ПОЕЗИЯ

[ruwenzogy]

преди 47 минути , jungfraujoch каза:

Ще споделя едно детско стихотворение,което рецитирах на 3 години.От незабравимата и така обичана от мен Леда Милева.С която имах щастието да разговарям само десет минути,които ще помня винаги!

Да пазим детското в себе си!

Работна мецана

Станала рано зарана

нашата Меца-мецана.

Съчки в гората събрала,

огън висок си наклала,

та да направи чорбица

Меца на своите дечица.

 

Сипала бобец и ето,

скоро запяло котлето.

Литнала пàра нагоре,

Меца сама си говори:

- Сложих солта и пипера,

само къде да намеря

стръкченце-две меродия,

гозба да видите вие?

Сетих се! Кума Лисана

е домакиня прибрана,

всички в гората я знаем,

чакай да взема назаем!

 

Меца, с пантофи обута,

тръгнала тъй, за минута,

бързо, додето е време,

стрък меродийка да вземе.

Нека играят децата,

чудо ще стане чорбата!

 

Бързала Меца, но спряла -

сивото зайче видяла.

- Жив ли си, здрав ли си, братко? -

тя заприказвала сладко. -

Хапваш ли честичко зеле?... -

Час или два отлетели.

- Ех, че ме, Зайо, залиса,

бързам, отивам при Лиса!

 

Тръгнала Меца, но тука

чула кълвачът да чука.

- Слушай, другарю, от вчера

мисля си да те намеря:

чукаш от тъмно в гората,

рано ми будиш децата!...

Ето и ти ме залиса,

бързам, отивам при Лиса!

 

После решила да мине

Меца край свои роднини.

Първо се спряла при Ежко.

- Чух, че настинал си тежко,

имал си кашлица, хрема,

чуй, аспирини да вземаш!

Чай си свари от тинтява,

топъл го пий - да те сгрява...

Ух, че ме, Ежко, залиса,

сбогом, отивам при Лиса!

 

Спряла се Меца за малко

и при кумеца си: - Жалко,

пак ти съдрали кожуха!

Приказки разни се чуха -

уж си се вмъкнал в кошара,

а те натупал овчаря...

Ех, че ме, Вълчо, залиса,

сбогом, отивам при Лиса!

 

- Чук-чук! А в тази хралупа

лешници кой ли си трупа?

Ти ли си тук, Рунтавелке,

ти ли си тук, хубавелке?

Трупай, събирай - да има!

Скоро ще дойде и зима...

Ах, че ме, сестро, залиса,

сбогом, отивам при Лиса!

 

Тук-там Мецана поспряла -

ей месечина изгряла,

светнали ясни звездици,

млъкнали горските птици.

 

- Бре, що ли става чорбата?

Как ли са гладни децата?

Може без стрък меродия,

чакай назад да завия!

 

Хукнала Меца веднага,

хукнала Меца да бяга,

в тъмното потна се връща,

спира пред своята къща.

 

Гледа - извряла чорбата,

гладни заспали децата...

Пустата Меца-мецана,

стана за смях из Балкана!

 

Леда Милева

Че това си е цяла книжка.  И си го рецитирала цялата....?

[jungfraujoch]

В момента, ruwenzogy каза:

Че това си е цяла книжка.  И си го рецитирала цялата....?

Да,малко ми подсказваха от време на време

[master_of_germs]

Понеже малко ме е налегнала носталгия по Добруджата (само след 5 дни ще я излекувам, но все пак...) и понеже на днешната дата преди 129 години е родена Дора Габе...

 

Нашето небе е тъй дълбоко,
нашите звезди са тъй големи
и земята наша е безкрайна,
а се сбира цялата в сърце ми!

 

Ти ли, моя майчице направи
тая обич толкова голяма,
че света във нея се побира,
че в света на нея равна няма?

 

Че прегръщам с обичта си, майко,
нашата земя, с цветя покрита,
с пресен дъжд на пладне оросена
и с дъга, на златен сърп извита.

 

Че ми греят право във сърцето:
златно слънце, ниви позлатени,
утрин рано сребърна зорница,
в топла вечер облаци червени!

 

Нашето небе е тъй дълбоко,
нашите звезди са тъй големи
и земята наша е безкрайна,
а се сбира цялата в сърце ми...

