ПОЕЗИЯ

[Гост]

@ruwenzogy, това колко сме го пели с китара, не е истина  

преди 2 минути , ruwenzogy каза:

Лека нощ с Приказката на Дамян Дамянов..

 

Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми крещеше до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълча ...
Не ме пъди, ще си отида скоро,
доведе ме на бурята плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.

„Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
под сянката, на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило със листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, Защо ?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път !
Една ръка накарала тогава,
сълзи от кървав поглед да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.“

Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то ?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, Защо?

 

[ruwenzogy 20137]

А това познато ли ти е?.....

 

Махнете се, паркове с рози уханни!

И вие разгалени, градски чеда!

Аз търся скалите, със сняг увенчани,

там има любов, там цари свобода.

Шотландийо, влюбен съм в твоите грамади,

там мълнии палят в небето пожар,

там вместо фонтани шумят водопади —

за твоите долини тъжа, Лох-на-Гар

[CAT 18]

В гора от борове зелени                                                                                                                                                                                                                                                                 усмивката ти виждам пак                                                                                                                                                                

отново си дошла при мене

по-тиха от среднощен сняг

 

Сред спомените ми смълчани

си влязла с вятъра от юг

към огъня протягаш длани

а не към мене 

но си тук

 

И към стъклата заскрежени

поглеждам с радостна тъга

Отново си дошла при мене

а няма стъпки по снега...

 

Георги Константинов

[ruwenzogy 20137]

Из Дневника на Яворов

 

"Ти ме попита веднъж, защо те любя.

И аз не знаех защо.

Аз никога не те пожелах като жена. Аз никога не те погледнах с окото на мъж.

И все пак аз те любех. Аз дишах и гледах чрез тебе. Аз живеех за тебе.

Всяка моя мисъл, всяко мое дело беше от тебе и за тебе.

Ти бе началото на всяко мое движение. Ти стоеше в края на всички краища, додето можеше да види окото ми.

Аз не помнех да бях живял, преди да те бях видял. Не, аз не помнех, да не съм те знаел някога.

Бъдещето – аз го наричах с твоето име. Бъдещето и миналото...

Тя беше – и вече я няма. Тя мина през живота както минава... Тя беше дошла само за това, - тя, мина. М и н а."

Мина. Мина. Вие я знаехте, може би - вие я помнехте, или пък - не я забелязвахте. Тя беше едно дете, защото беше връстна на децата, които гледат около себе си, една девица, защото бе любима, и една жена, защото любеше. Ако затворите очи за един миг, вие навярно ще си я спомните. Вашият спомен ще изправи пред очите ви една лилия..."
"Да, онова дете с двете хубави очи, пълни с толкова меланхолия, както вечерното небе със здрача на своята мистерия. Същото онова дете, което имаше две малки ръце, сякаш направени от бял восък и отразили свена на зората, която възхожда сутрин, къпана от морските вълни. И ето, аз не помня нищо повече освен тия две хубави очи, в чийто поглед тънеше погледа ми, и тия две малки ръце, които се топяха в ръцете ми. И нищо друго...И на тия две хубави очи аз бях изпял една песен.

Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи
Не искат и не обещават те...
Душата ми се моли,
дете, душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете, душата ми се моли...
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете...

 

Редактирано 9 август, 2017 от ruwenzogy

[ruwenzogy 20137]

Към себе си

Когато си на дъното на пъкала,
когато си най-тъжен и злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез.

Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани,
нов път си направи и пак тръгни.

Светът, когато мръкне пред очите ти
и притъмнее в тези две очи,
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.

Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си -
единствено така ще го решиш!

