Обща активност

От доста време мислите ни бяха отправени към едно историческо място и природен феномен, който възбуждаше интереса ни – манастирският комплекс Метеора, в Гърция. Накрая взехме „лесното“ решение – организирана автобусна екскурзия. И ето ни, една петъчна сутрин, чакаме пред стадион Васил Левски в София. Така започна, тридневно ни пътуване до Метеора. Ще прескоча многочасовото лашкане в претъпкан автобус и мудното преминаване на границата. Чудесното за вас е, че сега ще пътувате с мен, с перо в ръка. Махвам с него по белия лист и като с вълшебна пръчица, се пренасяме на първата точка от маршрута ни – Солун. Солун Древен град с повече от 2 000 години история. Създаден е 315 г. пр.н.е. от македонския цар Касандър, бивш военачалник на Александър Велики, а след смърта му, негов приемник в Азия. Кръстил е града на името на жена си – Тесалоника, една от четирите сестри на Александър Велики. Известен е още с това, че е заповядал убийството на майката и синовете на Александър, след което се е провъзгласил за цар на древна Македония. Основаната от него династия на Антипатридите, приключва със смъртта на тримата му сина. За разлика от династията му, създаденият от Касандър град, е жив и днес. Разпрострял се по бреговете на Егейско море, в самото дъно на едноименния залив, градът с близо милионното си население, е вторият по-големина в Гърция. Намира се по близо до София /308 км./ отколкото до Атина. В него, са родени създателите на българската писменост – братята Кирил и Методий. Под стените му, умира /жертва на заговор/ великият български цар Калоян. За кратко, по времето на цар Иван Асен II, градът е бил васален на България. В навечерието на Балканската война, Солун е крупно средище на българите от Македония, с множество български училища, дори и българска болница - Солунски български червен кръст. По време на войната от 1912 г., част от града е окупирана от наши войски, посрещнати като освободители от живеещото там българско население. След Междусъюзническата война от 2013 г., наложената в Солун гръцка власт, започва масови гонения на българите от града. Тези, които отказват да се погърчат, биват изселвани, заточвани или просто убивани. Затварят се Солунската българска мъжка гимназия, девическата гимназия, българската черква Св. Кирил и Методий, българската черковна община и много други български културни институции в града. Март 1913 г. в Солун, гръцки анархист убива гръцкия крал Георгиос I. Още много може да се каже за този древен град, като например, че е включен в списъка за световното наследство на Юнеско, но да се върнем към пътуването ни. Първото място, което посетихме, бе дългата с километри крайбрежна алея на града, даваща прекрасен изглед към Солунския залив и закотвените в него малки и големи корабчета. Чудесно място за разходка, по всяко време на деня. Тук, до самите води на Егейско море, неочаквано за нас, се оказахме пред огромен паметник на Александър Велики. Само на 300 м. след паметника, стигнахме и до т.н. Бяла кула. Бялата кула Построена от турците в началото на XVI век, тя е единственото останало от морската стена на града. Използвана е като затвор, в който са извършвани мъчения и екзекуции, предимно на бунтуващите се срещу османската власт, между които и много българи. От там идва и името, с което кулата, е известна до края на XIX век – Канлъкуле /Кървавата кула/. В нея 1863 г., след неуспешен опит за бягство от затвора в Гелибол, е преместен не безизвестният Петко войвода. След като тук, не успяват да го прекършат, го транспортират към затвора в Драма. По пътя, войводата успява да избяга и да се завърне в България. Сформира нова чета и отново „вгорчава“ живота на османските власти. За българското население в македонския край, кулата винаги е била символ на борбата срещу подтисничеството. На пук на историята си, днес тя се нарича Бялата кула и е действащ музей – Византиският, макар, че няма нищо общо с историята на Византия. След Бялата кула, „кривнахме“ от морето по пешеходната улица Dimitriou Gounari и навлязохме между жилищните сгради, насочвайки се към още една забелижителност на града – Арката на Галерий. Арката на Галерий Триумфална арка издигната 299 г. в чест на победоносната война на римския император Галерий със Сасанидската империя /втората Персийска империя/. Забележете, този римски император е управлявал от Сердика /днешна София/, където умира и се предполага, че е погребан. Арката е обект на Световното културно наследство на Юнеско. Някога, под нея, е минавал Via Egnatia – един от най-известните римски пътища от древноста /II век п.н.е./, свързаващ римските провинции Македония и Тракия с Мала Азия. Там някъде, в Азия, Via Egnatia се е вливал в персийския царски път, съществуващ още от времето на Дарий I /V век п.н.