ПОЕЗИЯ

[AlexandraKo 116622]

“Когато всички узнаят, че красотата е красива,

това е грозно вече.

Когато всички познаят доброто, като доброта,

това не е добро.

Тъй явното и неизявеното, едно от друго се пораждат;

трудното и лесното взаимно се създават;

дългото и късото взаимно се сравняват;

високото и ниското взаимно се допълват;

звучно и беззвучно взаимно хармонират;

предишно и следващо взаимно се редуват;”

 

Лао Дзъ

[jungfraujoch 15694]

Приятелите винаги остават

 

Приятелите със черти познати
не носят на ревера си емблема.
Откриваме ги само по душата,
опора щом ни дават без да вземат.

За себе си мълчат, но ни изслушват,
разделят наш’те грижи, свойте ризи.
Приятелството не е бар задушен,
във който хора влизат и излизат.

Приятелите ни без думи казват
и всички провинения прощават.
Отиват си любови и омрази,
приятелите винаги остават.

Те не ценят по титли и услуги,
а внасят ред в душите ни човешки.
Останалите са в графа „и други”
като допуснати печатни грешки.

 

Димитър Ценов

Редактирано 5 октомври, 2017 от jungfraujoch

[ketka 33]

ИЛЮЗИЯ

Изведнъж на брега на един сезон,
на брега на моето лято,
ти застана на пустия, тих хоризонт,
като птица от заминало ято.

Светлият блясък на твойта ръка,
през нощта на душата ми мина,
и потече през мен една бистра
река от прозрачно и младо вино.

Презимувай при мен.
В моя свят, в моя свят остани.
Ще се срещнем две планети изгубени.
Аз те гледам смутен.
В мен звучи оня паметен стих :
"Господи колко си хубава".

На брега на света, опустял и тих,
седим две планети изгубени.
И се рони брега на един наш
сезон и се рони моето лято.

Петър Караангов

 

[Алекс 1633]

ЗАЩО СМЕ ЗЛИ?

Защо сме зли, защо сме толкоз лоши, 
защо понякога, във толкоз злост удавени,  
делим имоти, служби и разкоши?  
Еднакво смъртни всички сме. 
Забравяме!  Забравяме! Еднакво алчни, диви.  Забравяме го в свойте дрязги, страшните!  
Дали смъртта еднаква толкоз плаши ни? 
Еднакво смъртни, но еднакво живи!  
Ех, престанете! Нека поживеем.  
И ние, хора, мъдро като хората!  
Една земя ще е над нас, отгоре ни,  
но важно е, дордето сме над нея...

Дамян Дамянов

[ruwenzogy 20137]

         СКИТНИЦА

 

Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,

профучава през боазите, вдига облак над диканите,

грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,

сваля портите, оградите и децата по мегданите —

в родния ми град?

 

Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде пролет яростна,

разтрошава ледовете си, на мостовете подпорите

и излиза от коритото, и завлича, мътна, пакостна —

къщиците и градинките, и добитъка на хората —

в родния ми град?

                   

Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то

в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени,

на които с букви кирилски пише „черното“ и „бялото“ —

в избите студен, каменни, завещани от дедите ни —

в родния ми град?

 

Как ще спреш ти мене — волната, скитницата, непокорната —

родната сестра на вятъра, на водата и на виното,

за която е примамица непостижимото, просторното,

дето все сънува пътища — недостигнати, неминати, —

мене как ще спреш?

 

  Елисавета Багряна

[ruwenzogy 20137]

Когато някога ти имаш нужда
Да чуеш птиците над приказна лагуна
Но чувстваш че на себе си си чужда
Ела при мен и аз ще те целуна

Когато някога не виждаш смисъл
А твоите очи са с сълзи пълни
Но всеки е във себе си залисан
Ела при мен и аз ще те прегърна

Когато някога денят ти сив е
И на бездънна пропаст твойта нощ прилича
А ти от малко само обич имаш нужда
Ела при мен и аз ще те обичам

А после, някой ден когато
Погледнеш на света по начин нов
Тогава - просто заключи вратата
А аз? - И за това ще съм готов

Ще си замина някъде далече
Ще те обича вече някой друг
Не ще си спомняш ти за мене вече
И ще забравиш че била си тук

И само някога ще виждаш във съня си
Как някой тихо в твойта стая влиза
Не се сърди - аз просто искам да те видя
Да те целуна, после мълком ще си ида.