 

Дамян Дамянов

[ruwenzogy 20137]

ЛУННА СОНАТА
Дамян Дамянов

В тази бяла лунна тишина
кой ли свири лунната соната
и разплаква бледата луна,
и я сваля до сами стъклата?
Притвори прозореца!
Мълчи!
В долния етаж едно пиано
свири много тъжно. Не плачи!
Нищо, че навън се мръкна рано!
Нищо, че в гнездата, пълни с мрак,
птиците със влюбени зеници
тихичко си дават таен знак...
Не плачи! Нали и ти си птица!...
Нищо, че тополите шумят
и раздават обич и прохлада,
а под тях прегърнати вървят
всички млади, а и ти си младо!...
Не скърби, затворено сърце!
И за теб ще дойде светлината!
Чувай - долу две добри ръце
тъжно свирят Лунната соната.

[ruwenzogy 20137]

За да останеш, за да си потребен,

за да те има и след теб дори,

ти всяка вещ и образ покрай тебе

открий отново и пресътвори.

Пресътвори ги ти като лозата,

затворила пространствата в зърна,

като дървото в плод, като пчелата,

създала мед от пръст и светлина;

като жената стенеща, в която

по-траен образ дири любовта,

като земята, връщаща богато

и облаци, и птици, и листа.

О, трябва всяка вещ да се изстрада,

повторно всяка вещ да се роди

и всеки образ, който в теб попада,

да свети с блясък, непознат преди,

и мислите да правят в тебе рани,

мъчително и дълго да тежат,

и всяка мисъл в тебе да остане

като зараснал белег в твойта плът.

Как иначе това, което вземаш,

стократно оплодено ще дадеш

в горещи багри, в щик или поема,

в космичен полет и в чугунна пещ?

Как то ще стане дирене сурово

и кратък залез, и другарска реч,

и падане, и ставане отново,

и тръгване отново надалеч,

и ласка по косата, и засада,

и хоризонти с мамещи звезди?

О, трябва този свят да се изстрада,

повторно трябва в теб да се роди

и всяка вещ, и образ покрай тебе

сърцето твое да пресътвори,

за да останеш, за да си потребен,

за да те има и след теб дори

 

Веселин Ханчев

Редактирано 11 август, 2017 от ruwenzogy

[ruwenzogy 20137]

Добро утро, приятен уикенд и весело прекарване на магеланската сбирка. За съжаление, няма да мога да дойда , но ще ви поздравя с последните куплети на Рубаята,,,,,

 

Дойде и моят разярен порой;

загивам сред вълните, боже мой?

Вълшебна чаша бях, но тя се счупи;

бях факел аз, но в миг угасна той.

202

Приятели, когато с весел смях

приседнете край масата без страх,

спомнете си за мен и обърнете чаша

на мястото, където аз седях.

203

Но где сте вий? Къде са ваште дни?

Защо под свода вече не звъни

гласът на вашата любима песен:

жени и вино, вино и жени!

204

Дочетена е, свърши вече на дните книгата комай!

Смехът на виното угасна, тъй както гасне месец май.

О, птица-младост, за какво ли от нас отлитна толкоз бързо,

навела поглед към цветята, към мойто щастие… И — край.

205

За сбогом искам само чаша — от близки или от врази!

С рубина си тя ще обагри пролените от мен сълзи.

Щом аз умра, с червено вино измийте мъртвото ми тяло

и го сложете сред ковчега на ароматните лози.

206

И още: моята могила сравнете до земята чак —

на простата човешка скромност да бъде тя безсмъртен знак.

А във грънчарницата после от моя прах, замесен с вино,

за каната винопитейна измайсторете похлупак.

207

А ако някой пожелае на дните в хаоса голям

да ме прелее с чаша вино, да постои до гроба ням,

сред гробници и пантеони да ме не търси натъжено —

край прага на самата кръчма лежи безпаметен Хайям.

[jungfraujoch 15695]

Любимо:

 

Аз и морето

Безбройните разплакани черупки

докосват ме със свойта чернота,

и рачета от тъмните си дупки

проблясват със солена мокрота.

 

Студена сол нозете ми изгаря

и пяна във дланта ми се топи,

вибрират побелели морски пари

със вятър, хладината им изпил.

 

Как искам да съм с мидите зелени,

но тръгвам умълчана към дома

и мидите си тръгват сякаш с мене,

със мен си тръгва топлата вълна.

 

Сега разбирам: в топлите ми длани

е сгушено соленото море.