е./. Арката е била свързана чрез галерии, с намиращото се стотина метра встрани от нея съоръжение /също от времето на Галерий – 306 г./, с неустановено предназначение. През дългата си история то, още в 400-та година, е превърнато в църква. По късно, по време на османското владичество, става джамия. А, в 1912 г. отново е преобразувано в църква, известна днес като Ротондата Свети Георги. Също обект на световното наследство на Юнеско. От тук поехме нагоре към „балкона на Солун“ – Триъгълната кула /Trigoniou/, представляваща част от средновековните защитни стени на града. От там пред нас се откри красива панорама към града и залива зад него. След Триъгълната кула се спуснахме отново надолу към Църквата Св. Димитър - най-голямата в Солун. За нея се твърди, че съхранява мощите на свети великомъченик Димитър, патрон на града. В църквата могат да се видят част от някогашните пищни мозайки, окрасявали стените ѝ. Движейки се обратно към морето, минахме и покрай църквата Света Богородица Медникарска – православна църква от XI век. Накрая, пътят ни отведе до граничещия с морето площад Аристотел – главният площад на Солун. Тук е сърцето на града, където обикновенно се честват големите празници и тържества. Неусетно, времето ни в Солун изтече и ние се насочихме към мястото, където ни очакваше автобусът. Изминахме още 70 км. до курортното селище Паралия. Разположено е също на брега на Солунския залив, на 6 км. от градчето Катерини. Разбира се, първата ни работа, след като се настанихме, бе да грабнем хавлиите и да „хукнем“ към плажа. Свечеряваше се, но това не стресна душите наши. Виж, студената морска вода поохлади първоначалния ни порив. Рано сутринта, на следващия ден, поехме отново на път. Трябваше да изминем още около 180 км. до крайната си цел – Метеора. По пътя си мернахме отдалече и емблематичните за Гърция - планина Олимп и нейния първенец, връх Митикас. Манастирски комплекс Метеора В превод „Висящи във въздуха“. Име, описващо най-близко това, което ни очакваше в подстъпите на планината Пинд - едно изумително съчетание на сътвореното от природата и човешките ръце. Преди около 60 милиони години, местноста е била дъно на обширно, високопланинско езеро. Всеобхватен природен катаклизъм, разчупва коритото на езерото и отвежда бушуващите му води, отнасяйки всичко по пътя си. След тях остават само десетки, издигащи се вертикално нагоре, каменни колоси, достогащи до 400 м. височина. Вятърът и времето, са ги превърнали в това, което видяха очите ни. По върховете на някои от тях, бяха кацнали древни манастири. Още в IX век, търсещи уединение, монаси/аскети, се заселват, далеч от светската суета, в пещерите на издигащите се тук скали. XI век започва строителството на първите монашески обители. В следващите столетия, манастирите по върховете на скалните колоси започват да се роят. Трудно достъпен /само по спуснати отгоре въжени стълби и мрежи/, манастирският комплекс на Метеора, се превръща в своебразна монашеска република, запазила независимостта си дори по време на османското робство. Поради големия наплив на търсещи убежище хора, именно тогава, комплексът достига своя най-голям разцвет и се разраства до 24 манастира. До днес, от тях, са се запазили девет. Действащи са само седем, от които шест, са отворени за свободен достъп на туристи. Комплексът е включен в Списъка на световното културно и природно наследство на Юнеско и се намира на малко над 500 км. от София. Пристигнахме около обяд. Оказахме се сред въртоп от туристи, с изключително ограничено време на разположение. Твърдо решени да видим максимума, се впуснахме в обиколка на манастирите. Успяхме да посетим само три от тях. Първият, бе и най-лесно достъпния /без катерене по стълби/ - Свети Стефан. До него стигнахме премивайки по мост, прескачащ тясна, но дълбока цепнатина в скалите. Манастир Свети Стефан Основан 1 192 г., сега той е действащ женски манастир. Претърпял е най-големите си поражения, в сравнително близкото минало, по време на Втората световна война и последвалата в Гърция гражданска война. През последната, голяма част от стенописите му били частично унищожени. В него има църква, посветена на свети Харалампий, закрилник на пчеларите и застъпник на болните. Твърди се, че в нея, се съхранява черепът на светеца. Зад масивните, високи и дебели стени на манастира, попаднахме в сгушен между каменните сгради, красиво аранжиран със зеленина двор. В другия си край, дворът завършваше с надвесена над отвесна пропаст широка тераса. От нея, се откриваха прекрасни панорамни гледки към ширналата се пред нас Тесалийска долина и намиращо се под нас градче Каламбака. Следващият манастир на пътя ни – Света Троица, успяхме да мернем само отдалече. Към него, над пропаста водеше въжена линия със закачена на нея малка кабинка. Maнacтиp Cвeтa Tpoицa Манастир, който със съжаление пропуснахме, заради отпуснатото ни крайно ограничено време. Сочен като един oт нaй-живoпиcнитe на Метеора, той е и нaй-тpyднo дocтъпeн. Кацнал е на върха, на 400 м. висока скала. Точното време на основаването му, не е известно /XIV или XV век/. Нагоре към него водят изсечени в скалите тунели и 140 стъпала, които надявам се, ще имам щастието, да изкача някой ден. Всъщност, красотата в местността на Метеора е навсякъде. Със завист гледах накацалите по околните скали туристи, безметежно съзерцаващи околността. Оказа се, че мaнacтиpитe cа свързани с мpeжa oт тypиcтичecĸи пътeĸи, по които имащият време и желание, може с дни да обикаля скалните масиви, далеч от туристическата навалица. Вторият посетен от нас манастир бе Вси Светии, известен някога като Варлаам, на името на първия заселил се на скалата монах /средата на XIV век/. Манастир Вси Светии Мъжки манастир, втopият пo гoлeминa в Meтeopa. След смъртта на първопроходеца – монаха Варлам, високата 373 м. скала упостява. Близо 200 години по-късно, на нея се изкачват двама братя монаси - Нектарий и Теофанис Апсарадес. Те се сочат като официалните основатели на манастира. Техните гробове, се намират в централния му храм. Първоначално, до манастира се е достигало по виещи се по скалите дървени стълби, или чрез издърпвана отгоре мрежа. Едва в началото на XX век е изграден каменен мост, и в скалите са изсечени 195 на брой стъпала, даващи възможност на всеки желаещ, да го посети. Изкачвайки се нагоре, успяхме да се полюбуваме, но само от