Хумор - архив 2014г.

[ECC]

Малко хумор на свой гръб.Немски не знам изобщо,не че английският ми е супер.Преди седмица бях в Германия за 6 дена при дъщерята.Освен многото марки бира,научих и две-три думи на немски-летище,гара и т.н.

На връщане с влака от Нюрнберг до Франкфурт,се бях поунесъл,да не кажа заспал.Трябваше да сляза на ж.п. гара Франкфурт,защото имах 7-8 часа до полета.Останал съм с убеждение,че влакът спира само на гара Вюрцбург между Нюрнберг и Франкфурт.И така усетих,че подминахме Вюрцбург и по едно време спираме-скачам вземам куфара и слизам.Гледам в просъница,това не ми прилича на Франкфурт,до мен една служителка на DB и я питам:

-Frankfurt?

А тя:

-Frankfurt airport?

Аз-нали знам няколко немски думи:

-Frankfurt hauptbahnhof.

При което тя възкликна нещо като:

-Но вие говорите немски!-и продължи да ми обяснява нещо,което аз изобщо не разбирах,пък и не ме интересуваше.

З ащастие имах достатъчно време да се кача отново на влака.

[georgiev]

Мацка се вози в такси и гледа на тавана залепени чифт джапанки. Пита шофьора:
- За какво са тези джапанки?
- Обуй ги и ще видиш.

___________________________

 

Околностите на Париж, приятен летен ден. Жена прави ...привет на мъж, седящ на пейка. Покрай тях минава траурна церемония. Роднините на покойника се озъртат. Жената спира своето занимание и казва укорително:
- Франсоа, поне си свали шапката?

___________________________

Редактирано 21 юли, 2014 от georgiev

[georgiev]

Учителката в час:
- Деца, представете си света на обратно - кучетата мяукат, котките лаят, рибите летят, птиците плуват...
Иванчо можеш ли да довършиш изречението?
- Да госпожо! А на стената на училището с уй е написано "тебешир"!

______________________________________

[Duke]

Местна колоритна личност се явява в съда за издръжка на третото си дете. Леко подпийнал човека става и се защитава сам със следната пламенна реч:

- Уважаеми господа съдия, защитници, полузащитници и нападатели!... ма вие верно ли сметате, че баш с това и баш сега требва да си губиме времето и вие, и аз?!

[Zaro]

Местна колоритна личност се явява в съда за издръжка на третото си дете. Леко подпийнал човека става и се защитава сам със следната пламенна реч:

- Уважаеми господа съдия, защитници, полузащитници и нападатели!... ма вие верно ли сметате, че баш с това и баш сега требва да си губиме времето и вие, и аз?!

 

На чичо Митко не му трябва да е подпийнал, за да приказва така. На него си му иде отвътре. 

[georgiev]

Силиконът се предава по майчина линия. Ако майката има силикон и дъщерята ще има малки цици.

____________________

[stanimir]

Блондинки ... Fishki.net

 

 

 

http://fishki.net/1287450-blondinki.html/gallery-937722/

[AlexandraKo]

Блондинки ... Fishki.net

 

 

 

http://fishki.net/1287450-blondinki.html/gallery-937722/

Ехххх, къде ги намери, голям смях!

 

"Все украли"....

Редактирано 24 юли, 2014 от AlexandraKo

[Биксбит]

Ето 20-те неща, по които ти личи от километри, че си расъл през 90-те.

 

1.Знаеш наизуст движенията на Макарена.

2. По бюрото ти още има следи от лепенки от дъвки Турбо.

3. Бил си горд собственик на поне един лексикон.

4. Отлично знаеш какво значи фразата „Огън, следвай ме!“

5. Никой и нищо не може да те накара да намразиш кака Лара... независимо в коя телевизия работи сега

6. Знаеш, че колело се спира с контра, а не със спирачка.

7. Като ти замирише на банани се сещаш за Нова година.

8. Още се надяваш да срещнеш оня, който пусна слуха за наркотиците в миришещите листчета и ти прецака „търговията“.

9. Опитвал си се да пренесеш печата на училищната лекарка върху извинителна бележка с варено яйце.

10. Купувал си си въшки в кибритени кутийки, или поне си се замислял да го направиш.

11. Ако се разтърсиш може и да намериш старата си карта за видеотеката.

12. Знаеш какво е взаимодействието на молива с MC касетката.

