ПОЕЗИЯ

[patilana 10307]

От какво се

прави ливада /

Нима не знаеш ?

Трева -

и една пчела -

и да мечтаеш.

Ако пчелата не пристига -

мечтата стига.

 

 

Емили Дикинсън

( превод Цветан Стоянов )

[Goal & Boss 10234]

Магеланец Иван Вазов докладва:

 

 

САНТИМЕНТАЛНА РАЗХОДКА ПО ЕВРОПА

Нека да оставя за една минута
нашта румелийска столнина прочута.
Искам да се дигна мислено, с духът
горе в небесата, из синята твърд
и яхнал на моита фантазия лека,
да се впусна вихром в разходка далека
из тайните горни ефирни вълни
и да обиходя всичките страни
от Волга до Таго, планински ил плоски,
и то nota bene съвсем без разноски.
Всичко, щото видя, вярно ще предам,
тяхната природа ще опиша вам
и за да не бъде разказът ми гол,
аз ще го поръся. . . с атическа сол.

Ето ме възлизам в простора въздушен 
на мойта фантазйя, на ветра послушен. 
Птичетата малки, като доближат 
чудовище ново, бягат и цвърчат. 
Аз бърже се нося над гори, долини, 
Монблан - великанът, малък ми се чини, 
Дунавът е бара, Одер се люлей 
в пределите, дето бирата се лей. 
Кой е тоя старец в държавата осма 
с глава увенчана само със три косма, 
с увиснали вежди, с сърдито чело, 
което предсказва нещо недобро?!
Той се е замислил кат някой художник 
или кат оракул въз своя триножник 
и всички съседи със напрегнат взор 
чакат, за да чуят някой приговор.

Една тъмна дума, една повеч бръчка
на чело му дигат страх, тревоги, глъчка.
Неговите чада две са в тоя мир:
немското единство и военний мир.

Напред! Ей ме вече във земята мила,
що света е сявга с чудеса дивила,
що на вси народи служи за модел
и от чийто красен, плодовит предел
идат ни обилно, кат дар от небето,
се идеи нови и шампоанско вето.
във нейния център - новий Вавилон,
на модите люлка, на грацийте - трон,
Содом, рай и пъкъл, и вертеп развратен,
за всичките впрочем магнит непонятен -
в тоз център единствен, в шумът и мирът
великите мисли поникват, растът
и форма добиват и уцлашват века.
Там най-първо чу се гласът на човека,
там топорът първен удари със бяс
в самият й корен тиранската власт.
Там викът: "Свобода!" пръв път се разнесе!
Бухтя революция, марселеза пе се
и летя кат бясна - крилат херувим -
през битките страшни, в победния дим!
Там наголемяха цял ред великани:
Волтери - пророци, Дантони заклани 
и Бонапарт грозний, бог на гръм и страх! 
Исторйята йоще трепери от тях!

Кой е този остров, потопен в морета 
и пълен с машини, с пари, с колелета? 
В мъглата му вечна Джон Бул е запрян, 
той от вси народи получава дан. 
Бомбай, Суец, Малта, Гибралтар, Канада
са верига яка, с коя света влада. 
Неговият идол от край и до днес 
носи страшно име: хладний интерес. 
Ирландия бедна, Индия богата 
на тоз идол тежък пъшкат под ногата. 
А там - в един ъгъл стои дипломат 
и пише романи. Той ми е познат. 
Неговата слава далеч се е чула;
потомък на Юда, брат на Велзевула, 
на злината гений, на лъжата жрец, 
граф и лорд англййскй, изверг н подлец 
и комуто ние отсред Румелия 
пращаме му свойта вечна проклетия!