Във сънищата мои разлюляни

то бърза да се побере.

Петя Дубарова

 

[jungfraujoch 15695]

Хвърчащите хора
 
Те не идват от Космоса, те родени са тук,
но сърцата им просто са по-кристални от звук,
и виж – ето ги, литват над балкона с пране,
над калта, над сгурията в двора,
и добре, че се срещат единици поне
от рода на хвърчащите хора.
А ний бутаме някак си, и жени ни влекат,
а ний пием коняка си в битов някакъв кът
и говорим за глупости, важно вирейки нос
или с израз на мъдра умора,
и изобщо, стараем се да не става въпрос
за рода на хвърчащите хора.
И е вярно, че те не са от реалния свят.
Не се срещат на тениса, нямат собствен фиат,
но защо ли тогава нещо тук ни боли
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от рода на хвърчащите хора?

 

Валери Петров

 

 

 

 

[Гост]

АНИХИЛАЦИЯ

Отидох на пазара за железария. 
И купих вериги. 
Тежки вериги. 
За теб, моя любов. 
      Жак Превер
 
Живот - проститутка,
стерилен от чувстване.
На всички си.
Ничий...
Без посока за в къщи.
 
Усмихваш се. Дишаш! Нали си свободна...
Повръщаш червата си в пристъп на щастие.
И е светло. Политаш.
Все по-нагоре!
Стигаш точката – връх. На обезсмисляне.
 
Светът ти е нафора - тежка трапеза!
Пиршество със храна. От Голяма Задушница.
И пътища, пътища...
Избор до Бога!
Неведом домът - върху него, Холандеца.
 
От кал сме създадени, пак ще сме пепел...
Само, Господи, НЕ преди кръста!
Ако счупят оковите
вътре - в сърцето,
не ме вдигайте! Пулсът е мъртъв.

[ruwenzogy 20137]

Посвещение 

 

 Петя Дубарова

В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля нa моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка -
на теб - непознатия - смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си , плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми - властната - жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тъжния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надраснал, усмихнат смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!

[jungfraujoch 15695]

                     Я кажи ми

Я кажи ми, облаче ле бяло,

отде идеш, де си ми летяло?

 

Не видя ли бащини ми двори

и не чу ли майка да говори:

 

„Що ли прави мойто чедо мило,

с чужди хора, чужди хляб делило?“

 

Ти кажи й, облаче ле бяло,

жив и здрав че тук си ме видяло.

 

И носи от мене много здраве.

Много мина, мъничко остана.

 

Наближава в село да се върна,

да се върна — майка да прегърна.

 

Ран Босилек

[Алекс 1633]

БЕЗ ЛЮБОВ

Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.

Няма да съм бледна подир нощ безсънна -
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън-земя от мъка да потъна -
но и няма да политна към небето.

Няма да съм лоша - но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява - но далече
няма да ми се отваря цял простора.

Няма вечерта да чакам изморена -
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена -
но и няма да изгарям над жарава.

Няма да заплача на жестоко рамо -
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само -
но и всъщност няма вече да живея

Блага Димитрова

[ruwenzogy 20137]

 

         НАДЕЖДА

 

                     На дъщеря ми

 

Човек е сам със своята Надежда…
Какво си ти за мен - ще разбереш.
Расти и знай: светът един изглежда,
а друг е той, когато го прозреш!

 

Какъв е точно - туй и аз не зная.

Градихме го и приказен, и нов,
но вярвай ми, не е той детска стая,
изпълнена единствено с любов!

 

Ще мине бързо детството блажено,
ще стане много тясно у дома.
Към себе си ще тръгнеш непременно
и ще останеш в тоя миг сама.

 

И сигурно небето ще се смръщи,

ще свирне вятър в твоите коси.
Но ти върви, стисни юмруци, дъще,
и своята Надежда потърси!

 

Стойчо Стойчев

[примкаря 1411]

От стихосбирката ''Мъжки Сълзи'' на Владимир Ангелакиев

 

[jungfraujoch 15695]

Аз бдя...