далеч, на още един от манастирите в района - Света Варвара, наричан още Русану, на името на основателя му /1529 г./. Сега той е действащ женски метох. От другата страна на пътя, високо над нас, се извисяваше Големият Метеор. Последният манастир, до който се надявахме, да се доберем. На върха на скалата, отново попаднахме в красиво оформено зелено пространство между сградите на манастира и разбира се, непрекъснато съпътстващите ни зашеметяващи гледки. След Варлаам, вече на бегом, се отправихме към Големия Метеор или Преображение Господне. Виждайки дългата, бавно движеща се по скалата, към входа на манастира върволица от хора, изпаднах в униние. Времето, което ни оставаше, определено нямаше да ни стигне. Въпреки това, решихме да рискуваме. Казахме си, че ако не ни изчакат, ще се придвижваме сами към Паралия Катерини, и се гмурнахме в потока от желаещи, да посетят най-големия от намиращите се на Метеора манистири. Изкачването беше бавно и дълго. Спирахме се на всеки няколко метра, но взели веднъж решение, колебанието изчезна и настроението се подобри. Встрани, долу под нас виждахме Варлаам, докато тясната каменна стълба ни водеше нагоре, към върха на скалата. Манастир Преображение Господне Изграден е в средата на XIV век, на върха на най-високата скала в Метеора. От площадката под нея, до манастира, все нагоре, върви стръмна стълба от каменни стъпала. Известен е още като Великия или Големия Метеор. Средата на XVI век, от него, се дава началото на независимата монашеска република в Метеора. Манастирът е огромен. Достигайки до него, направихме бърз обход, документирайки това на снимки и поехме обратно. Пътят назад и надолу, ни отне значително по-малко време. Слизайки, почти през цялото време, за снимка ни позираше манастирът Варлаам. Отново на бегом, стигнахме до автобуса, където ни посрещнаха сърдити физиономии и агресивно настроена водачка /бяхме закъснели с цели 10 мин./. Това, не успя да развали настроението ни. Все пак, не тридневното друсане по пътищата на Гърция и съмнителното „удоволствие“ от групово посещение на таверна, а манастирите в Метеора, бяха целта на нашето пътуване. Всъщност, ние бяхме единствените от групата, дръзнали да рискуват и успели да посетят Големия Метеор. На връщане се спряхме в Каламбака. Градче с население от около 8000 души, разположено в Тесалийската долина на няколко километра под манастирския комплекс Метеора. Чудесен изходен пункт за изследване на района. Навсякъде от него се разкриват красиви гледки към скалния масив над него. Нощувахме отново в Паралия Катерини, а на следващия ден поехме дългия път към България и дома. Е, засега толкова от мен.

Зимата мина, дойде пролетта и нашето първо пътуване до Испания и по-специално до два нейни града, намиращи се на Средиземноморския ѝ бряг – Валенсия и Гандия. Екскурзията ни беше организирана – 7 нощувки в Гандия - брегът на портокаловите цветове, както ни го рекламираше нашият тур оператор. Летяхме със самолет до Валенсия, където ни посрещна екскурзоводът ни. Качихме се на автобус и потеглихме към Гандия, преминавайки през Валенсия. Първото ми впечатление от Валенсия, бе странна скулптура в средата на кръгово кръстовище. От върха ѝ, ми намигаше усмихнато слънце, с излизащи от него във всички посоки лъчи, наподобяващи човешки ръце. Разстоянието от около 80 км. до Гандия, изминахме за малко повече от час. Настаниха ни в туристическата част на града – тясна ивица от хотели, точеща се по протежението на бреговата ивица. Хотелът ни беше само на две пресечки от плажа. Бяхме на последния етаж - неочаквано предимство. Оказахме се по-високо от намиращите се пред нас сгради и от терасата ни, се откриваше чудесна гледка към морето. Стаята ни беше голяма, стигаща по широчина на хотела от единия до другия му край, което ни даваше изглед и от гърба му, към близките планини. Gandia Град на Средиземноморското крайбрежие на Испаня с население от около 75 000, стигащо до 200 000 през лятото. За това способстват голямата курортна част на града /съсредоточена близо до плажната ивица/, подходящият климат, с мека зима и горещо лято, и дългите с километри, широки, на места до 200 м пясъчни плажове. Градът е прочут и с не безизвестната фамилия на Борджиите, чийто път към власта и папския престол в Рим тръгва от тук. Естествено, за нас най-интересен беше плажът, към който първо се отправихме. Беше април и въпреки вече горещото тук време, водата се оказа дооста студена, а плажът все още пуст. Това, по-никакъв начин не охлади ентусиазма ни, да се потопим във водите на Средиземно море. По протежение на плажната ивица се движи красива пешеходна алея, осеяна с палми и пейки за почивка, на които можеш да се отпуснещ и да съзерцаваш морската шир. Вечер, дълго се разхождахме по тази алея, любувайки се на морето. През един от дните, направихме 7 км. разходка по плажа, до следващото населено място или по скоро плажът му - Platja Xeraco. Курортната част на Гандия, с нейните хотели и ресторанти, е отдалечена от градската и пристанището. Пристанището на Гандия или поне обществено достъпната му част, е добре оформено и приятно за разходки място. То е скрито зад два навлизащи навътре в морето каменни вала, които го предпазват от морските вълни при лошо време. Не липсва и пристан за яхти. Градската част на Гандия се намира на близо 5 км. от морето. Това се компенсира от удобния градски транспорт, който ние често използвахме. Всичко хубаво, но както шило в торба не стои, така и ние, бързо се почуствахме на тясно в Гандия. От възможните варианти за изследване, избрахме Валенсия. Връзките бяха удобни и на често. Използвахме влак, с който след около час пристигахме във Валенсия. Още със слизането на жп гарата, тя буквално ни грабна. До края на престоя си в Испания, почти всекидневно изминавахме с влака пътя от Гандия до Валенсия и обратно. Valencia Третият по големина град в Испания с над 800 000 жители. Намира се на брега на Средиземно море при устието на река Турия. Кръстен е на своя създател – римския император Валент. От създаването му 137 г. пр.