ПОЕЗИЯ

[ruwenzogy 20137]

Здравейте приятели,

Искам да отворя една на пръв поглед странна тема, но след като има теми за филми, книги, музика, хумор,  защо пък да няма и тази за поезия.

Изглежда малко старомодно в днешно време, но пък магеланци да не сме все младежи, я. Пък може и те да я харесат.

Та нека   / да не се разбира задължително и като въвеждане на някакви нови правила/  тук всеки да споделя за любимите си поети и стихове..

Ще започна аз с едни любими стихове, които съм рецитирал нерядко по студентските купони...

 

.......А по-нататък - шумни дискотеки,

цинични фрази, истеричен смях..

А Яворов ни гледа от портрета,

и вдига пистолета срещу нас.

 

Обичай ме .. Сред болки и заблуди.

сред грешни и невинни страхове.

Не са се свършили главите луди.

И още има глад за стихове......

Редактирано 6 август, 2017 от ruwenzogy

[Алекс 1633]

И на младите понякога им се случва да четат поезия 

Ето, нещо кратичко, но много любимо на Евтим Евтимов.

 

Аз всички радости на тебе дадох,
аз всички песни с тебе споделих,
аз всички пътища по теб изстрадах,
аз всички дни на тебе посветих.
Аз всички удари след теб събирах -
душата ми една не изгоря ...
И ако трябва утре да избирам,
отново тебе аз ще избера.

[jungfraujoch 15700]

@ruwenzogy,темата е прекрасна.

Поезията е езикът на душата.

Съвсем скоро прочетох едно много хубаво стихотворение,което ще споделя.

 

ПЪЛНОЦЕННО

Не знам дали ще доживея утре.

Но имам днес!- безкрайно много време...

Ще изживея днешните минути

тъй, сякаш всеки миг ми е последен!

Ще дам последната си обич - до трошица!

Ще се надтичвам със дъжда през лятото.

Ще полетя в безкрая с птиците

и ще палувам лудо-лудо с вятъра!

Не мога да изгубя ни минута!

Не искам във безвремие да тлея!

Ще бъда ярко Слънце, не светулка!

Ще дишам! Ще обичам! Ще живея!

ВАНЯ СТАТЕВА

 

 

[Elena 4375]

Едно любимо и от мен

Радой Ралин

Безглаголно стихотворение

Градина, пролет, май, цветя,
скамейка, шепот сладък.
И сред цветята Той и Тя,
любов и тъй нататък.

Поля, природа, красота,
река, гора, нататък,
природа, сбъдната мечта,
възторг и тъй нататък.

 

Годеж, венчило, поп и брак,
момент безумно кратък,
после проза, скука, мрак,
деца и тъй нататък.

Курорт, море, приятен смях,
простор, вълни оттатък,
възбуда, трепет, сладък грях,
рога и тъй нататък.

Полуда, нежност, сълзи, плач,
плесник и писък кратък,
багаж, билет, дете, носач,
развод и тъй нататък.

Нахалник, пари, кола,
вертеп и той сред мрака,
кафе, билярд, квартира, ключ,
жени и тъй нататък.

Бастун, легло, юрган, приют,
глава с перчем окапъл,
цокало, карти сноп, албум,
легло и тъй нататък.

Наследници, камбанен звън
и яма сред цветята,
лопата, кирка, поп и кръст,
ковчег без тъй нататък.

[Гост]

Поезията няма възраст, си мисля аз  И е спасявала хората във всички смисли.

Нека дам моите първи пет стотинки (макар че направо ще отворя бакова сметка тук...) с едно от най-най-най-любимите ми творения.

