ПОЕЗИЯ

[jungfraujoch 16098]

Умееш ли, човеко, да прощаваш,

ако някой към теб е прегрешил?

Дали самият прошка заслужаваш,

ако друг някой ти си наранил?..

Измиват ли се със едно "Прости!"

от болката натрупана следите,

и може ли едно "Прощавам ти!"

покоят да ни върне във душите?

.. Никой не иска друг да наранява,

но всеки във живота свой греши..

Дали обаче всеки осъзнава

колко божествено е да прости?

И как онази струпана омраза,

и болката, таена със години

изчезват в теб, сгрешилият щом каже 

с наведена глава едно "Прости ми!"

Две думи, промълвени от душата,

и искрен пламък в молещи очи...

Освободиш ли него от вината,

и твоята душа ще полети!

Ще излекуваш своя яд човешки,

от мъката си ще се изцериш..

Недей вини покаял се от грешки!

И ти, човеко, утре ще сгрешиш!

Павлина Соколова

[Алекс 1633]

По случай 145 години от обесването на Васил Левски и патронния празник на моето някогашно училище

 

О, майко моя, родино мила,

защо тъй жално, тъй милно плачеш?

Гарване, и ти, птицо проклета,

на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

 

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня,

затуй, че твоят свещен глас, майко,

е глас без помощ, глас във пустиня.

 

Плачи! Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.

 

Гарванът грачи грозно, зловещо,

псета и вълци вият в полята,

старци се молят богу горещо,

жените плачат, пищят децата.

 

Зимата пее свойта зла песен,

вихрове гонят тръни в полето,

и студ, и мраз, и плач без надежда

навяват на теб скръб на сърцето.

[jungfraujoch 16098]

ЖЕНА

Когато Бог създавал е жената,
душата си откъснал за модел,
шест дни я ваял от дъгата,
косите ù от звезден лъч изплел.

Намислил си, че трябва да обича,
в сърцето капнал дозата любов,
орисал я на цвете да прилича,
със ангелската хубост бил готов.

Останало очи да изрисува -
от слънцето взел шепа топлина,
от пътя млечен с трепет образувал
зеници от неонова луна.

Изпратил я - богиня, на земята
и устните нашарил ги със грях,
облякал я с усмивка на зората,
загърнал я със слънчевия смях.

Заръчал ù да пламва като огън,
сълзите ù да бъдат топъл дъжд,
да бъде жаждата... и всеки поглед
пожара да разпалва отведнъж.

Да бъде страстната стихия на морето,
на вятъра - крилатия рефрен,
искрицата, посята във сърцето,
и нежната въздишка нощ и ден.

Велик си майстор, Господи, велик си,
сред всички чудесии на света
дарил си мъжката ни същност
с магията, наречена жена!

Красимир Трифонов

[jungfraujoch 16098]

Пролет

 

Топли ветрове завяват,

бързо пукат ледовете

и далеч от нас се дяват

студовете, снеговете.

 

Планини зазеленяват,

поток шурти из морави,

небеса се заведряват,

зашумяват вси дъбрави.

 

Кукурякът си излязва

изпод новата тревица

и кокичето показва

чудно бяла си главица.

 

Птичетата ясно пеят

покрай бистричките вади

и тук-там си вече блеят

агънцата по ливади.

 

Пролет! Всичко е засмяно!

И деца отрано стаят

по полето разцъфтяно

да си пеят и играят.

 

Иван Вазов

[Алекс 1633]

Случайно попаднах на него, но не можах да открия кой е авторът.

 

На мама

 

Не помня кога за последно ти казах: "Обичам те".
Не помня кога за последно погалих с ръка
косите ти бели, със мъдрост обкичени...
Не зная дали съм добра дъщеря.

 

Но помня как босичка тичах във парка -
усмихнато гледаше мойта игра.
Мечтаеше с мен - макар да бях малка
ти беше до мен и в смеха, и в плача.

 

И помня, когато през сълзи премигвах
как нежно поглеждаше в мойте очи.
Във твойта прегръдка утеха намирах,
заспивах щастлива - без страх, без сълзи.

 

Ти дала си много - не искаше нищо,
мечтаеше само да стана Човек.
И знам, че понякога си плакала скришно
за моите болки - и търсела лек.

 

Научи ме всички до мен да обичам,
научи ме силна да бъда - дори
когато душата на болка обричам
да не показвам на никого мойте сълзи.