н.е. до днес са го владели римляни, весготи, маври, за да стане 1 238 г. кралство Валенсия, а днес столица на автономна област Валенсия. Интересното е, че тук наред с испанския /кастилски/ език, официално се изучава и говори местния валенсиански език. Разбира се, аз ще започна разходката ни в този прекрасен град от жп гарата - Valencia Station North или Северната гара, която в действителност е централната жп гара на Валенсия. Отваря врати в центъра на града още в далечната 1917 г., а днес е обявена за културно наследство. Тя е едно великолепно творение на архитектурата, което си заслужава да бъде видяно. Цветна и кокетна, като излязла от приказките. Точно до жп гарата, е арената за корида на Валенсия - Plaza de Toros de Valencia, открила врати в 1859 г., а днес обявена за исторически паметник на изкуството. Построена е по подобие на Колизеума и може да побере близо 13 000 зрители. Пресичаме булеварда пред жп гарата и продължаваме направо. След 300 м. излизаме на площада на кметството. Последното, ни се пада отляво. Това е още един архитектурен и културен паметник на града. Пресичайки площада в обратна на кметството посока, излизаме на също толкова интересната сграда на централната поща на Валенсия /1923 г./. На където и да погледнем, на където и да тръгнем, сградите привличат погледа с красивата си архитектура и светли, пастелни цветове. Отправяме се към централния пазар на града - Mercato Central, намиращ се на 500 м. от кметството. Построен е 1914 г. и се счита за един от най-старите пазари в Европа. Непосредствено до пазара, е следващата забелижителност по пътя ни - La Lonja de la Seda /Копринената борса/. Готическа сграда от края на 15 век, приличаща на средновековен замък, с надвиснали над главите ни каменни статуи/водостоци, обект на световното културно наследство на ЮНЕСКО. Борсата е комплекс от три части, основната от които, представлява облицована с камък, внушителна зала. С високите си тавани, поддържани от усукани колони, тя несъмнено е вдъхвала респект и е придавала тежест на сключваните накога тук сделки с коприна. В страничното крило на комплекса е заседавал първият морски търговски трибунал в Испания. Влизайки в него, бях грабната от внушителните му, изящно декорирани тавани. Скрит от погледа на външните хора, в комплекса е оформен вътрешен двор с отрупани с плодове, портокалови дървчета. Разхождахме се и зяпахме из уличките в центъра на Вленсия. Тук, на всяка крачка, нещо интересно привличаше вниманието ни. На малкия площад Lope de Vega, видяхме Tasquita La Estrecha – една от най-тесни сгради в света. Притисната между стените на съседите си, тя е широка едва 107 см. Посетихме и Plaza de la Mare de Déu - разположен в сърцето на града площад, в центъра на който е фонтанът на Нептун, заобиколен от осем голи жени. Символизира река Турия и нейните осем притока. Площадът граничи с гърба на Катедралата на Валенсия /Catedral de Santa María de Valencia/. Готическа сграда, построена между 13-ти и 15-ти век. Изящтно изрисувана с пищни орнаменти и множество параклиси, тя заслужава, да се отдели време, за да бъде разгледана. В нея, се съхраняват редица ценни картини, повечето още от средновековието. От 15-ти век, катедралата е дом на артефакт, за който се твърди, че е Светия граал, чашата използвана от Иисус по време на тайната вечеря, в която Йосиф събира кръвта му след свалянето на Иисус от кръста на хълма Голгота. Граалът е поставен в олтар на видно място. В един от следващите ни дни във Валенсия, се насочихме към старото корито на река Турия. 1957 г. тук се случва катастрофално наводнение, след което руслото на реката е отклонено на юг от града, а старото ѝ корито е превърнато в красив парк с дължина от 10 км. Част от него, имахме възможноста да разгледаме. Движейки се към морето по протежение на парка, минахме покрай комплекс от огромни футуристични сгради със заоблени форми, между които Операта на Валенсия /Palau de les Arts/, огромен планетариум /L’Hemisfèric/ и ботаническа градина, част от изградения тук град на искуствата и науката. След тях, се извисяваха 125 метровите стълбове на моста Puente de l’Assut de l’Or. Те са най-високата точка в града. И накрая стигнахме до нашата крайна цел - Океанариума на Валенсия. Той е най-големият океанографски аквариум в Европа с площ от 110 000 кв.м. Тук, освен морски обитатели, имаше животни и птици от всички краища на света. Дори се сблъскахме с устремила се към неизвестността костенурка беглец, която незнайно как, се беше измъкнала от аквариума си. Поривът ѝ за свобода, бързо беше пресечен от персонала на океанариума. Присъствахме и на интересно представление на отглежданите тук делфини и техните треньори. Бях силно впечатлена от огромния аквариум, със стъклени тунели, по които се движехме, а неговите обитатели плуваха навсякъде около нас. Но това, което ме порази, бяха белугите. Не съм очаквала да видя представители на семейство китове в аквариум. Тези големи, снежно бели красавци предизвикаха истинско умиление в мен. При идването си, на следващия ден, се отправихме към Porta de la Mar /на километър от жп гарата/. Съвременно копие на съществувалата някога, на това място порта в стените на Валенсия. Преминахме по моста зад нея, свързващ двата бряга на старото корито на река Турия и се насочихме към Museu de Belles Arts de València - Музеят на изящните изкуства /2 км. от жп гарата/. Художествена галерия, която с нетърпение очаквах да посетя. Създадена е 1913 г. и в нея са изложени повече от 2 000 творби, рисувани от 14-ти до 17-ти век. Между тях са картини на Веласкес, Ел Греко, Гоя и други извесни художници. За ценителите на изкуството, един ден в тази галерия е прекалено малко. За съжаление снимането в нея бе забранено. Изживяното и видяното във Валенсия, ме накара, да заобичам Испания и да искам да я посетя отново.