 

БОГОМИЛСКО СТИХОТВОРЕНИЕ

Добрите хора лесно се обичат.
Магията е да обичаш лошите.
С един от тях — най-лошият от всички,
да споделиш пробитите си грошове.
Да ти почерни погледа и празника.
Да ти преседнат глътката и залъкът.
А в нощите, в които му е празно,
да те вини, че си му дала ябълка.
Да те обича, ала само тялото.
Да го откъсва хищно от душата ти.
И да те иска — прокълнато ялова —
да не родиш на някой друг децата му.
А ти сама да се затвориш в клетката.
Да му подхвърлиш ключа на победата.
И нежно да го милваш през решетките,
когато е дошъл да те погледа.
И да мълчиш. Дори да се запали,
дори да се взриви над тебе здрачът.
Додето не реши да те погали
най-лошият човек... и не заплаче.
Веднъж сълза проронил, е обречен
добър и свят, пред теб да коленичи.
Тогава можеш да си тръгваш вече.
Добрите хора лесно се обичат.

 

Камелия КОНДОВА

[Ann 907]

Да посипя като морски пръски безценните слова на едно момиче, отплувало толкова рано от земния свят във безкрая...

 

 

                    *  *  *

 

Морето се боричка като коте

със слънцето, попило във вълните.

Как искам с този ритъм доживотен

то все да ме посреща, с дъх наситен.

 

Как искам все да бъде като мене -

не кротко като пролет или есен,

а лятото от своите оксижени

да дава пулс на синята му песен.

 

Това море за мене е светиня -

развихрено, възторжено и младо

и всяка моя болка ще угасва

пред него, щом докрай я изповядам

 

Петя Дубарова

[jungfraujoch 15700]

преди 1 час, Ann каза:

Да посипя като морски пръски безценните слова на едно момиче, отплувало толкова рано от земния свят във безкрая...

 

 

                    *  *  *

 

Морето се боричка като коте

със слънцето, попило във вълните.

Как искам с този ритъм доживотен

то все да ме посреща, с дъх наситен.

 

Как искам все да бъде като мене -

не кротко като пролет или есен,

а лятото от своите оксижени

да дава пулс на синята му песен.

 

Това море за мене е светиня -

развихрено, възторжено и младо

и всяка моя болка ще угасва

пред него, щом докрай я изповядам

 

Петя Дубарова

Прекрасно!

[ruwenzogy 20137]

Знаех си, че тук има много любители на поезията. И какви само прекрасни стихове сте написали...

И сега едно вълнуващо стихотворение от нежния лирик Димчо Дебелянов.

 

Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща

да приласкае скръбни и нещастни.

Кат бреме хвърлил черната умора,

що безутешни дни ти завещаха -

ти с плахи стъпки да събудиш в двора

пред гостенин очакван радост плаха.

 

Да те присрещне старата на прага

и сложил чело на безсилно рамо,

да чезнеш в нейната усмивка блага

и дълго да повтаряш: мамо, мамо...

Смирено влязъл в стаята позната,

последна твоя пристан и заслона,

да шъпнеш тихи думи в тишината,

впил морен поглед в старата икона:

аз дойдох да дочакам мирен заник,

че мойто слънце своя път измина...

[Doctor Who 15655]

"В зрънцето пясък да съзреш света,
И небесата - в чашката на цвете,
В дланта си да сбереш безкрайността,
И вечността - в един от часовете."

 

Уилям Блейк

[ruwenzogy 20137]

Добро утро добри хора

 

Затвориш ли сега за миг очите,
ще видиш колко път зад нас лежи.
А никога до днес не се запитах:
кое така дълбоко ни сближи.

Отгде дойде? И как се случи всичко?
Какво събира хората? Не знам.
Аз знам, че ти сега не си самичка,
и аз не съм във трудностите сам.

А има често бурни дни, в които
свисти насреща вятърът суров -
в такова време пари във очите
и мен ми трябва твоята любов.

Това е правото да имаш близък.
Да имаш малки тайни с друг човек.
И пътя, който в щастието влиза,
да бъде и мъчителен, и лек.

Когато в мене закипи тревога,
и спра за миг с отслабнали гърди,
преди да кажа: -Не! Не мога!
Аз чувам тих спокоен глас: -Иди!

И тръгвам. А над мен високо горе
се вдигат птици с пламнали криле,
усмихват ми се дружелюбно хора,
звъни от песен цялото поле.

И ти вървиш до мен. Добра. Честита.
И ясен път пред двама ни лежи.
И тъй е хубаво! Какво да питам:
кое така дълбоко ни сближи.