А ако някога отново имаш нужда
Да чуеш птиците над приказна лагуна
Но чувстваш че за другия си чужда...
Ела при мен и аз ще те целуна...

[ruwenzogy 20137]

БЪЛГАРСКО СТИХОТВОРЕНИЕ

 

Момчета, знам, че вече ви дотегна
и хлябът сух, и голата ракия,
и тежкото небе на тази бедна
страна, в която няма прокопсия....

Великите й царски идеали
днес вече са митичен архаизъм.
България търгува със парцали
от раклата на своя комунизъм.

България е гладна просякиня.
С душа поциганена, необута,
тя проси чуждоземна милостиня
по пътя между Лондон и Калкута.

Честта е болна, съвестта пияна,
а ореолите - алъш-вериши
и луд е, който плаче с Дебелянов
по някакави си белоцветни вишни.

Със страшна сила днес от небесата
виси един въпрос полуобесен:
Кажете ми къде е свободата
от синята ни ноемврийска есен?

Защо пирува с разни богаташи
и хитреци, дошли на власт и мода,
с дрогясали бандюги и апаши...
Защо е с тях? Защо не е с народа?

Момчета, знам, че е на халос туй, че
скърбим за свобода и бели вишни.
В земята на Васил Иванов Кунчев
днес всички романтици са излишни.

Но да запеем, дявол да го вземе,
със мъжки глас във тази нощ безродна
и нека екне - като в турско време,
"Къде си, вярна ти, любов народна?"

 

      Ивайло Балабанов

[Алекс 1633]

Добрите писма

 

Толкова радост извика
писмото с добри новини!
Гледам клеймото на плика
и пътя му смятам във дни.
Мисля си: значи, когато
бях вчера така натъжен,
листчето, с радост богато,
е вече летяло към мен.
Значи, така ни се струва
понякога черен светът.
Хора, недейте тъгува –
добрите писма са на път!

 

Валери Петров

[Светославов 4053]

Кто пил — ушёл, кто пьёт — уйдёт!

Но разве вечен тот — кто ничего не пьёт?!

[jungfraujoch 15694]

Вземи се в ръце

 Георги Константинов

 Когато без тебе замине
 щастливият утринен влак,
 когато по релсите сини
 танцува самотният сняг -
 не свивай обидено устни,
  не викай с ранено сърце.
 Щом нещо в живота изпуснеш-
 вземи се в ръце!

 Когато вълна те удари
 внезапно сред тихо море
 далече от бряг и другари,
 когато тревога те спре -
 не свивай уплашено устни,
  не падай с безволно сърце.
 Щом всички пространства са пусти -
 вземи се в ръце!

 Когато в живота огромен
 не спира пред теб любовта
 и става нерадостен спомен
 най-нежната твоя мечта -
 във свойта самотност голяма
 не скривай ти бледо лице...
 Когато ръце други няма,
 вземи се в ръце!

[Niceday 2940]

ПТИЦАТА

 

              Красимир Едрев

 

- Как изглежда отгоре светът?
- Светът е добър.
- Лъжеш!
- Така изглежда отдолу.

- Уморяваш ли се?
- Умората е земно понятие.

- Крилата ти са слаби.
- Отскоро летя.
- Имаш хубави крака.
- За приземяване.

- Очите ти са зачервени.
- От залези.
- А сенките под тях?
/ Въздишка на птица. /

- Завижда ли ти някой?
- Долните.
- Какво не им стига?
- Височина.

- Докъде си летяла?
- До хоризонта.
- А отвъд?
- Оттам няма връщане.
- Сигурна ли си?
- Там и сигурност няма.