Продължаваме пътуването си на юг по брега на Бургаския залив, до Созопол. Отстои само 34 км. от Бургас. Може да се предвижите и с автобус хванат от Автогара Юг, намираща се точно до жп гарата в Бургас. Созопол Най-старият град по нашето черноморие. Тук са открити следи от живот още 5-то хилядолетие пр.н.е. Първоначално е тракийско селище. 620 г. пр.н.е. става колония на гръцкия град Милет, наречена Антеа. Малко по-късно преименована на Аполония Понтика, а в късната античност приема името Созополис. Стратегическото му положение на търговските пътища свързващи гръцките полиси и тракийските царства, е причината за неговия бурен възход. От края на VI век пр.н.е. започва да сече собствени монети с изобразена котва /емблемата на полиса/. Успява да съхрани независимоста си по времето на македонската инвазия. Става част от Римската империя 72 г. пр.н.е. След разделението на Римската империя, попада под юрисдикцията на Византия. 812 г. хан Крум го включва в пределите на България. 1453 г. въпреки военната помощ, оказана от търговските му партньори /Венеция и Генуа/, след дълга обсада, пада под ударите на османските турци. Интересен факт е, че по време на руско-турската война от 1829 г., градът е превзет от руски десант и става база на руския черноморски флот. По късно обаче, след подписване на Одринския мирен договор, отново е върнат на турците. 2010 г. при разкопки в средновековния манастир Свети Йоан Кръстител на остров Свети Иван /намиращ се непосредствено срещу Созопол/ е открита малка мощехранилница от алабастър с надпис Йоан Кръстител. Тя е съдържала части от ръка, лицева част и зъб. След изотопен и ДНК анализ, е установено, че мощите са на един и същ човек - мъж от Близкия изток, живял действително по времето Свети Йоан Кръстител, известен още като Йоан Предтеча. Това е братовчедът на Христос, предсказал пришествието на Месията и човекът който кръщава Иисус Христос в река Йордан. Сега мощите на светеца, се съхраняват в църквата Свети Свети Кирил и Методий в стария град на Созопол. Това са единствените в света мощи на Свети Йоан Кръстител, подложени на научно изследване и официално датирани. Аз лично обаче, свързвам този древен град с красотата на обгърналия го от всички страни скалист бряг и разбиващите се в него морски вълни, превръщащи се в бяла пяна. Продължаваме още 23 км. на юг до Приморско, известен с плажните си ивици черноморски град. От центъра му поемаме по улица Перла обратно на север към пясъчните дюни в местноста Перла. Излизаме от Приморско и продължаваме по асвалтовия път движещ се успоредно на брега. Постепенно пътят започва да се изкачва нагоре и да се отдалечава от морето. Пътят е стар, но сравнително запазен. След около 5 км. стигаме до разклонение, с разчистена вдясно от него площ за паркинг. Тръгваме по черния път вдясно. Движим се вече през гора. При едно от идванията ни, именно тук, рано сутринта, пътя ни пресече диво прасе с две малки прасенца. Спря се, погледна ни, ние бяхме замрели неподвижно, и продължи след малките си. След около километър стигаме крайната си цел – Беглик Таш. Беглик таш Едно от най-големите мегалитни тракийски светилища на Богинята Майка и Бога Слънце, функционирало близо 2000 години, от XV век пр.н.е. до IV в., когато по-тези земи идва Християнство. Някои го спрягат за българския Стоунхендж. Входът към светилището е оформен от два вертикално поставени камъка. Минавайки през него, стъпваме на свещената скална площадка, върху която в полукръг са оформени различни композиции от големи, полуобработени каменни късове. На места, в площадката, са изсечени щерни с различна форма. Твърди се, че са за събиране на дъждовна вода, използвана при извършваните някога ритуали. Движейки се наляво по каменната площадка стигаме до „брачното ложе“ – голям скален къс, оформен като легло. На него, в нощта преди лятното слънцестоене, се е извършвало ритуално бракосъчетание между Бога Слънце и Богинята Майка, в чиито образи са се въплатявали мъж /вероятно жрец/ и жена, от кръв и плът. И така, цели 2 000 години, ложето на което приседнах, е изпълнявало своята функцията на катализатор на плодородието. До него, в скалите има изсечени вани, в които, са изливани мляко, вино и други свещенни течности съпътсващи ритуала за плодородие. Движейки се от брачното ложе по кръга надясно, в дъното, зад централната част на комплекса, виждаме „тронът“. Изработен е от монолитен каменен блок и преди хилядолетия е стоял на една от големите скали зад него. Предназначен е бил за главния жрец или местния тракийски цар, който седейки на трона е наблюдавал извършваните ритуали. Вгледах се в този символ на почти божествана власт и водена от импулса, седнах на него. Дали се почуствах царица и възвишена, по-близо до бог? В този момент, не. Може би, защото бе прекалено лесно, да се докосна до този древен артефакт, а може