13. Знаеш, че най-добрият стилизант за коса си остава водата и захарта... стига да не вали.

14. Още недолюбваш съседите с дуплекса.

15. Знаеш кой почуква два пъти за "да" и един път за "не"... Или беше обратното?

16. Помниш какъв е бил твоят знак в детската градина.

17. „Свалял“ си любимите си песни от телевизора с помощта на касетофона.

18. Знаеш, че червилата само миришат вкусно.

19. За теб Микеланджело и Леонардо си остават преди всичко костенурки.

20. Още помниш регистрационния номер на първата кола на вашите

http://www.beu.bg/20-%D0%BE%D1%82%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%BD%D0%B8-%D1%87%D0%B5%D1%80%D1%82%D0%B8-%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D0%B5%D1%86%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-90-%D1%82%D0%B5-news9293.html

[FlyTraveler]

[Zaro]

[georgiev]

Преподавателят на първата лекция казва на студентите:
- Надявам се да се окажете умни. Ако някой се смята за глупак нека стане прав!
След неловка пауза един студент се изправя.
- Вие какво, смятате че сте глупак ли?
- Не, но ми е неудобно, като ви гледам единственият прав...

_________________________________

 

- Искаш ли да излезем заедно?
- Ами имам си приятел!
- Е, те и бразилците имаха вратар ...

_________________________________

 

 Скъпи, кажи ми нещо, от което да се почувствам истинска жена!
- Не можеш да паркираш ...

_________________________________

 

- Ало, телевизията ли е?
- Да!
- Предаването "С гъза към селото"?
- Не, предаването е "С лице кум града".
- А към селото тогава с какво сте обърнати?

________________________________

 

Гледам те... Блузката ти Armani; чипиците - Gucci; чантичката - Louis Vuitton...
- И к'фо?
- Ми, нищо... Чудя се, кво правиш у влака Карнобат - Зимница с таз торба с буркани?

_______________________________

Редактирано 28 юли, 2014 от georgiev

[Гост]

„Само човешката глупост и Вселената са безгранични...”

 

„Акълът е като месечния цикъл – не ти ли дойде навреме, изобщо не го чакай!”Този афоризъм като втора кожа ми лепва, когато иде реч за скали и каменисти, дивашки чукари и това не е гъбаркане, а грубата реалност. Като зяпна по тях, все едно свещения Граал виждам! Отделно, че когато се омагьосам по някое конкретно място, настъпва Апокалипсис, докато не додрапам до него...

Каквато и „съдба” сполетя Триград и в частност Харамийската пещера. Когато съзрях за пръв път ждрелото, онемях, а после Дяволското гърло и сие ме хвърлиха не в оркестъра, а директно във Филаделфийската филхармония. Споменатата пещера по неведоми причини се беше закопчала в съзнанието ми (шантава човешка психика) и си дадох тогава дума, че ще кацна там. Което и направих, и то сама! Не успях да заврънгосам никоя аверка (изсулват се като мокра връв на екстремните ми идеи), накрая ми писна да мрънкотя и увещавам, запалих колата един дълъг, празничен уикенд и суйна-буйна се стоварих в къщата на една очарователна баба. Въпросната баба, след като вечерта ме поглези като за световно, ме пусна да си троша главата на следващия ден, с обещание за още глезотии (ако се довлача обратно), леко тюхкайки се относно акъла на някои хора... 

Който акъл доказа издънката си още в началото, когато водачите хукнаха като изоглави по баира нагоре с едно темпо, от което нетренираното ми за подобни от раз подвизи тяло нададе вой до небесата, но си позволи само изплезен език, за друго го хвана срам. Все пак никой не го беше налагал по манерката да си пъха пръстите между пантите... Черешката на тортата (после още сур бюлюк плодове изскочиха) се оказа вертикалната панорама към входа на пещерата. Когато я видях, пулсът ми сериозно се приближи до този на обитателите на моргата! Емо, единият от водачите (няма да спра да си падам по дългокоси хаймани!), подскачайки като коза нагоре, трасира и обезопаси с въжета маршрута, а другият серсемин (опс, водач) с особено извратеното си чувство за хумор се кодошеше с нас, докато ни инструктираше, а аз гледах ококорено скалата и мълчах като пукал – за външни изяви ларингсът малко беше попресъхнал, но отвътре ми идеше да го ритна по кокалчето! Интуицията ми подсказваше караманела с прелюбопитни моменти, която не ме излъга... 