- От какво се страхуваш?
- От земното притегляне.
- То принуда ли е или навик?
/ Мълчание на птица. /

- Била ли си в клетка?
- Тръгнах оттам.
- Ще се върнеш ли някога?
- Всички се връщаме.
- Завинаги?
- Периодично.
- То не е ли същото?
/ Усмивка на жена. /

[jungfraujoch 15694]

Рецепта за щастие

За някои - то значи състояние,
имущество, пари, богатство, власт...
За други пък е удоволствие без разкаяние,
и те възползват се от него, без да губят нито час.
Замислихте ли се какво е щастие сега?
За птиците - е полетът в небето...
В пустинята - това е капчица вода...
За майката - това и е детето...
За слабият - подадена ръка...
За влюбените - е любов в сърцето...
За болният човек - това е здраве...
Самотният пък търси си приятел...
А някои щастливи са, ако сънят им стане и наяве...
За други щастието е да си мечтател...
На щастието пълната рецепта аз не зная,
но според мене отговорът е готов:
На всички от сърце ви го желая!
Забъркайте сами рецептата за щастие с любов!

Елена Найденова

[jungfraujoch 15694]

Снежинки

 

Бели, весели снежинки

със кристални пелеринки

и коронки на главата

падат леко на земята.

 

Вий добри сте и красиви,

леки, палави и живи

и в прегръдките ви нежни

спят зрънца под преспи снежни.

 

Петя Дубарова

13. 01. 1974 г.

[Reina_darling 48]

*Симеон Аспарухов - Без Ключ*

Влязох отвън. Отвътре заключих.
Ще замълча тук, но много научих...
Преследвах лица - празни квартири ...
Загубени каузи, без смисъл турнири.

Диалози очаквах, чух само думи!
Дори не срещах очи помежду ни...
Влязох отвън. Отвътре заключих.
Ще замълча тук, но много научих...

Разкривах се пред ръце скръстени,
Блестяха чужди венчални пръстени...
Съвети потърсих, чух само думи!
Безизразни поздрави - ята куршуми...

Влязох отвън. Отвътре заключих.
Ще замълча тук, че много научих...
Дъждът мокреше, нагазвахме в кал.
На никого, за другия, не му беше жал...

Блестяха капки, а зад тях лицата се криеха!
Без грим, силуети залитаха, себе си триеха...
Влязох отвън. Отвътре с ключа си заключих.
Ще замълча тук и сега, наистина много научих...

Погледи в отражения, единствено там съзирах.
В локвите само, изкривени усмивки намирах ...
Да, отвън влязох. И отвътре веднага заключих.
Защо да мълча? От срещи с хората много научих...

Погледнах накрая към себе си в огледалото,
с умито лице - непознатото, както в началото...
Преди да изляза не подозирах, че ще науча,
че непонятно за другите е притежанието на ключа...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[jungfraujoch 15694]

ДОБРОТА

Понякога съм толкова добра,
че цялата изтръпвам и боли ме.
И вените ми, сплетени в гора,
ми търсят ново, благородно име.

Понякога съм толкова добра!...
И скрива ме във коша си чемшира
на двора. Неизмислена игра
ме търси и ръцете ми намира!

Понякога съм светла като мед.
Тогава светли устни ме обичат.
Понякога съм златен слънчоглед,
красив като главата на момиче.

Понякога съм бяла и добра.
Как рядко ми се случва да съм бяла!
Тогава искам сън да подаря
на всекиго. И свойта обич цяла

да счупя на парченца от стъкло,
да пръсна и добри ръце да сгрея.
И дала сок на нечие стъбло,
да пазя свойта тайна, че живея!

Петя Дубарова

На 4 декември 1979 г.,само на 17 години,Петя се самоубива в дома си в Бургас със сънотворни хапчета.

 

Редактирано 4 декември, 2017 от jungfraujoch

[jungfraujoch 15694]

108 години от рождението на Никола Вапцаров

 

Писмо

 

Ти помниш ли

морето и машините

и трюмовете, пълни

                 с лепкав мрак?

И онзи див копнеж

                по Филипините,

по едрите звезди

               над Фамагуста?

Ти помниш ли поне един моряк,

нехвърлил жаден взор далече,

там, дето в гаснещата вечер

дъхът на тропика се чувства?