би, просто слънцето напичаше прекалено силно. Ако се покатерите на голямата скала в дясно зад трона ще откриете издълбана в скалата, стъпката на бога Слънце. Тя е ориентирана в посока исток-запад и е с дължина 80 см. и широчина 40 см. Надясно и леко назад от скалата със стъпката на бога Слънце, се намира слънчевия часовник – композиция от 6 плоски камъка изправени вертикално. Сега са полегнали настрани един върху друг. Продължавайки по-кръга надясно, стигаме до голяма продълговата скала във формата на обърнато сърце наричана Апостол Таш. Тя е стъпила само в двата си края на скалата под нея, оформяйки по-този начин в средата си достатъчно голяма ниша, през която човек може да пропълзи. В най-дългия ден от годината /лятното слънцестоене - 22 юни/ през нишата преминават слънчевите лъчи, което превръща тази уникална скала в слънчев календар. Идвайки тук и виждайки тази ниша, няма как да ѝ обърнеш гръб без да си се проврял през нея. Да легнеш под нея и докоснеш с ръце многотонната скала над себе си, крепяща се като че ли на магия само в двата си края, е изживяване, което определено покачва адреналина. Малко по-долу, надясно от Апостол Таш има друга скала с интересна форма – сякаш посечена. С разочарование разбрахме, че формата ѝ, не е дело на траките, а е резултат на това, че в близкото минало светилището е било използвано като каменоломна и част от него е била унищожена. Непосресдтвено зад Апостол Таш, се намира долмен символизиращ утробата на богинята Майка и женското начало. Още по-назад в комплекса е оформен своеобразен каменен лабиринт. Попадналите в него, са били подлагани на различни изпитания и взависимост от това накъде ще се насочат, е можело да се предскаже бъдещето им. Едно от предизвикателствата в лабиринта, е било промушване през тесен процеп между две почти долепени скали, с широчина от около 30 см. и височина 6 м. Твърди се, че през него могат да преминат само хора с чисти души. Аз преминах без проблеми. Виж другарчето, се позатрудни, но почуствал се, под критичния ми поглед, задължен да го направи, с не малко пъшкане и пухтене успя да премине изпитанието. Когато бяхме в Беглик Таш, не пропуснахме да погледнем във всяко кътче на светилището, катерихме се по скалите му, в търсени на още следи от древните му обитатели. В задния край на светилището има ясно различима пътека движеща се в посока морето. Местноста е скалиста. След малко повече от 2 км. излизаме на малък, усамотен залив – Света Параскева, идеалното място, да се разхладите в морските води. Смята се, че в древността, заливът е бил естественото пристанище на намиралото се наблизо тракийско селище. На връщане, след като се излез на асвалтовия път, точно след разклона, в дясно тръгва пътека към Вълчаново кале, по известно като Лъвската глава. Още в началото на пътеката, след отбивката от асвалтовия път има малък долмен. Предстои ни малко, по-малко от час ходене нагоре в гората. Сега, това е част от природен резерват Ропотамо и при идванията си тук, винаги сме виждали сърни. По протежение на пътеката има туристическа маркировка. На места се откриват страхотни гледки към морето и Приморско. Вълчаново кале или Лъвската глава Името му идва от Вълчан войвода, един от емблематичните защитници на Странджанския край. Легендите говорят, че тук, в скалите, Вълчан е заровил златото, което е натрупал през годините си на хайдутлук. Огледах се, дали пък не е някъде около мен. Последните проучвания сочат, че това е древната крепост Ранули, спомената в прочутия Хамбарлийски надпис, разказваш за победите на хан Крум през 812 г. За това говорят и множеството открити тук керамични фрагменти, датирани още от началото на Желязната епоха. Заключението на археолозите е, че крепоста е използвана до края на XV век. Цялата околност е осеяна с каменни блокове с най-разнообразни форми и размери, подобни на тези в Беглик Таш. Скалите, сякаш са разхвърляни наоколо от ръката на разбеснял се, полудял архитект. Някои от тях образуват проходи подобни на лабиринта в Беглик Таш, които те мамят да надникнеш в тях. Попаднахме и на нещо невиждано от нас до сега – огромен долмен /поне според мен/, поразяващ с колосалните си размери. Но най-внушителни за мен тук, са гледките които се разкриват, излизайки от гората, на ръба на скалния масив. Озовахме се върху множество огромни скални късове, натрупани един върху друг. Някои от тях, сякаш готови всеки момент да полетят в пропаста под нас. А ние преодолявайки опасенията си, се катерихме по тях, за да достигнем до ръба и заветната гледка. Някъде, там долу, се точи река Ропотамо, а аз изпъвам шия напред, вкопчила се като скакалец в скална повърхност. Гледките от тук, са наистина впечатляващи. Обръщам поглед надясно и виждам в далечината морето, плажа на Аркутино и Змийския остров. Говорейки за тракийски светилища, обръщаме поглед навътре към Странджа планина, където на 60 км. от тук е Инди Пасха. Инди Пасха Тракийско оброчище, живо и до днес, на което хората идват с надежда за изцеление. Представлява свещено пространство с аязмо, с бликаща от скалата лечебна, жива вода. Това древно светилище, непрекъснато посещавано от хората през изминалите хилядолетия, е живо и днес. Намира се на 23 км. от Малко Търново, в граничната с Турция зона. До тук, се стига с кола, с висока проходимост. В района има и много интересни скални образувания, с видими следи от човешка ръка по тях. Попаднахме и на поредната цепнатина в пясъчна скала със странна форма, през която не пропуснах да се промуша за късмет. С това, разказът ми завършва. Надявам се да ви е било интересно.