[jungfraujoch]

преди 2 часа, master_of_germs каза:

Понеже малко ме е налегнала носталгия по Добруджата (само след 5 дни ще я излекувам, но все пак...) и понеже на днешната дата преди 129 години е родена Дора Габе...

 

Нашето небе е тъй дълбоко,
нашите звезди са тъй големи
и земята наша е безкрайна,
а се сбира цялата в сърце ми!

 

Ти ли, моя майчице направи
тая обич толкова голяма,
че света във нея се побира,
че в света на нея равна няма?

 

Че прегръщам с обичта си, майко,
нашата земя, с цветя покрита,
с пресен дъжд на пладне оросена
и с дъга, на златен сърп извита.

 

Че ми греят право във сърцето:
златно слънце, ниви позлатени,
утрин рано сребърна зорница,
в топла вечер облаци червени!

 

Нашето небе е тъй дълбоко,
нашите звезди са тъй големи
и земята наша е безкрайна,
а се сбира цялата в сърце ми...

"Не, няма миг без чудеса! Живот би нямало без чудо!"

Дора Габе
 

[ruwenzogy]

 

[jungfraujoch]

Някой ден ще порасна, Господи.
Ще си имам раздел за проблеми.
Ще ме мъчат сложни въпроси
и няма да ми достига времето.
Ще престана да вярвам в измислици.
Ще ми е скучно и сиво.
Ще забравя за детските приказки,
които сбъдват красивото.
Вечер – ще следя новините.
Сутрин – ще си пия кафето.
Тайните – скрити-покрити
ще търкулна във чекмеджето.
Ще се обличам вече по-семпло.
Вероятно ще спазвам диета.
Ще трябва да намаля темпото,
че кръвното ми ще скочи в небето.
Някой ден ще порасна, Господи.
Ще съм прилежна през всичките мигове.
Но сега за нещичко моля те –
да не е днес. И не утре.
Никога.

Мира Дойчинова

[jungfraujoch]

Не спирай


Не спирай да мечтаеш нощем,
когато всички тихо спят.
Не спирай ветрове да гониш,
дори когато няма път.


Не спирай брод да търсиш в мрака,
след него има светлина.
Не спирай любовта да чакаш -
тя идва някога сама.


Не спирай да летиш свободно
дори когато те боли.
Не спирай детството да носиш,
в сърцето си го запази.


Не спирай да обичаш лудо
живота шарен, променлив.
Не спирай да очакваш чудо…
Не спирай да се чувстваш жив!

 

Ева Корназова

[Алекс]

Философия на любовта

 

Потоците се вливат във реката,
реките пък моретата намират,
а ветровете горе в небесата
във сладостно вълнение се сбират.

И всички те се търсят и обичат,
от обич няма кой да ги лиши
Душите на нещата се привличат —
защо не нашите души?

 

Виж как върхът целува синевата,
вълна вълната гони и прегръща;
прокълнато е цветето, когато
на любовта на брат си не отвръща.

И милва слънцето земята росна,
до океана, месецът трепти
Но всички тия ласки за какво са,
ако не ме целуваш ти?

 

Пърси Биш Шели

[Rumiana]

Поема

 

За да стигна до вас,
скъпи мои приятели,
аз изминавам огромни пространства.

 

Онзи, който е кръщавал
планините и реките,
пропастите и предметите,
не е измислил имена за моите пътища.

 

Затова съм затруднен да ви разкажа всичко.

 

Думите са твърде груб амбалаж
за това, което изкам да ви поверя.

 

Затова мълча понякога.

 

Мойта кръв е от нулева група –
на всекиго мога да дам,
но не мога да взема от всеки.

 

Затова мълча.

 

Бързам да се радвам
на безмълвно споделената усмивка.
И на вашто съучастие в лазура.

 

Л. Левчев

[jungfraujoch]

В един порочен свят да имаш доблест

 

В един порочен свят - да имаш доблестта,
в един безволев свят - да се окажеш смел,
в един предал те свят - да си докрай почтен,
в един пропаднал свят - да се държиш добре.
В един ужасен свят - да си при милостта,
в един пристрастен свят - да бъдеш справедлив,
в един безсрамен свят - да правиш добрини,
в един омразен свят - за всичко да простиш.
В един продажен свят - да съхраниш честта,
в един безчувствен свят - да си с човечен дух,
в един убийствен свят - да сътвориш живот,
в един свръх болен свят - да си останал здрав!
В едно НЕ твое време - да бъдеш който СИ!