Ти помниш ли как в нас

                     полека-лека

изстиваха последните надежди

и вярата

        в доброто

                  и в човека,

в романтиката,

              в празните

                        копнежи?

Ти помниш ли как

               някак много бързо

ни хванаха в капана на живота?

Опомнихме се.

             Късно.

Бяхме вързани жестоко.

Като някакви животни в клетка

светкаха

очите жадно

и търсеха,

         и молеха пощада.

 

А бяхме млади,

            бяхме толкоз млади!...

И после... после

               някаква омраза

се впиваше дълбоко във сърцата.

Като гангрена,

не, като проказа

тя раснеше,

         разкапваше душата,

тя сплиташе жестоките си мрежи

на пустота

        и мрачна безнадеждност,

тя пъплеше в кръвта,

                  тя виеше с закана,

а беше рано, беше много рано...

 

А там –

високо във небето,

               чудно

трептяха пак на чайките крилата.

Небето пак блестеше

                 като слюда,

простора пак бе син и необятен,

на хоризонта пак полека-лека

се губеха платната

                 всяка вечер

и мачтите изчезваха далеко,

но ние бяхме ослепели вече.

За мен това е минало – неважно.

Но ний деляхме сламения одър

и тебе чувствам нужда да разкажа

как вярвам аз и колко днес съм бодър.

 

Това е новото, което ме възпира

да не пробия

           своя

              слепоочник.

То злобата в сърцето

                   трансформира

в една борба,

           която

                днес

                    клокочи.

И то ще ни повърне Филипините

и едрите звезди

              над Фамагуста,

и радостта

         помръкнала в сърцето,

и мъртвата ни обич към машините,

и синята безбрежност на морето,

където вятъра на тропика се чувства.

 

Сега е нощ.

Машината ритмично

                 припява

                        и навява топла вера.

Да знаеш ти живота как обичам!

И колко мразя

          празните

              химери...

 

За мен е ясно, както че ще съмне –

с главите си ще счупим ледовете.

И слънцето на хоризонта

                      тъмен,

да, нашто

        ярко

           слънце

                ще просветне.

И нека като пеперуда малка

крилата ми

         опърли най-подире.

Не ще проклинам,

              няма да се вайкам,

защото все пак, знам,

                   ще се умира.

Но да умреш, когато

                  се отърсва

земята

     от отровната си

                   плесен,

когато милионите възкръсват,

това е песен,

           да, това е песен!

[ruwenzogy 20137]

Не, че съм го забравил...., но кто го прочетох пак,  пак настръхнах.....

Да, това е песен.... да, това е песен....

[ruwenzogy 20137]

Недялко Йорданов - Някога, Някога

Някога, някога, толкова някога,
Колкото девет лета,
На някаква уличка, с няколко думички
спря ме веднъж любовта.
          Беше наистина, толкова истинска,
          колкото може да е,
          слънцето весело, старата есен,
          старото тъжно небе.
Весели есенни кестени блеснали
ръсеха светли следи,
златни,квадратни, невероятни-
изгряваха вредом звезди.
          Странно тържествена, жертвена, женствена,
          беше земята под нас,
          бяхме ний истински, искрени, искащи
          мислещи само на глас.
Може би времето, може би временно,
може би от възрастта,
няма ни улички, няма ни думички,
няма я в нас любовта.
          Може би някъде, някога, в някого
          пак ще се влюбим нали?
          Нещо ще искаме, нещо ще чакаме,
          нещо пак ще ни боли.
Колко естествено, просто наследствено
дойде при нас трезвостта.
Весели есенни кестени, де сте вий,
де е сега любовта?
         Някога, някога, толкова някога,
         Колкото девет лета,
         На някаква уличка, с няколко думички
         спря ме веднъж любовта.

[jungfraujoch 15694]

Коледа наближава

 

Добрите писма

Толкова радост извика
писмото с добри новини!
Гледам клеймото на плика
и пътя му смятам във дни.
Мисля си: значи, когато
бях вчера така натъжен,
листчето, с радост богато,
е вече летяло към мен.
Значи, така ни се струва
понякога черен светът.
Хора, недейте тъгува –
добрите писма са на път!