 

Аз бдя.Вековете минават

през моите мъртви очи.

В просторите ангели плават,

и пролетна песен звучи.

 

Над мене цветята се молят,

в превара се гонят лъчи.

Пред твоите празници, пролет,

подвластна душата мълчи.

 

Тя слуша: до нея долита

на времето верния звук,

и сребърни мрежи изплита,

и вихром отлита на юг.

 

Там греят надежди пасхални,

и пеят безбрежни вълни,

над земните дни безначални

всевечното слънце звъни.

 

И тиха душата се свежда,

и шепне смирен благослов.

Сред водната шир се оглежда

сънят на безсмъртна любов.

 

Николай Лилиев

 

[Костов 13116]

Ето това си рецитирам, когато нещо не ми върви:

 

Доволен съм с малко и с малко богат,

и грижи смутят ли покоя ми, брат,

със чашка и с песен — за първи ли път? —

ги пращам, по дявола нека вървят!

 

Понякога стискам от мъка пестник,

но бой е живота, а ти си войник!

Безгрижният нрав е богатство за мен:

пред никой не скланям глава унизен.

 

Гнетят ме нещастия, скърби и страх!

Но вечер с другари — лекувам и тях!

Когато сме стигнали читави, брат,

защо да си спомняме злото назад?

 

Съдбата ми — кранта, се спъва навред.

Към зло, към добро ли, да кара напред!

Аз своята участ, добра или зла,

ще срещна усмихнат с „добре си дошла“.

 

Робърт Бърнс

Моето щастие

[ruwenzogy 20137]

ПОД ДЪЖДА

Мъчно ми е! Много ми е мъчно
Нещо от живота се изля
с виното по хъшовските кръчми,
с песните по бащини поля.
Нещо от живота си отиде -
смях любим, момичешки очи,
със които няма да се видя
никога отново. И мълчи
моето сърце озлочестено.
Кой заключи моята уста,
че не може вече откровено
да възпей и прокълне света?
Кой открадна дрешката ми ранна
и я замени с костюма нов,
без да знай, че с нея си остана
мойта първа истинска любов?
Кой разпъди старите другари,
за които още ме боли?
Кой открадна оня изгрев ален,
носен в мен от гърлести петли?
Хладенеят хора и бетони
хладенее градският паваж.
Думи. Лицемерия. Поклони.
И стени, застанали на страж.
Крием се зад тях като апаши.
Дебеляновският дъжд ръми...
... Кой открадна младините наши?
Май си ги откраднахме сами...

Дамян Дамянов

 

 

[jungfraujoch 15695]

Доброто
 
Не умира доброто у хората.
Няма как да изчезне. Не може.
Всеки ден побеждаваш умората,
и до кокал дори да е ножа,
всяка болка те прави по-силен...
(А е ясно – боли и не спира...)
Но доброто, в света непосилен,
не умира. Въобще не умира.
Не защото е нещо безсмъртно,
не защото е нещо божествено,
а защото човекът объркан
само тъй се усеща веществен –
като зрънце от своята истина,
като обич, дошла от забрава,
като дом, като смях, като пристан...
Не умира доброто. Спасява.

 

Мира Дойчинова-irini

[Светославов 4053]

...

Години има оттогаз,

бледнее бялото чело.

Но все по-скъпа ми е таз,

която ми постла легло.

 

Робърт Бърнс

[jungfraujoch 15695]

ПРОДАВАЧ НА НАДЕЖДА

Ако можех да имам едно
магазинче със две полички,
бих продавал… познайте какво?
Надежда! Надежда за всички.

Купете! С отстъпка за вас!
Всеки трябва надежда да има!
И на всеки бих давал аз,
колкото трябва за трима.

А на тоз, който няма пари
и само отвънка поглежда,
бих му дал, без да плаща дори,
всичката своя надежда.