Едуард Къмингс

 

Редактирано 10 септември, 2017 от jungfraujoch

[Niceday]

"От утринния хлад платна издува.
Отнася погледа ти син до хоризонта чак.
И без да се обръща лятото отплува...
Ще обиколи света и ще се върне пак.

А ти ръцете си стопли
на чашата кафе със мляко,
изпий последните лъчи
от дългото, горещо лято..."

P.S. По това време на годината все се припознавам с лирическия герой  За съжаление не зная кой е авторът, но се надявам, че няма да предизвикам експлозия от "лично творчество" в нета...

[didipas]

Нито е есен, нито е зима...
Някакъв странен сезон.
Свъсени облаци тупат килимите
от своя небесен балкон.
И над земята вали безметежно.
Дъжд или сняг или ... нищо.
Засявам във себе си Нови Надежди.
Напролет ще чакам разлистване.
Сега ми е някакво...никакво...смесено.
Сега ми е страшно добре!
Нали не е зима, нито е есен.
Такова, каквото е в мен.
А някаква песен звучи във главата ми
и прави усмихнат света.
Така ми е хубаво да слушам водата
и тихо подсвирквам с дъжда.
Caribiana

 

[Иван Попов]

Извинявам се предварително,дано никой не се обиди.

Жената

Жени,жени,жени,

вечна пролет сте вий,

цъфтящи рози с остри бодли

обичаме Ви,без Вас не можем ний.

 

Жената е красива като цветята

и сладка и изкушителна като мед,

но накърниш ли й ти правата,

пази се ,става оса и хапи напред.

 

Жената обича да флиртува,да е харесвана и ухажвана

обича внимание ,жестове и комплименти,

в живота името и е свързано във всички сфери,

както в скандали така и в победи.

 

Жената е променлива като времето,

тя е умна,находчива и непредвидима,

там където мъжът не може,

жената се справя и може.

 

Жената цял живот е недоволна,

половин век е болна ,

по-рано се пенсионира

и по-късно умира.

 

Жената лъже и повече от мъжът приказва,

често мъжът си с рога наказва,

кой е истинският баща на детето,не казва,

във вярност се кълне и самообладание запазва.

 

Жената е нива плодородна,

за да е цъфтяща и плодна,

мъжът трябва с любов да я оре,

да я засява и живи цветя да бере.

 

Затуй съветвам Ви мъже,

собствената нива трябва често да се оре,

че чужди орачи дебнат и не спят

и Вашата нива с мерак ще я орат.

 

Но Вие мъжете не се сърдете,

грешките си у Вас потърсете,

жената без любов не може да живее,

и мъжът това трябва да го проумее.

 

В живота често се караме,разделяме и събираме

и грешките взаимно си прощаваме,

винаги ще се привличаме и винаги ще се обичаме,

от любовта никога няма да се отричаме.

 

Нека си подадем ръка,

и тръгнем заедно по света,

прегърнати в захлас да си помечтаем,

здраве,дълголетие и любов си пожелаем.

 

Моля Ви жени не ми се сърдете,

кусури си имаме и Ние мъжете,

Бог ни е създал един за друг,

да живеем заедно и аз да съм съпруг.

 

Прекланям се пред Вас Божи създания,

родени сте само за любов,

гордейте се,че раждате и отглеждате поколение,

да запазим нацията и българския род.

 

От автора:

„Мъжете сме мъже когато сте на път,

Жените сте жени когато Ви орат“

 

ОДА ЗА ВИНОТО И ЛЮБОВТА

Ех вино,винце,

ти вълшебно винце,

сили и смелост ти ни даваш,

за дела и за любов ни вдъхновяваш.

 

Още в древността на нашите земи,

Бог виното ни подари,

Орфей с Евридика с песен поздрави,

Спартак от Мелнишкото вино пи

и смело за свободата се бори.

България гроздовата ракия сътвори.