 

Незная дали добра дъщеря съм,
незная дали се превърнах в Човек,
но знам, че съм още дете във душата
и искам във парка да тичам със теб.

 

Не помня кога за последно ти казах: "Обичам те".
Не помня кога за последно погалих с ръка
косите ти бели, със мъдрост обкичени...
Обичам те, мамо, дори и когато мълча.
 

[Niceday 2940]

преди 8 часа, Алекс каза:

Случайно попаднах на него, но не можах да открия кой е авторът.

Станка Пенчева

Редактирано 25 март, 2018 от Niceday

[Asterisk 1467]

Леко е грубо, но пък истинско,а защо такива асоциации само подсъзнанието знае :

 

Червен цървул рови боклук -
дума болна, омразна,
а думите заключени стоят.

 

Цензурата е гадна,
защото щъркели плуват в замръзнала пот,

и бебетата останаха в Сънчо от 80-те.

 

Жените ги изядоха бобрите.

 

А цензурата мете

мечти, думи, сълзи,

животи.

 

Цензурата е долна,
цензурата е страшна,
цензурата сплашва

 

И още един опит, с готова преписана фраза (2 ред) от един текст na Nat Geo

 

Theme: Leaf

A leaf on the wall
- the wisps of clouds within God,'s reach.
A loaf of bread:
a bunch of wheat blades

 

Редактирано 25 март, 2018 от Asterisk

[Niceday 2940]

Най-после ний, сърце,
сме в центъра на лятото,
в самата му сърцевина -
след толкова прекрасни поражения.
На лятото - единствената ми победа -
в центъра сме ний, сърце...
И падаме връз пясъка
сред часовете вцепенени - в светлата
вибрация на часовете... Господи.
И как излита Ангела на моето
опитомено отчаяние... Усмихва се,
изпълва паметта ми с милосърдие.
Най-после победихме ний -
спасени сме.
Насреща ни е лятото - и залива
с триъгълните си криле...
Спасени сме!

 

Христо Фотев

 

* днес би станал на 84

[jungfraujoch 16098]

Помниш ли, помниш ли тихия двор

 

Помниш ли, помниш ли тихия двор,

тихия дом в белоцветните вишни? -

Ах, не проблясвайте в моя затвор,

жалби далечни и спомени лишни -

аз съм заключеник в мрачен затвор,

жалби далечни и спомени лишни,

моята стража е моят позор,

моята казън са дните предишни!

 

Помниш ли, помниш ли в тихия двор

шъпот и смях в белоцветните вишни? -

Ах, не пробуждайте светлия хор,

хорът на ангели в дните предишни -

аз съм заключеник в мрачен затвор,

жалби далечни и спомени лишни,

сън е бил, сън е бил тихия двор,

сън са били белоцветните вишни!

 

Димчо Дебелянов

[Niceday 2940]

MODUS VIVENDI

Готвя манджи на свойте деца,
Режа лук, пека торти и тикви,
Бърша пода със влажен парцал
И отпушвам запушени мивки.
Мия купища мръсни чинии, 
на ръка пера детски чорапки,
По прането разхождам ютията
и подреждам мечтите си в папки.
Методично се тровя с кафе,
пепелниците пълня с угарки,
гълтам с шепи амидофен –
против болка от звън на китара.
Пазарувам и пия коняк,
ям си нервите, бъбря с комшийки,
чета женски списания и Пастернак,
на сърцето си слагам нашийник.
Галя котката, кротко редя пасианс,
Връзвам мислите с яки въжета...

... А през цялото време съм в един ресторант
и не мога – от твоите – да издърпам ръцете си.

Маргарита Петкова

 

 

[ruwenzogy 20138]

[ruwenzogy 20138]

ЗАВИЖДАМ СИ
В очите ти потъвам посред ден.
Не чувам нищо. Никого не виждам.
Щастлива си, защото имаш мен.
В очите ти съм. Колко си завиждам.
Потъвам без въпроси и без страх.
Завинаги да съм в очите сини.
Завиждам си. А завистта е грях.
Дано да бъда грешен сто години.
В очите ти. В безкрайното небе,
където другите не съществуват;
където си завиждам, че съм теб…
Ах, тази завист всеки миг си струва!"
Добромир Банев

[didipas 116]