Валери Петров

[iaia_mama 14616]

И нещо от харесвания от мен Недялко Йорданов:

 

НА ИЗПРОВОДЯК

Тръгвате си, мили мои... Зная... Безвъзвратно.
Значи твърдо сте решили... Никакво обратно...
Майка ви съвсем не плаче... Даже ви се радва...
Малка капчица в окото само се прокрадва.

Там отивате, където няма да сте гладни...
Господарите ви чакат... Точни и изрядни...
Ще започнете веднага... Сигурно начало...
Евтино ще продадете ум, душа и тяло...

Всичко там е подредено... На отчет се води...
Там изобщо не познават Кирил и Методий...
По лицата им не виждаш радости и скърби.
Те и до сега ни бъркат с гърци и със сърби.

Българчета мили мои... Моми и ергени...
Много скоро някой Момък там ще се ожени.
И Мома ще си намери мъж богат на сметка.
Българката е красива... Истинска плеймейтка.

Ще живеете нормално... Триетажна къща...
И басейн със спа салон... Е, как да ви се връща
в тази бедна, Черноморска, никаква Родина
във която брадва пее в Рила и Пирина.

Мляко българско децата първом ще засучат
ала български език те няма да научат...
Но ще им е интересно как се меси хляба,
за три дена пак на гости на дядо и баба.

Но ще минат... и ще минат... не много години.
И ще се споминат тука близките роднини.
И ще продададете всичко... Процедура бърза.
И с родината ни нищо няма да ви свързва.

Да не мислите че Нея я интересува...
Сеща се когато трябва пак да се гласува.
Мили българчета мои... Тръгвате ли? Жалко.
Как да кажа – потърпете поне още малко.

8 февруари 2017г. 7- 8.30 сутр. - Недялко Йорданов

[ruwenzogy 20137]

И едно стихотворение, писано малко по-отдавна от любимия и на мен Недялко Йорданов

 

 

 

Днес, когато нашата Българска държава
всеки я купува и я препродава,
днес, когато всеки кръгъл идиот

прави се на лидер и на патриот,

 

днес, когато бившите пак се подредиха
и от демокрацията шапка си скроиха,
основаха фирми, построиха банки
на социализЪма с гнилите останки.
днес, когато новите наши демократи
спяха във палатки, спят сега в палати,
а народът гладен в никого не вярва
и със много мъка хляба си изкарва,
ако не открадне, ще загине инак,
днес, когато кражбата стана ни поминък,
днес, когато гинат нашите войничета
и проституират нашите момичета,
днес, когато властват рекет и пиратство
и си пълнят гушите с нашето богатство,
наглият престъпник има нова роля –
вместо във затвора пуснат е на воля,
граби, и насилВа под път и над път,
днес, когато няма ни закон, ни съд,
днес, когато вредом тържествува злото –
трябва да му сложим прът във колелото,
кърлежа да смажем, стига кръв е локал!
Ножът във плътта ни стигнал е до кокал.

И вместо да скочи, да извика кански,
спи във сън дълбок юнакът балкански.
Защото България вече е свободна,
но къде си, вярна ти любов народна,
но къде си, съвест, но къде си, смелост?
Или се превърнахте пак във вкаменелост?
Тъй ли ще си иде цяло поколение
с жалкия инстинкт за самосъхранение?
Българино кротък, българино хрисим,
докога от други ти ще си зависим,
докога съдбата ти ще решава друг?
Я впрегни магарето в дървения плуг,
изори земята от гнилите бурени,
смачкай паразитите, върху тебе турени,
отгледай грижливо своя собствен плод,
за да се докажеш, за да си народ.

Но търпим как бавно и без съпротива
малката ни нация почва да загива.
Мъките не свършват. Бягствата не спират,
младите не раждат, старите умират,
няма го отдавна българският трепет,
чужди ни командват, своите ни трепят.
Сякаш озверя човешката природа,
где е покаянието, где е милостта,
едни чрез властта ограбват народа,
други чрез народа заграбват властта.

Затова да махнем днешните бездария
и не Бог, а ние да пазим България!