 

Нека в тоз февруарски ден,

свети Трифон и свети Валентин в рая съберем,

на чаша вино умуват,

как лозарите,винарките и влюбените,

в един ден заедно да празнуват.

 

Лозята с наздравици да зарежем,

с червено вино го полеем,

на есен много грозде да берем

и бъчвите с вино да налеем.

 

Ех вино,винце,

ти вълшебно винце,

със здраве ни даряваш

и живота удължаваш.

 

Нека в тоз празничен ден

мъже и жени се съберем

и от виното опиянени,

на веселие и любов се отдадем.

 

Щом те пийнем винце,

кръвта ни закипява,

пулсът учестява

и за любов ни насърчава.

 

Очите заблестяват,

жените полудяват,

страстно ни прегръщат

и с любов ни даряват.

 

Нека таз година,бъде плодородна.

вино с мерак да правим,

с любов деца да правим

и с повече дечица,

нацията си да запазим.

 

Автор:Аврамов

 

Редактирано 12 септември, 2017 от Иван Попов

[Иван Попов]

ОЧИТЕ

Нека не излъгва твоята уста
и смехът ти нека не измамва,
нещо чудно в погледа ти пламва:
в дъното на твоите очи
тиха, светла истина мълчи.

Думите ти другаде отиват,
пламват и угасват и изстиват... 

                                      Дора Габе

ТИ,МОЯ ОБИЧ

Ти, моя обич, дълго забранена,
ти, моя тайна, скрита вдън горите,
открито трябва да вървиш до мене,
а всъщност си оставаш скрита.

Ти, моя непостигната победа,
ти, моя радост и тревожна драма.
Аз нямам право даже да те гледам.
Аз мога скрито да те мисля само.

                                      ЕВТИМ ЕВТИМОВ 

 

ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ

Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи
Не искат и не обещават те...
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли...
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете...

                                 Пейо Яворов

Редактирано 12 септември, 2017 от Иван Попов

[ruwenzogy]

Разсмиват ме навсякъде глупците,
опулили във мен лица втрещени,
разсмиват ме лисици и хиени,
що зяпат ме и душат ме прикрито.

Разсмиват ме маймуните, които
се перчат с мъдрост и велики мнения,
разсмиват ме страхливци озлобени,
що искат в мен стрели да запокитят.

 Защото щом с безмилостни ръце
разбие всяко щастие съдбата
и грубо ни го хвърли във краката,

и щом в гърдите клетото сърце
разкъсано е и кръвта се лее -
ТОГАВА МОЖЕМ САМО ДА СЕ СМЕЕМ.

 

Хайнрих Хайне

[Doctor Who]

Разказът от шест думи, който разплаква.
 

 

 

 

 

Редактирано 17 септември, 2017 от Таньо

[Емика]

ЖЕЛАЯ ТИ
Автор: Виктор Юго,
превод от испански: Виолета Бончева

 

Първо ти желая да обичаш
и обичайки, също да бъдеш обичан.
И ако не е така – бързо да забравиш
и след като забравиш – да не таиш ненавист.

 

Желая ти да имаш приятели,
включително лоши и непоследователни,
но да има поне един, на когото да се довериш,
без да се съмняваш.
И понеже в живота е така –
желая ти да имаш и неприятели –
нито много – нито малко – точно по средата,
за да можеш понякога да поставяш под съмнение
собствената си увереност.
И нека между тях да има поне един,
който да е справедлив,
за да не се чувстваш достатъчно сигурен.

 

Желая ти да си полезен, дори незаменим.
И в лоши моменти, когато не остава нищо друго,
тази твоя полезност да е достатъчна,
за да се задържиш прав.

 

Желая ти също така да бъдеш толерантен
не с тези, които рядко грешат – това е лесно,
а с онези, които грешат много и непоправимо,
и използвайки тази толерантност,
да бъдеш пример за другите.

 

Желая ти да не съзряваш бързо
и когато вече си съзрял,
да не искаш да се подмладяваш,
и бидейки вече стар
да не се посвещаваш на безнадеждността.
Защото всяка възраст има своята радост
и своята болка,
и трябва да ги оставим да струят между нас.

 

Желая ти мимоходом да изпитваш тъга.
Не през цялата година, не дори един ден.
Тогава ще откриеш,
че ежедневната усмивка е красива,
че обичайната усмивка е блудкава,
а постоянната усмивка е развращаваща.