Но ей силен вятьр тласна ме назад 
към мътната Нева. Аз усетих хлад.
Пред мен се простира страна безконечна, 
кат морето равна, кат небето вечна. 
Нозете й крепки Черно море мий, 
челото й голо в полюса се крий. 
Империя страшна, що в себе обзима 
гори, моря, степи, есен, лято, зима, 
язици, народн, вери чудна смес, 
всичките степени на людский прогрес, 
от приветний русин до остяка диви, 
от тъмний грузинец до чухонът сиви, 
де реките сини мязат на моря, 
де нощите грее чужда нам заря. 
На туй царство днес е Петербург вратата, 
де животът блика, хьлта светлината:
Москва му е пъпът, центърът далек,
де всякой вик стига и намира ек,
дето старий Кремъл, паметник свещенни,
в чийто зид разби се Бонапарт надменни, 
завет велик пази под гордий си свод. 
Там се чува пулсът на руский народ. 
Кога тя й готова, сичко е готово, 
там се произнесе великото слово.
Но коя е тая страна, пълна с студ. 
дето ме пренася летежът ми луд, 
продупчена с блата, с реки и с фиорди, 
с моря окръжена и с китове горди? 
Стихийте са тука в постоянен бой. 
Ветри на нощите не дават покой, 
зимите са дълги, ледът се не пука, 
затова да бягам, че измръзнах тука.

На юг, на юг фъркам! Минувам Берлин
и Полша тъжовна - паднал исполин,
и Австрия стара, сбърчена кокетка,
по коварство славна, по лукавство редка!
Минувам Швейцарйя, щастлива страна,
през нейните горди, снежни рамена,
Унтервалден хладний и мирна Женева,
коя се огледва кат в извора дева.
Ето Пиринейте! Слънцето пече.
Топлик ароматен в въздуха тече.
Поздрав ти проваждам, Шпанио прекрасна,
тъмна кат легенда, кат вакханка страстна,
люлка на светото ауто-да-фе.
В теб расте Лойола, Фигаро живе.
Твойто мурго чело увенчаха с лаври
рицари, попове, поети и маври.
Едно време ти бе първа на светът,
към един свят новий ти отвори път.
Любя твойта слава, твойта горда бедност
на щерките твои хубавата бледност, 
твоята Алхамбра, див Екскуриал, 
отде света плашал твоя страшен крал;
твойте танци кръшни, хаванеза страстна,
заради кйято нашта младеж ясна
всяка вечер тича в "Люксембург" кат бясна.

Средиземно море! От мене поклон! 
Тихо плувам вече в твоя небосклон, 
твоят шир лазурен, простор необятен 
уливат духа ми с възторг непонятен. 
Ето видя вече в хоризонта син 
Везувий спокойно дими кат комин. 
Южното диханье кръвта ми съгрява, 
на мойта фантазйя крила свежи дава.
Ето ги горите! Ето го брегът! 
Красните долини разкошно цъфтят. 
Под тия класични тихи небосклони 
Рафаел чъртайше дивни си мадони;
тук пееше Тасо своя химн висок;
тука Данте - гений мрачен и дълбок,
посред рая земни описваше ада!
В таз земя антична, ала вечно млада,
там на един остров е героят стар
който вля в сърцата за свобода жар,
който с остра сабя и горещб слово
на Италйя даде призвание ново.
А там - в остарелий, глухи Ватикан,
стои старец мрачен - плешив истукан,
на принципи светли веч немощен враг
останка печална от рухналий мрак.

Но мойта фантазйя, лека и блудяща, 
на брегове други бърже ме изважда. 
Ето ме в Елада! Видя и Парнас. 
(Но сега мързи ме там да слазям аз), 
ето таз земица, що обезпокои 
вселената нявга с богове, с герои 
и с лъжи прекрасни света наводни, 
и мозъци много сладко затъмни.
……………………………………………
Бърже ме отнасят леки ми крила
далеч от светата Елинска земя.

Кой е този болен, легнал при Босфорът?
Докторте не знаят какво да го сторат? 
Пак за ампутацйя фащат да говорат.
Но южният вятър тласна ме напред 
и към север тикна бързий ми полет. 
Ето пак здрависвам Емус горделиви 
и Марица синя в полята родливи 
кат градина райска проснати под мен! 
В песните ми тръпне техний лик засмен! 
Пловдив! Пловдив! Ето трите му могили -
сред полето равно легнали камили - 
и аз беден пътник, морен пилигрим, 
с радост пак му гледам синкавия дим. 
Ето веч пристигам в столицата наша! 
Тя е пак самата! Пак е тая каша 
от язици, вери и наций безчет, 
от които няма ни образ, ни цвет;
със свойте лантерни, балове, венгери, 
от които вечер въздухът трепери,
със свойте интриги, калове, вони,
що Марица цяла не може уми,
с мойто тихо гняздо и скромен подслон
и - мила съседка на срещний балкон.