Този дом, дъще,
ще бъде за теб отключен
чак додето се изравни със земята.
Каквото и да ти се случи -
той ще ти бъде убежище, обятие.
Този дом
ще усеща отдалеч, че си идеш
и ще светва празнично,
ще те вика.
Ти си му най-скъпото, най-свидното,
дори да си мислиш, че си никоя.
Ако си унизена, оплюта, отречена -
тук ще бъдеш
в любов изкъпана,
в достойнство облечена.
Не бой се, ако жестоко си сбъркала!
Ще изпиеш прошката - горчиво биле -
и ще се вдигнеш,
по-чиста и по-силна.
Ако през девет земи друг дом намериш,
ако дълго-дълго не се завръщаш -
той ще те чака, самотен и верен,
додето се изравни със земята…
Този дом, тъй малък и тъй необятен –
сърцето майчино,
дъще.

Станка Пенчева

[Asterisk 1467]

Смъртта е лечение

на болестта наречена живот.
Простака - гладолечение

на любовта, превръщаща в роб.
А тъмнината - усмотрение,
като нож облекчил кръвта,
затворена в гроб.

 

[Asya Assenova 6561]

Детство мое

Детство мое, реално и вълшебно, 
детство мое, така си ми потребно. 
Все се мъча света да обърна, 
яхнал пръчка при теб да се върна.

Пак в юмруче ръждив петак да скрия, 
пак със кучето да вдигна олелия, 
пак с пипер да поръся филия 
от хляба чер.

Детство мое, на ръст едноетажно, 
детство мое, за мен така е важно, 
щом студено ми стане, да мога 
да си взема от детския огън.

Все се мъча света да обърна, 
яхнал пръчка при тебе да се върна, 
всеки ден по една дяволия 
да е от мен.

Богомил Гудев

Уилям Ърнест Хенли - Invictus

НЕПРЕКЛОНЕН
Пред мрака черен на нощта,
сред ада страшен и огромен,
на всички богове благодаря
за своя дух, тъй непреклонен.

От собствената си съдба потиснат
не ще изтръпна, нито ще проплача аз,
и в лапите на участта притиснат крещя-
но с непреклонен глас.

И всеки тук обзет е от гнева,
навред витае демона на страха,
но винаги заплашен, бит и унижен
аз нивга не ще бъде покорен.

Дори по криволичещия път,
където трудности ме чакат и гнетят,
аз сам съм господар на своята съдба
и сам командвам своята душа!!!

[didipas 116]

Вземи се в ръце

 Георги Константинов

 Когато без тебе замине
 щастливият утринен влак,
 когато по релсите сини
 танцува самотният сняг -
 не свивай обидено устни,
  не викай с ранено сърце.
 Щом нещо в живота изпуснеш-
 вземи се в ръце!

 Когато вълна те удари
 внезапно сред тихо море
 далече от бряг и другари,
 когато тревога те спре -
 не свивай уплашено устни,
  не падай с безволно сърце.
 Щом всички пространства са пусти -
 вземи се в ръце!

 Когато в живота огромен
 не спира пред теб любовта
 и става нерадостен спомен
 най-нежната твоя мечта -
 във свойта самотност голяма
 не скривай ти бледо лице...
 Когато ръце други няма,
 вземи се в ръце!
 

[ruwenzogy 20138]

ТЪРСЕТЕ БЪЛГАРСКИЯ АЛПИНИСТ

Пролог

Търсете българския алпинист,
търсете го, дори и век да мине;
в дълбока бездна или звездна вис -
не толкоз лесно българинът гине!

Търсете го по онзи вечен склон,
върху челото на Земята - там е,
направил от ръцете си пилон
за святото, за българското знаме.

Търсете българския алпинист
и не корете дивата му воля;
научен е от Бузлуджа и Вола
да се обрича винаги на риск.

Търсете го край онзи свят пилон,
не в урагана, не сред снегопада,
защото българин - по стар закон! -
от знамето си по-далеч не пада.

Епилог

Търсете българския алпинист -
ни радостта, ни болката не стихва;
в сърце носете глътка въздух чист,
ако случайно въздух не му стига.

Търсете го във оня ден и час,
в нощ слънчева и на деня във мрака -
той там е, той ни вярва, той ни чака,
надява се единствено на нас.

Търсете го в съзвездие съседно,
търсете го във своя смях и вик:
достатъчно изчезвахме безследно
във гроба на незнайния войник!

Макар високо, той не е далече,
и не тъй недостъпен е Върхът -
по-леко е изкачването вече,
защото той ни е проправил път.