Лято е, горещо е и в съзнанието ми, един глас крещи „Хайде на море“. Така че, водена от импулса сядам да си припомня и опиша спомените и усещанията си от нашето южно черноморие, което през годините, сме посещавали многократно. Ще започна с Бургас и околностите му. Бургас С население от над 200 000, Бургас е четвъртия по-големина град в България. Предполага се, че името му идва от намиралата се някога тук римска стражева кула „бург“. Местноста е била населена още от тракийско време, като на мястото на днешен Бургас са съществували три автономни поселения. Те са едни от последните български територии, които малко преди превземането на Константинопол през 1453 г., падат под османско владичество. Разположен в дъното на Бургаския залив и заобиколен отвсякъде от вода, градът е подходяща изходна точка за едно малко пътешествие по бреговете на южното ни черноморие. Ще започна разказа си, от жп гарата в Бургас – една от най-старите в страната. Реставрирана е в автентичния си вид и цветове от 19 век. По неин модел, по-късно, е построена и жп гарата във Варна. Точно до жп гарата на Бургас, е автогара Юг, от която може да се хване автобус, до която и да е точка по Южното ни черноморие. От едната страна на жп гарата, зад релсите е пристанището на Бургас, а от другата ѝ страна, след светофара започва главната улица на града – Александровска. Тръгвайки по нея, бързо стигаме до чешмичка с каменни китове плуващи около нея. Продължаваме напред по главната, за да стигнем до емблематичните за Бургас хотел България и стар часовник кръстен, разбира се Часовника, последният точно на ъгъла с бул. Алеко Богориди. Почиваме си на импровизираните пейки, в намиращата се тук малка градинка и тръгваме нагоре по Богориди. Тя е една от най-интересните улици в града. Пресича старата му част и излиза на морската градина, зад която е плажът и морето. По цялото ѝ протежение, има разпръснати кафенета и ресторанти. Минаваме покрай археологическия музей на Бургас, с интересна експозиция на древни надгробни плочи на открито, за да стигнем до малък шадраван, на ръба на който стои скулптура на момче. Главата му е любимо място за почивка на бургаските гларуси. Неусетно стигаме до още едно запомнящо се място – старият грамофон. Признавам си, и аз, като малките деца няколко пъти, през годините, съм въртяла ръчката му, в очакване да чуя музика. Понякога се получава, а по някога не. Продължаваме нагоре, за да видим вляво, след Happy, най-стария ресторант в Бургас, съществуващ от 1927 г. – Златна котва. След него пресичаме светофара и сме в морската градина. Продължавайки по алеята напред излизаме на голяма площадка с оформена тераса с парапет, от която се откриват красиви гледки към морето, плажа и Бургаския мост. Вляво от нас е още един ресторант с дълга история - Казиното и откритата сцена Охлюва, изградени още по-времето на царска България. Август и септември, когато следобед има силен вятър идващ от морето, тук може да наблюдавате реещи се над главите ви парапланери. Тръгваме надолу по стълбите покрай Казиното, за да изскочим пред Бургаския мост. Емблематично място, на което всеки посетител на града, рано или късно идва. Точно на входа на моста, е поставена статуя в човещки ръст на Бат Петьо Пандира, местен зевзек и пияница, живял по времето на социализма. Легендарен е със своите свалки на чужди туристки, по времето, когато е бил спасител на Бургаския плаж. На него се приписва култовата фраза „Аз, чайките и часовникът на гарата, сме най-старите бургазлии.“ Стъпваме на моста, любимо място на всички бургазлии и не само. От него се откриват чудесни гледки, както към целия Бургаски залив, така и към брега и Казиното. Слизаме от моста на пясъка, събуваме се и потапяме крака в приятната морска вода. Тръгваме наляво по брега шляпайки, до глезените потопили крака в морето. По някое време, се спираме в едно от многобройните заведения на плажа, за да утолим жаждата си с чаша студено Бургаско пиво, замезвайки с пържена цаца. След това продължаваме пътя си наляво по брега. Излизаме от охранявания плаж. Движим се напред към солниците. Стигайки до солниците излизаме на асвалтовия път, движещ се успоредно на брега. Още малко и стигаме крайната си цел - басейна с лечебни луга и черна кал. Лекували кръст, гъ... и какво ли още не. Не е дълбок, но наситената с морска сол вода, е толкова гъста, че те държи на повърхноста, без никакво усилие от твоя страна. Разстоянието от моста до тук е малко над 4 км. Привечер е най-доброто време, да се дойде на лугата. Слънцето не е толкова силно, а вода, нагряла се от слънчевите лъчи през деня, е