 

1880

[Adventurer 2700]

Invictus

 

Out of the night that covers me,
Black as the pit from pole to pole,
I thank whatever gods may be
For my unconquerable soul.

 

In the fell clutch of circumstance
I have not winced nor cried aloud.
Under the bludgeonings of chance
My head is bloody, but unbowed.

 

Beyond this place of wrath and tears
Looms but the Horror of the shade,
And yet the menace of the years
Finds, and shall find me, unafraid.

 

It matters not how strait the gate,
How charged with punishments the scroll,
I am the master of my fate:
I am the captain of my soul

 

William Ernest Henley, 1875

[T.E.Lawrence 21678]

Толкова по-зле

 

Пуснете вкъщи кучето, покрито с кал.
И толкова по-зле за хората, които не обичат
нито кучетата, нито пък калта.
Пуснете вкъщи кучето, въргаляло се сред калта.
И толкова по-зле за хората, които не обичат кал,
които не разбират,
които не разбират кучето,
които не познават и калта.
Пуснете кучето да влезе вкъщи.
И нека се отърси от калта.
То може винаги да се окъпе.
Водата също би могла да се измие.
Не могат никога да се измият тези,
които казват, че обичат кучета,
но при условие, че...
А кучето, покрито с кал, е чисто.
И калта е чиста.
Понякога водата също бива чиста.
А хората, които казват: при условие, че...
Точно тези хора не са чисти,
никак не са чисти.

 

Жак Превер

[ruwenzogy 20138]

 

 

[Ledda 182]

Мъжът на четиридесет 

Мъжът на четиридесет премина

онази златна възраст на Христос,

затуй не мери греховете с крина

и раят му изглежда под въпрос.     

 

Мъжът на четиридесет не гине     

в продажен тил, в задкулисни игри.

Той е строшил рекордите на Гинес,     

щом челяд в страшно време коландри.     

 

Мъжът на четиридесет не бори     

днес мелници, но и държан на връв     

той ще прескочи чуждите стобори,     

за да припали тъмната си кръв.

 

И от Сизиф навярно по-препатил,     

не гледа на нещата през перде:     

той сам избира кой му е приятел     

и този, който ще го предаде.     

 

Мъжът на четиридесет все в дълг е

или така се чувства, раздвоен.     

От кръста му захвърлен, не след дълго    

за птици къща някой ще скове...

© Ивайло Терзийски 

[Niceday 2940]

Една история за двама

 

При тях се случва лесно любовта,
понеже те умеят да обичат.
Той - непораснал мъж. А тя - жена
и малко повече - момиче.

Той сутрин ú рисува сто слънца
по синята завивка на небето.
Тя слага мляко, обич и душа
и прави аромата на кафето му.

И после той ú композира дъжд
и ляга като вятър във косите ú.
А тя бродира макове и ръж
по дългия следобед на мечтите му.

Надвечер той утихва, уморен,
във ласкавата топлина на дланите ú.
А тя превръща залеза в море
и устните ú стапят тишината му.

Когато стане нощ, той я целува
и я отвежда някъде отвъд звездите.
А тя сияе, негова, във тъмното
и след това заспива до гърдите му...

 

Caribiana

[ruwenzogy 20138]

[ruwenzogy 20138]

[Pantelej Putnik 16963]

Надеждите контурите си губят

Когато погледна в твоите очи

Следи от болка има там.....която причиних

и душата ти смутена пред мене мълчи...

 

Монолог на любовта

Води моето сърце

Като развълнуван океан

Който обаче пред брега се спира

И в нежна прегръдка се превръща

И душата ти нежна с обич обгръща.