 

Анастас Стоянов

 

[Емика 6327]

На 11.05.2018 г. в 13:47, ruwenzogy каза:

Търсете българския алпинист
и не корете дивата му воля;

НА ВЪРХА
(Ангел Кроснев)
На българския алпинист Боян Петров

 

Не заспивай, приятелю, пей!
В тази снежна коварна вихрушка.
Синонимът на всяко - живей,
е патронът в човешката пушка!

Стреляй точно! Във бялата шапка!
Ти си Българин! Ставай! Върви!
Изцедените сили до капка,
умножавай в сърцето по три!

Шепа въздух отпий от небето!
То тежи над скалистия връх.
Като знаме забито - трицветно.
Погледни! Ще останеш без дъх!

Не заспивай, приятелю, пей!
Нека бялата смърт си замине!
Всяка крачка е жив апогей,
дръж ръката на свойта Родина!

[jungfraujoch 16098]

"Върви, народе възродени,
към светла бъднина върви,
с книжовността, таз сила нова,
съдбините си ти поднови!

Върви към мощната Просвета!
В световните борби върви,
от длъжност неизменно воден -
и Бог ще те благослови!

Напред! Науката е слънце,
което във душите грей!
Напред! Народността не пада
там, дето знаньето живей!

Безвестен беше ти, безславен!...
О, влез в Историята веч,
духовно покори страните,
които завладя със меч!..."

Тъй солунските двама братя
насърчаваха дедите ни...
О, минало незабравимо,
о, пресвещени старини!

България остана вярна
на достославний тоз завет -
в тържествуванье и в страданье
извърши подвизи безчет...

Да, родината ни години
пресветли преживя, в беда
неописуема изпадна,
но върши дългът се всегда!

Бе време, писмеността наша
кога обходи целий мир;
за все световната просвета
тя бе неизчерпаем вир;

бе и тъжовно робско време...
Тогаз Балканский храбър син
навеждаше лице под гнета
на отоманский властелин...

Но винаги духът народен;
подпорка търсеше у вас,
о, мъдреци!... През десет века
все жив остана ваший глас!

О, вий, които цяло племе
извлякохте из мъртвина,
народен гений възкресихте -
заспал в глубока тъмнина;

подвижници за права вярна,
сеятели на правда, мир,
апостоли високославни,
звезди върху Славянски мир,

бъдете преблагословени,
о вий, Методий и Кирил,
отци на българското знанье,
творци на наший говор мил!

Нека името ви да живее
във всенародната любов,
речта ви мощна нек се помни
в Славянството во век веков!

Русе, 1882, априлий 15
[сп. "Мисъл", 1892, кн. IX-X

[jungfraujoch 16098]

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК НА ВСИЧКИ,КОИТО ПАЗЯТ ДЕТСКОТО В СЕБЕ СИ!

 

ДЕТСТВО

       АЗ  СЛЪНЦЕ  НА  РЕСНИЦИТЕ  СИ  НОСЯ
И  ВЯТЪР  -  НА  ПРОТЕГНАТИТЕ  ДЛАНИ,
И  ТИЧАМ  ПАК  УСМИХНАТА  И  БОСА
ПО  КАМЪЧЕТА  БЕЛИ  И  ОГРЯНИ.

       ДЪРВЕТАТА  КОСИ  ЗЕЛЕНИ  СВЕЖДАТ
И  ОБЛАЦИ  -  ПЛАТНА  ИЗДУТИ,  БЕЛИ  - 
ОЧИТЕ  МИ  УСМИХНАТИ  ПОГЛЕЖДАТ,
ПОГЛЕЖДАТ  МЕ  И  ПТИЦИ,  ПОЛЕТ  СПРЕЛИ.

       АЗ  ТИЧАМ  КАТО  ПТИЦА  ВОЛНОКРИЛА,
ПО-БЪРЗА  ОТ  ЛЪЧИТЕ,  ВЕТРОВЕТЕ,
И  БИСЕРИ  НА  РАДОСТ  В  МЕН  СЪМ  СКРИЛА,
НА  ДЕТСТВОТО  -  НАЙ-ХУБАВОТО  ЦВЕТЕ.

Петя  Дубарова
 

[jungfraujoch 16098]

Поклон пред паметта на Христо Ботев и загиналите герои

 

Майце си

Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела,
та скитник ходя злочестен ази
и срещам това, що душа мрази?