Опасаха ме като агне на заколение и ме пуснаха да „паса” по ръбчетата. Драпам си аз по камънаците и опявам на глас: „Мамка си загубена, какво правиш кацнала тук, бе!” Ама яко мърморя! После Емо ме подкача: „Ти горе май нещо си говореше на глас”, а аз: „Говорих си, да. Теглих си майни! Не на теб, на себе си!” А той се хили саркастично: „Ами не беше в позиция точно мен да псуваш...” Голям купон… Който прерасна в истински цирк! По време на катеренето правят снимки – за спомен на идиотите, та докато издевателствам над себе си по скаличките и си навирам пръстчетата в някакви измислени дупки, Емо се курдисал над главата ми и ме щрака – потна, рошава, озъбена, разтреперана, висяща на някакво си въженце и умираща от ужас! И като му креснах: „Абе ще те цапна! Стига си ме снимал, а давай да се махаме оттук!” Възпитание... Което генерално се изпари, когато се ошашавих на едно ръбче и той, с цел да ме отвлече от мислите ми (психология в действие!), започна да ми задава въпроси от сорта „какво работиш” и прочие салати, аз изпръхтях и му се сопнах здраво, ръмжейки: „Не ме занимавай с глупости, а ме издърпай оттук!” За възпитанието идеше реч май... Което накрая хептен изкрея, когато блокирах на поредната скаличка и не мръднах повече! Емо усети, че започвам да се видиотявам, идва плътно до мен и ми сочи пътя (ръбчето от няколко сантиметра, имам предвид), а другият зевзек това и чакаше – на секундата започна да ни юрка отдолу: „Вие какво сте се гушнали там?” Ако имах свободна ръка, щях да му хвърля един камък... Накрая пак драми! На Емо колкото му беше къдрава косата, съвсем се накъдри! Вече сме пред спасителната за мен дупка и той ми дава инструкции, като делово обяснява: „Сега ще те събуя (оборудването, моля без други асоциации!), а ти така, така и така – нагоре в дупката ще пролазиш.” И аз се вцепених! И викам: „Не ща, не давам!” И си пазя гащите като арабка девствения пояс! Е, разопакова ме, макар и като кренвирш със залепнал найлон, обаче пак почнах да си тегля майните на глас... 

В крайна сметка се разкарах от главата му (буквално) и се изнесох като бито прасе към лелеяната пещера, откъде наблюдавах дупката отвътре вече, на респектиращо разстояние. Всъщност идеята на това идиотско катерене е накрая да те пуснат в самата паст на пещерата от 43 метра височина – висиш си над бездната в абсолютна тъмнина и се клатиш чаровно като кофа с вар (а после драпаш нагоре до изхода по едно сипейче с височина на мини-небостъргач и само кал и камънаци – сефте комендантски) и Емо, гаднярът му с гадняр, преди да ме настани в другите алпинистки гащи, докато наблюдавам подозрително какво се случва с тези преди мен, ме подкача невинно и пита: „Къде пропадна вчерашния ти ентусиазъм?” Последва ехидна усмивка... За кашмер станахме! 

Тук е моментът умно да замълча и да спестя глазурата на аерофобичната си торта по време на връщането ни („красиви” ръбчета от 20-тина сантиметра – отляво скала със забити въжета, отдясно пропасти и съответната ми въпиющата нужда от памперс), за да запазя някакви мършави останки от достойнство, но ставаше въпрос за акъл май. Комуто връчен сертификат за идиотизъм очевидно не е бил достатъчен, за да се прокрадват някои нездравословни идеи за косата на Емо и проверка на настоящия й статус. Прозорлив си е бил Айнщайн да се съмнява единствено за Вселената...

 

Редактирано 28 юли, 2014 от Гост

[georgiev]

Сталин седеше в кабинета си и пушеше лула. При него влезна главният секретар и докладва:
- Другарю Сталин, водя при вас един човек, който предсказва бъдещето.
Сталин помисли за секунда и нареди:
- Разстреляй го!
"Ах, тези измамници... Ако аз знаех бъдещето, нямаше да дойда." - помисли си другарят Сталин.