 

Самотно е морето без горещата пустиня.

Какво би значило небето без звездите?!

Какво е вярващият без светиня,

Какво ще стане от поета - без мечтите?!

 

Боли когато любовта

е нежъзможна

Боли когато е до тебе тя

Но протегнеш ли ръка

Докоснеш я..... и тя изчезне.....

 

При спомена за тебе

Винаги ще се усмихвам

Защото на любовта останах верен

Макар и днес без теб денят ми да е черен,

При нежната мисъл за тебе притихвам....

 

Да спреш до мен и да ме прегърнеш

Красиви цветя покрай нас да се усмихват

Да ме докоснеш нежно

Да ме погалиш и да ми прошепнеш – Обичам те!

И пак при мене да се върнеш.....

.....................................................................

А после кинжала си в сърцето ми забий!

............така ще знам че съм живял,

Това ще значи че съм бил,

Какво като реки от сълзи съм пролял,

Като от щастието - с пълни шепи пил!

 

Пантелей Пътник

[ruwenzogy 20138]

ЕДИН ЖИВОТ

На този свят без нищо съм дошла.
И пак без нищо, знам, ще си отида...
Ще легна тихо в меката трева.
Без болка. Без омраза. Без обида...

Със себе си ще взема спомен тих
за залез, за море, за топъл смях,
за обич и за чуден юлски бриз...
и радостта, че истински живях...

Раздавах от сърцето си на всички.
И нищо не очаквах във замяна.
Че щастието, знам, е да обичаш...
А щом обичаш, значи - да останеш...

Аз знам, че ми е рано да си ида...
Но кой ли пък "навреме" си отива...
Не в броя на годините е смисълът...
Един живот на никого не стига...

ВАНЯ СТАТЕВА

[ruwenzogy 20138]

Щастлива съм, когато съм на път!
Когато се променям във движение,
когато всичките ми сетива шептят:
„Животът е безкрайно приключение”

Щастлива съм. И много благодарна
за сбъднатата цветна красота,
която във душата ми навярно
ще свие дом. И с мен ще отнеса

зелените въздишки на дърветата,
щурците и среднощните им песни,
и сини водни кончета по бреговете
на моите реки от неизвестност…

Светулки ще прибирам във небето си,
да помнят, че във мен ще се родят.
Щастлива съм! Пътувам към сърцето си.
Най-истинският и безкраен път.

 

Мира Дойчинова

[jungfraujoch 16096]

Защо е нужно по веднъж годишно
да сме готови злото да забравим,
да си простим за грешките предишни
и трудностите ний да изоставим?
Защо само тогава ние вярваме,
че могат да се случват чудесата
и близките с внимание даряваме,
отваряме очи за Светлината…

На Рождество Христово в навечерието
поглеждаме се с погледи смирени,
забравяме за злото и безверието
и сякаш сме от Бог благословени!
И ако като в тази Бъдни вечер
най-близките ми хора са до мен,
за в бъдещето близко и далечно
нека е Бъдник всеки Божи ден!
… Доброто съществува на Земята!
Ние го носим – във самите нас!
И ние сме творци на чудесата -
създаваме ги всеки ден и час!
Сега е време с Вяра да погледнем
в най-ярката и бляскава звезда,
ръка към ближния си да протегнем
дарявайки му своята топлина…
Отново Коледа е! И ще бъде,
защото тя остава във сърцата!
И има я около нас навсякъде -
в снежинките, в очите на децата…
И не е нужно само в този ден
да бягаме от мислите си сиви…
Нека е празник всеки Божи ден!
Да бъдем по-добри… и по-щастливи!