 

     Иван Радоев

[Doctor Who 15655]

хайку

 

"Животът ни е капчица роса.
Дори и да е капчица роса
животът ни - все пак..." ... е

 

Кобаяши Исса

1763 – 1828

[T.E.Lawrence 21677]

Омар Хаям - четиристишия (рубаи)

 

По-добре е да пия и жени да лаская,

Вместо в молитви и пост да се кая.

Ако в Ада отиват тез, що любят и пият,

То кого ли тогава ще пуснат във Рая?

 

***

 

Светът трае миг, миг ме има и мене.

Колко пъти за миг мога дъх да поема?

Весели се! Живей! Тази тленна обител

Никой няма навеки за свой дом да вземе.

 

***

 

Любовта ми към теб съдят всички сплетници,

Нямам време да споря с невежи критици.

Любовта е балсам, изцеляващ мъжете,

Лицемерите само превръща в болници.

 

***

 

Опитай да не съжаляваш за времето текущо.

Душата си недей мъчи ни с минало, ни със идущо.

Съкровищата свои харчи, дорде си жив,

Защото пак на оня свят ще стъпиш неимущ ти.

 

***

 

Ще дойде краят, но кога – кой знае?

Да пием вино – истината май в това е.

Не си лозе, глупако: от пръстта

едва ли някой ще те откопае!

 

***

 

Запитах свойта чаша, прилепил уста:

Веригата от дни къде влече света?

Отвърна тя със впити в устните ми устни:

“Не ще се върнеш, пий до дъно радостта!”

 

***

 

Напих се и в стена стакана свой разбих.

От пръснатия череп чух едничък стих:

“На теб подобен бях, ще станеш като мен.”

Парчетата целунах и се извиних.

 

***

 

Ти пиещите не кори! Такъв е пая,

от Господ предрешен за нас в кервансарая.

Злорадо хич не се хвали “не пия капка” –

къде по-глупави неща за тебе зная.

[jungfraujoch 15700]

Едно от най-любимите ми стихотворения:

 

Аз искам да те помня все така

 

Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.

"В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален -
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!"
О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай - пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!

А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежи прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. -
Аз искам да те помня все така...

Димчо Дебелянов

 

Тази любовна елегия на Дебелянов излиза
за първи път в сп. "Смях",
г. III, бр. 15 от 03.IX.1913 г.
Посветена е на рано загиналата
от туберкулоза учителка Мара Василева-Звънчето.

 

 

[Костов 13120]

Ето две мои любими стихотворения

 

Прощално

 

На жена ми

 

 

Понякога ще идвам във съня ти

като нечакан и неискан гостенин.

Не ме оставяй ти отвън на пътя –

вратите не залоствай.

 

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,

ще вперя поглед в мрака да те видя.

Когато се наситя да те гледам –

ще те целуна и ще си отида.

 

* * *

Я вас любил: любовь еще, быть может,
В душе моей угасла не совсем;
Но пусть она вас больше не тревожит;
Я не хочу печалить вас ничем.
Я вас любил безмолвно, безнадежно,
То робостью, то ревностью томим;
Я вас любил так искренно, так нежно,
Как дай вам бог любимой быть другим.

[ruwenzogy 20137]

Вапцаров и Пушкин.

И на мен са ми любими....

С тази тема ще си припомним Романтиката на Младостта.....

[Иван Попов 21245]

Любимите ми : 

 

Животът е шанс от които трябва да се възползваме!
Животът е щастие което трябва да вземем!
Животът е една игра която трябва да играем!
Животът е предизвикателство!
Животът сме НИЕ!
 

      *         *          *

 

ЩЕ БЪДЕШ В БЯЛО

Ще бъдеш в бяло - с вейка от маслина

и като ангел в бяло облекло...

А мисля днес; света прогнил от зло

не е, щом той е твоята родина.

И ето усъмних се най-подир

в невярата тревожна - искам мир.

 

И с вяра ще разкрия аз прегръдки,

загледан в две залюбени очи,

и тих ще пия техните лъчи, -

ще пия светлина, лечебни глътки.