топла като чай. Внимавайте, поради високата концентрация на сол във водата, попадайки в очите предизвиква силно щипене и болка. Ако имате ранички по тялото, ефектът е същия. След лечебната процедура в лугата, се намазваме с черна кал и поемаме обратно по плажа към града. Калта постепенно изсъхва по телата ни. Измиваме я, едва преди да напуснем плажа. Връщайки се назад, до началото на градския плаж, отдясно се намира хотел Парк, заобиколен от парк с разпръснати в него множество каменни склуптури. Там, са още базата за конна езда и открития музей на пясъчни склуптури, който обикновенно отваря врати юли и август. От тук, се връщаме обратно към Казиното, движейки се през алеите на Морската градина. По пътя си срещаме множество котки, странно, но те сякаш са окупирали градината и не обръщат никакво внимание на преминаващите покрай тях хора. Стигайки до Казиното, го подминаваме и продължаваме по широката алея надолу към хотел Приморец. Преди хотела, отбиваме наляво към морето и през морската градина стигаме до входа на Морска гара Бургас. Тук, на територията на пристанище Бургас, е отделена зона с изградени хотел и ресторанти, направо на доковете на пристанището. Движейки се по пирса, покрай разхождащи се важно, насам натам гларуси и множество оптимистично настроени рибари, може да имате късмет и да видите някои редки морски обитатели. Ние на два пъти сме виждали делфини, преследващи навлезлите в акваторията на пристанището пасажи сафрид. Дори успяхме да хванем на кадър един изплувал на повърхноста голям кефал. Разходка привечер на морската гара, наблюдавайки залеза е един чудесен завършек на деня. Лятото, от тук тръгват корабчета към остров Света Анастасия. Намира се на 6,5 км. от брега. Пътят е половин час. Билети се купуват във фоайето на намиращата се тук сграда именувана Магазия 1. Остров Света Анастасия Познат от близкото минало под името Болшевик, островът има богата и дълга история още от 4-ти век, когато е използван от рибари и моряци. По-късно на него е основан манастирът Света Анастасия, унищожаван няколко пъти, но съществуващ и до днес. След преврата на Александър Цанков от 1923 г., островът е превърнат в политически затвор. Известен е с бягството на 43-ма затворници през 1925 г. Сега на острова освен манастира има музей, къща за гости и ресторант. Ние отделихме най-много време на последния. Но да се върнем отново в Бургас, на главната улица Александровска. Този път, подминаваме улица Богориди и продължаваме нагоре по главната до пресечката с улиците Св. Св. Кирил и Методий /отдясно/ и Васил Априлов /отляво/. Тук на улицата е изобразен компас, в средата с кръгла бронзова пластина, спрягана за Пъпа на града. Определя центъра на града, като местоположението ѝ, точно съвпада с кординатите посочени на нея. Тръгвайки надясно по Св. Св. Кирил и Методий, след няколко стотин метра стигаме до едноименните площад, училище и църква. Църквата Св. Св. Кирил и Методий Православна църква, архитектурно-строителен и художествен паметник на културата с национално значение, включена в списъка на 100-те национални туристически обекта. Строежът ѝ завършва 1907 г. Строена е от италиански архитект като катедрална църква – трикорабна с централна апсида и е висока 33 м. Връщаме се на компаса /на главната/ и този път тръгваме наляво, по улица Васил Априлов. След стотина метра стигаме до малък площад с фонтани и арка на входа. Минаваме под арката, пресичаме площада, влизаме в намиращия се пред нас подлез и излизаме от другата страна на улица Христо Ботев. От тук продължаваме в същата посока, но вече по улица Св. Климент Охридски, която след няколко пресечки ни извежда на Краснодар - централния пазар на града. Това е мястото, от където могат да се купят пресни зеленчуци и риба. Да се върнем още веднъж на компаса, този път ще продължим напред по главната улица. След има няма 300 метра, ще излезем на площад Тройката и паметника на съветската армия, известен сред местните като Альоша. Да не забравя, Бургас си има и зоопарк. Намира се на 13 км. извън града и до него може да се отиде с кола или автобус № 6 за Черно море и Рудник /бивши села, сега квартали на Бургас/. С автобуса, се слиза на пътя преди Черно море и се върви по отбивката вляво от главния път към зоопарка. В Бургас, началната спирка на автобус № 6 е автогара Запад. В парка има много различни екзотични животни, които е интересно да се видят. Надявам се, да ви е била интересна малката ни описателна разходка в Бургас. След него смятам да ви отведа на юг, чак до тракийското светилище Бегликташ и Лъвската глава. Следва продължение...