Павлина Соколова
от стихосбирката “Колко малко е нужно"

 

[theboss 1]

Това ми произведение с ключ сол започва.
Нотите изравям ги от музикална почва.
Не е горещо, а в мастило перото се топи.
Ти, който започна да четеш това- ти сглупи!
 Хапват суши и са модерни, а не носят на майтап.
За да се шегуваш с хората, май вече трябва и кетап.
Ако не на майтап, поне да носят на мен
ракия, която взели са от кварталния гамен.
С оръжия в ръка се правят на ловци.
Зададеш им въпрос и блеят кат овци.
Устите им все пълни. В главите им дражета тракат.
Когато трябва да направят нещо- треперят, ще се наакат.
Има риск да създам неудобна ситуация,
но продължавам с на хомо сапиенс поредната рекламация.
Разбрах достатъчно. Не ми е нужна допълнителна дегустация.
Скоро идва краят! (но това е само спекулация)
Не им се разсъждава, ама бъхтят за отличен.
Оценката, човек, не значи нищо. (знам от опит личен)
И макар да влизам в ритъм анемичен,
поне опитвам се да съм малко нетипичен.
 Вместо само да си пишете съобщения на лично,
 понапълнете главите си с онова, което все не е налично.
 Въртя и суча думи, по-големи от двусрични.
 Позволявам си го, щот имам умения еквилибристични.

[Брани 27893]

Ето малко авторска поезия от мен, посветена на най-любимото ми нещо на света - мен:

 

Аз винаги приемам със сериозност

степента на своята грандиозност.

Но все пак не спирам да се възхищавам

на съвършенството, което представлявам.

[Niceday 2940]

Недялко Йорданов - от днес
 

КАТО В НАЧАЛОТО

 

Колко сме кротки... Колко сме тихи... Няма ни вик, нито смях...
Празните улици... Пълните чанти... Ето... Наистина – страх.

 

Дълго не вярвахме... Не е възможно... Всичко сега настрана...
Стойте по къщите... Почна и тука... Тази коварна война.

 

Плаче Италия... Адът на Данте... Тръпне Европа... Кошмар!
Сякаш сънуваме... Страшното идвало... Господи, колко съм стар!

 

Колко съм глупав навярно... Не вярвам... И си излизам навън...
Ето, все пак не е всичко замряло... Чувам трамвайния звън...

 

Кестенът вече съвсем е напъпил... Птички над него цвърчат.
Ето... Момчето си взе тротинетка... Нищо, че ще го глобят.

 

Три пъти дневно – жестоки статистики... Няма надежда за край.
Търсят лекарство... Къде е? В Америка? По-вероятно в Китай.

 

Сякаш се сбъдва онази илюзия... Човек за човека е брат!
Никога, никога не се е случвало... Заедно... Целият свят...

 

Влязъл съм вече в опасната възраст... Връщане няма от там...
Но ми се иска да доживея... Искам за Утре да знам...

 

Може би вече ще станем разумни... Може би даже добри...
Точно такива каквито в началото Някой ни сътвори.

 

23 март 2020г.
9 ч. сутринта

[jungfraujoch 16096]

ИЗВЪНРЕДНО

Извънредно: търси се разбиране.
Разболял се е от мрак светът,
спешно трябва да се ваксинира
с лъч надежда в лявата му гръд.

Нека да се спазват всички норми.
Как?! Предписана е тишина.
Старото на мода е отново –
пак душата да се слуша, пак.

Бърза дезинфекция на мислите
с късче пролет, с шепичка небе,
страховете често да се мият
с радост и с молитва е добре.

Важно е: невежеството бич е
и под карантина да стои,
клетките лекуват се с: „обичам“,
„дръж се“, „можеш“, „силен си“… нали.

Извънредно: търсят се Човеци,
Път да нарисуват и звезди,
нависоко да извикат: спрете!
никой ли не вижда, че планетата кърви!
автор: Sanvali

[ruwenzogy 20138]

[tonica 1886]

Не е за тема Хумор, но не знам къде да го сложа. По актуалната тема е и е трогателно.

Авторът е Недялко Йорданов, а аз съм си бургазлийка, не мога да не го споделя:

 

КАТО В НАЧАЛОТО

 

Колко сме кротки... Колко сме тихи... Няма ни вик, нито смях...

Празните улици... Пълните чанти... Ето... Наистина – страх.

 

Дълго не вярвахме... Не е възможно... Всичко сега настрана...

Стойте по къщите... Почна и тука... Тази коварна война.