 

Желая ти да откриеш максимално бързо,
въпреки и над всичко,
че те заобикалят близки, понякога потиснати,
които общуват с несправедливостта
и с хора нещастни.

 

Желая ти да милваш куче, да храниш птиче
и да слушаш песента на кадънката,
да извисяваш своето утринно пеене,
понеже по този начин ще усетиш щастието
повече от всякога.

 

Желая ти също да посееш семе –
възможно най-мъничкото
и да му правиш компания, докато расте,
за да откриеш колко живота са нужни,
за да се превърне в дърво.

 

Желая ти също така да имаш пари,
защото трябва да си практичен
и поне веднъж в годината
да сложиш парите пред себе си и да кажеш:
„Това е мое.”,
за да стане ясно
кой на кого е господар.

 

Желая ти никое от твоите увлечения да не угасва
и ако с някое от тях се случи това,
да можеш да плачеш, без да съжаляваш
и страдаш, без да се чувстваш виновен.

 

Накрая, ако си мъж – да имаш добра жена
и ако си жена – да имаш добър мъж –
утре и на следващия ден,
и когато сте вглъбени и усмихнати,
да говорите отново и отново за любов.

 

Ако тези неща ти се случат –
няма друго какво да ти желая.

[jungfraujoch]

Истински неща

Не ми е нужно цялото небе.
Парченце искам само от простора,
в което може да се побере
светът ми цял и мъничко умора.
 
Не са ми нужни хиляди цветя.
Eдна-едничка детелина стига.
Надежда светла в четири листа,
усмихнато в зелено дето мига.
 
Не искам и безкраен морски бряг,
със всичките самотни вълноломи.
Eдна вълна да имам с щурия ù бяг,
препускаща с мечти в сърцето нови.
 
Не искам думи със безлична красота,
а ириси, които казват просто "здрасти".
Най-малките, най-простички неща,
но истински, зареждащи и страстни.

Жанет Велкова

[jungfraujoch]

Любов необяснима

 

Любов необяснима, любов невероятна,

не пухкава и зрима, не топла и приятна,

не лека и минутна,от щастие обзета

край печката уютна до плюшени пердета.

 

Любов необяснима, рискована и тайна,

любов необяснима, до болка всеодайна,

без никакви облаги, и ордени, и сметки,

изгаряна на клада, затваряна в решетки.

 

Любов необяснима, без думи и без звуци,

с разтворени зеници и стиснати юмруци,

от много любови единствено възможна,

за да останем хора в епохата тревожна.

 

Любов необяснима, най-истинска и свята,

прониквай във главите, навлизай във сърцата,

когато те обстрелват със бомби и куршуми,

когато те замерват със камъни и думи.

 

Любов необяснима и винаги нелесна,

понякога горчива, но непременно честна,

убият ли те днеска, ти утре ще възкръснеш

във чистите сърца на децата ни невръстни.

 

Любов необяснима, любов необяснима,

във всяка светла пролет, във всяка стращна зима,

ах, трябва да те има, да, трябва да те има,

любов необяснима, любов необяснима.

1973

 

 

Редактирано 20 септември, 2017 от jungfraujoch

[master_of_germs]

Днес за мен е празник. ПразникЪТ! И нямам предвид Денят на независимостта, макар че ще отбележя и него.

Днес е Hobbit Day. 22 септември е рожденният ден и на Билбо, и на Фродо Бегинс, и се отбелязва по целия свят от почитателите на творчеството на Дж.Р.Р.Толкин... Освен това, на вчерашния ден, точно преди 80 години бива издаден "Хобитът, или дотам и обратно", с което се слага началото на най-величавото, най-обичаното и най-добре описаното пътешествие в световната литература.

Нито една друга книга, нито филмите на Нешънъл джиографик, нито сайтовете за пътувания в нета, нито дори този форум могат да се сравняват с книгите на Толкин, когато става въпрос за разпалване на страстта ми към пътешествията...

И докато продължавам да си ги препрочитам посред нощ, нека споделя тук и няколко от Толкиновите стихове в прекрасните преводи на Любомир Николов, които често надминават и оригиналите. Сякаш не са стихове, а магически заклинания...