 

[jungfraujoch 15694]

Днес се навършват се 140 години от рождението на Пейо Яворов

 

Заточеници
От заник-слънце озарени,

алеят морски ширини;

в игра стихийна уморени,

почиват яростни вълни...

И кораба се носи леко

с попътни тихи ветрове,

и чезнете в мъгли далеко

вий, родни брегове

 

И някога за път обратен

едва ли ще удари час:

вода и суша - необятен,

света ще бъде сън за нас!

А Вардар, Дунав и Марица,

Балкана, Странджа и Пирин

ще греят нам - до гроб зарица

сред споменът един.

 

Рушители на гнет вековен,

продаде ни предател клет;

служители на дълг синовен,

осъди ни врага заклет..

А можехме, родино свидна,

ний можехме с докраен жар

да водим бой - съдба завидна! -

край твоя свят олтар.

 

Но корабът, уви, не спира;

все по-далеч и по далеч

лети, отнася ни... Простира

нощта крилото си - и веч

едва се мяркат очертани

на тъмномодър небосклон

замислените великани

на чутният Атон.

 

И ний през сълзи накипели

обръщаме за сетен път

назад, към скъпи нам предели,

угаснал взор - за сетен път

простираме ръце в окови

към нашият изгубен рай...

 

Горчива скръб сърца ни трови. -

Прощавай, роден край!

[Asterisk 1467]

На лъжата полата е къса

краката й - дълги

Усещам как бавно настръхва

Голата истина

 

Георги Господинов, Лапидариум

[AlexandraKo 116622]

И понеже днеска е празник, и понеже срещнах поне 7 младежа с по една червена роза, / единият -моят/ и понеже за мен пък, има и друга изненадка, която ме направи щастлива, ме избива на поезия с любимото ми:

 

“Ти имаш устни като капка

и бяла лебедова шия.

Аз приближавам, свалям шапка 

и почвам капката да пия.”

 

 

Честит празник, на когото - както го празнува, дали Трифон Зарезан, дали - Празник на влюбените, че какво пречи и двете .

 

 

 

 

Редактирано 14 февруари, 2018 от AlexandraKo

[Бръмбар 4517]

Части от "Дни на проверка". Макар и да не написано по друг повод, намирам голяма част за все още актуална:

 

От залеза до изгрева - в небето на надеждата узрял,

под свечерената самотност на простора

пренесъл своя земен дял

през живожарищата на позора;

през горестта на сто страдания,

през люта бол и разстояния

на времето завоите опасни извървял -

при тебе се завръщам пак! - Не съм ли закъснял?

 ***

Грижовна моя! Питаш ме защо съм омрачнял,

защо съм бавен и суров, и тъжен днес -

какво душата ми зачерни и печали?

На лакът ли съм спал нощес,

слана ли на лицето ми е спала,

сърцето жалба ли не може да прежали?

Недей ме пита! Замълчи!

За пътя извървян, за моята безмилостна тегоба

не всеки има майчините укорни очи.

Не позволявай дребничката хорска злоба

да ме досегне със злорадо съжаление!

На лицемерно утешение

усойната ми мъка няма рамо!

Недей разплаква моето сърце!

Мамо!

Аз имам да изплаквам много сълзи!

О, неоплакан гроб е вчерашния ден!

И плакал бих като вихрушка ледна в сухи храсти

но аз не съм на тоя свят за плач роден,

очите ми не са на мокро място!

 ***

Живот, живот! На младото ми рамо

ти вчера сложи тежка длан!

Мечтаното бе в кръчми отмечтано,

изпита - чашата, смехът - изсмян.

Тогаз към всичко станал безразличен,

аз отминавах чужд и мълчалив.

Забравил бях какво обичам

и никога не бях щастлив!

 ***

Пиян съм се клатушкал през нощта...

И днес тъгувам за неспастрените дни.

Като куршуми, неизстреляни в целта,

отидоха те накъде встрани,

прахосани с врага без бой.

И кой ще ми ги върне, кой?

 ***

Сърцето ми отрудено сега болей,

докрай разбрало нявгашната си вина.