Бащино ли съм пропил имане,
тебе ли покрих с дълбоки рани,
та мойта младост, мале, зелена
съхне и вехне люто язвена?!

Весел ме гледат мили другари,
че с тях наедно и аз се смея,
но те не знаят, че аз веч тлея,
че мойта младост слана попари!

Отде да знаят? Приятел нямам
да му разкрия що в душа тая;
кого аз любя и в какво вярвам -
мечти и мисли - от що страдая.

Освен теб, мале, никого нямам,
ти си за мене любов и вяра;
но тука вече не се надявам
тебе да любя: сърце догаря!

Много аз, мале, много мечтаях
щастие, слава да видим двама,
сила усещах - що не желаях?
Но за вси желби приготви яма!

Една сал клета, една остана:
в прегръдки твои мили да падна,
та туй сърце младо, таз душа страдна
да се оплачат тебе горкана...

Баща и сестра и братя мили
аз да прегърна искам без злоба,
пък тогаз нека измръзнат жили,
пък тогаз нека изгния в гроба!

Редактирано 2 юни, 2018 от jungfraujoch

[jungfraujoch 16098]

ЧЕСТИТ МЕЖДУНАРОДЕН ДЕН НА ПРИЯТЕЛСТВОТО!

 

Приятелите винаги остават

 

Приятелите със черти познати

не носят на ревера си емблема.

Откриваме ги само по душата,

опора щом ни дават без да вземат.

 

За себе си мълчат, но ни изслушват,

разделят наш'те грижи, свойте ризи.

Приятелството не е бар задушен,

във който хора влизат и излизат.

 

Приятелите ни без думи казват

и всички провинения прощават.

Отиват си любови и омрази,

приятелите винаги остават.

 

Те не ценят по титли и услуги,

а внасят ред в душите ни човешки.

Останалите са в графа „и други”

като допуснати печатни грешки.

 

Димитър Ценов

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[ruwenzogy 20138]

Смисъл

Сред толкова легенди и теории

за смисъла на земния ни ден

едно дърво на хълма ми говори,

че пак е разцъфтяло зарад мен,

един поток звънливо ми напомня, че

отново чака дружеска ръка,

и сянка на безсънно водно конче

бръмчи над мойта вдигната яка…

–

Минава облак. Като мен небето

лицето си променя всеки час.

И пак се гонят влюбени врабчета,

тъй както любовта съм гонел аз,

и пак се вдигат от пръстта тревите,

тъй както аз съм чакал слънчев ден…

Когато този ден е победител,

не мога да се чувствам победен.

 

Георги Константинов

 

[Гост]

Един мой изключително любим поет. Все още има и такива класици...

 

Ще си платя...

 

Ще си платя и парното, и тока...
Създание със нестопанска цел,
и аз ще си изляза от живота,
тъй както се излиза от хотел.

 

Наперен – че съм пил не само мляко.
Щастлив – че не отидох на война.
Доволен – че и в моите чаршафи
е имало понякога жена.

 

Ако пък има среща на небето,
там някъде... На живите напук,
такава веселбица ще ви спретна,
че няма да помислите за тук.

🙂

 

Райчо Русев

[ruwenzogy 20138]

Под наем сме дошли на този свят.
И всеки ден си плащаме цената.
Животът се откупва със дела,
с горчив урок, с любов към непознати.

Животът струва! Колко ще платиш?
За всеки стойността е най-различна.
Да можеш на врага си да простиш –
зависи колко силно ще обичаш.

 

Защо си мислиш,че е подарен?
Че просто ти е даден за заслуги?
Прахосвайки един единствен ден
ти губиш много, страшно много губиш.

Не трупай вещи, трупай простота,
отрупвай се с емоции и радост.
И ако някак ти останат до нощта,
със утрото раздай ги на приятел.

От гроба няма кой да те спаси.
И времето безмилостно изтича.

Не са ти нужни къщи и коли,
а някой който да те заобича.

За кратко си дошъл на този свят.
Не ти е нужно да градиш палати.
Гради надежда, вяра, доброта.
Създай живот, жадувай свободата.

И знай, че красотата е тъга.
От залеза днес по-красиво няма!
Залязвай със достойнство, без вина.
И със усмивка силна и голяма.

Живей така,че в сетния ти ден
децата ти със гордост да закрачат.
Врагът ти да склони глава,
и небесата силно да заплачат.

 

Горяна Панайотова

Редактирано 18 октомври, 2018 от ruwenzogy