 

И напред ни повеждат пътеките вечно
през скали и под горски зелен гъсталак,
край реки невидели морето далечно
и покрай пещерите изпълнени с мрак;
през кристалния сняг на студените зими,
на разцъфнало лято под топлия дъх,
по скали и зелени тревисти килими,
и под ясна луна край планинския връх.

Тъй напред ни повеждат пътеките вечно
под звезди и под облачен мрачен покров,
но краката след дългият път надалече
пак на родният дом чуват тихия зов.
А очите от огън и меч изморени
след чертози и ужас невиждан до днес,
най-подир си отдъхват в ливади зелени,
край познатите хълмове с тихия лес.

 

************

 

Започва Път от моя праг -
безкраен, ограден с трева.
Увлечен в неговия бяг,
и аз ще трябва да вървя,
да влача морните пети,
дордето стигна друм голям,
събрал пътеки и мечти.
А после накъде? Не знам.

 

*************

 

Към Морето, към Морето! Чайки бели пак крещят,

вятър вее над вълните, пръски пяна там блестят.

Все на запад, все на запад бавно слънцето лети.

Корабите сиви, сиви, чуваш ли зова им ти,

гласовете на ония, тръгнали пред мен на път?

Ще напусна, ще напусна родния си горски кът.

Свършват дните ни честити, чезнат светли времена,

ще отплавам през простора под самотните платна.

 

*************

 

Огнището е пълно с жар,

леглото е под свода стар,

но крачим, има сили в нас,

че зад завоя в този час

дърво ни чака, камък бял,

които друг не е видял.

Дънер, цвете, лист, трева,

пак вървя! Пак вървя!

Край реката — хълм голям.

По-натам! По-натам!

 

Или прикрива онзи рът

вратичка тайна, дълъг път.

Сега остават настрани,

но пак ще минем, запомни,

по път прикрит и съкровен

към лунна нощ и слънчев ден.

Плод и орех, трън и плет,

по-напред! Все напред!

Вир, долчинка, камънак,

сбогом пак! Сбогом пак!

 

Зад нас — домът, светът — отпред,

пътеки мамят ни отвред,

сред мрака да ни поведат,

дорде звездите заблестят.

Зад нас — светът, домът — пред нас,

за мирни сънища е час.

Мрак, мъгли и нощен хлад,

по-назад! По-назад!

Лампа, огън и вечеря,

и — в постеля! И — в постеля!

[Алекс]

Много добро. Честит празник!

[AlexandraKo]

Нещо много любимо, от Шандор Петьофи, в превод на Иван Вазов:

 

 Лудият

Тсс... Мирно!... Тихо!...
Махнете се!
Аз бързам... твърде съм занят:
от ярки слънчеви лъчи
аз бич ще оплета ­
да бия тоя свят
и на плачът му с смях ще отговоря,
и той на мене смейше се така...
Ха-ха-ха-ха! 

Плачът, смехът ­ на туй стои светът,
а дойде смърт ­ и всичко стихва тоз час.
Аз също бях умрял...
Поднесоха ми яд
в същата оная чаша,
с която чукаха се с мене!
И що, убийци? Що? Решихте
да скрийте дирите?... И дека?
В земята с мойто тяло... И без срам,
лъжци, плакахте ми над гроба!
Насмалко що се не дигнах
за носовете да докопча вас.
Но се оставих...
Хай, нека им се радват, рекох,
в калта да имат със какво да ровят,
да мислят, че аз гния в черната земя... 
Ха-ха-ха-ха!

А де е гробът? В Африка далечна!...
Но пак имал съм чест:
хиена ме из ямата изрови.
О, тоя звяр е моят първи благодетел;
но аз безбожно го излъгах:
ръката ми той искаше да лапне,
а аз сърцето си подставих...
Горкият, в миг отровен там умря.
Ха-ха-ха-ха!

Така се хората разплащат:
за всякое добро със зло!
А хората какво са? Казват,
че уж биле творение чудесно
на оня, що царува в светлото небе...
А ази казвам, че са чада
на злото във кромешний ад.
Туй казваше и философ един.
Той също като мене бе глупец,
защото нямаше трохица хляб.
Глупец, глупец! Не би той гладувал,
да знайше да краде и да убива, да!
Ха-ха-ха-ха!