 

Плаче Италия... Адът на Данте... Тръпне Европа... Кошмар!

Сякаш сънуваме... Страшното идвало... Господи, колко съм стар!

 

Колко съм глупав навярно... Не вярвам... И си излизам навън...

Ето, все пак не е всичко замряло... Чувам трамвайния звън...

 

Кестенът вече съвсем е напъпил... Птички над него цвърчат.

Ето... Момчето си взе тротинетка... Нищо, че ще го глобят.

 

Три пъти дневно – жестоки статистики... Няма надежда за край.

Търсят лекарство... Къде е? В Америка? По-вероятно в Китай.

 

Сякаш се сбъдва онази илюзия... Човек за човека е брат!

Никога, никога не се е случвало... Заедно... Целият свят...

 

Влязъл съм вече в опасната възраст... Връщане няма от там...

Но ми се иска да доживея... Искам за Утре да знам...

 

Може би вече ще станем разумни... Може би даже добри...

Точно такива каквито в началото Някой ни сътвори.

 

23 март 2020г.

9 ч. сутринта,

 

Недялко Йорданов

[Kalina Ivanova 11567]

Нещо за Вярата, Надеждата и Любовта...в тия трудни дни,

казано с усмивка.

 

Добър ден. Имам едно оплакване –
(направо си е жива рекламация) –
след цяла вечност напразно очакване,
връщам Надеждата – за реанимация.
Не подлежи на замяна? А в склада?
Дали няма нещо бракувано?
Иззето е всичко? Е, браво!
Безнадеждните едва съществуваме…

С кого разговарям, прощавайте?
Ооо, май съм объркала номера…
Не търсех Бог, извинявайте,
а само Човещината у хората…
Сега ще затварям, че имам работа.
И да доставите скоро Надежда.
Моята едва диша, но… Карай.
Ще се понасяме още, изглежда…

Вяра

Пак съм аз. Добър ден.
Да, за Надеждата съм наясно.
А малко Вяра? „Под щанда”? За мен?
И Вярата свърши? Прекрасно…
Кога ще получавате стока?
Сега сте в ревизия? Извинете.
Изведнъж загорча ми живота
и рекох да звънна… Простете.
Не, в Господ не умея да вярвам.
Ама пак ли сте Вие?!? Чудесно…
Добре съм. Не се оплаквам.
Но с вяра се диша по-лесно…
Е, как така какво ще я правя?
Светът е объркан до лудост!
И нищо вече не ми остава,
освен да повярвам във чудо…
Това е всичко. Затварям.
И на мен ми беше приятно.
Скоро да докарате Вяра,
че си искам живота обратно.

Любов

Да, аз съм. Звънях ви наскоро –
за Надежда и Вяра да питам…
Не, с Господ не ми се говори.
Летя. Или поне се опитвам…
А криле случайно да имате?
Само за ангели? Логично.
Даже със връзки се взимат?
Ех, и там като тука. Типично…
Извинете, нещо не ви чувам.
Любов сте докарали? Боже!
Любовта дали се купува?!?
Няма как! Няма начин! Не може!!!
Със Надеждата даже да кретаме,
а пък Вярата хич да я няма,
от Любов е направен човека,
и със обич закърмен е само!
Сега не желая промоции.
Имам си едно съществуване,
и с Любов ще си уча уроците,
колкото мога. Дочуване.

Мъдрост…..?

Поуката до болка ми е ясна:
Животът ще залязва, ще изгрява…
Но в този свят, тъй хванал ме натясно,
аз имам опции да оцелявам –
Надеждата покълва в малко зрънце,
със Вяра и сълзи ще я поливам,
Любов ще я прегърне – сякаш слънце!…
И пак вървя…към себе си…щастлива…
Но тука някой вече се досеща –
звънях четвърти път на Господ,
че трябваше да го помоля нещо –
парченце Мъдрост …Толкова е просто –
Животът ще изгрява и залязва
до края на безкрайните Вселени…
Поисках Мъдрост, а какво излезе?!?
Получих пратка с етикет: Търпение…
…………..
Поуката до болка ми е ясна –
Животът не е спешен случай!
Да, честичко улавя ме натясно,
но само, за да ме научи…

                                                             irini

 

[Pantelej Putnik 16963]

Жена и мъж

Душите сливат във едно

И песен пеят толкова красива

Природата привежда се в поклон

С цветя обсипва тази обич жива...

