благодат.
Обличам си в студеното сега елека.
Здравей, Ноември! 
Влизай в моя свят!

автор Десислава Церовска /Звезда Христова /
 

[jungfraujoch 16096]

Зрънце доброта 

 

Зрънце доброта у всекиго вирее –
трябва само мъничко да му се доверим,
да осигурим пространство то да зрее,
своята душа, наред със други, да спасим.
 
Може би това е зрънцето, което
днес е най-желано и потребно на света.
Не е никак сложно. То е във сърцето.
Можем да вървим след собствената доброта.
 
Но се иска доблест, доблест да умеем
зрънцето добро със хората да споделим.
Тази добродетел щом я овладеем
значи сме успели дар безценен да дарим.
 
Веси_Еси (Еси)

© Еси 

Днес е Световния Ден На Добротата

  

[Rumiana 4038]

Кръгозори надвесени

                        и сплътени тъми.

                        Ръми,

                        есен е.

 

В глухи жалби унесени,

                        ние бродим сами.

                        Ръми,

                        есен е.

 

Николай Лилиев, 1911

[juriwaro 1792]

Пропуших преди да го напиша и 30 години по-късно (от края на септември съм спрял поне временно) СПРЯХ цигарите.

Така съм малко по-активен по форумите.

За пръв път изглежда като да не паля повече.

 

Молитва за буря

 

 

Хвърлете куките! На абордаж пирати!

От векове проклятие крепи кръстосаните кости.
Нека опъне вятърът платната ни крилати
и да удавим в кръв и сол жигосаните гости.

Танцувайте със дървените си крака по борда,
жени, пари, злато и ром - грабете, докато е време,
преди съдбата ни разбойническа, черна, горда
свали железните ботуши от изтърканото стреме.

Нека езиците на огъня докоснат небесата,
нека треските, хората и мачтите да потопим,
нека безпомощните крясъци изпълнят красотата,
пробляскваща през облаци от смъртоносен дим.

Тогава ще развеем кървавото знаме над морето
и в пиянски пир ний плячката ще поделим,
юмруците и сабите ще съдят, там където
чрез празни думи спорът е неразрешим.

На сутринта ще се събудим с болки във главата
и ще отворим нови бурета със ром,
безмълвните другари ще изхвърлим във водата,
която приютява всеки в своя дом.

А тез, които за пореден път смъртта забрави
ще се сражават, падат, вдигат и отново прави
нозете здрави ще притискат върху беснеещата,
черна, водна яма.
Хвърлете куките! На абордаж! Друг изход няма.

 

[crazyhorse 6906]

преди 2 часа, juriwaro каза:

Пропуших преди да го напиша и 30 години по-късно (от края на септември съм спрял поне временно) СПРЯХ цигарите.

Така съм малко по-активен по форумите.

За пръв път изглежда като да не паля повече.

 

Молитва за буря

 

 

Хвърлете куките! На абордаж пирати!

От векове проклятие крепи кръстосаните кости.
Нека опъне вятърът платната ни крилати
и да удавим в кръв и сол жигосаните гости.

Танцувайте със дървените си крака по борда,
жени, пари, злато и ром - грабете, докато е време,
преди съдбата ни разбойническа, черна, горда
свали железните ботуши от изтърканото стреме.

Нека езиците на огъня докоснат небесата,
нека треските, хората и мачтите да потопим,
нека безпомощните крясъци изпълнят красотата,
пробляскваща през облаци от смъртоносен дим.

Тогава ще развеем кървавото знаме над морето
и в пиянски пир ний плячката ще поделим,
юмруците и сабите ще съдят, там където
чрез празни думи спорът е неразрешим.

На сутринта ще се събудим с болки във главата
и ще отворим нови бурета със ром,
безмълвните другари ще изхвърлим във водата,
която приютява всеки в своя дом.

А тез, които за пореден път смъртта забрави
ще се сражават, падат, вдигат и отново прави
нозете здрави ще притискат върху беснеещата,
черна, водна яма.
Хвърлете куките! На абордаж! Друг изход няма.