Чудете ми се, че се смея,
а то отдавна трябваше да плача...
Омразен свят, облян в сълзи!...
И Господ сам под облаците плаче:
ядосва се, че тоя свят създал.
Но полза има ли от тез свети сълзи?
Нечистата земя ще ги приеме,
а грешниците ще ги тъпчат с крак,
дордето станат кал и те сега!...
Ха-ха-ха-ха!

Ей, млад войниче, Давор-Небо,
теб слънцето ти служи за медал,
а облаците ­ твойте дрипави са дрехи...
Ех, славен изглед на героите в оставка.
Да, после раните и тежките лишенья,
нали? Награда превъзходна:
на другите медал... Затуй пък лъска тя.
Ха-ха-ха-ха!

А разумяхте ли що значи,
кога запее препилецът?... Тихо...
Той пей, заклина...
жените да напуснем,
жените ­ стръв опасна.
На техний зов ний тичаме, като луди...
Така едно море потоците събира
и ги изяда, и назад не пуща...
Жени, жени! Лукавички създанья,
прекрасни, смъртоносни дяволици!
Отрова най-ужасна в нашия живот
в най-драгоценний вложена съсъд...
Любов, любов!
Как жадно, страстно се упивах с теб!
В едничка твоя капка
реки от мед изпивах,
едничка твоя капка
бе океан отрова.
А виждали ли сте вие
бурно море как бесней, лудува?
Как талазите реват,
как ужасна гибел носят?
А виждали ли сте буря,
тоя ужас, бич световен,
нейната игра във мрака?
Гръмове, трескавици
тътняли ли са над вас?
Вам познат ли е страха?
Ха-ха-ха-ха!

Едвам узрей плодът,
и гледаш – пада...
И ти, и ти, земя, узря,
хай падай, сгърмоли се!
Не мога да те чакам повече...
До утре давам срок...
Не дойде ли пък края на света,
то нищо няма да пожаля:
земята аз ще провъртя
до огнената ґ среда,
барут ще сипя
и ще запаля:
тогава нека фръкне на възбог!...
И аз ще да бъда отмъстен така!
Ха-ха-ха-ха!

 

 

И в още един, по-съвременен превод на Георги Крумов,  който ми харсва повече, въпреки че, дядо Вазов много по-добре е предал стихията и огромния емоционален заряд на стиховете:

 

Лудият

 

Защо, вий, хора ме безпокоите?!

Махнете се ! Аз бързам, бързам, страшно съм зает !

Плета камшик от слънчеви лъчи, да шибам гневно този подъл свят!

Да вие той, а аз да се присмея, тъй както нявга той ми се присмя !

Ха-ха-ха-ха…

В живота е така, един скърби, а друг му се присмива.

Но идва смърт и казва кротко “млък” !

И аз умрях веднъж. То бе отдавна.

Във чашата ми сипаха отрова - не други, а приятели добри.

Аз паднах мъртъв, ням и вцепенен, а те над мен притворно заридаха.

Как исках аз да скоча изведнъж! Да им отхапя носовете!

Но ”не”- си рекох. Нека им седят, нека имат носове,

Ta да миришат -  когато гния да се задушават !

Ха-ха-ха-ха-ха…

А знаете ли, где трупа ми скриха ? В Африка пустинна.

Но една хиена ме подуши и изрови.

Хиена беше моят благодетел.

Поиска тя бедрото ми да схруска,

но аз и дадох моето сърце – отровена от него тя умря.

Ха-ха-ха-ха…

Човекът е такъв, на добрината със зло отплаща…

А разправят, бил той земен корен на прекрасен цвят,

разцъфнал горе в  небесата. Не вярвайте ! Измама е това !

Човекът сам е цвят, но коренът му в ада черен никне…

Това научих от един мъдрец, но той бе луд. Умря от глад горкият !

Да бе обрал света !

Ха-ха-ха-ха…

А знаете ли, на човешка реч какво е песента на пъдпъдъка ?

Тя означава “бягай от жени “ !

Жените тъй изсмукват нас мъжете, както моретата реките.

И ясно е защо ! Да ги погълнат !