Усмихва се във слънчеви лъчи

Във дар изпраща плодородие и нежност

И бди над тях със огнени очи

Опиянява в чувства до безбрежност...

 

Пантелей Пътник

[Pantelej Putnik 16963]

Една кратка автобиография:

 

Пламен е моето име

Защото в огън аз горя

В очите ми има искри

Душата ми - моето гориво...

 

Аз нямам чувства във минало време

Целувките ми винаги са искрени и страстни

Ръцете ми протягат се към теб

Очите ми те търсят

Устните жадуват

 

В безмерен жест раздавам свойте чувства

За миг не искам и да спра

Защото имам много да раздавам

.....а после нека да умра...

 

Pantelej Putnik

[Pantelej Putnik 16963]

Победен.

Признавам се за победен.

Загубих това, което никога съм нямал

Прегръщах въздуха

Целувах вятъра

Мечтаех за химера

Влюбих се в мечта

Смях се със слънчеви лъчи

И плаках със дъжда

Докосвах нежно изгрева

След нощи изпълнени с слова

Денят ми бе на нея посветен

Светът ми с нейни цветове обагрен...

 

................Обичал съм надежда

.......а днес

Днес няма нищо от това

Което всъщност никага не е било

Дали измислица

Дали заблуда

................................

Не е била жена докосната от мен

Не съм целувал никой в унес затъен

Не съм обичал

Не съм и бил във плен

Било е просто хубав сън..............

Но всъщност........каква е тази болка вътре в мен...…?!

Тя кара ме да се запитам

Дали възможно е мъжът да бъде победен......

 

Pantelej Putnik

[Pantelej Putnik 16963]

Ето и още нещо от "любовноотмъстителните" 😄:

 

Една любов отхвърлена

Една душа объркана

Две сълзи набират тежест

И очите ми премрежват

 

Ръце протегнати за прегръдка

се свиха във молитва

жадни устни  

сега прехапани до кръв

усмивката залезе и

здрач в душата ми настъпи

 

Отхвърлена любов

Душа във нищета

Ръце, които любимата никога не ще прегърнат

Очи на скитник във пустиня -

Оазис никога не ще съзрат

 

Сърцето тежко блъска кръв

Във празно тяло

Така е, обич невъзможна,

Като със тебе

Никога няма да бъдем едно цяло!

 

Pantelej Putnik

[Pantelej Putnik 16963]

И докато сме още на тази тема:

 

Поезия без рими

 

Как забавно е това

че дори и без да подозираш

с усмивка палиш ми кръвта

изправена пред мен с цялата си красота

ти все така позираш

 

На къде ме водиш?!

до кога заблудата ще продължи?!

......не, не казвай ми!

не ме е страх от болка, защото болката

е чувство

което кара душата ми да прави изкуство

и така пиша редове без край

и в тази болка аз намирам рай!

 

Ела и вземай от огъня ми колкото поискаш

защото казват,

че огъня се пази като се предава

така дори милиони от мене да си вземат

във мене все огън ще остава...

 

Ела, в дома ми вратите са отворени

не крия аз сълзите си от хората

ела, ако ще създаваш спомени

 

Ела, изграждай и руши

вземай с две ръце

и не ме жали,

не изневерявай на сърцето,

защото ти си на любовта детето,

което тези редове взриви....

............

а после нека да боли

какво от това.....

поне за миг ще бъдем живи

и на щастието за миг ще подадем ръка

и като конете диви

ще препускаме свободни във ръжта...

 

Не пали огньове, ако от пожари се боиш!

.....или просто във момента е студено

и искаш до огъня да постоиш

и като се постоплиш

да станеш и да си отидеш...

 

Пантелей Пътник