[traveler]

 

„Каквато и „съдба” сполетя Триград и в частност Харамийската пещера. Когато съзрях за пръв път ждрелото, онемях, а после Дяволското гърло и сие ме хвърлиха не в оркестъра, а директно във Филаделфийската филхармония. Споменатата пещера по неведоми причини се беше закопчала в съзнанието ми (шантава човешка психика) и си дадох тогава дума, че ще кацна там. Което и направих, и то сама! Не успях да заврънгосам никоя аверка (изсулват се като мокра връв на екстремните ми идеи), накрая ми писна да мрънкотя и увещавам, запалих колата един дълъг, празничен уикенд и суйна-буйна се стоварих в къщата на една очарователна баба. Въпросната баба, след като вечерта ме поглези като за световно, ме пусна да си троша главата на следващия ден, с обещание за още глезотии (ако се довлача обратно), леко тюхкайки се относно акъла на някои хора... 

Който акъл доказа издънката си още в началото, когато водачите хукнаха като изоглави по баира нагоре с едно темпо, от което нетренираното ми за подобни от раз подвизи тяло нададе вой до небесата, но си позволи само изплезен език, за друго го хвана срам. Все пак никой не го беше налагал по манерката да си пъха пръстите между пантите... Черешката на тортата (после още сур бюлюк плодове изскочиха) се оказа вертикалната панорама към входа на пещерата. Когато я видях, пулсът ми сериозно се приближи до този на обитателите на моргата! Емо, единият от водачите (няма да спра да си падам по дългокоси хаймани!), подскачайки като коза нагоре, трасира и обезопаси с въжета маршрута, а другият серсемин (опс, водач) с особено извратеното си чувство за хумор се кодошеше с нас, докато ни инструктираше, а аз гледах ококорено скалата и мълчах като пукал – за външни изяви ларингсът малко беше попресъхнал, но отвътре ми идеше да го ритна по кокалчето! Интуицията ми подсказваше караманела с прелюбопитни моменти, която не ме излъга... 

Опасаха ме като агне на заколение и ме пуснаха да „паса” по ръбчетата. Драпам си аз по камънаците и опявам на глас: „Мамка си загубена, какво правиш кацнала тук, бе!” Ама яко мърморя! После Емо ме подкача: „Ти горе май нещо си говореше на глас”, а аз: „Говорих си, да. Теглих си майни! Не на теб, на себе си!” А той се хили саркастично: „Ами не беше в позиция точно мен да псуваш...” Голям купон… Който прерасна в истински цирк! По време на катеренето правят снимки – за спомен на идиотите, та докато издевателствам над себе си по скаличките и си навирам пръстчетата в някакви измислени дупки, Емо се курдисал над главата ми и ме щрака – потна, рошава, озъбена, разтреперана, висяща на някакво си въженце и умираща от ужас! И като му креснах: „Абе ще те цапна! Стига си ме снимал, а давай да се махаме оттук!” Възпитание... Което генерално се изпари, когато се ошашавих на едно ръбче и той, с цел да ме отвлече от мислите ми (психология в действие!), започна да ми задава въпроси от сорта „какво работиш” и прочие салати, аз изпръхтях и му се сопнах здраво, ръмжейки: „Не ме занимавай с глупости, а ме издърпай оттук!” За възпитанието идеше реч май... Което накрая хептен изкрея, когато блокирах на поредната скаличка и не мръднах повече! Емо усети, че започвам да се видиотявам, идва плътно до мен и ми сочи пътя (ръбчето от няколко сантиметра, имам предвид), а другият зевзек това и чакаше – на секундата започна да ни юрка отдолу: „Вие какво сте се гушнали там?” Ако имах свободна ръка, щях да му хвърля един камък... Накрая пак драми! На Емо колкото му беше къдрава косата, съвсем се накъдри! Вече сме пред спасителната за мен дупка и той ми дава инструкции, като делово обяснява: „Сега ще те събуя (оборудването, моля без други асоциации!), а ти така, така и така – нагоре в дупката ще пролазиш.” И аз се вцепених! И викам: „Не ща, не давам!” И си пазя гащите като арабка девствения пояс! Е, разопакова ме, макар и като кренвирш със залепнал найлон, обаче пак почнах да си тегля майните на глас... 