А женското животно е красиво, красиво, по-коварно от отрова,

която в чаша златна устните ни мами.

Аз пих от теб измамлива любов и капчица от тебе по е сладка

от пълното с отровна жад море.

А виждали ли сте морето вие, когато ураганът го люлее

и сее в него като семе смърт.

А виждали ли сте ураган, като селяк със вила от светкавици в ръка ?

Ха-ха-ха-ха…

Узрее ли плодът и пада от дървото.

И ти Земя, узря ! Пропадай ! Сгромоли се !

Не паднеш ли – до утре ще те чакам !

Тогава сам ще те пробия до средата

и сам ще те натъпча със барут

и сам ще те подпаля -

да се пръснеш на прах във тези небеса !

Ха-ха-ха-ха…

 

 

 

[Rumiana]

ЕЛЕМЕНТАРНА ЕЛЕГИЯ

 

Правото да се разочароваш

Радой Ралин

 

Правото да се разочароваш -
туй е най-присъщото ти право,
нещо като свойството да дишаш.
Трябва ли погълнатия въздух,
който е приключил свойта мисия
и е оплодил за миг кръвта ти,
та да цъфне в порив и движение,
трябва ли изчерпания въздух
от признателност да го задържаш
в своята дихателна система?
Би се задушил, ах, как го знаеш!
Нужно е да вдишваш и издишваш,
да се втурваш и да се запитваш...
Свойството да се разочароваш:
то е твоето освобождение,
вятър, който саждите изтласква.
Ти поддържай влюбено кръвта си,
възпитавай я за нови чувства.
Дано въздуха да ти достига.

 

1970

[jungfraujoch]

К Р Е П О С Т
"Не отлагай за утре запазени думи за обич,
не пести благодарност, излята в горещи сълзи,
не заспивай преди на лицето усмивка да сложиш,
шепа щедрост от капки любов на света подарил.
Ако някога някой пречупи сърцето ти цяло
и с камшици от думи душата ти крехка рани,
даже с гръм да се срути светът ти,недей се предава,
пак от всяко парче нова крепост от свят издигни.
Ако някой ръката ти щедра отхвърли нехайно
и забрави за капките чисти изляти в сълза,
ти недей съжалява, че обич раздал си напразно,
отмини, даже с гръм да боли и бъди крепостта.
Не застивай на пътя - безсилен,безверен,уплашен,
смела стъпка към нова вселена встрани направи,
даже леко да тръпнат нозете ти слаби и прашни,
пак уверен с надежда по чистия път поеми.
Надживей всяка дързост и всяка обида проклета,
в своя свят от любов не допускай отровни стрели,
запази с топлина за бездомника свята монета,
и потребен човек за човека докрая бъди.
Потърси в преродения изгрев душата си цяла,
в дълбините й чисти отново щастлив погледни,
знай, че само след краха се ражда прекрасно начало,
щом дори на парчета сърцето за обич тупти.
Всяка грешка ни учи да бъдем с частица разумни,
всяка болка след време ни дава безценен съвет,
всяка прошка ни прави по-силни и повече будни -
в пътеписа човешки, изваяла мъдър завет.
А животът е днес и се сбира във няколко мига -
в съкровена усмивка, в прeгръдка,в утеха,в сълза,
само с обич, добро и доверие крепост се зида -
даже някога с гръм да се срути над тебе света!"
Нели Янчева

[jungfraujoch]

Мисли в час

 

Омръзна ми да бъда все послушна -

да слушам и мълча, да бъда в час

и само химикалът ми да шушне

по бели листи със мастилен глас.

 

Омръзна ми контролни да ме дебнат,

а после в мисълта ми да тежат,

да бъда груба, нервна и враждебна

дори и с мама някой път.

 

Омръзна ми да бъда черно-синя,

в престилка като прилеп - с нощен цвят,

и с чувството на грешна монахиня

да нося в себе си мечта за свят

 

тъй пъстър, както всъщност е дъха ми

в момичешката своя дълбина.

Гимназията всекиго измами,

от всеки взе по капка светлина...

 

Разбирам, че съм зла, неблагодарна...

Но блика пак звънецът сив мажор.

Той идва срещу мен самоуверен

да продължиме вечния си спор.

 

Петя Дубарова

 

5.5.1977