И пак ще се обърна просветлен

света да видя цял при ярък ден.

 

И нека съсипни се той окаже!

(Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,

залутан из среднощни тъмнини?)

Аз бих намерил и тогава даже

обломки, от които да създам

нов свят за двама ни, и свят, и храм.

                                           Пейо Яворов

 

[Asya Assenova 6476]

Вълните на морето са жени,
избягали от къщите – окови.
Ела, една вълна сама стани,
сестра на вятъра бъди отново.

 

Ела, сред най-дълбокото иди,
при царството на тъмните стихии.
Била ли си обичана преди-
едва сега ще можеш да откриеш.

 

Страхливия ще седне на брега,
ще шепне колко много ти е верен,
безсилния ще плаче от тъга,
а истинския сам ще те намери.

 

Ще иска той с прегръдка да те спре,
но ти не се завръщай, нито спирай.
Вълната е вълна насред море.
А тръгне ли към плиткото – умира.

 

Евтим Евтимов 

Редактирано 8 август, 2017 от Asya Assenova

[mililia 18964]

Пръстен

 

За твойто тихо идване, което

все още в мен отеква като гръм,

за даденото и назад невзето,

за прошката, че с теб съм и не съм,

за думите, понякога спестени,

за ласките, които не спести,

за силата, която вля у мене,

когато беше най-безсилна ти,

за туй, че бе на мое име кръстен

и твоят лош, и твоят хубав час

на твоя малък пръст наместо пръстен, 

горещите си устни слагам аз.

 

Веселин Ханчев.

[Алекс 1633]

Ако се смееш - и светът се смее с теб;
ако ли плачеш - плачеш сам сега.
Че щастие да взима земята нужда има,
но стига и и нейната тъга.

Запей - и хълмовете ще откликнат;
въздъхнеш ли - въздишката изтлява.
И ехото е тук за всеки бодър звук,
ала от грижите се отбранява.

Зарадвай се - и хората ще те потърсят;
тъжи - и те ще ти обърнат гръб.
Желаят с пълна мяра от твоята наслада,
ала не им е нужна твойта скръб.

Ликуваш ли - приятели безчет;
тъгуваш ли - не ще ги ти откриеш.
Ще вземе всеки в дар блажения нектар,
но сам горчилката си ти ще да изпиеш.

Празнувай - залите са многолюдни;
пости - забравят твоята врата.
Помагат да си жив, когато си щастлив,
ала не чакай помощ за смъртта.

На радостта просторният салон 
ще събере докрай света голям,
ала по тесните пътеки на болката си

всеки трябва да премине сам.

 

Ела Уилкокс

[Гост]

И един много, много, уникално много любим поет - който боя се, не е познат много на хората (не е превеждан официално...)

 

Къщата не е същата, откакто ти си тръгна.
Печката е ядосана - тя ме обвинява.
Телевизорът отчаяно се опитва да изглежда зает,
но постоянно го хващам как се взира през прозореца.
Миялната отново се самосъжалява -
тя просто седи и повтаря:
"Какъв е смисълът, какъв е смисълът?"
Завесите броят дните и отказват да разговарят с мен.
Мисля, че любимият ти фотьойл е мъртъв.
Само чайникът се опитва да ме утеши,
но ти знаеш колко го бива в тия работи.
Още не съм казал на фикуса -
той си мисли, че все още си на почивка.
Липсваш на банята. 
Ние с нея рядко се виждаме тези дни -
тя още не може да повярва,
че не я взе със себе си.
Спалнята дори не иска да ме погледне.
Откакто ти си тръгна, тя е затворила очи
и всичко, което прави е да спи,
припомняйки си добрите стари времена.
Опитва се да се изгуби в сънищата
и като че ли това й помага да го понесе по-лесно,
но нощем чувам възглавниците,
които ридаят в завивките. 