 

Поздравления! Обичам пиратските текстове и пиратите! 

[iMari 24539]

  Добро( снежно) утро с Юлиян Вергов и Христо Фотев 🙂

 

[jungfraujoch 16096]

ДЕКЕМВРИ

Обичам Декември.
Десертът на всяка година.
Обичам студа му,
дъха му, изпълнен с копнеж.
Последният месец -
последната глътчица вино
и първите фини гирлянди
от сребърен скреж.
Обичам, когато
над всяка блестяща витрина
изгряват и други
сияещи нощни слънца.
Нощта става ден,
а денят - разноцветна градина.
Не ходя, а плувам
в море от щастливи лица.
Обичам Декември.
Духът му е пълен с надежда.
Очите ми пият лъчи
и рисуват мечти.
Звездите в небето
дори завистливо поглеждат
към живия блясък,
сред който земята тупти.
Обичам декември.
Детето у мен се завръща.
Очаквам подарък
под моята малка елха.
Ухае на празник
сърцето на моята къща.
Висулки от радост
проблясват под всяка стреха.
Обичам Декември.
Студен, но задъхан и ярък.
Под цветни каскади
сияе големият град.
Обичам Декември!
Дори и да нямам подарък,
аз нося частица
от бляна за приказен свят.

Валентина Шейтанова

 

[Kalina Ivanova 11564]

Да си спомним за Петя, която загубихме на 4.12.1979г

 

Кой не вярва, че плаче небето?
Кой нарича сълзите му дъжд?
То плака,то плака до дето
и морето създаде веднъж.
Кой не вярва,че шепне небето?
Кой нарича словата му град?
То говори,говори с морето
и разказва за своя си свят.

Кой не вярва,че гали небето?

Кой нарича ръцете му сняг?
То дарява,дарява сърцето
и със болка те моли за смях!

 

Петя Дубарова

 

[Raindrop 497]

Прекрасна Петя!

 

НЕВИННА КАТО ДЕТСКО СВОЕВОЛИЕ...

 

На баща ми

 

 

Невинна като детско своеволие,

аз връщам се от своето далече.

Едно червено кръшно главоболие

залива мойта топла синя вечер.

То кара ме чемширена, бръшлянена

да падна във нозете на стиха ми.

Приемат ме желана, но неканена

извивките на живите му гами.

 

И чувствам ли се сам-сама и ничия,

подмамена от мимолетна слава,

ранена от студени безразличия,

той властно, мълчаливо ме спасява.

 

Сърцето ми задърпва свойте корени,

изострят се и скулите ми меки,

със крачки, от умора необорени,

аз тръгвам по брадясали пътеки.

 

По гъвкавите релси на ръцете ми

той пуска свойте влакове червени,

а някъде на топло зад очите ми

узряват като гроздове вселени.

 

Вземете ги! Побързайте! Как хубаво

е с моите загадъчни вселени.

Изпийте със очите си вселените,

родени от стиха ми и от мене!

 

Защото като кръшно главоболие

минава мойта топла синя вечер.

Невинна, като детско своеволие,

аз тръгвам пак към своето далече!

 

[jungfraujoch 16096]

Днес честваме 111 години от рождението на Никола Вапцаров

 

Прощално

На жена ми

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.

[Бръмбар 4575]

Зимна къща

ФСБ, текст: Калин Донков

 

Ако в чая въздъхнат горчиви треви
И потръпне червената риза на клена,
Иде време за горест, иде мраз несъмнено,
А сърцето на лятото още кърви.
По кръга на студените мокри скали
Гъвкав размисъл слиза жадуван, очакван
И ръцете му нежни свършват с нокти на дракон,
А сърцето на лятото още гори.
С изяснени във мъчна усмивка черти
Всеки стъкмя огнище, потърсва кибрита,
Синьо светва слана, скрежът влиза в горите,
А сърцето на лятото още тупти.
На мъглите през мрачното млечно море
Завърни се от някъде, излъжи ме навеки
И ябълка матова донеси от далеко
И сърцето на лятото няма да спре.