В крайна сметка се разкарах от главата му (буквално) и се изнесох като бито прасе към лелеяната пещера, откъде наблюдавах дупката отвътре вече, на респектиращо разстояние. Всъщност идеята на това идиотско катерене е накрая да те пуснат в самата паст на пещерата от 43 метра височина – висиш си над бездната в абсолютна тъмнина и се клатиш чаровно като кофа с вар (а после драпаш нагоре до изхода по едно сипейче с височина на мини-небостъргач и само кал и камънаци – сефте комендантски) и Емо, гаднярът му с гадняр, преди да ме настани в другите алпинистки гащи, докато наблюдавам подозрително какво се случва с тези преди мен, ме подкача невинно и пита: „Къде пропадна вчерашния ти ентусиазъм?” Последва ехидна усмивка... За кашмер станахме! 

 („красиви” ръбчета от 20-тина сантиметра – отляво скала със забити въжета, отдясно пропасти 

:)           

 

 

 

Наистина има  адреналин при качването до входа на пещерата,малко повече при спускането в тъмното като паяк,но чак пък толкова драма    и то за магеланка       

Редактирано 30 юли, 2014 от traveler

[Zaro]

http://www.beu.bg/20-%D0%BE%D1%82%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%BD%D0%B8-%D1%87%D0%B5%D1%80%D1%82%D0%B8-%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D0%B5%D1%86%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-90-%D1%82%D0%B5-news9293.html

 

Ако трябва да сме точни, повечето са едно десетилетие по-рано. 

[Гост]

Наистина има  адреналин при качването до входа на пещерата,малко повече при спускането в тъмното като паяк,но чак пък толкова драма    и то за магеланка       

 

Хах, няма драма, а има самоирония със себе си Останалото е мой стил на писане. Иначе извън самоиронията имам брутален ужас от височини - ако ти го нямаш, няма да го разбереш, които боря по странни начини - с катерене баш там дето не трябва. Ама като обичам... Аз обичам да се смея със себе си. После другите като ми се смеят, не боли Поздрави сърдечни

[AlexandraKo]

Малко настрани от магеланстването, ето едно мое писание в един друг любим форум:

 

Как се търси половинка в нета:

Много сте млади всички тук, а какви умни въпроси се дискутират!
И понеже съм бабата на форума, ще ви разкажа на мен какво ми се случи. Ама има условия и първото е: човек много добре да знае точно какво търси. А второто е: да не го пропусне, кат го срещне.
Та, преди 7 години почина любимият ми съпруг, с когото си живях добре 25 години. Изнизаха се няколко години, докато се свестя и да се почувствам сама. И нали съм отракана баба, с компюрна грамотност,  взех да ходя по разни сайтове за запознанства, да си бъбря с разни същества от мъжки пол, да си уговарям срещи и на принципа - проба - грешка, да си търся половинката. Сядам на по едно кафе, на вечеря или обяд и веднага става ясно, когато не става. С някои се видях по два - три пъти, с други и по повече, въпреки че, пак си беше ясно, че туй не е онуй, дето го търся. Много е тъпо, защото всеки пък се надяваш, че това е човекът. Да, ама не - кат зяпаш нечии писания на компютъра, преценяваш стил на писане, грешки, смисъл. Гледаш - изрядни писания и си викаш - еее, е тЕ това е! Виждаш се с обекта, то се оказва, че туй го писало щерка му, щот той не вдява от таз сложна техника, дет му " била кат плява" .Туй е цитат.
Иде друг - и той грамотен, знае къде да туря запетайки и точки, че даже и тиренца. Уговарям среща - дааааа, не говори на диалект, носи профсъюзни китки / карамфили де /, изглежда сносно, само дет обувките му - не видели капчица боя през 15 - те години на непрекъсната употреба, некъпан от лани, иначе - портфейлът - Петек, очила Версаче и пр. убавини. Важен, та важен!
Следващ случай - пише неграмотно, с грешки, например ИстаМбул, туря точки и тирета ей тъй, колкото да има по текста - просто за асортимент, разхвърляни хаотично. Човек на 50 и кусур години, дето кат му препоръчах " Малкият принц ", взе та я прочете, рече, че била супер и зафана да ми вика "златна лисичке " / по странна аналогия със златната рибка /.
Иначе - човекът скопосан, окъпан, заресал едни лимбички - мечта за всяка домакиня.
Карам нататък - грамотен, живял дълго време в чужбина, добре пише, добре изглежда на снимките - викам - ще вървя да го видя! / То, после се оказа, че таз снимка била от абитуриентската вечер, ама нейсе ./
Удрям петата и отивам в София - и какво ме очаква! Едно човече, одрало кожата на Карлсон / за сведение на тези, дето не го знаят, това е Карлсон, който живее на покрива /, с червени бузки, голямо и кръгло шкембенце и бомбенце, завършващо картинката, кацнало на върха на теменцето. Направо сладурчо. Че кат са развъртя, кат са разготви, едни вкусни гозбички, викам си аз - тука ще стана сто кила. Че кат ма заведе да му видя мазето, пък то - кат аптекарница -  " тук са бурканите с компот, тук - туршииките, тука зелето., тука ракийката, дет ще си я пием зимата".     Пък кви тиквеници можел да прави, какви баници....Всичко можел, само оназ, другата работа вече много не я можел, ма щял да ми готви, пере, чисти , аз само да му радвам душата и окото. Понеже човечецът беше много мил и симпатичен, не се изсулих, както обикновено с лъжата " Ще се чуем пак ", ами си му рекох в прав текст, че много ми харесва, ама не е туй, дето го търся. Щото на него му трябва една леля, тя да плете чорапи вечер, той да готви - е, те на тва му се вика идилия! А ква градинка с китки имашееееее - бяха го снимали за вестник Трета възраст или нещо подобно. С голяма гордост ми го съобщи.
Отплеснах се, ама щото искам по - обстоятелствено да отговоря на въпроса.
И да не си мислите, че съм една баба - шаранка, дет квото и пишат в нета, го лапа направо. Неееееее, бях си направила няколко профила, на различна възраст, с различни снимки и докат се видя с човека, съм го проверила от всякъде. Дали наистина си търси половинка или си е просто прелетна птица и търси да забърше нещо.
И така, до 50 ли, до 51 ли, вече не знам. Тъкмо ми писна и си рекох, че ще си почина малко и се явява нова оферта. Отговарям едва ,едва, през рамо, давам телефон, че взе и да ме мързи да пиша. Обажда се човекът и настръхвам. Не знам що. Ама нещо става. Хубав глас, пъргав ум, уговаряме среща. И кво мислите, че стана? Ами стана туй,
че веднага го познах!!!! Ама веднага, без да се туткам и без да се съмнявам. Наистина е много странно, но в този първи момент, аз си казах - ето, това е!
И вече три години аз се чувствам точно както в онзи първи момент.
Та, мили момичета, с всичките тез приказки искам да ви кажа, че сърцето ви ще го познае, но може би, трябва малко да съберете опит и да не бързате.

П.П. от онзи момент минаха вече десет години

Редактирано 31 юли, 2014 от AlexandraKo

[Zaro]

Това колкото пъти и да го гледам, все ми е малко. 

 

Редактирано 31 юли, 2014 от Zaro

[Elena]

След месец диета Мими случайно си прехапа езика и примлясна от удоволствие.

[stanimir]

Вървяло си котенце и било много гладно,видяло в една локвичка парченце салам,казало си.
-може да си измокря лапичките но ще го взема и изям това парченце.
Продължило и видяло по голямо парче във по дълбока локва,рекло си.
-абе ще си намокря коремчето но ще го взема и изям това парче.
Продължило то и видяло още по голямо парче в по дълбока локва и си рекло:
-абе може и цялото да се измокря ама ще го взема това голямо парче.
Извода какъв е? Колкото е по голям салама толкова е по мокро котенцето.
Rазмерът има значение !

[Zaro]

Случка от вчера на хижа "Мальовица". 

Клиент: 

- Имате ли лед?

Служителят: 

- Имаме. 

Клиент: 

- Тогава искам три малки ракии. 

Служителят записва в тефтера "Ракия - 1 1/2".

[Тони]

Как да ти стане готино – пример. Преди месеци звъннах на един приятел, но чух непознат глас отсреща.

-         Прощавайте, търся Владо.

-         Къф Владо бе, идиот?! – каза онзи и затвори.

Проверих номера и разбрах, че съм объркал последната цифра. Това обаче не даваше право на онзи отсреща да ме обижда така. Пак го набрах и викнах:

-         Ей, педал! И затворих. После запаметих номера поди името „Педалът”.

И като ми тръгна така, на всеки няколко дни, примерно когато плащах сметки за ток и телефон или просто имах наистина лош ден - аз звънях на този номер и крещях в слушалката „Ей, педал!”.