 

Хенри НОРМАЛ

 

[Бръмбар 4517]

Покрай рожденият ден на Стефан Цанев, който беше вчера попаднах пак и си припомних:

 

НОСЕТЕ СИ НОВИТЕ ДРЕХИ, МОМЧЕТА –
падаме, както ходим,
умираме, както спим.
Въпросите на тая планета
я решим,
я не решим…

Но не казвайте: утре ще бъдем красиви.
Не казвайте: утре ще бъдем щастливи.
Не казвайте: утре ще бъдем, ще бъдем…
Ще обичаме утре,
утре ще бъда любим.
Носете си новите дрехи, момчета,
падаме, както ходим,
умираме, както спим.

Не казвайте: утре ще почнем голямото,
днес да спечелим пари за прехраната.
Не казвайте: утре да бъдем честни,
днес тихичко
ще се проврем…
Носете си новите дрехи, момчета,
ходейки падаме,
сънувайки мрем.

Не казвайте: утре с вик на площада
ще кажа истината, после – на клада!
На клада, но утре. А днес потърпете,
днес се налага
да премълчим…
Носете си новите дрехи, момчета –
падаме, както ходим,
умираме, както спим!

—Стефан Цанев

 

И едно стихотворение, от една стара книга, която имахме в къщи в детството ми: "Антолология на световната любовна лирика и което някак си ми се е набило в съзнанието, не помня автора обаче, мисля че беше унгарец:

 

Тъгуват в мене всички сетива,

как искам да се върне във нощта,

да хвърля дрехата, да угася свещта

 

[T.E.Lawrence 21677]

Богомил Райнов - Помниш ли...

 

Помниш ли, приятелю по пиене,
как в опушената стара кръчма
първи път познахме любовта?
Тя ни гледаше с очи ракиени,
кискаше се, пееше, заръчваше
и накрай ни двама пожела.

 

Помниш ли, в замръзналата улица
как вървеше подръка и с двамата
в тъмното, изцапано манто;
как ни вятърът среднощен брулеше,
как пиянски псуваше го дамата,
как повърна край един кантон?

 

Помниш ли вмирисаната стая,
лигавата светлина на крушката,
мръсните, олющени стени;
как леглото скърцаше отчаяно,
как навън те чаках омърлушен,
как не се погледнахме в очи?

 

А угасналите лампи помниш ли;
скръбното мълчание на двамата,
бързите ни стъпки сред нощта;
как погнусата ни в мрака гонеше,
как ми „хайде!“ каза без желание,
как изчезна зад една врата?

 

Помниш ли, приятелю забравен,
как в студена декемврийска вечер
кръстихме се двама в любовта?
Сред мъглата есенна удавен,
плувах, а кога денят извлече ме,
бях изгубил толкова неща …

[Palio 560]

По спомени от любима песен край огньовете и китарите от студентските години:

 

 

 

Почти изповед

 

Искам да бъде хубаво,

ала всичко е някак... почти!
Искам да бъда влюбен,

но почти ми харесваш ти...

Трябва да бъда весел,

ала съм весел почти...
Някой ме е харесал,

но по всичко изглежда - почти...

Чакам пари да получа,

а май че са в заем почти...
Все така някак се случва -

изхарчвам парите преди...

Пиша стихове някакви,

получава се нещо почти...
Говоря думи всякакви,

но почти оставят следи...

Мечтая за нов театър,

а май че артист съм почти...
Някой ми прави вятър,

но почти не вярвам в лъжи...

Болен утре да легна,

болен ще съм почти,
шапката да ме стегне -

ще кажат "Днеска мълчи!".

Чудя се - ако пукна,

дали ще е също "почти"?
Да ме заровят ей тук на,

гробът почти ще личи...

Искам да бъде хубаво...

Трябва да бъде весело...

В. Еличов

 

Редактирано 8 август, 2017 от Palio

[Гост]

@Palio, леле какви спомениии   

[ruwenzogy 20137]

Лека нощ с Приказката на Дамян Дамянов..

 

Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми крещеше до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълча ...
Не ме пъди, ще си отида скоро,
доведе ме на бурята плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.

„Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
под сянката, на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило със листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, Защо ?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път !
Една ръка накарала тогава,
сълзи от кървав поглед да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.“

Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то ?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, Защо?