И в моята коса белей

на ранна есен първата слана.

Горчи ми още снощното вино:

ще отгорчи ли - все едно!

Оттече време... Като бинт ме то превързва

и раните ми скорошни заръбват бързо.

Но знам - оставя белег всяка рана!

На съвестта ми сронен е брегът висок.

В мен срещата на две епохи стана,

ехтя у мен двубоят им жесток!

 ***

Ще разбереш ли моята тревога, поколение?

Ще разбереш ли как из нея се роди

горчилото на уплах и съмнения:

 - Не е ли днеска празна пещера човекът,

където лозунгите хвърлени отекват с екот

И тоя век не е ли моя мащеха?

Дали не съм завареник на тоя век?

Дали за него жертвите с кръвта си плащаха?

Дали роден съм рано?... Или закъснях?

 ...

Не чувахте ли моя глас? Аз вашия не чувах!

... И аз вървях,

и аз болях,

каквото в мен боля - изболедувах!

 ***

 Объркал крачка в строя на човешкия безброй,

излязъл от редицата за малко - аз посоката сверих

Сверих я на сърцето си по точния компас,

на разума в хладилника събитията жежки охладих:

Видях! Посоката е вярна! И върхът е там! Пред нас!.

*****

О, възели на напрежението!

Зад моето чело, родени от съмнението,

насрещни ветрове се бият, вият страховито,

събарят канари от неотменните задачи,

бунтуват с бяс едно небе, тревожно гръмовито;

връхлитат тежки облаци, бучат и плачат

и слепоочията се замерват със светкавици:

клокочи буря, адска буря в дън душата ври,

от нервите ми опнати тя звънки струни прави си

и моя мозък осветкавичен гори...

 

Денят умира всяка вечер,

зрее през нощта и ражда моето небе

от бездната на съвестта.

То грейва и над зеленясалите керемиди вехти,

то слиза в кладенеца на отколешния стон.

И вие, мои плакали очи,

не си отзехте да гледате желязо, скели и бетон!

***

В живота, от тревоги още гърбав, претоварен

ний всеки ден по мъничко изгаряме.

И някои са уморени рано, много рано -от темпове, събрания и планове!

Вий, хлебоеди, слушайте!

И аз съм хлебоед загрижен за цената на брашното;

и аз търча за лук и зеле и вардя в магазина своя ред,

следя и аз тиража на спорт-тото.

Но смелите мечти, възвишените цели

нима са в зелето и печелившия билет?

 ***

Дойдох на тоя свят

да видя слънцето,

в ръка да взема

плода на радостта,

наливал сладост много векове.

Написана е моята съдба поема

във по-свободни, бели стихове

и с теб, епохо, ний не се римуваме,

но ритъмът един и същ е в нас!

И не от вчера ний воюваме,

и не от вчера в зной и мраз

сивей на моя гръб работната рубашка,

попивала потта солена на усилни дни.

Не знам ще доживея ли до старини,

не знам дали в ръка с тояжка

ще търся порти и пътека.

Дори да си отида рано - нека!

На мен ми стига, че навреме се родих!

Това столетие сега е мой длъжник!

За него с кръв и пот платих,

платил съм всеки негов миг,

платих му приживе,

 ***.

О, колко много има то да ми плати!

С протегнати ръце,

с отворени очи ще си умра.

И след смъртта ми, към зорилата зора,

ще гледат моите очи,

ще гледат дотогава -

и моята душа ще бъде будна,

дорде, поела по посока права,

премине най-подир Съдбата многолюдна

на всички трудности през прохода.

И пак ще бъда като барабанчик в похода,

и пак ще водя маршовата стъпка на родината -

аз, глас и съвест на епохата!

Ще отекнат през обедния кръстопът годините.

И пак ще се върти по стародавния си път земята -

деня на хората ще грейне още по-засмян.

Ще имат те редовен превоз до луната с експрес ракетоплан.

Ще има пак звезди... и кучета... ще има,

виещи към тях... като преди.

Яснее този мирен ден отвъд. На път!

Човекът е човек тогава, когато е на път!

Пеньо Пенев