Джани Родари

[jungfraujoch 15695]

ЛЯТО

Да е лято, само да е лято!
Топло и зелено
като горски мъх,
да струи тревата -
силна, некосена -
искам да е лято
до последен дъх.
Да е тихо, тихо над земята,
на кравайче свито
времето да спи,
да звучи в нивята
пеещото жито -
нека да е лято
милиони дни.

Да е лято! Още да е лято -
дълго като зима,
топло като гръд,
тежко като злато,
звънко като рима,
вечно да е лято -
за последен път.

Миряна Башева

[ruwenzogy 20137]

Аз вярвам в мълчаливата любов
                  Давид Овадия 

Без думи, без красиви обещания,
без упреци, без молещи уста,
аз вярвам само в нямото страдане,
в сподавения порив на кръвта.

Очи, в които погледа не гасне,
докосването нежно на ръце
от клетви, от несдържан плач по ясно
говорят на човешкото сърце.

Тя всичките прегради побеждава!
Тя - вечен огън и нестихващ зов!
Как нея ще отминеш, ще забравиш?
Аз вярвам в мълчаливата любов.

[jungfraujoch 15695]

Ще споделя едно детско стихотворение,което рецитирах на 3 години.От незабравимата и така обичана от мен Леда Милева.С която имах щастието да разговарям само десет минути,които ще помня винаги!

Да пазим детското в себе си!

Работна мецана

Станала рано зарана

нашата Меца-мецана.

Съчки в гората събрала,

огън висок си наклала,

та да направи чорбица

Меца на своите дечица.

 

Сипала бобец и ето,

скоро запяло котлето.

Литнала пàра нагоре,

Меца сама си говори:

- Сложих солта и пипера,

само къде да намеря

стръкченце-две меродия,

гозба да видите вие?

Сетих се! Кума Лисана

е домакиня прибрана,

всички в гората я знаем,

чакай да взема назаем!

 

Меца, с пантофи обута,

тръгнала тъй, за минута,

бързо, додето е време,

стрък меродийка да вземе.

Нека играят децата,

чудо ще стане чорбата!

 

Бързала Меца, но спряла -

сивото зайче видяла.

- Жив ли си, здрав ли си, братко? -

тя заприказвала сладко. -

Хапваш ли честичко зеле?... -

Час или два отлетели.

- Ех, че ме, Зайо, залиса,

бързам, отивам при Лиса!

 

Тръгнала Меца, но тука

чула кълвачът да чука.

- Слушай, другарю, от вчера

мисля си да те намеря:

чукаш от тъмно в гората,

рано ми будиш децата!...

Ето и ти ме залиса,

бързам, отивам при Лиса!

 

После решила да мине

Меца край свои роднини.

Първо се спряла при Ежко.

- Чух, че настинал си тежко,

имал си кашлица, хрема,

чуй, аспирини да вземаш!

Чай си свари от тинтява,

топъл го пий - да те сгрява...

Ух, че ме, Ежко, залиса,

сбогом, отивам при Лиса!

 

Спряла се Меца за малко

и при кумеца си: - Жалко,

пак ти съдрали кожуха!

Приказки разни се чуха -

уж си се вмъкнал в кошара,

а те натупал овчаря...

Ех, че ме, Вълчо, залиса,

сбогом, отивам при Лиса!

 

- Чук-чук! А в тази хралупа

лешници кой ли си трупа?

Ти ли си тук, Рунтавелке,

ти ли си тук, хубавелке?

Трупай, събирай - да има!

Скоро ще дойде и зима...

Ах, че ме, сестро, залиса,

сбогом, отивам при Лиса!

 

Тук-там Мецана поспряла -

ей месечина изгряла,

светнали ясни звездици,

млъкнали горските птици.

 

- Бре, що ли става чорбата?

Как ли са гладни децата?

Може без стрък меродия,

чакай назад да завия!

 

Хукнала Меца веднага,

хукнала Меца да бяга,

в тъмното потна се връща,

спира пред своята къща.

 

Гледа - извряла чорбата,

гладни заспали децата...

Пустата Меца-мецана,

стана за смях из Балкана!

 

Леда Милева

Редактирано 24 август, 2017 от jungfraujoch