[jungfraujoch 16096]

Да бъда зимата

 

Снегът е бял като възглавница,

и чист, и светъл е като невинност,

луната като жълта раница,

звездите – чаша бяло вино.

 

Аз искам с виното им ледено

за първи път да се опаря,

луната още недогледала

на своя гръб да натоваря.

 

Аз искам огъня на устните

в снега нестоплян да удавя,

кристалите от твърдост вкусните,

под зъбите си да поставя.

 

Аз искам да изтръпна цялата –

на зимата да заприличам.

Да бъда зимата. Ала сърцето ми

да си остане на момиче.

Петя Дубарова

[jungfraujoch 16096]

В края на годината всичко се изчиства.

Трябва да живеем спокойно и да следваме мечтите си!

 

Почистих душата си, изхвърлих всичко ненужно.

Почистих килера - изхвърлих всичко излишно.

Последната капчица вяра побързах да сложа на скришно.

Изхвърлих всички нечестни приятелства, стари обиди, ограбващи ме познанства. Изведнъж се получи доста пространство. Изметох и амбиции разни.

И рафтовете останаха празни.

Тогава започнах да подреждам:

Най-отгоре, като крехък и фин порцелан, подредих всички мои надежди.

До тях - някой и друг бъдещ план.

После, на по-долния ред, като луксозен пакет, сложих най-скъпите спомени.

В килера оставих, безспорно, най-важното само: за точка опорна - едно вярно приятелско рамо.

Последно - проветрих и стана прекрасно!

А беше толкова задушно и тясно...

автор Кристина Филипова 

[jungfraujoch 16096]

Бъдни вечер

 

Мисълта ме пак повръща
на Амбарица в полите,
на незлобието в дните:
виждам се във нашта къща.

Зима. Вятър пей в комина.
В къщи - майка ми, баща ми -
как са живи в паметта ми!
Утре Нова е година.

Във огнището главнùте
праскат, ярко пламенеят.
Бъдни вечер е. Светлеят
и лицата, и душите.

Бъдни вечер! Час без грижи,
час на радост и утеха,
на поезья в бедни хижи
и под богаташка стреха.

Веч трапезата от баба
със тамян е прикадена
вощеница в къщи лена
свети, бодната във хляба.

Миг тържествен, свят. Баща ми
измълви "Ядят убози" -
всички кръстим се. Но в този
час е другаде ума ми.

Мисля моята премяна,
мисля новите обувки -
колко радостни цалувки
ще им давам аз зарана!

Фесчето, кат мак червено,
утре - пръв път над челото!
Сетренцето изкроено
на баща ми от палтото.

Тръпне млада ми душица,
от блаженството огряна...
До зида стои опряна
дряновата сурковица.

Тази нощ - по суроваки.
Както в прежните години:
ще мерат ръце неяки
и съседи, и роднини

и щастлив, с душа засмяна,
дребните пари ще крия
във кесийката басмяна,
дето майка ми уши я.

Лягам си. Но от очите
бяга сън. Сърцето цяло
в нетърпенье затрептяло
за минутите честити.

Как нощта отива мудно!
Вратня нийде се не чука.
А кандилото, сè будно,
пред иконата блещука.

 

Иван Вазов

[Брани 27893]

Знаете за мен, че аз съм всестранно развита личност, ренесансов човек. Покорил съм не един и два върха, но винаги се оглеждам за нов.

Затова реших да споделя с вас три нови мои произведения, в нова за мен област - мерената реч. Посветени са на най-важния човек за самия мен: това съм самият аз! 🙂 Ще ги пусна в три поредни дни, защото са твърде силно заредени с емоция за еднократно четене:

 

Понякога си мисля във захлас:

Как мога толкова велик да бъда аз.

Но после махвам със ръка и

продължавам да удивлявам аз света ...

[iMari 24539]

Браво! Есенин и Байрон биха въздъхнали завистливо!🙃