Един ден отивам в МОЛ-а и почвам да търся масто за паркиране.  Тъкмо намерих едно и а-ха да направя маневра, за да вляза на заден ход там, изневиделица се появи скъпарско BMW и се нахака от раз на моето местенце. Отвътре изскочи един с вид на горила и мускули на културист и хукна нанякъде. Тогава на задното стъкло видях табелка „ Продава се! За справки – тел 0888......”

Набрах номера и рекох:

-         Прощавайте, вие да продавате BMW?

-         Да, продавам. Ще го купуваш ли?

-         А къде мога да дойда да го видя и кого да търся?

-         Ми ша търсиш Пешу на адрес: улица .... номер....

-         Ооо, Пешо, ти ли си ве, педал долен! – и затворих. Запаметих номера под име ”Педал 2”.

И така цели три месеца винаги звънях или на Педалът или на Педал 2 винаги, когато бях ядосан и исках някакси да си излея гнева.

Докато един ден ме осени идея.

Звъннах на Педалът:
-          Aло? – попита той.
-          Ти ли си ве, педал? – но не затворих.
-          Още ли си тук? – попита той.
-          Да, тук съм – казах аз.
-          Спри да ми звъниш!!! – изкрещя той.
-          Няма пък! – изкрещях му и аз.
-          Кой си ти? – проклинаше той.
-          Казвам се Пешу.
-          Така ли? И къде живееш?
-          Ами на адрес: ......! В жълтата къща, а черният ми баварец  е паркиран отпред.
-          Ей сега идвам, Пешо. По добре почни да си пееш молитвите! – заплаши ме той.
-          Му-ха-ха! Като че ли ме е страх от теб, педал смотан!

 

После набрах номера на Педал 2.

-         Aло? – каза той.
-         Здрасти бе, педал долен! – казах аз, отново без да затварям.
-         Само да ми паднеш, копеле! –  развика се той.
-         И? – прекъснах го аз – Какво ще направиш?
-         Ще те спукам от бой!
-         Така ли? Ами да взема да ти дам шанс – казах аз – Ей сега идвам да видим кой кого!
След което затворих и незабавно се обадих в полицията и им казах, че живея на адреса на Пешо, и в момента се прибирам, за да убия моя любовник. След което звъннах в Новините на NOVA & BTV, за да ги уведомя, че двама педали се бият на въпросния адрес. Бързо отидох до колата и тръгнах към адреса. Там наистина имаше двама педали, които се спукваха от бой пред три патрулки и два новинарски екипа.

Стана ми готино. И целия кеф ми костваше само няколко телефонни разговора!

Наздраве, бандааа!

[Фил]

Което ме подсеща за оня виц:

 

Някакъв човечец с Фиатче се удря с голям, черен мерцедес. Отвътре изскачат четири яки мутри:
- Ей сега че те смелим от бой!!!
- Ама как така, момчета? Недейте! Не е честно! Аз съм сам, а вие сте четирима!
- Вярно е. – рекъл босът им - Компир, отиваш на негова страна!
- Ама шефе, рекъл Компира - не е честно, ние сме двама, а вие сте трима!Че ни утепате!
Шефът се почесал по врата:
- Репа, отиваш и ти към тях!
- Ама шефе, пак не е честно, ние сме трима, а вие останахте двама!
Шефът пак се почесал, почесал...:
- Ей ти, с фиатчето, я се разкарай оттук, па ние че се разберем!

Редактирано 4 август, 2014 от Фичо

[Duke]

Има и друг вариант:

 

Същата случка, но човечеца с трабантче се нацепва в S-класата. Отвътре изкача шефа с мутрите, но след кратки закани го съжалили, като го видели какъв е шушумига. Пуснали ли го с предупреждение да внимава. На следващата сутрин на същото кръстовище ситуацията се повтаря. Шефът изкача побеснял и още повече побеснява като вижда, че пак е същия шушумига в трабантчето:

 

- Абе, аз вчера какво ти казах? И кво праиме сега?

- Бате, моля ти се, пусни ме - жена и деца ме чакат в къщи...

 

Мутрата се почесал по главата и в крайна сметка пак го съжалил и го пуснал да си ходи с нова порция предупреждения и закани. След една седмица нещата се повтарят, но от трабантчето директно се подава шушумигата, намига свойски на мутрата и се провиква:

 

- Спокойно, аз съм...